Хоан Мануел Хисберт
Загадката на остров Тьокланд (12)

Към дълбоката бездна

Според всички признаци Изидор де Маливерт би трябвало по това време отдавна да е в списъка на множеството удавници, които през цялата история на човечеството не са устоявали пред морската стихия.

Положението му стана толкова мрачно и безнадеждно, че в тези най-трудни мигове на своето премеждие той бе готов да се сбогува с живота. Забележителните му способности на криминален следовател не струваха нищо сред беззащитната самота, в която се намираше.

Малко след като бе оставил приятелите си да превземат устремно стръмния бряг, той разбра, че яростта на океана не ще му позволи да стигне здрав и читав до „Дедал“, и направи опит да се приближи отново към отвесните скали, за да догони слезлите преди него. Но и за това намерение беше твърде късно. Изцяло беше във властта на вълните.

Люшкана неспирно от напиращите вълни, крехката лодка бе отвлечена за кратко време на значително разстояние от целта му, макар и недалеч от брега. Сигналният пистолет не служеше за нищо. Проникналата в лодката вода бе разкашкала барута. Не можеше да сигнализира на „Дедал“ за своето местонахождение. Освен това трябваше да впрегне всичките си сили да изгребе водата, за да отдалечи угрозата от потъване.

Всеки път, когато надигаше глава, за да се огледа, той виждаше все по-близо брега, наежен от рифове и остри скали.

— Само внезапно безветрие, уви, невъзможно по тези краища, би попречило да се разбия о подводните скали! — помисли мрачно Изидор.

Наистина нещата вървяха от зле по-зле. Ако се хвърлеше във водата, не след дълго щеше да го погълне някой водовъртеж. Ако останеше в лодката и я удържеше да не се обърне — нещо много трудно, — щеше да се приближава безвъзвратно към брега, докато някой тласък на морето го запрати срещу скалите и го направи на пихтия.

— Ще се оставя да ме носят вълните и когато бъда на няколко метра от брега, ще скоча. Все ще се намери някоя скала, за която да се вкопча! — рече си Маливерт, решен на тая смела постъпка, защото, докато беше жив, никога нямаше да се предаде. И той продължи да се бори, като изгребваше водата. Вече бе на няколко метра от острите скали. Но когато настъпи решителният миг да скочи, той разбра, че няма смелост да го стори, и слепешката понечи да запази за още една секунда люлеещата се опора под краката си, предопределена може би съвсем скоро да стане символичен негов ковчег.

И по някаква странна случайност тъкмо тази последна нерешителност го спаси.

Изидор неволно затвори очи в очакване на неизбежния сблъсък. След като бе тласнат грубо от вълните, той забеляза смаян, че бурята е утихнала, а лодката си е възвърнала устойчивостта. Грохотът на северняка се отдалечаваше, а вилнеенето на бурята, която заплашваше да го прекатури, беше замряло почти напълно.

— Дали това затишие не е на другия свят? — промърмори той, докато отваряше недоверчиво очи.

Наоколо бе паднала нощ — не успя да види нищо. В същия миг съгледа зад гърба си тъничък процеп светлина. Тогава започна да разбира какво се е случило. Вместо да бъде премазан о скалите, той бе имал огромното щастие да бъде тласнат във вътрешността на някаква пещера, чието гърло зееше в основата на отвесния бряг.

Тутакси нещо, което дотогава не беше имало стойност, придоби решителна важност. Пъхнато в плътна пластмасова калъфка, на пояса си носеше фенерче. Провери състоянието му. Работеше. Така видя, че се намира в нещо като вътрешно езеро, свързано с ревящото море.

Макар че по време на бурята веслата бяха изчезнали, той се придвижи из наводнената пещера, като гребеше с ръце. Недалеч водата се укротяваше в малко каменисто заливче, което се разклоняваше в различни естествени тунели към подземието на острова. След няколко минути успя да стигне дотам и подир много премеждия стъпи на твърда земя. Ужасната случка завършваше щастливо. Побъркан от радост, Маливерт си мислеше:

— Ех, че невероятен късмет! Ето че съм проникнал на острова незабелязан от досадни пазачи и часови. Ами ако сега излезе, че през тези тунели мога да стигна до вътрешността на лабиринта? Ако и занапред щастието продължава да ме съпровожда, всичко е възможно.

И така Маливерт, преди малко сигурен кандидат за безславна смърт в океана, сега се намираше едва ли не в благоприятно положение, което му позволяваше пръв от съзаклятниците на „Дедал“ да се добере до замлъкналия Корнелиус и до потайното лице на голямата загадка на лабиринта.

Без да се изненадва от мрачния вид на подземието, решителен и непредпазлив, той предприе втората част от приключението си. Лодката остави в малкото заливче, за да се подсигури в случай на извънредно положение. Обаче разбушуваното море вън в неспирното си търсене на жертви не позволяваше никакво отстъпление.

 

 

За пътниците на „Дедал“ нещата също не вървяха по мед и масло.

Неизправната яхта, блъскана от природните стихии, бе успяла да измине голяма част от пътя си към пристана благодарение на неочакваната сръчност на четиримата смели „моряци“. Ала напорът на бурята беше толкова силен, че възможностите й да плава намаляваха с всяка минута — имаше гибелна пробойна във ватерлинията.

Деляха ги само три мили от жадуваното пристанище, но преодоляването и на това късо разстояние представляваше неизпълним подвиг — с пробития корпус и изтощените мотори щяха да потънат незабавно.

Единствената лодка, с която разполагаха, бе използувана при първото слизане на брега и я смятаха за изгубена. Малките спасителни пояси нямаше да им послужат срещу огромните вълни.

Тогава като дар от съдбата недалеч се появи спасителна сянка!

Една от моторниците на компанията, която развълнуваното море явно бе изтръгнало от пристана, бързо се приближаваше към тях, полюшвана от вълните, с угаснали светлини и без пътници в нея.

— Погледнете! Трябва да я хванем на всяка цена — надвил страха си в сериозната обстановка, се обади Минос Тахтер. Като най-боязлив обаче, той не се реши да направлява смелостта на останалите.

Моментът беше подходящ, тъй като вятърът бе сменил посоката си и приближаваше моторницата встрани от тях.

— Ако не я хванем, ще ни отмине! — извика силно Манцони, превърнал се в сноп от нерви.

Всички си даваха сметка, че спасението им зависи от тяхната ловкост. Налагаше се да действуват бързо.

Мигом двете жени на борда подадоха на своите приятели завързаните с въжета котви, с които щяха да си послужат като с абордажни куки.

Когато дойде сгодният миг, моторницата беше само на пет метра и препускаше лудо, подгонена от ветрищата. Минос и Пиер Паоло едновременно метнаха котвите. Тази на Манцони не улучи целта. Хвърлената от Тахтер се закачи здраво за металния борд на морската плячка.

От придърпването с куката и от надигналата се огромна вълна двата плавателни съда се удариха. Сблъсъкът беше силен, по-силен, отколкото „Дедал“ можеше вече да понесе — нови потоци вода го наклониха тутакси на една страна. Но важното бе постигнато.

С маймунска ловкост Минос хвана крайчеца на въжената стълба, която висеше откъм левия борд на пленената моторница.

— По дяволите, това е по-мъчно, отколкото да ловиш китове! — възкликна високо Марлен, засияла като човек, готов да извърши нещо необикновено.

Всичките заедно привързаха стълбичката за кабината на „Дедал“, така че, преди да потъне, яхтата да им послужи за последен път — да опъне стълбата и да я превърне в набързо стъкмен мостик. Моторницата, едва засегната от бурята и много по-устойчива от старата яхта на нашите приятели, бе излязла почти невредима от силния сблъсък.

Когато четиримата се озоваха на борда на морската единица на компанията, те откачиха бързо бордажната котва, да не би „Дедал“ в безвъзвратното си крушение да потопи и тях.

С чувството, че загубват верен и безстрашен приятел, те гледаха как водите поглъщат плавателния съд, който бе предназначен и оборудван за по-спокойни води и не беше устоял на внезапната ярост на Индийския океан. Припряно и с големи мъки, блъскани от ураганната стихия, те овладяха моторницата. Машините бяха в изправност. Най-после можеха да стигнат до пристана.

— Поне този мистър Казацкян ще има за нещо да ни благодари, ще му върнем лодчицата цяла. Ако не бяхме ние, не би му оставало нищо друго, освен да я забрави — рече Минос, който я управляваше, доволен като дете от новата си играчка.

— Не бъди сигурен! — отвърна подигравателно Марлен. — Все едно ще ни нарече пирати!

Не без трудности, тъй като бурята не спираше, те насочиха лодката към пристана. Там вълните не бяха толкова яростни. Тозчас съзряха с облекчение, че никой от хората на компанията не стои на пост. Малкото естествено пристанище беше пусто и както обикновено един покрит с платнище джип, който едва се виждаше в нарастващата чернилка, чакаше пътниците.

Като превъзмогнаха последните пречки, те спряха до брега и завързаха здраво, колкото можаха, моторницата, да не би вълните отново да я изтръгнат.

— Кой знае дали след няколко часа от нея няма да зависи последната ни възможност за бягство? — предсказа Валентина.

— А-а, това вече не! — живо възрази Минос. — Докато не спре бурята, не ме търсете в морето. Сравнени с великанските вълни, типовете от компанията ще ми приличат на ангелчета.

Няколко минути по-късно четиримата седяха в джипа.

— А сега всичко е заложено на една карта. Напред към лагера! — рече Манцони и потегли.

И така, без да имат и най-малката представа за развръзката, която щеше да предложи историята на Компанията, без да знаят нищо за съдбата на останалите си приятели, те навлязоха в Тьокланд, последното владение на загадката и крепост на бленувания лабиринт.

 

 

Сянката, дебнеща Натаниел Марис, се движеше съвсем тихо, явно познаваше особеностите на местността. Само едно шесто чувство, внезапното усещане за враждебно присъствие наблизо накара Марис да се обърне бързо в момента на нападението.

Когато двамата мъже застанаха един срещу друг, лицата им светнаха и еднакво се издължиха в крайна изненада.

— Юрий Свановски! — възкликна Натаниел, сякаш пред него беше се изпречило призрачно видение.

— Но, вие, значи… да, разбира се, тогава, в лагера… Вие бяхте в бараката на Казацкян!

— Да, чаках да се напъхам под земята и да изпробвам късмета си в лабиринта. Има вече близо месец. Ние се погледнахме за миг, аз помислих, че искате да напуснете островчето колкото се може по-скоро. Затова, като нямаше доказателства по-късно за вашето връщане в Дондрапур, сметнах, че сте срещнали спънки…

— Значи вие сте журналистът, който вдигна такъв шум около моето изчезване! — рече Свановски с явни признаци на благосклонност, забравил вече всяко подозрение. — Когато преди малко ви видях да слизате на брега, взех ви за повиканите от полковник Бонкар престъпници. Каква голяма грешка щях да направя, ако ви бях ударил, приятелю!

Като изрече последните думи, той пусна на земята тежък чук за трошене на камъни, който размахваше като оръжие.

— Юрий Свановски! — повтори Натаниел все още слисан. — Значи аз бях прав да подозирам…

Световният шампион по шах не му позволи да довърши и го засипа с куп въпроси.

— Защо се върнахте в Тьокланд? Кои са придружителите ви? Колко време стояхте в лабиринта? Докъде стигнахте? Направихте ли някакво важно откритие? Какви са плановете ви?…

Натаниел веднага разбра, че тази среща е сякаш пратена от провидението. Несъмнено Свановски беше в отлично физическо и умствено състояние, въпреки усамотението му на островчето, и вероятно знаеше много неща, неизвестни на хората от експедицията. Като се сдържаше да не разпитва първи, с най-голямо доверие той задоволи обяснимото любопитство на прочутия шахматист.

Простичко, като не забрави нищо съществено, той му разправи за всичките си догадки, за стратегическото си предаване в лабиринта, за съдружието Корнелиус Берцот — „Дедал“, изложи причините за преждевременното слизане на брега и последните цели, които те преследват.

Излязлото отново на сцената действуващо лице го изслуша жадно, като често кимаше одобрително. Когато на свой ред Марис се накани да разпитва, той си даде сметка, че Дип и Фабрегас не дават признаци на живот.

— Би трябвало да се присъединим колкото се може по-скоро към двамата ми приятели. Ще се безпокоят за закъснението ми. Странно, че не дойдоха да ме потърсят.

— Опасявам се, че не са в състояние да го сторят. Попаднаха в една от клопките, които приготвих, с надеждата да отстраня от битката поддръжниците на Бонкар. Няма лесно да ги измъкнем оттам. Но по-добре да отидем, за да им обясним случилото се. Хайде!

Свановски и Марис тръгнаха обратно. Натрапващата се безлюдност на местността навяваше мисли, че двамата са единствените обитатели на прокълнатото островче. Силният вятър ги заставяше да вървят приведени, бавно и много предпазливо. Въпреки това те подновиха по пътя прекъснатия си разговор.

— Полковник Бонкар? Това измислено име на Казацкян ли е? — запита Натаниел.

— Не. Става дума за постоянния надзирател на държавата Дондрапур. Зад гърба на своето правителство той крои да се домогне до някакви баснословни богатства, които смята, че са скрити в Тьокланд. Подлецът му неден не може да си представи, че тайните подбуди на президента са от друго естество. Мечтае само за плячкосване, грабежи и контрабанда. Предизвиква хората от компанията да не се подчиняват, за да му помогнат да затвори Казацкян. Но и тях се кани да измами. Щом се сдобие с въображаемото съкровище, ще избяга със съучастниците си, които чака. Мисля, че за да избяга с плячката, е способен на истинска касапница. Но подобно нещо няма да се случи — убеден съм, че такава плячка не съществува.

— Казацкян не е ли доложил за Бонкар на правителството в Дондрапур?

— Не, положението е опасно, твърде опасно и той не може да се занимава с тази работа. Освен това пристигането на длъжностни лица би могло да усложни много нещата и да провали последните възможности всичко да стигне до желания от него край. Казацкян явно предпочита да се опълчи сам срещу бунтовниците, отколкото да вдига шум, който не приляга на плановете му.

След като установиха, че пещерата няма друг изход към повърхността, нито продължава към подземието, Норберт и Фулхенсио зачакаха с нетърпение завръщането на Натаниел.

Когато двамата герои на ненадейната среща дойдоха до обречената пещера, те запознаха пленниците с действителното положение. Те до известна степен се зарадваха, тъй като в своята тъмница бяха имали вече опасения за най-мрачна развръзка.

— Само едно средство може да освободи приятелите ви и ще го използуваме. Динамитът! — реши Юрий Свановски.

— Но взривът ще издаде присъствието ни на Бонкар и на хората от компанията — възрази Марис.

— Вече няма значение. Мисля, че най-главното в тази история е толкова близо, че няма да им остане време да се занимават с нас. Освен това островът е пълен с тунели и пещери. Лесно ще намерим скривалище, ако решат да ни преследват.

— Тези тунели водят ли към вътрешността на лабиринта? — попита Норберт с глас, приглушен от преградата на тъмницата им.

— Да, някои. Скоро ще се уверите, ако решите да ме последвате. Елате с мене, Марис. Недалеч оттук компанията държи склад с боеприпаси, който изобщо не пазят, и в него още има фишеци в добро състояние. Ще ни потрябват няколко.

Буреносните облаци продължаваха да сипят мрак върху Тьокланд и надвисваха над островчето като плътна грамада, срещу която дори ураганният вятър нямаше никаква власт. Но по сляпата милост на случайността още не беше заваляло.

— Трябва да побързаме. Както се готви да плисне дъжд, не ще запалим фитилите — каза Свановски ненадеен актьор в тази трагедия, който неволно предусещаше, че последната сцена наближава, и не искаше да отсъствува в края на драмата.

Двамата с Натаниел отидоха да търсят експлозивите. Високо, за да се чува сред воя на урагана, гениалният шахматист му разправи най-главното от своите похождения и разкрития през седмиците на доброволно изгнание в Тьокланд.

— Аз също помислих, след като влязох в лабиринта, че странният музей със загадки пази някаква тайна, около която Казацкян не иска или не може да даде указания. Стигнах до езерото с потопените храмове, но наистина не знаех как да продължа. Напуснах принудително, а не стратегически. Но бях против да замина от островчето със загубена партия. Изведоха ме навън, за да ме изхвърлят от Тьокланд. Тъкмо тогава ние се видяхме набързо. А аз вече кроях планове как да остана близо до голямата загадка, но трябваше да изчакам сгодния случай. На излизане от лагера ме прехвърлиха на друга кола. Пазеха строго. После подкараха с голяма скорост, изглежда, бързаха. Да скоча в движение, би било лудост. Като стигнахме на пристана, разбрах, че имам само една възможност — да избягам пеша. Така и направих. Издебнах разсейването на онези типове, докато приготвяха моторницата за отплаване. Когато усетиха, аз все още бях наблизо, но на онова място има толкова възможности да изчезнеш, че те не можаха да ме открият. От друга страна, не бяха подготвени за подобен случай. Имаха указания почти за всичко, но бягство на участник в конкурса не бе предвидено. Уморени от напразното търсене, допуснаха грешката да отидат до лагера и да вдигнат тревога. Това ми позволи да проникна навътре в острова и да намеря по-добри скривалища. През следващите часове ме диреха отчаяно. За щастие нямаха кучета, иначе щяха да ме открият много лесно. — Свановски прекъсна за малко разказа си и после продължи. — Казацкян явно се безпокоеше от присъствието на един непредвиден гост, който души насам-натам из островчето. Но диренето не можеше да продължи дълго. Компанията не разполагаше с достатъчно хора, за да претърсва непрекъснато цялото островче, ако не искаше да занемари поддържането на лабиринта и работата по приемането и проверката на изследователите. Привечер наличните сили, хвърлени за моето преследване, намаляха много. След шест-седем дни търсенето спря напълно. Сигурно са си помислили, че съм умрял от глад. Компанията реши да премълчи станалото и да отхвърля всяка отговорност. И действително мнозина биха умрели от глад при подобни обстоятелства. На този остров няма ни животно, ни зеленина или корен — няма какво да набодеш на зъба си. Но аз съм свикнал да издържам на принудителни условия. Винаги когато се подготвям за шампионати по шах, се оттеглям в необитаеми места и спазвам много строг режим на хранене. Това ми създава необикновена умствена яснота при тренировките.

Натаниел си помисли, че дори и така, трябва да е било много трудно да преживееш на острова.

— Както винаги — продължи шахматистът — носех скрити в колана изобилни запаси от витаминозни хапчета и белтъчини, каквито вземат космонавтите. По-късно открих, че един рядък вид птици гнезди на Тьокланд — нужен им е само за да снесат яйцата си. После те отлитат и ги изоставят, сякаш островът е прокълната земя, където инстинктът не им препоръчва да мътят. Тези наистина вкусни яйца бяха цялата ми прехрана. За пиене нямах никакви пречки — дъждовната вода образува многобройни локвички във вдлъбнатините по камъните.

Когато чу това, Натаниел даде на Свановски част от своите припаси — сирене, сухари, фурми и печени бадеми. Прекарал толкова дни, без да вкуси нормална храна, световният шампион задъвка с наслада, без да спира, нито да намали ход.

— При нашето положение това е почти разкош. Благодаря ти — рече Свановски, като ядеше лакомо. — Вярно е, че се напатих доста, но откакто престанаха да ме търсят, аз се радвах на голяма свобода на действие, много по-голяма, отколкото бях си представял. Дори съм извършвал набези в лагера!

Бурята виеше с още по-голяма сила и ги накара да млъкнат, за да продължат по-бързо напред. Подир няколко секунди Свановски извика:

— Стигнахме. В оная пещера са.

Пипнешком те намериха целта си. От благоразумие не запалиха фенерчетата, докато не се озоваха вътре. Взеха оттам най-различни фишеци, фитили и ракети и веднага се върнаха обратно. Долепен до Свановски, за да може да чува, Натаниел не го оставяше на мира с въпросите си.

— Проникнахте ли в лабиринта през някой от страничните коридори?

— Само колкото да узная кои водят към него. Решителната крачка, слизането чак до сърцето му, е последното нещо, което се канех да предприема, когато ви съзрях.

— Какво открихте в лагера?

— Успях да прегледам книжата на Казацкян. Всеки подиробед президентът отиваше в лабиринта с неколцина от хората си и в лагера не оставаше почти никой. За нещастие ръкописите му са шифровани и не успях да ги разчета. Явно вършеше това, за да се предпази от прекаленото любопитство на хората си и от непрестанното следене от страна на полковник Бонкар, който злоупотребяваше с правата си. Там имаше също голямо количество оръфани книги и стари ръкописи, но аз не разбирам кой знае колко от библиография и освен това не разполагах с толкова време, че да ги прелистя всичките и да намеря някакво указание. Все пак успях да направя няколко заключения, които поддържам твърдо. Първо, вън от всяко съмнение е, че Казацкян е предприел приключението с лабиринта поради някаква извънредно важна причина, която не е разкрил на никого от сътрудниците си и дори на кандидат-изследователите. На второ място, Бонкар не е единственият разбойник, който дебне в Тьокланд. Повечето от типовете на компанията са престъпници, които са се съгласили да изпълняват заповедите на Казацкян и да подкрепят явните му щуротии с надеждата, че като работят здраво по преустройството на подземието, ще заграбят накрая предполагаемите съкровища, които президентът търси. На трето място, знам всичките машинации на Бонкар, защото случайно чух съобщението до копоите му в Дондрапур. Когато той, злоупотребявайки подло с предавателната станция, предоставена му от министъра на вътрешните работи, извика мошениците от своята шайка, аз стоях и дебнех под прозореца на бараката му. За щастие той се обърна към тях на английски и аз не изпуснах нито думичка… И накрая, въпреки всичко най-голямата опасност иде от там, че една част от лабиринта може да се срути всеки миг.

— И като си помисля, че Корнелиус е там! Какво е предизвикало опасността от срутване? — попита със свито сърце Натаниел.

— Казацкян е майстор на сценографията, по познанията му по минно инженерство са много оскъдни. Той е разчитал, че ще намери техници сред наетите от него хора, по те са го измамили, за да влязат в компанията. Сега всички са много ядосани — боят се, че „съкровището“ ще бъде затрупано и загубено завинаги. Вярно е, че въодушевен от величието на своя проект и излъган от неопитността на хората си, президентът бе наредил да извършат многобройни изследвания под земята, за да приспособи естествения лабиринт към изискванията си и да може да вкарат и поставят нужните материали. Това е отслабило структурата на подземието до такава степен, че често се случват малки срутвания. Досега главната конструкция е издържала, но си мисля, че е достатъчен един лек земетръс и централната, най-дълбоката част ще се сгромоляса.

— Но в такъв случай загадката на лабиринта би била погребана завинаги — рече Марис.

— Много се боя, че тъкмо това ще се случи. През този сезон земните трусове, макар и леки, са чести тук. Развихрилата се в океана буря е предвестник, че опасността е неизбежна, и Казацкян явно го знае. Какво ще направи, ако настане катастрофата? Ще се реши ли да разбули това, което толкова го измъчва, или ще издъхне при страхотното бедствие? Не можем да гадаем, приятелю Марис.

На това място разговорът бе прекъснат отново. Стигнали бяха до пещерата с Фабрегас и Дип. Наслагаха бързо фишеците и свързаха фитилите.

— Вървете навътре и залегнете. Взривната вълна едва ли ще стигне до вас, ако се притулите добре — нареди Свановски на пленниците.

С треперещи от вълнение ръце, лично Натаниел Марис подпали фитила, който трябваше да освободи приятелите му. Тозчас двамата набедени бомбаджии изтичаха на безопасно разстояние в очакване на експлозията.

Последицата от взрива беше очакваната. Когато се натроши основата й, грамадата от скали се слегна и в горната й част се появи широка пролука. Няколко секунди по-късно четиримата мъже се събраха пред победената бариера.

В същата минута, сякаш безвъзмездният срок на благородните търсачи на приключения бе изтекъл, върху островчето се изля проливен дъжд, съпроводен с гръмотевици и мълнии.

— На четиристотин метра северно оттук има вход, който е свързан с лабиринта. Да бягаме! — извика Свановски между два страхотни трясъка.

Когато накрая, мокри до кости, те се подслониха в пещерата, посочена от Юрий Свановски, Натаниел запозна двамата си приятели със заключенията на шахматния майстор. После, пришпорван от обстоятелствата, Свановски взе думата:

— Все още съм готов да вляза в лабиринта. Сега имам нова причина, дори по-важна — да спася Корнелиус Берцот и да узная какви открития може би е направил. Навярно сега той се намира съвсем близо до голямата загадка на лабиринта.

— Да, възможно е. Но има вероятност и да е изправен пред някоя сериозна пречка. Кой знае дали нашата помощ не му е необходима колкото се може по-рано — рече Норберт Дип.

— Едно е ясно, трябва да го намерим — добави Фулхенсио, готов да се втурне мигом навътре в пещерата.

Говореха на тъмно, с угасени фенерчета, за да не изтощават батериите, които по-късно можеха да им бъдат нужни.

— Всички сме съгласни с това — продължи Свановски. — Загадката на Тьокланд така силно ме притегля, че няма значение дали ще изложа на опасност живота си. Искам да стигна до края, какъвто и да е той. Мисля, че вашето състояние на духа е същото. Ала не бива да забравяме сега, когато сме в безопасност, че това приключение може да завърши зле, много зле.

— Да, вярно с. Но може да има и чудесна развръзка, ако стигнем до същността на загадката — подметна неуморимият търсач на фантастични явления Марис, който все още живееше с надеждата да намери нещо необикновено и неочаквано в края на приключението.

— Що се отнася до опасността от срутване — намеси се Норберт Дип, — няма да е толкова голяма, ако е само частично. Вярвам, че опитът ми при разкопките ще ми помогне да разпозная подпорките и скалистите стени, които са по-издръжливи, за да ни послужат за убежище в случай на земетръс. Разбира се, че освен опасността да бъдем премазани, има още една — да останем пленени под земята, ако срутванията ни препречат пътя било напред, било назад…

— И това също би могло да се случи, но по-опасно е да не се срути всичко — уточни Свановски. — Има безброй галерии и тунели, които са свързани помежду си, и мисля, че все някъде ще намерим спасение. Прекалено голямо злощастие би било всички проходи да се окажат запушени.

— Е, да тръгваме! Сигурен съм, че победата ще бъде наша — превъзмогвайки съмненията, закри съвещанието поривистият Фабрегас, като стана изразител на желанията на всички.

— Напред! — извика силно Свановски. — На шестстотин метра оттук има само един тунел. После ще видим по кое разклонение да тръгнем. Всички водят към лабиринта!

Подир няколко секунди, докато навън плющеше поройният дъжд и Тьокланд бе разкъсван от светкавици, четиримата смели изследователи поеха към мрачните подземни зали.