Хоан Мануел Хисберт
Загадката на остров Тьокланд (3)

Един журналист в пещерата на дракона

Докато пътувах към Дондрапур с един от многото извънредни полети, уреждани по онова време, бях завладян от предчувствието, че така разтръбената загадка на Тьокланд в края на краищата ще излезе чисто мошеничество. Все пак, макар и да изглежда, че си противореча, усещах по кожата си онзи особен гъдел, предвещаващ велики събития. Докато наближавахме малката страна, се мъчех да сложа мислите си в ред и да се съсредоточа.

Тази странна загадка по-скоро приличаше на увод от повествованието на Жул Верн или Хърбърт Джордж Уелс, отколкото на действителна покана. Отделните части не пасваха, а скърцаха по много подозрителен начин. Ако ставаше дума за туристическо предприятие, което се стреми да получи известност, работата изглеждаше твърде необичайна и мъглява; плановете му явно надхвърляха обикновената търговска настъпателност, колкото и безумна да е понякога тя. От друга страна, ако компанията вършеше нещо тайно под прикритието на предполагаемите туристически нововъведения, то последното, което би направила, щеше да бъде привличането на толкова пришълци, готови да надушат всичко. Освен, разбира се, ако не смятаха да им послужим като алиби. Но вероятността бе твърде малка — можеха просто да излъжат или да подкупят постоянния надзирател. В същия миг високоговорителите на реактивния самолет известиха предстоящото ни кацане в Дондрапур.

В действителност бях решил да участвувам в конкурса с надежда не да спечеля баснословната награда, в която изобщо не вярвах, а за да проуча дали в цялата тази бъркотия наистина има нещо особено, нещо фантастично, което да заинтересува читателите на „Имажинасион“. Бях подготвен също, ако се представи случай, да си поиграя на нещо като самозван детектив, който дебне вероятните шмекерии на мистър Казацкян и хората му.

Едва-що подметките ми оставиха следите си по прашното летище, и аз се отправих към канторите на компанията на едно такси с тайнствен външен вид. Щом шофьорът научи какво е намерението ми, на устните му се изписа насмешлива и недоверчива усмивка, но не каза нищо. След малко спряхме близо до едноетажна постройка, откъдето се точеше много дълга и шумна опашка от хора. Ясно беше, че това е приемната кантора.

Когато вече се бях примирил с мисълта, че ще чакам дълго, и се готвех да завържа разговор с някои от навъртащите се там, за да бъда в течение на последните събития, двама странни индивиди излязоха от помещенията на компанията. По мрачния си вид приличаха на избягали от филм на ужасите от трийсетте години. Скоро забелязах, че раздават на хората от голямата опашка някакви жълти листове.

Накрая стигнаха до мене и ми връчиха купчина циклостилни страници, на чиято предна корица беше написано: ЗАЯВКА ЗА ПРИЕМАНЕ В КОНКУРСА, а вътре на различни езици можеше да се прочете:

„КОМПАНИЯТА приветствува кандидатите, пристигнали в Дондрапур, и им благодари за това, че са откликнали на нейния призив, за предлаганата й помощ и проявения интерес. Огромният приток от кандидати все пак ни заставя да направим известен подбор, за да определим най-подготвените участници за конкурса, които ще се изправят лице с лице срещу свръхчовешката и сложна загадка, очакваща ги на остров Тьокланд. Става дума кандидатите, които не отговарят на необходимите условия, да не се излагат на излишни опасности и да се спести неудобството и безкрайно дългото чакане на онези, за които се допуска, че могат да успеят в изпитанието.“

 

Като прочетох това, помислих, че възможностите репортажът ми да види бял свят се изпаряват пред херметическите филтри, с които се е опасала компанията. Ако не ме приемеха, нямаше да мога да разкажа нищо. На всяка цена реших да избегна вероятността Казацкян да ми тръшне вратата под носа и продължих да чета.

 

„Ако все още желаете да участвувате в нашия конкурс-изпитание, ако смятате, че имате достатъчно смелост за това, използувайте приложените бели листове и отбележете всички ваши лични данни, а най-вече посочете онези умения и мигове от вашия живот, които според вас ви препоръчват като извънредно подготвен да се изправите лице с лице срещу нелишените от опасност сложни загадки.

Приемането на автобиографиите ще стане на същото място точно в четири часа подир пладне.

 

Компания наемател на повърхността и недрата на остров Тьокланд“

В опашката настана голям безпорядък. Всички се разтичаха, грабнали листовете си. Отдалечих се оттам и потърсих спокойно място, където да опиша „спомените“ си. Настаних се в едно притулено кътче в първия бар, който ми се стори по-малко натъпкан, и напълно се отдадох на задачата да „нахвърлям“ случките от моя живот. Разбира се, преувеличавах заслугите и уменията си, като се представях за прозорлив дешифратор на загадки; добавях пресилени неща и чисти измислици. Не исках да бъда отстранен, не исках да дам повод на компанията да си мисли, че в моето минало не е имало достатъчно доказателства за мъжество и ловкост. Освен това бях уверен, че останалите кандидати правят същото, така че нямаше смисъл да оставам назад от тях. Някои бяха заели другите маси в схлупеното заведение и докато изреждаха премеждията от своя живот, по лицата им можеше да се прочете по-скоро страстта към съчинителството на романи, отколкото изражението, което съпровожда правдиво описание.

Поколебах се кое е по-разумно — да назова или да скрия професията си на журналист. Видимо компанията търсеше гласност, ала в действителност се загръщаше с някакво тайнствено було и сега от единствено значение за нея беше да подбере кандидати по свое усмотрение, като пази в тайна същността на обещаните загадки.

Нито един член на компанията не даваше интервюта. Журналистите и фоторепортерите биваха постоянно отблъсквани. Мистър Казацкян, изглежда, бе обявил, че докато не излъчат победител в конкурса, няма за какво да прави изявления… Но да скрия напълно своята самоличност — при всичките ми лъжи много лесно можеше да бъде прозряно. Твърде възможно беше, преди компанията да приеме кандидатите, да се поинтересува най-малкото що за хора са те, за да избегне промъкването на разни мошеници.

Накрая реших да се представя с истинското си име и да не крия професията си. За всеки случай заявих, че желанието ми да участвувам в конкурса няма никаква връзка с моята журналистическа дейност, а напротив — с увлечението ми като „международен търсач на приключения“ (надявам се господ да ми прости подобно преувеличение!).

Когато се върнах в кантората, дългата опашка вече я нямаше, но непрекъснатото влизане и излизане на чужденци показваше, че приемането на заявки е почнало. В преддверието почти нямаше мебели. Всичко в него изглеждаше стъкмено набързо и временно. В средата стоеше голям сандък, а на капака му имаше отвор и се мъдреше следният надпис:

Сандъкът беше толкова препълнен, че с мъка успях да напъхам своето писание. Мисля, че ако бях самичък, щях да се изкуша и да хвърля един поглед върху някоя от заявките на моите съперници. В тях навярно имаше толкова неимоверни лъжи, че само прочитът им би компенсирал неудобствата от пътуването. Непрекъснато обаче влизаха нови кандидати, готови да пъхнат подредените си листа в отвора на пощенската кутия. Освен това имах чувството, че типовете от компанията, без да ги виждаме, наблюдават всичко. Най-доброто, което можех да направя, за да не обръщам внимание върху себе си, беше да изляза на улицата.

Навън щъкаха стотици хора, които като мене очакваха резултата от първото пресяване.

Преди да бе изтекъл часът, двамата мъже със злокобен вид се появиха отново. Единият носеше листче в ръка.

Малко имена ще са се вместили там, помислих си аз. Опасявам се, че мнозина от присъствуващите тук ще си останем само с желанието да видим страшната загадка на Тьокланд. Може би всичко е някаква хитрина и „приемат“ единствено лъжливи кандидати, които в действителност са преоблечени служители на компанията. Но ако е така, за какво се вдига толкова шум? Какъв ли ще е краят на този маскарад?

Индивидът, който държеше листчето, бе направил небрежен знак да се приближим. Без дори да изчака сгъстените редици да го заобиколят напълно, той почна да чете с неравен и далечен глас, сякаш изричаше присъда на група глухонеми с превръзка на очите.

— В тринайсетия тур бяха временно приети — като произнесе последната дума, той вдигна поглед от листа и ни измери с блуждаещи и трескави очи — следните лица… — Докато с все по-заглъхващ глас четеше имената от краткия списък, някаква нервност, която дотогава не бях изпитвал, почна да се просмуква й душата ми.

Положението е детинско и смешно — рекох си, без да преставам да слушам мършавия оратор, — но ако не ме лъже професионалният усет и продължава да не ме лъже, мисля, че зад тази пантомима се крие нещо важно. Усещам го, без да знам за какво може да се отнася, нямам никаква догадка, но тук се готви нещо и трябва да се вземат мерки, преди работата да се усложни. Трябва по някакъв начин да се намеся.

Краткото изреждане на имена бе приключило, но странният служител не ме спомена. Също тъй загадъчен, другият тип добави със злостен глас:

— Изброените да минат вътре. Пробните изпитания ще почнат веднага. — Каза го така, че внезапната радост на посочените замръзна по лицата им, сякаш бяха нещастно стадо, обречено на ужасни опити. — Останалите трябва да са благодарни, че ги спасяваме от опасности, които навярно не биха могли да преодолеят. Опитите ви да се явите отново ще са напразни, вашите заявки ще бъдат редовно отхвърляни. Благодарим на всички за участието.

Бързо размишлявах какво да направя, за да се озова зад непробиваемия зид, който се издигаше пред мене. В този миг, преди да влезе в празната кантора, зареял поглед в далечината, мъжът със списъка додаде:

— Кандидатът господин Натаниел Марис ще се присъедини към групата на временно приетите. Кой е той? — стъкловидните му очи сякаш ме търсеха на километри разстояние.

Пристъпих към него, без да продумам. Нямаше нужда.

— Хайде — рече той и се обърна като автомат.

Последвах го без възражения, а стотиците отхвърлени замърмориха зад гърба ми. Бях готов да се възползувам от пролуката, която, изглежда, се откриваше пред мене. Мисля, че сега почнах да гледам на себе си като на късметлия, макар че не знаех как да изтълкувам закъснялото приемане.

Когато влязохме в неприветливото преддверие, накараха останалите избрани да минат зад голямата, дебела червена завеса, която висеше в дъното. Наканих се да тръгна подир тях, но типът със зареяния поглед ме спря с рязко движение на ръката.

— Почакайте тук — рече, преди да изчезне с другите зад завесата.

Ха!? — помислих си. — Какво значи това? Приет ли съм, или не съм приет? Дали не са ме извикали като заместник, ако някой не успее? Дали пък не съм второкласен кандидат?

Почаках няколко минути, които ми се сториха вечност. В помещението нямаше почти нищо за гледане. Сандъкът, използуван като пощенска кутия за заявки, бе преместен в един ъгъл. На неговото място, опряна на потрошен стол, отвън се виждаше следната обява:

В същото време съвсем ясно се чу нещо като болезнен вик. Идеше от скритото зад завесата място. Заслушах се внимателно и се опитах дори да спра дъха си, както се полага в такива случаи, но нищо друго не можах да чуя. След малко до мене стигна гневен вик. Някой яростно роптаеше. Да, нямаше съмнение, сега се намесваха няколко гласа на различни езици, чуваше се необуздана препирня. Макар че почти не можех да разбера какво си приказват, успях да уловя някоя и друга подхвърлена дума: побъркани, проклет да бъде часът, когато!… Вие не знаете кой съм аз! Това е чудовищно! Що за проклетници сте вие? Искам да се махна оттук!

Въпреки че не можех да го потвърдя, предположих, че виещите по този начин хора са участниците в конкурса. Отговорите на двамата служители на компанията, ако изобщо имаше такива, не се чуваха от моето място.

Какви ли ще са изпитанията, щом караха минаващите зад завесата да викат от болка и да се държат така подлудяващо? — рекох си, като се опитвах да запазя и малкото останало ми спокойствие.

Признавам си, че мисълта да се измъкна тихичко и да изоставя всичко не ми беше далечна в тези минути. Но и желанието да се намеся в опасното положение ме беше обзело изцяло. А знаех също, че възможността да бъда приет „временно“ виси във въздуха, така че можех да разваля играта с някое прибързано действие или неуместно бягство. Освен това, макар че не бях в състояние да го тълкувам, вътре отново господствуваше мълчание. И дори сега да изглежда глупаво, аз се успокоих.

Без да ми даде време да взема решение за една от двете възможности, мъжът със списъка се появи отново, обаче сега носеше няколко по-големи листа.

Погледнах го тихомълком и не успях да открия в него някакъв признак на раздразнение или възбуда. Подобно на палач, закоравял от службата си, той изглеждаше чужд на станалите шумни събития, каквито и да бяха те.

Въпреки всичко не се стърпях и с изражение на най-обикновено любопитство го попитах:

— Какво става вътре? Стори ми се, че чух…

— Страх… ли ви е? — прекъсна ме той, сякаш не беше чул думите ми, и ме погледна втренчено, с лице сякаш от друг свят.

— Не, разбира се! Вече знам, че за да участвувам в конкурса, трябва да съм готов на всичко.

Опитах се да изглеждам убедителен, защото подозирах, че ако този тип узнае за моите колебания, ще ме изпъди автоматически. Сега-засега не исках да се смятам победен, без да открия нещо повече. В този миг, когато бях толкова близо до целта (така поне си мислех), нямаше смисъл да отстъпвам заради някакви си четири крясъка. Типът не отговори, но предположих, че остана доволен от моето държане. Сега явно мислеше за друго, сякаш напълно ме беше забравил.

Проследих го с крайчеца на окото и успях да видя, че държи в ръката си моята заявка. Някой бе нанесъл с червено мастило бележки по полето и тук-таме бе подчертал с дебели линии някои изречения.

Мъжът със странното лице премести отвън надписа ЗАТВОРЕНО със забележката под него и с тежка метална врата затвори входа към улицата. После укрепи отвътре вратата с грамаден катинар.

Разбира се! — помислих си, без да се опитвам да му придавам значение, като че ли се шегувах сам със себе си. — Той ми прекъсна отстъплението.

После колкото се може по-незабелязано се помъчих да чуя нови викове и стенания отвътре.

Острият ми слух не долови нищо друго освен най-дълбоко мълчание. Тогава, вместо да ме успокои, мълчанието ми се стори зловещо предзнаменование.

Напъха се в устата на вълка, момче — рекох си, за да се насърча. — Е добре, нека всичко бъде в името на големия успех на репортажа. В края на краищата компанията не е всемогъща, съществуват власти, има закони…

Да си кажа правичката, в тези минути властите бяха много далече. Явно благодарение на особения договор компанията бе получила изключителни права да прави каквото й скимне с непознатите участници в конкурса. Колко ли ужасяващи неща трябва да се случат още, за да се спрат тези безчинства? Докога ли ще стои безнаказан мистър Казацкян?

Може би щях да се посгорещя още за моя сметка и да прекаля, когато забелязах, че зловещият тип се беше сетил отново за мене. Шареше с очи по заявката ми и от време на време ме поглеждаше студено, като през невидим микроскоп. Докато се надявах той да подеме разговор, постарах се да изглеждам колкото може по-безгрижен и весел. Навремени положението ми се струваше непоносимо.

Неочаквано, сякаш изстрелваше думите, той рече:

— Вие няма да се подлагате на пробните изпитания.

Дявол да го вземе! — помислих си. — Я гледай по какъв изтънчен начин искат да ми кажат да вървя по дяволите. И затова ли беше всичкото чакане и всичката потайност?

Обаче типът продължи да мърмори, с което ми помогна да изляза от заблуждението си:

— Следователно вие сте приет. Ще заминете още тази нощ за Тьокланд — заключи той с мрачен глас.

Опасявайки се, че това е някаква хитрост или може би първото от изпитанията, аз отговорих светкавично, като показах неудържима воля да се изправя срещу каквото и да е.

— Не, благодаря много, няма да приема никакви предимства. Искам да премина през изпитанията, каквито и да са те, усещам, че имам достатъчно сили за това.

Видях, че не отвръща, и ми се стори подходящо да добавя:

— Освен това те ще ми послужат като тренировка. Така, стигна ли на острова, ще бъда в по-добра форма. Ха-ха-ха! — След като избухнах в смях, почувствувах, че надхвърлям всякаква мярка, но вече нищо не можеше да се промени.

По лицето на мъжа от компанията се появи гримаса, която по-скоро приличаше на презрителна усмивка.

Когато в своята разгорещеност смятах, че съм преодолял блестящо първото изпитание, и се готвех да се справя и с второто, той ми предаде един лист, дотогава затулен от моята заявка. Ръцете му леко потреперваха.

— Прочетете внимателно този документ. Ако сте съгласен, явете се на кей Изток–3 точно в девет часа вечерта — изрече така отнесено, като че гласът му излизаше от някакво далечно място, сякаш друг говореше вместо него. — А сега ме последвайте.

Той не ми даде възможност дори да попитам нещо и тръгна. Вече бяхме преминали завесата на неизвестността, когато мъжът се спря, и преди да стигне дъното на стаята, отвори един шкаф отдясно. Без да ме погледне, той направи движение с ръка и ме подкани да вляза в шкафа. За миг съжалих, че нямам добре зареден пистолет, като забравих миролюбивите си привички. Опитах се да се успокоя с мисълта, че шкафът не е неизмерима и опасна уловка, а второто от изпитанията.

Застанах пред шкафа и разбрах, че е съвсем празен. Задната му страница липсваше. Пред мен се изпречваше гола стена. В нея имаше скрита врата, която не се виждаше, когато шкафът беше затворен.

— Вървете! — измърмори гъгнещо, загадъчно и неестествено, сякаш гласът му излизаше от корема.

Понеже знаех, че при най-малкото колебание мога да бъда отстранен от изпитанията, ала и не преставах да се опасявам за съдбата си, аз се шмугнах решително в шкафа и с бързо движение отворих вратата в стената.

Каква беше изненадата ми, когато се озовах на улицата. Това представляваше маскиран отвътре страничен изход. Тутакси вратата се тръшна зад гърба ми и по шума, който чух, разбрах, че оня тип я укрепява. После се чу трясък — беше затворил и препречващия шкаф. Сетне настъпи тишина.

Струваше ми се, че им е скимнало да се забавляват за моя сметка. Разтревожиха ме за миг, а после, ето ме тук, изхвърлен на улицата. Тогава си спомних за документа. Държах го в лявата си ръка, откакто ми го бе предал оня тип. Беше нескопосано отпечатан и на първия лист се четеше:

Договор за изследване

— Хайде де, става отново интересно. Друга бумага на компанията! — Използувах тоя миг, за да се пошегувам и да отдъхна.

Реших да се върна в кафенето, където бях отседнал и преди. Смрачаваше се и не можех да продължа четенето, изправен насред улицата. Сега поселището беше безлюдно. Без да си давам сметка, че можех да бъда последната надежда за останалите затворени, участници в конкурса, аз се отдалечих бързо, нетърпелив да прочета „договора“ или каквото там беше.

Заведението бе почти празно. Успях да открия едно кътче, отдалечено от незначителната глъчка. Настаних се и си поръчах някаква напитка, която не смятах да пия. Веднага прочетох първия лист.

„Точка 1. Подписаният господин Натаниел Марис, отсега нататък наричан ИЗСЛЕДОВАТЕЛЯТ, заявява, че ще изпълнява всички условия на международния конкурс, обявен от Компанията наемател на повърхността и недрата на остров Тьокланд, в срока, който по-нататък се уточнява.

Точка. 2. Сложната загадка на остров Тьокланд се крие в най-внушителния и смайващ лабиринт на всички времена. Той бе създаден от компанията под ръководството на нейния президент мистър Анастасе Казацкян. Към трудностите при броденето из него се прибавят и безкрайни заплетени случаи, капани и препятствия, които трябва да се преодолеят, за да бъде изминат целият. Вътре в него могат да се видят неща, които едновременно всяват ужас и будят възхищение. За да се навлезе в него, е необходима необикновена лична храброст, а също и извънмерно въображение. ИЗСЛЕДОВАТЕЛЯТ заявява, че е готов да предприеме преминаването на лабиринта самостоятелно, доброволно и с пълно съзнание за умствените си способности, влагайки без остатък цялата си физическа и умствена енергия за успеха на своето начинание.

Точка 3. По време на престоя си в лабиринта ИЗСЛЕДОВАТЕЛЯТ може да бъде изложен на опасности и трудни положения от различно естество. ИЗСЛЕДОВАТЕЛЯТ изрично заявява, че е запознат и приема всичко това изключително на своя отговорност. Така че нито ИЗСЛЕДОВАТЕЛЯТ, нито наследниците или законните му представители не могат да търсят отговорност от компанията за произшествията, които биха могли да се случат по време на обиколката, дори в случай, ако някое произшествие би имало смъртоносен край.“

— Я гледай! — възкликнах високо, без да си давам сметка, че привлякох вниманието върху себе си. — Този договор ще накара и най-смелият да му настръхнат косите.

Продължих да чета:

„Точка 4. От друга страна, компанията уверява, че в рамките на предвидимото в лабиринта не съществува опасност, която да не може да бъде преодоляна, нито пък някоя неизбежна и гибелна клопка. Като се употреби голяма доза храброст и въображение, всичко може да бъде превъзмогнато. Само страхът, липсата на досетливост или изгубването на контрол над себе си правят лабиринта много опасен.“

— Все има някаква утеха — рекох си аз. — Поне ти остава известна надежда.

„Точка 5. За да извърши обиколката, да преодолее всички препятствия и да намери изхода от лабиринта, ИЗСЛЕДОВАТЕЛЯТ ще разполага най-много със седем дни, смятано от минутата на влизането му в него. Ако в този срок не успее да обиколи лабиринта, ще бъде отстранен от конкурса и изгонен от Тьокланд, в каквото и състояние да се намира. Ако преди изтичането на срока ИЗСЛЕДОВАТЕЛЯТ поиска да напусне, ще бъде също така отстранен и изгонен и под никакъв предлог не ще може да направи повторен опит.

Точка 6. По време на престоя си в лабиринта ИЗСЛЕДОВАТЕЛЯТ ще получи необходимата храна, за да устои на изпитанията, на които ще бъде подложен. Разходите за споменатата прехрана са за сметка на компанията.“

— Мисля, че статията ми ще бъде озаглавена „Приятно похапване в лабиринта“, ако нещата се развиват така обещаващо.

„Точка 7. ИЗСЛЕДОВАТЕЛЯТ ще проникне в лабиринта съвсем сам. В никакъв случай няма да бъдат приемани групи или двойки. Докато предишният участник в конкурса се намира в лабиринта, друг няма да бъде допускан в него.

Точка 8. ИЗСЛЕДОВАТЕЛЯТ ще носи със себе си сечива и дрехи, каквито сметне за необходими. Изрично е забранено внасянето на фотоапарати, кинокамери, магнетофони и оръжие. Преди да започне обиколката, личните вещи на ИЗСЛЕДОВАТЕЛЯ ще бъдат проверени и онези предмети, които са несъвместими с духа на предлаганото приключение, ще бъдат отстранени.

Точка 9. Ако ИЗСЛЕДОВАТЕЛЯТ излезе жив от лабиринта, след като го преброди и намери изхода, ще бъде провъзгласен за победител в международния конкурс и на негово име веднага ще бъде прехвърлена вноска от пет милиона долара.

 

Компания наемател на повърхността и недрата на остров Тьокланд

Прочетено и потвърдено от ИЗСЛЕДОВАТЕЛЯ Натаниел Марис.“

След запознаването с ужасяващия и заробващ договор, аз се пообърках. Дузини въпроси се скупчиха в главата ми, преплитайки се един с друг.

Кой всъщност е мистър Казацкян? Защо ме освободиха от пробните изпитания? Изключителна облага ли е това, или гибелно предимство? Що за лабиринт са създали на острова? Защо предлагат такава невероятна и безумна награда? В какво странно, хипнотично състояние се намират хората от компанията? Какви чудовищни машинации се крият зад този нелеп конкурс? Възможно ли е да има търсачи на приключения, способни да подпишат подобен договор?

За всеки въпрос умът ми намираше много отговори, предположения, възможности и безсмислици. За да не се объркам напълно, аз се помъчих да направя изводи, преди ужасната главоблъсканица да вземе връх.

Единственият въпрос, който сега се нуждае от отговор, е следният — рекох си аз. — Да приема ли играта на компанията, или да напусна, а пък те да правят с договора каквото си искат?

Да, но какво да реша? Как да преценя възможните опасности, щом не знам нищо за тях?

Можеха ли да се вземат на сериозно заплахите и обещанията на компанията? Струваше ли си труда да ставам опитно зайче ей така, без нищо?

Накрая, както и при други опасни случаи през живота ми, един могъщ жизнеутвърждаващ подтик подреди нещата по местата им. Мисълта да се откажа, да преустановя изследванията си, когато едва бяха почнали да дават първите си плодове, бе най-неприемлива. Да, решително да, моят репортаж щеше да извърви пътя си. Желанието да го завърша щеше да ми помогне да намеря необходимата смелост и вдъхновение. Ако все пак е вярно, че като се вложи храброст и въображение, лабиринтът може да бъде преодолян, аз ще победя. Поне това си помислих в оня миг на повишено настроение, когато обявата, разгласена по света от компанията, лежеше в ръцете ми като нажежена до червено ръкохватка.

За добро или за лошо, решението бе взето. Оставаха някакви си два часа до девет вечерта. Излязох бързо от заведението. Тогава се сетих, че като пристигнах в Дондрапур, бях забравил да си прибера куфарчето от транспортната лента. Нямах време да се върна на летището, за да го потърся. Надявах се да бъде дадено на съхранение. За щастие скоро се натъкнах на няколко магазина, където имаше всичко. Набавих си различни предмети, които сметнах, че ще ми бъдат полезни на Тьокланд. После си купих сак, в който събрах нещата. В съблекалнята се напъхах в туристическите дрехи, които току-що си бях избрал. Моят нов-новеничък и безполезен костюм се озова на дъното на сака.

Оставаше ми само да телефонирам на директора на „Имажинасион“ и просто да му съобщя, че заминавам за Тьокланд, премълчавайки други подробности, които биха събудили у него безпокойство. В този миг той нищо не можеше да направи, за мене, освен да ми пожелае сполука през разделящото ни голямо разстояние. След като се обадих по телефона, без да губя повече време, аз се запътих към мястото на срещата. Ако някой ме видеше, щеше да си помисли, че потеглям към чудни хоризонти. Правех първата крачка към най-смайващото пътешествие през живота си. Тогава обаче не знаех нищо за него…

Напротив, колкото и наивно да изглежда, аз се чувствувах напълно спокоен, сякаш самото решение да се изправя лице с лице срещу компанията, щеше да ме избави от всякаква опасност. Подсъзнателно дързостта ми се превръщаше в талисман, смелостта — в залог за успех. Разбира се, лабиринтът на Казацкян все още бе далече и дебнеше в океанския мрак скорошното пристигане на един клет журналист, който чувствуваше, че има сили да влезе в „пещерата на дракона“.

Когато бях съвсем близо до кей Изток–3, изпълних последното условие, което поставяше съдбата ми в ръцете на тайнствената компания — сложих подписа си в края на необичайния договор за изследване.

Едва сянката ми се беше откроила на входа за пристана, когато от мрачината изникнаха двама мъже. Не бяха същите, които се грижеха за пробните изпитания. Бяха други, но видът им също бе странен, нещо неописуемо и злонамерено се забелязваше по лицата им. Все пак държанието им не ми се стори заплашително. С минимален оттенък на любезност единият попита:

— Господин Марис, така ли?

— Да, аз съм — отвърнах с престорена непринуденост.

— Ще ми дадете ли, моля, подписания договор? — И той протегна към мене великанската си десница с всяващи ужас татуировки по нея.

— Заповядайте — рекох решително.

Опитвах се да се държа непринудено, сякаш това беше поредната ми обикновена крачка в живота.

— Веднага вдигаме котва — додаде той, след като се увери, че договорът е подписан. — Призори ще бъдем в Тьокланд.

Повървяхме около стотина метра и после се качихме на малка моторна лодка. Нямаше никой друг, ни следа от останалите участници в конкурса. Бяхме сами.

— Друг кандидат няма ли да дойде? — настоях аз с известен оттенък на безпокойство.

— Отстранени са, никога няма да заминат за Тьокланд — грубо отвърна оня тип, който дотогава бе мълчал.

Подир не твърде успокоителния отговор той се запъти към кабината, откъдето приятелят му вече маневрираше с лодката. По вида на двамата мъже се виждаше съвсем ясно, че нямат намерение да отговарят на повече въпроси, нито пък желаят да си приказват с мене. Пет минути по-късно поехме в открито море. Когато потеглихме, на кея Изток–3 нямаше признаци на живот. Можеше да се допусне, че компанията нарочно бе избрала най-самотния и отдалечен пристан. Това изглеждаше правдоподобно — на моето качване в моторницата нямаше да има свидетели.

Различни съмнения относно Тьокланд и неговия непознат лабиринт ме задържаха известно време умислен на палубата, зареял поглед в чернилката на невидимия кръгозор. После умората надви, аз се настаних удобно върху копката в мъничката каюта и в същия миг дълбоко заспах.

Ала всемогъщата компания успя да наруши дори сладостта на съня ми. Моето подсъзнание ме нагости с цяла поредица от филми на ужасите, в които, макар и под различни въплъщения, но винаги едно от друго по-зловещи, участвуваше шайката на Казацкян. Например мистър Казацкян ми се явявате като умопобъркан учен, който извършва дълбоки промени в мозъците на наивните участници в конкурса, пристигнали на Тьокланд. След като ги упояваше, за да не разберат нищо, той ги подлагаше на различни облъчвания, които можеха да причинят сериозни изменения в тях. После те биваха връщани в Дондрапур и явно продължаваха редовния си живот с мисълта, че са се провалили в някакъв дори несъществуващ лабиринт. Лека-полека обаче въздействието на радиацията се забелязваше, а престъпните типове, настанени под чуждо име близо до жертвата, наблюдаваха последицата от жестоките си опити.

В друг миг от съня компанията всъщност представляваше тайна религиозна секта, която извършва преиначени обреди под ръководството на върховния свещеник Казацкян. Наивните кандидати за привидната награда бяха използувани като жертви за отвратителни мъчения. После ги връщаха живи без никакви рани, по с постоянни нервни разстройства, съпроводени с частична загуба на паметта. Компанията оправдаваше тези умствени смущения, като се позоваваше на следствието от преживения в лабиринта емоционален стрес и бранейки се с подписания договор, бягаше от всякаква отговорност.

Все с такава нарастваща сила компанията придобиваше в кошмарите ми най-различен облик: като многонационална фармацевтика, която изпробва върху участниците в конкурса нови медикаменти с несигурни и опасни последици; като шайка от ненаситни търгаши, които искат да извадят от недрата на острова някакви непознати метали, използувайки за безплатна работна ръка беззащитните посетители, заставени насила да работят на много метри дълбочина; като наборна кантора за шпиони, която посредством най-различни изнудвания кара пристигащите на острова да се върнат в родните си земи като тайни агенти в служба на една загадъчна и коварна държава, домогваща се да завладее света, и т.н.

Във всички тези жестоки преживелици постоянният надзирател на правителството в Дондрапур се явяваше непрекъснато в пияно състояние, напълно безпомощен и подчинен на компанията. Присъствието му не представляваше пречка за тъмната дейност на шайката на Казацкян.

Любопитно, всички тези заплетени положения, толкова далечни на действителността, която ме очакваше, помогнаха насън да се разтоваря от безпокойството, загнездило се неусетно в мене.

Когато се събудих, предупреден от сирената на моторната лодка, аз се почувствувах свеж и облекчен, сякаш бях прекарал спокойна нощ. Въпреки кошмарите засега не бях угрижен. Можех да съсредоточа цялата си сила в предстоящите събития. Съмваше се. Надигнах се и се протегнах и тогава го видях за пръв път. Посред океана, величествен и заплашителен, се издигаше печалният остров Тьокланд, полузабулен от тежка мъгла, която правеше очертанията му неясни. Унилата камениста грамада, лишена от растителност и живот, и непристъпните стръмни скали, които отбиваха пенливия прилив, даваха отпечатък на смърт и отчаяние, подканващ към всичко друго, но не и да се приближиш до бреговете му. А беше и много студено. Но аз вече нямах право на избор, за да се върна обратно. В края на краищата не исках и да го сторя.

Бяхме се приближили към нещо като естествен пристан, където бе закотвена една лодка, подобна на тази, с която пътувахме. Но там нямаше никого. Само гъста мъгла и самота. Стигнахме до целта и веднага слязохме на брега. Двамата типа, изглежда, бързаха. Като взех сака, имах чувството, че са го претърсили, докато съм спал, макар че не ми дадоха възможност да проверя. Щом стъпих на каменистата почва, добих ясна представа, че всъщност сега започва моето приключение.

Ако зад всичко това се крие престъпен умисъл, аз съм готов — рекох си с хладна закана. — Ала не вярвам нещата да са толкова прости. Хората, замислили тази шега, непременно трябва да страдат от мания, макар и болезнена, за гениалност. Колкото повече се приближавам до същността на въпроса, толкова повече мисля, че в този отдалечен кът на земята ще намеря истински, макар и невероятни неща. Така се работи на драго сърце!

Метнахме се веднага на един джип, спрял близо до мястото, където слязохме, и се насочихме към вътрешността на островчето. Моите загадъчни придружители не нарушиха безмълвието си.

Колата прекоси каменисти и влажни местности, където само някаква изродена разновидност на гущери оживяваше малко гледката. Никакъв признак в тази пустош не намекваше защо странната компания е вложила толкова усилия да наеме Тьокланд на прекалено високата цена.

Накрая, подир двайсетина минути досадно и мъчително пътуване, стигнахме песъчлива площадка, завардена от пояс тук-таме покрити с храсталак хълмчета. От всичко видяно дотук, това, изглежда, бе единственото обитавано място. Обаче, както предположих от първия миг, там нямаше ни внушителни постройки, ни следа от туристическо оборудване, а единствено няколко склада и бараки, стъкмени набързо от стари груби материали. Всички врати и прозорци бяха затворени.

Постройките обрамчваха една пътечка, която към средата се разширяваше и образуваше недоправено още площадче. Джипът спря на него.

Докато издърпваше ръчната спирачка, шофьорът проговори, без да ме погледне:

— Мистър Казацкян ви удостоява с предимството да ви поздрави лично с щастливото пристигане. Можете да оставите тук багажа си — и той показа близката врата.

Слязох от колата. Докато изминавах десетината метра, които ме отделяха от посоченото място, имах впечатлението, че от вътрешността на бараката ме дебнат много очи. Но слънцето вече изгряваше и мрачната гледка се проясни малко от дневната светлина. Ако това за щастливото пристигане беше вярно, щях да се опитам максимално да го използувам. Можеше да се срещна и с някой луд, ала все нещо щях да си изясня. Скоро ще науча какво точно имат на ум!

Като се държах почти нахално, аз почуках лекичко на вратата и я блъснах. Погледът ми се натъкна на разнебитено, набързо сковано бюро. Върху няколко дълги маси бяха разгънати много скици на сигнални уредби. Най-различни четки за рисуване отчасти прикриваха чертежите.

Седнал зад съвсем скромна и мъничка маса, прелиствайки много стари на вид книги, разсеян и унесен, седеше възслаб около седемдесетгодишен мъж, който не бе забелязал моето присъствие.

Стоях прав, неподвижен, без да вдигам и най-малък шум. Изведнъж, сякаш бе доловил някакво нищожно потрепване, мъжът ме погледна и скочи бързо на крака, изправяйки се в целия си великански ръст — малко не му достигаше до двата метра.

Движенията му бяха толкова бързи, че за миг го помислих за механична кукла, тласкана от мощни пружини. Изглеждаше невъзможно в това тяло да се спотайва такава голяма енергия. Той скоро изостави своята припряност и отмереност в действията и аз съзрях силно изпито, ала човешко лице, което се разтегна в усмивка.

— Седнете, моля. Няма да ви задържа повече от минута. Представям си колко сте нетърпелив да започнете изпитанието — рече почти нежно, като че се събуждаше от дълъг сън.

Първото ми впечатление, по-късно променено изцяло, беше, че стоя пред човек, потънал в дълбока скръб, която можеше да бъде облекчена от самото присъствие на един пришелец. Но тутакси забелязах, че лицето му се преобразява с учудваща лекота. Секунда по-късно то придоби черти на човек, който напълно владее положението. Веднага след това изглеждаше жестоко измъчван от силно безпокойство. Промените по лицето му така се редуваха, че избягвах да го гледам направо, за да се избавя от неудобното впечатление, не говоря с няколко души, събрани в тялото на един човек. Като се преструвах, че не забелязвам тези странности, аз отвърнах самоуверено:

— Да, разбира се. Предполагам, че ще бъде чудесно приключение.

— Несъмнено вие сте се запитали що за лабиринт ще изследвате. — Сега ужасното му изпито лице изглеждаше въодушевено от шеметен и могъщ прилив.

— Надявам се, че ще мога да разбера, щом проникна в него — отвърнах, като преглъщах слюнката си с най-голямо безразличие.

Мигновено лицето му пламна така, че се сетих как Нерон е наблюдавал пожара в Рим.

— Става дума за най-ослепителната творба на изкуството в наше време — каза и седна. Приличаше на адмирал, който потъва, сияещ от радост, ведно със собствения си кораб. — На нейното създаване съм посветил последните години от живота си. Работихме усилено, до изнемога, но си струваше труда. Тя е най-голямото чудо на века!

Сега лицето му приличаше на лицето на възторжен мечтател, който говори за нещо, съществуващо само в неговата глава.

— Макар че днес все още е неразбулена тайна, не е далеч денят, когато учудените поколения ще свалят шапка пред моето изключително творение — добави с нарастващ възторг.

Истината е, че в този миг ни най-малко не повярвах на думите му. Даже помислих, че трябва да съм луд, задето слушам с престорено внимание това, което смятах за чиста безсмислица.

Избрал ме е, защото мисли, че ще се поддам на лъжите му — рекох си аз — Ще ми говори, за предполагаеми чудеса, докато помощниците му, които в действителност трябва да са болногледачи, ми изяснят всичко. Дори може да ми дадат награда, задето съм се съгласил на тази игра.

Лекомислието на първите ми опасения обаче щеше да се прояви не след дълго. Казацкян говореше искрено. И не защото не бе престанал да вярва на собствените си лъжи, а тъй като в известен смисъл казваше истината.

— Лабиринтът — продължи той — представлява гениален синтез на всички изкуства. Той е като музей-загадка, осеян с ужаси и очарования. Вътре в него може да се пътува отвъд всичко познато в света на сетивата.

Признавам си, че това „пътуване отвъд“ никак не ме въодушеви. Можеше да се вземе образно за предсказание, че ще премина към по-хубав живот. Чудноватата особа, увлечена от собственото си красноречие, почти викайки, продължаваше да излага забележителните предимства на своето творение.

— Обаче, за да му се насладите напълно, за да бъдете достоен посетител-изследовател на моето чудо в лабиринта, се изискват в най-голяма степен някои от най-хубавите качества, които украсяват човешкото същество: неуморим дух за приключения, желание да се изследва непознатото, благородство при проявата на мъжество и храброст, способност да се изправиш лице с лице срещу необичайното и недействителното, въображение, свикнало да не се съгласява с очевидностите, остър усет да се добереш до най-скритото в един лабиринт, без да се заблудиш, задължителна смелост да вникнеш в същността на сложни загадки и най-вече достатъчна честност да запазиш в тайна всичко видяно, което не бива да бъде разкрито на света — направи дълга почивка, сякаш бе съсипан от усилието на своята реч. — Моята върховна цел е да намеря човек, който в най-голяма степен да обединява тези качества, той ще бъде първият, който ще обиколи от край до край моята приказна крипта, ако успее да се справи с всичките й уловки. Чак тогава ще мога да си почина в мир.

Казацкян полуотвори очи. Сега лицето му приличаше на трагична маска. През зъби, сякаш бе забравил за присъствието ми, той промърмори:

— Трябва да съществува, на някое място трябва да има такъв човек… необходимо е, абсолютно необходимо е, остава много малко време…

Внезапно дойде на себе си. Лицето му придоби изражението на баритон, изпълняващ роля в опера от Вагнер:

— После, ако този герой от наше време, станал предтеча на човешкия род, покаже на народите, че лабиринтът на Тьокланд не е непроходим, вратите му ще се отворят за всички и стотици хиляди хора ще пристигнат да съзерцават това ново чудо на света, много по-необичайно от висящите градини във Вавилон, несравнимо по-загадъчно от сфинкса и египетските пирамиди, с ослепителна светлина, от която навремето би избледнял и Александрийският фар, надарено с титанични размери, край които Родоският колос би изглеждал дребен, гробницата в Халикарнас, статуята на Юпитер, храма на…

Докато Казацкян продължаваше да изброява чудесата на древността, аз разбрах, че ще ми бъде много трудно да му задам всички въпроси, които си бях подготвил.

Той продължи речта си с глас хем заплашителен, хем боязлив.

— Ако обаче изтекат дните, без никой да може да стигне до сърцето на лабиринта, ако не се изяснят неговите тайни преди края на живота ми, човечеството ще бъде сполетяно от страшни бедствия!

В този миг, без изобщо да повярвам на предсказанието му, помислих, че причината за такова мрачно пророчество е голямото му желание да намери изследовател, способен от всички страни да оцени неговото загадъчно творение, сякаш по този начин той щеше да му се отплати за направените усилия. Дали пък не беше някой художник, побъркан от предполагаемото величие на собствената си творба?

Казацкян оглеждаше ръцете си, сякаш търсеше в тях обяснение на нещо неразбираемо. Внезапното му мълчание ме учуди, изглежда, се разкайваше за последните си думи. Използувах този миг, за да вмъкна един въпрос:

— Къде се намира приказният лабиринт?

Така както очаквах, отговорът гласеше:

— Под земята! — рече победоносно. — Когато узнах, че островчето Тьокланд е надупчено с безкрайна мрежа от проходи, галерии и подземни ями, издълбани в скалата от древни времена, аз веднага замислих великата си творба: да превърна естествения лабиринт във фантастичен музей от загадки и тайни, в небивало за света зрелище, несравнимо художествено произведение!

От този миг започнах да вярвам, че във всичко това има нещо вярно. Нетърпението ми да започна обиколката растеше с всяка изминала секунда.

— Обогатихме суровата природа — продължи по-спокойно Казацкян — с удивителни неща. Уверявам ви, че да се премине лабиринтът на Тьокланд, е най-голямото приключение, което може да се изживее днес.

След като изрече последните думи, той сякаш бе завладян от сладка дрямка. Седеше неподвижен, лицето му излъчваше благородство й великодушие. Въпреки следите на старостта, той представляваше красива гледка, като гръцка статуя. Замълчах известно време, от страх да не стресна невъзмутимия му лик. В тази минута един от хората му се появи на сцената.

— Вече всичко е готово — рече бързо. — Свановски тъкмо излиза.

Създателят на лабиринти слисано отвори очи. Всеки, който видеше лицето му, щеше да каже, че се връща от някакво дълго пътешествие в страната на сънищата. После с голямо усилие, като че ли му беше трудно да се приспособи отново към действителното време, той се изправи мъчително. Сега приличаше на немощен старец. Погледна ме умилено и рече:

— На добър път, желая ти много щастие, ще ти е необходимо. Досега никой не сполучи. Едновременно с твоето пристигане напусна и последният изследовател, влязъл в лабиринта — Юрий Свановски, световният шампион по шахмат. Сега ти ще предприемеш този път, от който мнозина се върнаха с ужас, изписан на лицето. Нека всичкото въображение на света те озарява, сине мой.

Беше ми говорил с обичта на баща, който казва сбогом на сина си, преди той да предприеме опасно пътешествие. В гласа му се четеше такава дълбока искреност, че въпреки нелепото положение, той ме трогна.

Излязох навън, където ме чакаше мъжът, донесъл известието. Тъкмо тогава един джип профуча пред вратата. Освен шофьора и един от членовете на компанията имаше и друг пътник. Веднага го познах. Наистина беше Юрий Свановски, световен шампион по шахмат и прочут руски спортист. Отправи ми отсъствуващ и несъзнателен поглед. Имаше болнав вид, сякаш бе подложен, на безгранично умствено усилие или на непоносими нервни стресове. Стори ми се, че открих по лицето му следи от несполуката, примесени с друго, още по-силно чувство: облекчението, което навярно се дължеше на надеждата, че може да напусне веднага Тьокланд.

Докато Свановски изчезваше в посока към морето, моят придружител ме заведе в една съседна барака, върху вратата на която биеше на очи надписът:

Вътре на дълга маса чакаше моят сак. До него — няколко от моите принадлежности. Мъжът ги посочи и каза:

— В изпълнение на точка 8 от договора за изследване тези предмети ще бъдат задържани. Ще ви ги върнем… на излизане.

Иззетите неща бяха запалка с вградена в нея фотографска микрокамера, джобен гайгеров брояч, ракетен пистолет, няколко свитъка хартия за чертане на планове и много макари с конци, които смятах да ми послужат като диря, за да мога в случай на нужда да се върна по стъпките си и да не се загубя. Като прочете един списък, проверителят додаде:

— Останалите неща можете да си запазите: една въжена стълба, две рула тоалетна хартия, един спален чувал, наметало, чифт полуботуши, един бележник, една обикновена химикалка, гребен и… — като се усмихна съчувствено, каза: — един компас. Всичко е в сака.

В този миг джип спря пред входа на склада. Същият, който малко преди това бе откарал Свановски. Ала явно не беше имал време да стигне до пристана. И още по-малко — да измине обратния път. Сигурно са разменили колите — рекох си, без да му отдавам значение. — Освен ако…

Без да ми даде време да изразя наум своите подозрения, пазачът продължи с наставленията си:

— Освен това ще ви дадем едно фенерче с батерии и резервни крушки към него, една съдинка и първата ви дажба храна — пестете я, следващата ще получите чак след дванайсет часа, разбира се, ако все още ще ви е необходима… и един предавател на сигнали. Ако се откажете или се озовете в опасно положение, натиснете червеното копче, ще направим… каквото можем. Но помнете, червеното копче е сигнал за НАПУСКАНЕ. След това в никой случай не можете да продължите. Нали помните какво пише в договора?

Махнах с ръка, че съм съгласен, наслагах вещите в сака и го преметнах през рамо. Великият миг наближаваше. Въпреки многото причини да се чувствувам уплашен, горях от желание да започна изследването.

Без дори да се сбогува, оня тип се запъти към дъното на бараката и изчезна зад един рафт, претрупан с миньорски каски.

Нищо не ме задържаше там. Изпълнени бяха всички предварителни проверки. До вратата шофьорът на спрелия джип даваше признаци на нетърпение и ме гледаше почти предизвикателно. Излязох навън и заех в колата мястото на изчезналия Свановски. Шофьорът потегли рязко. Но аз вече бях свикнал с лошите обноски и странното държане на хората от компанията.

Джипът се носеше, сякаш ни преследваха стадо разярени носорози. Не бяха изтекли и три минути, когато спряхме в подножието на един от каменистите хълмове, които опасваха лагера. Спирането беше такова, че си помислих дали гумите няма да се пръснат. Ала не стана така — несъмнено бяха свикнали с подобно отношение.

В подножието на хълма разтваряше мрачната си паст една примамлива пещера. Навътре дупката се стесняваше, а после преминаваше в широк наклонен тунел, който, изглежда, водеше към самите недра на острова. Въпреки че гледката не беше смайваща, мога да кажа, че не оклюмах. Вече нищо не можеше да ме спре и любопитно — след като се запознах с Казацкян, в мене се беше породила сигурност, че нищо непоправимо няма да ми се случи, ако успея да запазя спокойствие.

Без да се обременява да слиза от джипа, моят намръщен придружител рече:

— Можете да почвате. И помнете, разполагате най-много със седем дни. Сверете часовника си с официалното време на острова, сега е дванайсет часът по пладне.

Учуден, аз възнегодувах:

— Ама това не е възможно, едва от един час се е съмнало!

— Няма значение — отвърна той непреклонен. — В Тьокланд не важат същите разписания, както в останалата част на света. Придържайте се към казаното. Тук разсъмванията са измамни.

Реших да не споря повече. Нищо не ми струваше да се подчиня на новата чудатост. Докато сверявах часовника си, оня тип потегли, отдалечавайки се с пълна скорост.

Да си кажа истината, малко се разочаровах. Бях си представял, че моето приключение ще има по-зрелищно начало. Не се надявах да ме провождат с духов оркестър, нито пък хората на компанията да се облекат като контета, за да ми пожелаят щастлива обиколка, но самотата беше обезпокояваща. Не се виждаше жива душа наоколо. Само отдалечаващият се джип метеор оставяше като диря една огромна змия от пушилка.

Няма съмнение — помислих си, — обещаните велики и страшни чудеса се намират там долу. Е добре, тръгвам натам. Сбогом, слънчева светлина, надявам се, че скоро ще се видим отново. Подир малко, като стисках запаленото фенерче, вече бях влязъл в пещерата.

След като изминах първите петдесет метра на тунела — естественото и единствено продължение на входната пещера, — пред мене изникна задачата, с която, така да се каже, тържествено започваше дългата поредица от неизвестности, очакващи ме през целия лабиринт. Проходът се разклоняваше в две посоки. Коя да поема? Едната се спускаше надолу към дълбините, докато другата възлизаше нагоре по стръмен скат. Насочих снопа светлина към едната и към другата пътека, като се мъчех да разсъдя.

Казацкян каза явно, че лабиринтът е под земята. Значи трябва да тръгна по пътя надолу… Но ако това е истински лабиринт, в който всеки кръстопът предлага една загадка за решаване, няма да се хвана на въдицата да бъда подведен от първия изпречил ми се сгоден случай. Ще приложа особен подход: за да се спусна, ще се изкача!

Без да се замислям повече, почнах да се катеря по отиващия нагоре тунел. Фенерчето ми си проправяше път между сивкавочерните стени. След няколко минути, когато бях останал почти без дъх, аз се убедих, че съм налучкал.

Тунелът се разширяваше и влизаше в пещера, осветена от огнени точки. Преди да стъпя в нея, аз се изправих срещу приковано в скалата дървено табло, на което бе написано:

В същия миг зазвуча неописуема музика, която изглеждаше още по-странна поради екота в пещерата. Притеглен от своеобразния й магнетизъм, влязох в пещерата и загасих фенерчето си. Там то не беше необходимо и аз използувах случая, за да пестя енергията.

Крайно изумен, съзрях един камерен оркестър от седем музиканти, натруфени като през XVIII век, които свиреха малко фалшиво в светлината на седем факела. Тозчас в техните изражения и движения забелязах нещо странно. Още несъвзел се от изненадата, рекох наивно:

— Добър ден, господа!

Те продължиха да свирят, без да се смущават, и изобщо не обръщаха внимание на моето присъствие.

Разбира се — рекох си, — забравих, че хората от компанията не са свикнали да бърборят много-много…

За да не наруша мълчанието им, реших да се приближа безшумно до групата. После се спрях и застанах на благоразумно разстояние, за да не ги прекъсвам.

След като постоях няколко секунди, досущ самотен и нежелан зрител, аз избухнах в звучен смях, като се сетих за искреното си поведение до този момент.

Музикантите бяха роботи, механични кукли! Заблудата обаче, че са живи, беше толкова съвършена, движенията им толкова съгласувани, че докато не приближих до тях, не си дадох сметка за измамата. Пред всеки от чудноватите роботи имаше по един статив, на който отначало помислих, че са поставени партитури, макар че, разбира се, те нямаха нужда от тях.

Всичко в „залата“ оказваше подсилено призрачно въздействие и говореше за голям естетически вкус от страна на хората, които бяха сложили роботите.

Хвърлих поглед наоколо и видях, че в дъното на пещерата има осем различни изхода, които отговаряха на също толкова коридора. Можеше да се каже, че втората загадка на лабиринта вече беше пред мене. Кой от осемте тунела трябваше да избера? Как можеха да ми помогнат механичните музиканти? В какво се състоеше ключът към задачата?

Пристъпих отново към роботите и видях, че листовете върху стативите не са музикални партитури, а послания, написани на петолиния. Прочетох ги едно по едно, без да се спирам.

„ВРАТАТА НА АДА води към бездънните спираловидни пропасти, където смъртта дебне с хиляди уловки.“

— Брей! — изплъзна ми се от устата. — Вече се започва.

„ВРАТАТА НА ЗАБРАВАТА не ще види да се завръщат онези, които сбъркат пътя и минат през нея.“

Каквато и да е, тази врата също не изглежда обещаваща.

„ВРАТАТА НА ОСЛЕПЯВАЩАТА СВЕТЛИНА притегля минаващите през нея към сияния, които те не ще могат да понесат и зад които съществува само пустотата.“

Ха, дори с очила против слънце човек не може да си помогне…

„ВРАТАТА НА МРАКА води към места, където светлината не е светлина и единствено мракът господствува вечно.“

Ако се пъхна през нея, даже фенерчето няма да може да ме спаси!

„ВРАТАТА НА ПОДЗЕМНОТО ЕЗЕРО пази в спомена си само очите на удавените и песните на сирените.“

Тогава си дадох сметка, че правя лошо, гдето вземам всичко така лековато. Беше почти несъзнателен начин да се отърва от напрежението, което явно ми причиняваше призрачното помещение, ала като проумявах, че в тези изречения може да се крие ключът към загадката, налагаше се да си отварям добре очите и да престана да се шегувам. Продължих да чета страховитите литании по-внимателно.

„ВРАТАТА НА ПРИЛЕПИТЕ УБИЙЦИ не дава никаква надежда на онези, които се отклоняват през нея.“

 

„ВРАТАТА НА ВЕЧНИЯ СЪН приютява кошмари, които никога не свършват.“

Когато си мислех, че съм приключил с обиколката на черните предвещания, натъкнах се на нещо, което дотогава се беше изплъзвало от вниманието ми: имаше осми статив със съответното послание, без кукла пред него, разположен на мястото, където би могъл да се намира диригентът на малкия оркестър. На неговия лист пишеше:

„ВРАТАТА НА ЖИВОТА е праг към сърцето на лабиринта, но нейната тайна притежава само този, който не съществува.“

Да, работата беше „ясна“: от осемте врати, които имах на разположение, само една даваше възможност да продължа пътя. Останалите, независимо дали страхотиите, които им се приписваха, бяха истински, или не, трябваше да бъдат предпазливо избягвани, за да не се заблудя и да не ме сполетят по-големи беди…

Но как да науча коя от осемте врати е подходящата? Разбира се, не можех да губя ценно време, като ги изпробвам наслуки една по една — извън това, че може би щях да изгубя нещо повече от време, — докато намеря същинската. Как да разреша загадката с осемте врати и седемте музиканти?

Неуморимите роботи продължаваха да свирят нестройно. Нито за миг не се усъмних, че тъкмо в тази особеност се крие някакъв смисъл, който трябва да отгатна. Сигурно беше пред очите ми, стига да „го видя“.

В главата ми се въртяха току-що прочетените думи. Без да знам защо, може би по „усет“, се спрях на изречението, където се казваше:

„… нейната тайна притежава само този, който не съществува.“

Сега се съсредоточих напълно. Бях се посветил изцяло на двубоя със задачата, която ми затваряше пътя.

— … този, който не съществува, този, който не съществува; посланието се намира върху статива на липсващия диригент. Разбира се, на несъществуващия диригент, на диригента, КОЙТО НЕ СЪЩЕСТВУВА.

Тогава много се боя, че съвсем случайно успях да налучкам тайната на ВРАТАТА НА ЖИВОТА.

Неволно пристъпих отново към музикалната група. Невъзмутимите механични изпълнители продължаваха да свирят непознатата соната. Плувайки в море от съмнения, застанах пред самотния статив, където би трябвало да стои несъществуващият диригент на оркестъра. И тогава почти мигновено разбрах, че съм разгадал тайната.

От моето място и благодарение на нарочното разположение на почти човешките кукли, всички изходи освен един оставаха скрити за погледа. Фигурите се намираха точно между моя поглед и седем от вратите. Те не позволяваха да видя вратите, само една от тях бе достъпна за погледа ми. Нея трябваше да използувам!

Като се превърнах в диригент на оркестъра, бях открил свободния път към ВРАТАТА НА ЖИВОТА. Роботите представляваха нещо като насочваща скица, която може да се „прочете“, ако се изтълкува правилно посланието.

Без да се разтакавам, за да не изникнат нови съмнения, аз поех отново пътя си и навлязох в спасителния тунел. Запалих фенерчето, понеже коридорът бе съвсем тъмен. Зад гърба ми в светлината на факлите се носеха, все по-отслабващи, звуците на сонатата.

Малко след това единственият звук, който се чуваше, беше ехтенето на собствените ми стъпки. От време на време по стените виждах дупки, прилични на бърлоги. Но тъй като оттам не можеше да се провре човек, аз дори не се опитах да се пъхна в тях. Пътят почти нямаше наклон. Можех да вървя доста бързо, като гледах внимателно къде стъпвам.

Не бяха изтекли и десет минути, когато влязох в широка зала. В нея ме очакваше нова сценографска загадка. Несъмнено, за да открия тайната й, се изискваше много по-голяма храброст и въображение, отколкото ми бяха нужни, за да улуча дирята при седемте музиканти.

Сега няма да разправям какво видях. По-нататък ще се разбере, поне така се надявам. Но едно мога да споделя, че лабиринтът ставаше все по-труден и очарователен.

В този миг мисля, че за част от секундата взех решение, което ще изненада моите читатели — натиснах копчето на сигнала за НАПУСКАНЕ!

Изведнъж ме бе обзело ужасно подозрение относно скритите подбуди на мистър Казацкян.

Дори сега не смея да го кажа — може би е било безумно. Щом влязох в новата зала на лабиринта, подозрението почна да ме гризе коварно, беше нещо смътно, но достатъчно сериозно, за да причини мигновена промяна в плановете ми. Избрах нова стратегия, която напълно се различаваше от предишната.

Новата ми постановка се основа на очебийно противоречие: за да мога да изтръгна заплетените тайни на остров Тьокланд, първото нещо, което трябва да направя, е да изляза победен от лабиринта и да напусна веднага островчето.

Няколко минути след като бях натиснал копчето, че се предавам, двама мъже от компанията, които не бях виждал дотогава, дойдоха на мястото, където се намирах.

— Оттегляте ли се? — попита по-високият, несъмнено изпълнен с недоверие от бързото ми напускане.

— Да, давам си сметка, че това е прекалено за мене. Чувствувам, че не мога да продължа — отвърнах съкрушено.

— В такъв случай да излизаме — грубо заключи той.

Накараха ме да извървя обратния път и след малко слънчевата светлина заслепи очите ми, привикнали с мрака. Бяхме стигнали до входа на величествения лабиринт. С пренебрежително махване с ръка ме накараха да се кача на джипа, докато те, без да чакат да тръгна, влязоха отново в пещерата. Бързо преминахме между бараките на лагера. Казацкян явно бе научил за моето напускане и стоеше на прага пред своя кабинет. Отправи ми пронизващ поглед. За част от секундата имах чувството, че той знае — моето предаване е по-скоро привидно, отколкото действително. Особената загриженост по лицето му сякаш се беше увеличила и цялото му тяло бе вцепенено, подобно на статуя, изсечена в скалите на Тьокланд.

Щом стигнахме на пристана, аз се качих в една от закотвените там моторни лодки. В нея ме чакаха познатите вече служители. Тозчас потеглихме навътре в морето.

Тогава едно съмнение, забравено поради по-сетнешните събития, ме обзе отново. Ако тези хора имаха само две лодки, а и двете си стояха на котва, как Свановски, световният шампион по шахмат, бе напуснал острова? Учудването ми, че джипът, който го бе откарал, се беше върнал толкова скоро в лагера, сега прерасна в тревога.

Убеден, че е напълно излишно, аз се отказах да питам двамата мъже, които ме съпровождаха. Досега не бях имал пречки при напускането на Тьокланд. Но какво се беше случило със Свановски? Да не би да имаше друг пристан на острова? Струваше ми се твърде невероятно. Това беше нова загадка, прибавена към многото други, които произтичаха от лъкатушещия каменен лабиринт. В този миг и в моето положение не можех да направя нищо, за да я изясня. Но ако новият ми план се сбъднеше, щях да имам възможност да проверя всичко. Веднага щом се озова в Европа, ще се опитам да науча дали Свановски се е върнал пак към всекидневието си.

С падането на вечерта, подир едно леко пътуване, влязохме в пристанището на Дондрапур. Щом слязох от лодката и вече бях далече от надзора на тайнствената Компания наемател на повърхността и недрата на остров Тьокланд, започнах да се подготвям за второто и може би окончателно щурмуване на крепостта от лабиринти на мистър Казацкян, човека със стоте лица.