Хоан Мануел Хисберт
Загадката на остров Тьокланд (5)

Трите изпитания в Дондрапур

Този ден беше като всички останали. Гъмжилото от кандидати, привлечени от петмилионната награда и от жаждата за приключения, се навърташе около канторите на компанията в очакване на мечтания миг, когато ще бъдат известни имената на приетите. Сред подадените същия ден заявки имаше и една, подписана от някой си Корнелиус Берцот. Присъствието на този участник в конкурса беше първият доловим сигнал, че един остроумен план влиза в действие под самия нос на хората на Казацкян.

Господарят на Тьокланд, човекът с непрекъснато променящото се лице, без да може да се досети в какво се състои съзаклятието, беше все пак нащрек. Отлично беше запознат със статията на Марис и бе убеден, че написаното от Марис по един или друг начин ще стане действителност. Беше ли тази увереност на Казацкян повод за страх или за надежда? Ще го узнаем само ако се озовем в лабиринта.

И наистина, когато неговите хора му прочетоха по радиото заявката на Корнелиус Берцот, както правеха с всички останали, лицето му се проясни като лицето на корабокрушенец, на когото му се привижда на хоризонта „пушекът“ на презокеански кораб.

„Името ми е Корнелиус Берцот, Диханието на зората. Това прозвище ми бе дадено от моите червенокожи приятели индианци на един обред по време на последното ми пребиваване в техен резерват. Оттогава го смятам законно като втора част от името си, като собствено име.

По моите щастливи вени тече кръвта на най-различни поколения търсачи на приключения и изследователи. Прадедите ми са били свидетели на някои от най-великите открития на всички времена. В безбройните и гъсти разклонения на моето родословно дърво се срещат корсари и разбойници, войскари, пътували из Татария ведно с императора на Китай, придружници на Марко Поло в пътешествията му по източните земи, моряци, заминали за Соломоновите острови с Алваро де Менданя^[1], мореплаватели, съпровождали Васко да Гама в Индия, изследвали с Ореляна^[2] поречието на Амазонка, били с Амундсен на Южния полюс или участвали в първите опити по въздухоплаване на братя Монголфие…

Вярно, по времето на моите прадеди жадните за приключения смели хора са имали повече възможности, отколкото през сегашната втора половина на XX век. Но въпреки това, следвайки несломимия подтик на своя произход, аз водех бурен живот, изпълнен с пътешествия, научни открития и изследвания, разчитах йероглифи в разкопани от мене египетски гробници, хвърлях светлина върху някои откъси от ръкописите за Мъртво море, посочвах различни знаци, скрити в развалините на храма на Слънцето в Баалбек, Ливан, и успях да начертая правдоподобна карта на легендарната Атлантида.

Така, както моите далечни роднини са се изправяли с необикновена храброст срещу урагани и подводни трусове, изтощителни кръстосвания из пустините, трески в гъстите тропически гори, чудовищни нападения от преследвани китове, безмълвни опасности в арктическите области, отровни стрели от замаскирани индиански духалки, абордажи и схватки в открито море и безброй още случаи, когато е била нужна неудържима смелост, аз, скромният и възторжен последовател на техния неподражаем пример, посветих живота си на това да разкривам най-различни загадки, където и да се намират те и каквато и да е опасността, която крие приближаването до тях.

Поради всичко това се смятам в правото си да се надявам, че ще ми бъде предоставена възможност да премеря силите си със загадките на остров Тьокланд. Вероятно без да знам, целият ми живот е бил една неспирна подготовка за решителния миг, когато ще стъпя в страховития и ослепителен лабиринт. Ако е вярно всичко, което съм слушал и прочел напоследък за него, става дума за най-привлекателната загадка, стигнала до мен откакто се помня. Поради тази само причина, а не са малко и другите, чувам техния повелителен повик, треперя от вълнение при мисълта, че навярно аз съм единственият човек на земята, който днес може да премине лабиринта.

Пристигам с радостта, че накрая съм намерил върховната цел, за която, без да подозирам къде и кога ще се срещна с нея, винаги съм мечтал.

Дори да не успея в намерението си, само това, че съм я видял, макар и отчасти, ще бъде за мене голям опит.

Бих желал да завърша тази трогателна заявка, отдавайки гореща благодарност на хората, осъществили с труда си лабиринта на остров Тьокланд; техният съзидателен замисъл е вече сам по себе си величествено произведение на изкуството, приключение на приключенията, едно ново чудо в историята на човечеството.

Корнелиус Берцот, Диханието на зората.“

Щом приключи предаването, мистър Казацкян се отзова така въодушевено, че собствените му сътрудници останаха изненадани:

— Приет! На този не прилагайте редовните хитрини, не се опитвайте да го сплашите с необичайните си обноски. Нека мине през трите изпитания и нищо друго. Сигурно ще ги преодолее! Този човек е може би последната ми надежда да стигне до Тьокланд и накрая да може…

Познатата вече картина с прочитането на приетите кандидати се повтори и Берцот бе отведен във вътрешността на злокобните за някои кантори. Ведно с мъничката група на „временните“ за деня, той дойде на мястото, което се намираше зад червената завеса.

Там стояха двамата мъже от компанията, странните обитатели на помещението, станало сцена на безчетни отстранявания. Мъжът с почти винаги напевния глас — макар че в действителност шепнеше — се обърна безпогрешно към Корнелиус и рече:

— Изпитанията ще бъдат еднолични и измервани по часовник. Кой иска да почне?

— Да, аз, ако никой не е против — отвърна Корнелиус, намеквайки за приятелите си по съдба.

Те не помръднаха дори с мускул. Несъмнено възможността някой от тях да стане опитно зайче, като се подложи пръв на страшните изпитания, никак не им допадаше. Докато вторият мъж от компанията отвеждаше мълчаливите кандидати в една съседна стая, до която не можеше да стигне никакъв шум, мъжът, известил началото на изпитанията, накара Берцот да прекоси втора, този път черна завеса.

Мрачната неприветливост на това място сякаш бе замислена, за да внушава страх. На Берцот обаче тя не правеше никакво впечатление. За него беше обикновена приемна. Безпокоеше се единствено от по-сетнешните препятствия, които вече започваха.

В ограниченото от втората завеса пространство имаше надпис:

Разхвърляните сандъци се сториха на Корнелиус в полумрака като изправени ковчези. Тутакси разбра, че първото впечатление го лъже — това бяха всъщност часовници. Като ги огледа отблизо, видя, че са спрели, а от циферблатите им — бледи безизразни лица — бяха изтръгнати стрелките. Видимото им сърце, махалото, висеше неподвижно и чертаеше отвесна възчерна линия. Гъста и отчайваща тишина се наслагваше на тази сцена, докато Корнелиус наблюдаваше наоколо, като се опитваше да не пропусне и най-малката подробност и се мъчеше да отгатне откъде иде заплахата. Когато разгледа добре каквото трябваше да разгледа, той се обърна към невъзмутимия служител, като искаше да се впусна колкото може по-бързо в действие:

— Какво трябва да направя тук? — попита.

— Да направите така, че всички тези часовници да показват точно шест часа. Разполагате с три минути. Ако успеете за по-малко време, останалите секунди ще ви бъдат добавени за следващото изпитание. Помъчете се да го сторите, ще са ви необходими…

След това той се дръпна настрани и се втренчи в Корнелиус. В дясната си ръка държеше хронометър, на който хвърляше чести погледи.

Освен часовниците в стаята нямаше нищо друго. Невъзможно бе да намери някакъв материал, за да замести липсващите стрелки. Корнелиус провери бързо вътрешността на сандъците — дали в тях не са нещата, от които толкова се нуждаеше. В часовниците също нямаше нищо, ни най-малка следа от машинария; сандъците бяха съвсем празни. Кутиите бяха само видения, призраци на часовници.

Той се опита да откачи махалата, но беше невъзможно. С голи ръце нищо не можеше да стори, освен да си напакости. Да направи на трески някой от сандъците, изискваше много усилия и много повече време, отколкото предоставеното му за изпитанието.

— Изтече една минута! Остават само две! — предупреди мъжът от своя ъгъл.

Беше изхабил една трета от времето и не намираше никакъв отговор на въпроса.

Единствено съм изключил вероятностите, все е нещо, но съм на същия хал, както в началото — казваше си Берцот, докато обикаляше часовниците като животно в клетка.

Високите дървени сандъци се издигаха около него като празни шкафове, които не искат да разкрият тайната си. Корнелиус разместваше наум /данните на изпитанието с надежда да открие сред тях някаква важна връзка, която да го изведе на търсената следа.

— Часовници, часовници без стрелки, без нищо вътре, дървени мебели, лакирани, има тринайсет стари часовника… — тук се спря: — Тринайсет часовника, тринайсет часовника! Разбира се, един е повече…

— Изтекоха две минути. Остава само една! — рече неподвижният съдник.

— Мисля, че ще мога да го направя — промърмори Берцот и се хвана за работа.

Той се втурна подобно вихър да размества часовниците. Едни остави там, където си бяха, но повечето бяха пренесени на няколко метра от първоначалното им положение.

Като следваше една крива линия, той ги поставяше на еднакво разстояние един от друг, докато се получи окръжност. Когато фигурата бе очертана, по средата остана един часовник, който Корнелиус не помръдна.

— Разбира се, този е в повече! — повтори си той и го наклони да легне на пода.

В същия миг служителят на компанията спря хронометъра си.

— Готово, показват шест часа — добави Берцот и излезе от кръга.

— Правилно. Намерихте едно от възможните решения. Имате спестени дванайсет секунди. Да минем към второто изпитание.

Наистина Корнелиус бе решил първата задача — тринайсетте часовника показваха шест часа. По въображаемата окръжност той бе изправил дванайсетте часовника, които гледаха към средата, сякаш бяха дванайсетте цифри от циферблата на великански часовник. Излишния бе оставил да легне така, че средата му да съвпадне приблизително с центъра на окръжността, наподобявайки две големи стрелки — едната бе продължение на другата, — които да показват шест часа. Съставил беше огромен часовник, като използува немите часовници вместо цифри и стрелки.

Но Корнелиус не можа да се порадва на победата си. Други две изпитания с нови трудности го очакваха в подземията.

Широка вита метална стълба ги отведе в една подземна зала. Когато стигнаха до нея, на Корнелиус му се стори, че вижда насочено срещу себе си артилерийско оръдие. Беше готов да залегне на земята, но възможността в този миг да бъде засегнат от залпа му се стори толкова немислима, че почти незабележимото потрепване на мускулите му секна внезапно.

Оръдието представляваше около пет метра дълъг цилиндър с диаметър най-малко метър. Поставено беше в хоризонтално положение и видимо висеше във въздуха. Ала тази голяма цев не бе произведена да изстрелва ни снаряди, ни картечи. Той пристъпи и забеляза, че е свързана с оста на мотор, който хем я поддържаше, хем я караше бавно да се върти. И нещо по-любопитно — от единия край на цилиндъра сякаш се сипеха досущ светлинни залпове от пъстри сияния и отблясъци.

Все под настоятелния поглед на пазача Корнелиус приближи лицето си до дулото на лъжливото оръдие, затулено с прозрачно стъкло. Той се възхити от приказното редуване на образи, които следваха отмереното въртеливо движение на цевта. Повече не се съмняваше. Цевта беше грамаден калейдоскоп!

Благодарение на своеобразното отражение от огледалата, присъщо на съоръжение от този род, пъстроцветните и с различни форми късчета кристали, които се движеха в противоположния край, съответно се умножаваха и образуваха такива необичайни фигури, че пред тяхната красота дори розетките и витражите на големите катедрали биха бледнели. Чудният калейдоскоп бе снабден със собствена светлина. Съчетанията, които се появяваха всеки миг, се виждаха съвсем ясно.

Без да може да се откъсне напълно от очарованието на оптическата цев, Корнелиус беше нащрек и си отбелязваше наум всички подробности на нейното действие, за да спечели време. Всеки миг представителят на Казацкян щеше да пусне неумолимия хронометър и да даде знак за решаване на загадката.

— Отсега нататък светлината на калейдоскопа ще почне бавно да се усилва — обади се той. За три или по-малко минути тя ще стане толкова ослепителна, че никое човешко око не би могло да издържи. Докато можете да гледате, опитайте се да отгатнете какво крият подвижните фигури на магическия фенер.

Щом изрече последните думи, той превъртя един електрически ключ. Тутакси бавно, почти недоловимо, светлината в дъното на цевта започна да се усилва.

— През първите сто секунди — пресметна Корнелиус — ще мога да гледам. После ще бъде трудно да видя нещо.

Долепил лице до стъклото визьор, той се мъчеше да долови в бясното въртене на фигурите някакво послание. Обаче пластичното великолепие на виденията, изглежда, не съдържаше знаци, които биха имали някакво значение.

Как да измъкне тайната на това изобилие от цветове, което заставяше да избуят хиляди недействителни пролети и есени? Как да открие, без да ослепее, загадката на кристалните форми?

Вътрешните стени на цилиндъра бяха черни, напълно непрозрачни. По тях нямаше никакво указание или важен сигнал. Същото беше и с външната обвивка. Все пак единствено в кристалните късчета, източник и основа на обаятелното зрелище, можеше да бъде ключът към загадката.

Корнелиус разбра, че ако продължава да гледа натам, никога не ще успее да отговори на въпроса. Фигурите в цевта можеха да се изтълкуват по безброй начини — оказваха такова въздействие на наблюдателя, че бе напълно безполезно да се опитва да ги преброи дори приблизително. Не, това не можеше да бъде правилният подход.

— Разбира се! — рече си Берцот, когато поради усилващата се светлина от очите му бликнаха сълзи. — Онзи тип бе казал „… какво крият подвижните форми…“. Дирята ще бъде в движещите се кристални късчета, а не във фигурите, които те съставят!

Променливите картини на оптическото съоръжение оставяха често лъжливи следи. Объркваха кандидатите със своята смайваща въртележка и те падаха в капана. Тези, които не се отдръпваха навреме, пропиляваха секундите за изпитанието, като се опитваха да определят неопределимото.

Подобно мълния Корнелиус се спусна към противоположния край на калейдоскопа. Не се изненада много, когато откри, че задното стъкло може лесно да се махне. Силната светлина бе го нагорещила толкова, че ако искаше да го пипне, щеше да си опари пръстите.

Щом извади стъклената пластинка от дъното, разбра, че стратегията му е правилна. В краката му падна малък пергамент. Той се наведе и видя следния надпис:

Сега поне знаеше към какво да се стреми, на какво да отговори.

Той бързо извади всичките кристални късчета и ги разпръсна по пода. Цилиндърът продължаваше да се върти и ставаше все по-ярък, но душата му беше опразнена, приличаше на безплодно поле, където вече не никнат фигури. Когато видя кристалчетата отблизо и неподвижни, Берцот си даде сметка, че нямат произволни геометрични форми. Подчиняваха се на здрава логика, бяха части от букви. С четири от тези късчета можеше да се състави една ясно очертана гласна или съгласна буква.

— Изтекоха две минути. Остава ви само една и дванайсет секунди! — предупреди служителят на компанията от един тъмен ъгъл на залата.

Ръцете на Корнелиус се движеха необичайно бързо, като се опитваха да разрешат извънредно мъчната главоблъсканица. Скоро, като изпробваше чевръсто, той разбра как да натъкми отделните късчета — буквите се образуваха от парчета с един и същи цвят и всяка частица пасваше единствено на съответната буква.

Тозчас първото стъпало бе прескочено — съставил беше една по една буквите. Оставаше само да ги групира в думи и да образува от тях изречение-отговор. Като постави на карта цялата си досетливост, на която бе способен, налучквайки и отгатвайки, без да даде почивка на ръцете си, той получи следните думи от кристал: ГОЛЯМАТА, РАЗКРИЕ, НАПРАВИ, ТАЙНАТА, ВРЕМЕНА, ЗАГАДКА и ЧЕ.

Ала имаше още парчета за групиране. Секундите, определени за изпитанието, се изнизваха много бързо. Като разместваше подобно трескав лунатик останалите късчета, подир няколко несполучливи опита Берцот можа да изчопли другите части на изречението: НАЙ, ДА, СИ, НА, ТАКА, ДА и ВСИЧКИ.

И тъй три секунди преди да изтече срокът, въпросът „Каква е задачата на изследователя на Тьокланд?“ намери нужния отговор:

Корнелиус бе успял да състави шестдесет и шест букви с извадените от калейдоскопа двеста шестдесет и четири кристала. От буквите се получиха думите, а от тяхното подреждане — цялото изречение. Щом изречението се открои на пода, Берцот се просна в цялата си дължина, за да си отдъхне няколко секунди. Усилието беше огромно!

След като провери дали решението е правилно, строгият съдник осведоми Корнелиус Берцот, че трябва незабавно да се захване с третото изпитание. Спуснаха се отново по една вита стълба. Във въздуха се носеше прокобата, че трудностите при последния опит ще бъдат може би непреодолими, така че Тьокланд да стане един непрекъснат сън, недостижим в далечината на океана.

Влязоха в някакво подземие. Там, в средата, огряна от тънки лъчи светлина, плътна, съвършено кръгла, без поричка или прашинка по нея, неподвижна и недоверчива като запокитена полупрозрачна планета, една огромна кристална топка очакваше най-храбрия от всички участници в конкурса.

Сложена беше върху мраморна черна поставка насред зала с тъмни стени. Беше като обикновената топка с гатанките, само че много по-голяма, повече от един метър в диаметър. В мрачното подземие проблясваше единствено сферата от дебел кристал благодарение на няколкото електрически крушки, които чертаеха по нея гъсти линии от светлина.

Без никакви заобикалки суровият съдник на изпитанията промърмори:

— Какво е посланието на топката? За да го откриете, разполагате с три минути плюс трите спестени секунди от предишната задача.

Тозчас, без да мигне, навъсен и високомерен, той пусна в ход хронометъра си.

Корнелиус пристъпи към кълбото и предпазливо го побутна. Съпротивата му бе същата като на парче олово. Тежеше страшно много, почти не можеше да го помръдне, и той не допусна, че това ще му послужи за нещо. Загадките на Казацкян не изискваха физическа сила от участника, те имаха друга особеност, друго обяснение. Топката беше бляскаво полупрозрачна, вътре в нея се виждаше само стъкло, окъпано в светлина. Тя бе толкова поразителна, колкото и най-големият диамант. Съвършената й закръгленост сама по себе си говореше по-скоро за непроницаема загадка, която няма да разкрие никаква тайна, дори да я разглеждаш векове наред.

— Какво е посланието на топката? Какво е посланието на топката? — докато го повтаряше объркан, без никаква следа, Корнелиус накрая сметна въпроса за нелеп. — Ами ако в края на краищата тази сфера изобщо няма послание!

Усещаше в главата си опасна пустота. Поради своето трайно и чудесно естество топката можеше да се тълкува по най-различни начини, към нея можеха да се отнесат стотици находчиви изречения, купища мъчнопроизносими думи, дузини игрословия, всички еднакво далечни на скритото решение. И в това се състоеше голямата опасност — да се объркаш във въображаеми съзерцания и да изразходваш времето си напразно.

Берцот не биваше да се отдава на неясни съновидения. За нищо нямаше да му послужат разните миражи в една топка, която не показваше нищо друго. Отговорът беше тук, точен като теорема, невидим като мисълта, и го гледаше подигравателно, без той да може да го съзре.

— Изтече една минута! — извести от мрака безпощадният служител на Казацкян.

— Посланието на сферата… Може би е извън нея! — помисли внезапно предполагаемата жертва.

Той се хвана веднага за това хрумване, минало през главата му. Всеки друг път му се струваше непреодолим. Ала когато се накани да търси, разбра, че всичко е както в началото. Не беше напреднал нито крачка, а половината от предоставеното време се изпаряваше между ръцете му. Беше заслепен от съзерцаването на осветената топка. Слабият отблясък, разпръскван от сферата, засилваше полумрака наоколо. Затвори за малко очи, за да премахне временната си слепота. Подир няколко ценни секунди той погледна отново. Сега помещението се виждаше по-ясно.

Провери пак какво бе видял, като влезе в помещението: в пустата стая нямаше нищо, нищо друго освен самотната и величествена топка, неподвижната поставка и чудните отблясъци. Отчаяно заопипва наоколо. Никакъв успех. Усещаше, че е на крачка да изгуби възможността да замине за Тьокланд. Опипа и поставката, за да потърси някаква дупка, пружина или двойно дъно, и пак не сполучи. Подпорката, където стоеше топката, нямаше ни пукнатини, ни прозирки, черната й лъскавина изключваше всякаква следа или ожулване, което би могло да се „прочете“ по някакъв начин, твърда беше като скала. Нищо не можеше да се направи.

— Две минути вече — изръмжа почти доволен строгият служител, който разбираше объркването на Берцот и усърдно пазеше ключа към загадката.

Степите и таванът бяха облицовани с грубо черно платно, което придаваше още по-голямо безмълвие и тайнственост на надвисналия полумрак. Циментовият под беше съвсем гладък, по него не се виждаше никакъв надпис, белег или диря. Корнелиус потропа с крак по него — беше удивително устойчив. Всичко там беше нямо, трайно, чудно. Откъде да измъкне тогава ключа към тайната на топката? Откъде?

Погледна я отново. Ни най-малък признак, който би го отвел към отговора. В този миг се убеди за сетен път, че трябва да търси извън нея. Но къде, къде? — питаше се непрекъснато.

— Времето ви изтича. Срокът не подлежи на отлагане. Помнете!

Потресен от предупреждението, Корнелиус се окопити. Имаше чувството, че е потънал до шията във вода. Още една минута и всичките му надежди щяха да отидат на вятъра — цял един подробно обмислен план щеше да се провали малко след влизането му в действие!

С нов жар той се впусна да опипва бързешком стените. Движеше се толкова чевръсто, че ръцете му приличаха на перки на хеликоптер, който потъва в блато с подвижни пясъци.

Смяташе, че стените може да не са истински, че зад платното се крие някаква врата или прозорче. Ала под черната тъкан му оказваше съпротива все една и съща гладка и твърда повърхност. Не откри ни пружина, ни дупка.

Стоеше на един кръстопът, може би безсмислен. Поколеба се за част от секундата, като знаеше, че безспорно залага последната си карта. След това дръпна силно черното платно — възнамеряваше да го изтръгне. Ако в този съдбоносен миг го бяха попитали какво дири, нямаше да може да отговори. Най-много очакваше да намери някакъв белег или указание, издълбано в стената…

За негово голямо изумление цялото платно, което покриваше стената, се откъсна много лесно. Тутакси с известен страх отскочи крачка назад. Пред него се изпречваше невероятно разкривено и чудовищно същество, което също както и той отстъпи назад.

Тогава за пръв път от влизането си в подземието той повярва, че е близо до решението. С удивителна бързина изтръгна платната, които обвиваха останалите три стени; едното от тях, падайки, повлече със себе си и това от тавана. Разкривените същества ставаха все повече и повече, не можеха вече да се преброят. Но сега Корнелиус Берцот не се безпокоеше — той бе намерил отговора!

— Посланието на топката е ДОБРЕ ДОШЪЛ В ТЬОКЛАНД — заяви напълно сигурен, когато му оставаше само половин секунда до определеното време.

— Ще отпътувате още тази вечер — потвърди мъжът от компанията.

Зад черните платна се криеха редица криви огледала, които покриваха изцяло четирите стени и тавана. Бяха натъкмени така майсторски, че образът на топката, като преминаваше от едно в друго и нарастваше в последователни разкривени отблясъци, образуваше на едното огледало четлив надпис ДОБРЕ ДОШЪЛ В ТЬОКЛАНД, сякаш бе странно послание от кристал, което плава в езеро от стъкловидни вълни.

Три състояния на духа завладяха Корнелиус: повишеното настроение, че се е справил с трите изпитания, огромната умствена умора, породена от голямото усилие, и преди всичко растящото възхищение от автора на трите загадки. Ако лабиринтът в Тьокланд предлагаше още по-заплетени и остроумни въпроси от току-що разрешените три, и по-мъчни, отколкото загадката със седемте музиканти, можеше да се надява без сянка от съмнение, че на този запокитен остров го чака най-вълнуващата проверка през целия му живот!

По една трета стълба те се качиха на повърхността и се озоваха направо в преддверието. Случилото се с Марис се повтори и Корнелиус се спря на улицата, като мина през шкафа без задна стена. Срещата бе също за девет вечерта на кей Изток–3. Нашият герой разполагаше с няколко часа, за да си събере багажа и да прочете и подпише договора, който му бяха пъхнали в ръката.