Хоан Мануел Хисберт
Загадката на остров Тьокланд (10)

Тьокланд — земя на клопки

Малката групичка, която пътуваше в лодката, беше открила сред стръмните скали не съвсем непристъпно заливче. С намерение да не удължават завръщането на Маливерт, вече доста застрашено от нарастващата ярост на вълните, Марис, Фабрегас и Дип предпочетоха веднага да слязат и да се изкатерят, вместо да търсят по-безопасно място за изкачване.

Докато Изидор пое мъчителния си обратен курс към яхтата, тримата набедени нашественици почнаха да се катерят с най-голяма предпазливост по хлъзгавите крайбрежни канари.

Целта на малката бойна група, колкото и безумна да изглеждаше, бе съвсем ясна на всеки един от тях — да намерят достъп право към сърцето на лабиринта.

Норберт Дип бе убеден, а беше уверил в това и приятелите си, че огромната система от подземни галерии в Тьокланд има безбройни естествени входове, разпръснати по цялото островче. Кандидатите изследователи, както сега Корнелиус, се движеха по път, за който не се знаеше дали е свързан пряко с повърхността; според предположението на Дип обаче, подкрепено от немалко външни белези и от познанията му по геология, се смяташе, че е напълно възможно през някои пещери или дупки на повърхността да се влезе в различни участъци от лабиринта.

Въпросът беше да се стигне до тях, без да бъдат разкрити. Намерението не беше безразсъдно — малко на брой, хората от компанията не смогваха да наблюдават непрекъснато всички кътчета на Тьокланд, нито да пазят безкрайните подземни коридори.

Не по-малко вярно беше, че операцията „Дедал“ — Корнелиус неминуемо ще се провали, ако ги изненадат или заловят.

При осъществяване на намерението си те можеха да се приближат до крайната цел, но същевременно излагаха на опасност почти всичко. В началото мислеха да прибегнат към това само „in exstremis“^[1], ако Корнелиус претърпи несполука или види, че не може да продължи поради някаква неразрешима загадка, ала неотдавнашните събития ги бяха принудили да слязат веднага на брега и да действуват.

С голяма доза храброст тримата решителни катерачи успяха да изкачат неприветливите скали. Щом стигнаха до върха над морската бездна, с радост откриха, че мястото позволява да навлязат скришом в острова.

— Чудесно! Неравна камениста местност, хълмиста… възможни скривалища на всяка крачка! Мъчно ще ни видят. — Фулхенсио Фабрегас не преувеличаваше. — Тук може да се прикрие цял полк.

— Колко голяма е разликата между тази извънземна пустош и чудесиите, които се спотайват долу. Тук всичко е безизходност, дори камъните изглеждат измъчвани от съдържащите се в тях загадки. — Натаниел Марис никога не пропускаше да прецени положението от литературна страна. Мисълта му почти автоматически нахвърляше основните бележки за бъдещите му статии в „Имажинасион“.

— Ще напредваме към средата на островчето. На известно разстояние от морския бряг възможностите да намерим вход на пещера ще се увеличат — рече пещернякът Норберт Дип и малката експедиционна редица се размърда.

Въпреки ранния подиробед дивият релеф на островчето приличаше на погребално видение посред гъстата мъгла. Бурята надвисваше бавно и отлагаше минутата, когато щеше да се развихри неудържимо. Черните облаци не пропускаха никаква светлина. Наоколо почти не се виждаше — като посред нощ.

Нашите настойчиви търсачи на приключения, като не знаеха за напрежението на „Дедал“, причинено от тревожното мълчание на Корнелиус, вървяха насърчени от надеждата, че докато те крачат по повърхността, Берцот напредва под земята и всички се приближават към незнайната цел, която Казацкян бе направил почти недостижима.

Ненадейно, с дълбоката увереност на злокобно предчувствие, и на тримата приятели им се стори, че нещо враждебно витае около тях и дебне в уединеното място. Без да разменят дума, те бързо се разпръснаха. Сгушили се всеки в своето укритие, затаили дъх, те се ослушаха и се огледаха. Само далечният ропот на бурята, която вече бушуваше в открито море, нарушаваше мълчанието. Подир малко, след като се убедиха, че няма причина да се безпокоят и потиснали страха си, те се уговориха със знаци да се покажат отново.

— Може да е от атмосферата, заредена е с електричество, дори изглежда, че дъхът скърца…

— Да не губим повече време, Натаниел — измънка Фулхенсио. — Трябва да намерим подслон, ако завали дъжд.

— Възможно е да намерим нещо повече, ако обиколим скалите. Хайде!

С удвоена предпазливост, почти хлъзгайки се с ботушите си по скалистите издатини, те продължиха да навлизат в острова. В разредения въздух вече не витаеше усещането, че някой ги дебне. Единствената им грижа беше да се доберат до близката цел.

Когато накрая стигнаха до една висока скала, разбраха, че предсказанието на Норберт излезе вярно. Спелеологът не можа да сдържи едно радостно възклицание:

— Знаех си го! Мястото отговаря на всички изисквания.

Без никакви препятствия и ненаблюдавано, в основата на скалите зееше каменно гърло.

— Ама ти си бил прав! И като си помислиш, че оттук можем да се проврем в лабиринта без „Договор за изследване“, ха-ха-ха! — засмя се звучно Фулхенсио, забравил за неотдавнашната си предпазливост.

— Не викай толкова силно! Да влизаме. Тепърва ще видим дали пещерата е задънена, или продължава под земята — настоя Дип, който гореше от желание да провери как стоят нещата.

Докато приятелите му претърсваха вътрешността, Натаниел все се оглеждаше подозрително, привидно напълно спокоен.

— Преди да влезем, трябва да се уверим, че наоколо няма никой. От онова баирче ще мога да огледам известна площ. Връщам се веднага. През това време се скрийте до входа и следете за всеки даден от мене сигнал.

Норберт и Фулхенсио одобриха благоразумието на Натаниел и почакаха, докато той се отдалечаваше, но нетърпението им беше голямо — струваше им се, че тайната на лабиринта е почти на педя от тях.

Натаниел, напротив, беше много подозрителен.

Леснината, с която досега навлизаха в острова, му приличаше на нож е две остриета.

— Понякога спокойствието е наметка, която прикрива клопка — повтаряше си той, докато се придвижваше към избраната наблюдателница, сякаш самата мисъл за това му служеше като предпазен талисман.

Въпреки черните предвиждания, които минаваха през главата му, той не забави ход. След малко изпълзя на скалите, които хем го прикриваха, хем му позволяваха да разгледа широк пояс от каменистата местност.

Никакъв човек не се появи в зрителното му поле. Все пак нещо привлече погледа му — недалеч, полускрит сред скалите, лежеше изоставен някакъв метален сандък, надписан с условните знаци на компанията.

— Макар че в него би се побрал човек, не вярвам някой агент на Казацкян да го използува за караулна будка — рече си на шега той. — Нито пък има вид на експлозив. Едва ли е оставен нарочно, но не би било зле да проверя дали има нещо в него. Макар че, ако после излезе, че с празен…

Марис искаше да се убеди, че не си струва труда да се излага на опасност. Но при вероятността сандъкът да съдържа нещо насочващо или полезно за плановете им, той не пожела да се откаже. Във владенията на президента на Тьокланд всяко нещо можеше да бъде следа или знак, който би помогнал да намерят пътища към лабиринта.

С помощта на гримаси и жестове, които всички много добре знаеха, Натаниел показа на двамата си приятели, че няма повод за тревога наоколо. После ги осведоми, че ще направи малко разследване, което ще му отнеме най-много три-четири минути.

Норберт и Фулхенсио отвърнаха по същия начин, като му препоръчаха да бъде благоразумен. Мракът в пещерата зад гърба им продължаваше да ги изкушава. Желанието им колкото се може по-бързо да я изследват растеше с всеки изминал миг и те не можаха да устоят на повика на една неизвестност, тъй склонна да се разсее. Навлязоха припряно няколко метра в спускащия се надолу тунел, двамата наведнъж…

Навярно един опитен патрул, тръгнал на разузнаване, не би допуснал подобна грешка. Ала те, въодушевени преследвачи на загадки, по случайност в разузнавателна акция, я извършиха.

Слиса ги силен грохот от сгромолясващи се скали, който съвпадна със страхотен гръм — предпоследен предвестник на бурята. Ако беше възможно, сред трясъка на камъните и природните стихии щяха да чуят победоносен кикот. За миг малкият вход на галерията бе задръстен от огромни скални отломъци.

В отчаянието си Фулхенсио се помъчи да ги отстрани. Но само напъните на десетина или дванайсет снажни мъже биха могли да ги помръднат.

— Проклети да са! Ние сме хванати! — възкликна Фулхенсио.

— Някой отвън е причинил срутване. Хората от компанията са ни разкрили — заключи мрачно Норберт.

— Ако, предупреден от шума при срутването, Натаниел дойде насам, ще бъде беззащитен пред тях — предсказа Фабрегас.

— От трясъка на гръмотевицата едва ли е чул нещо. Но все едно е. При всички случаи ще го нападнат — проговори Норберт с горчивата прозорливост на човек, който се смята безвъзвратно загубен.

— С нищо не можем да му помогнем. Нито даже да го предупредим! — въртеше се ядосан от безсилието си Фулхенсио.

— Стой тук, може да чуеш нещо. През това време ще проверя дали тази бърлога води нанякъде, макар че подир случилото се много се боя, че не стига доникъде.

Долепен до току-що падналата стена, Фулхенсио остана да дебне. Норберт тръгна към дъното да търси отговора.

В това време Марис, който изобщо не знаеше какво се бе случило, се канеше да отвори с голяма предпазливост загадъчния метален сандък. Погълнат от своето начинание, той не усети, че сега съвсем близо зад гърба му една заплашителна и потайна сянка, която преди това бе издала победоносния смях, се готвеше да срине окончателно последните надежди на слезлите от яхтата пътници.