Хоан Мануел Хисберт
Загадката на остров Тьокланд (15)

Бъдещето е ясно — последни разкрития

Всички, които видяха величествената красота на тази утрин, ще я помнят винаги. От страшното бедствие нямаше и следа. Само огромната яма оставаше като веществено доказателство за случилото се в Тьокланд.

С първите лъчи на слънцето на острова отново настъпи оживление. До ръба на кратера, на същото място, където заспаха сломен от умората, Корнелиус и приятелите му сега се протягаха.

Също до ръба на голямата пропаст, но точно на противоположната страна, друга група, съставена също от петима души, се надигаше в зараждащия се ден. И докато членовете на всяка една от групите се питаха неспокойно каква ли съдба е сполетяла хората от другата група, те изведнъж се съгледаха.

Поради голямото разстояние отначало не можаха да се познаят ясно, макар че искаха да отгатнат кои са хората, които правят знаци на другия бряг.

Тръгнаха веднага едни срещу други. След като се приближиха, престанаха да се съмняват.

— Да, те са, те са! — рече весело Натаниел. — Но Казацкян го няма…

— Погледнете, всички са, дори Корнелиус! Но кой е петият? — рече Марлен от другата група.

Подир няколко минути двете групи се срещнаха, обзети от радост.

След като премина вълнението им от новата среща, Свановски бе представен на тези, които още не го познаваха. После всички разказаха накратко за своите приключения, освен Корнелиус, който мълчеше, но слушаше жадно.

Даденото от Изидор потвърждение за смъртта на Анастасе Казацкян бе прието с трогателна почит от страна на тези, които още не знаеха за тъжната случка.

— … земетръсът, досущ сляп и чудовищен гробар, се зае да зарови бездиханното му тяло под голямата лавина от скали — разправяше Маливерт. — Несъмнено аз също щях да си отида, ако не бяхте дошли така изневиделица вие — продължи той, като обгърна с едно движение Марлен, Валентина, Тахтер и Манцони, корабокрушенците от „Дедал“. — Когато се бях загубил, почти в безсъзнание, когато не ми достигаха въздух и воля, за да се боря по-нататък, имах щастието да ви срещна или по-скоро вие да ме срещнете. Изведохте ме в последния миг навън, почти ме влачихте. На вас дължа живота си.

— Как се изхитри да се отървеш от хората на компанията? — попита Норберт Дип.

— С един чудесен номер да говоря с корема си, който ми помага да съчетавам привидно далечни гласове с други, звучащи много близо. Като използувах още и ехото в пещерите, последицата за тях беше доста изненадваща. Ха-ха-ха! Най-хубавото от всичко беше, че така можах да остана насаме с Казацкян, като се престорих на Корнелиус, а по този начин спасих документа, който в друг случай би се загубил завинаги.

И той показа папката, която бе измъкнал от дрехите на починалия президент.

— Хайде да го прочетем веднага — рече Манцони.

— Трябва да го прочетеш ти, Корнелиус — уточни Маливерт и му протегна папката. — Явно на тебе искаше да го повери.

— Какво значение има аз или друг! — отвърна с искрена скромност Берцот. — Всички играхте решаваща роля! Аз самият например без помощ, мисля, че нямаше да стигна до повърхността… Но добре, щом така желаете, мога да прочета документа, все някой трябва да го направи.

Всички кимнаха мълчаливо. Корнелиус взе папката и развърза конците й. Извади свитък хартия, изписан набързо със ситни букви. Любопитството беше огромно…

Изведнъж откъм север се дочу бръмчене на хеликоптер. Групичката от десетина души погледна едновременно в тази посока. Не беше зрителна измама. На кръгозора се открояваше сянката на вертолет, която не можеше да бъде сбъркана с друго. Наближаваше острова с пълна скорост.

— Проклет да е! Дали не са ортаците на Бонкар? — възкликна Фулхенсио Фабрегас.

— Навярно си мислят, че сме се добрали до жадуваната от тях богата плячка — предположи Марлен, като се боеше от нови неприятности.

— Сега само едно ни липсва, нежеланите гости да ни изтребят в последния миг! — възкликна боязливо Минос.

По това време нашите герои не знаеха за местонахождението на хората от бившата компания и на полковника предател. Дори не бяха сигурни дали са живи.

— Да се подслоним някъде, преди да са ни открили — пошушна настоятелно Валентина.

— Да — отвърна Марис. — Нека уредят нещата помежду си!

По крайбрежната ивица бяха останали непокътнати още няколко пещери. Десетината души бързо намериха убежище в една от тях. Засега бяха спасени.

Пътниците в хеликоптера разгледаха с учудване страшния вид на островчето. Прелетяха няколко пъти над големия кратер. После се насочиха бързо към пристана, който за щастие бе относително далеч от мястото, където се намираха нашите приятели. Накрая вертолетът стигна до целта си и кацна на земята, вече извън зрителното поле на спотаените миролюбиво настроени хора.

— Дали пък не са открили останалите живи от компанията? — попита Манцони.

— Да, твърде е вероятно. Сигурно са на пристана и се мъчат да влязат в морето или поправят повредите по моторницата — предсказа Свановски. — Сега ще мислят само как да изчезнат колкото може по-бързо от Тьокланд. Може би ще държат Бонкар като заложник…

— Тогава ще настане голяма патърдия с тези от хеликоптера! — рече Минос, който се боеше да не би в последния час да го въвлекат в някакво опасно сражение.

— Да, уреждане на сметки между негодници, присъщо на типове от тоя род — постави диагноза Марлен, без да му придава голямо значение.

— Да не мислим за тях! Разполагаме с няколко минути почивка — намеси се Натаниел. — Нужно е всички да знаем останалото. В най-лошия случай все някой от нас ще запази после ключа към загадката и нейното значение няма да се изгуби.

Корнелиус веднага започна да чете:

„В този последен час, когато всичко, изглежда, е осъществено, аз, Анастасе Казацкян, непримирен със съдбата, която ме дебне, и насърчен от далечната надежда, че посмъртното ми послание ще стигне тази вечер в ръцете на Корнелиус Берцот, се захващам бързо да го напиша, преди моите разбунтувани хора да ме лишат от последните ми самотни минути.

Щом съчиня окончателното послание, ще унищожа всички мои книжа, папируси и документи, за да попреча да се направят от тях погрешни изводи, които не биха имали нищо общо с моето ослепително приключение.

Разбира се, текстът ще бъде сух и непълен. Той ще може да се разтълкува единствено ако Корнелиус Берцот изпълни, както аз много желая, предсказаното от легендата в сърцето на лабиринта. Ако за нещастие не стане така, ще бъде по-добре думите ми да се затрият завинаги. Може би цялото ми начинание е било само една голяма грешка. В такъв случай нека историята следва своя път и ме надари с милостта на забравата.

Легенда пророчество за Южната вселена

Изтълкувана от А. Г. Казацкян

Ще се случи на малка планета от Слънчевата система, наречена от нейните обитатели ЗЕМЯ.

Когато дойде времето на това южно място от Вселената да умре старият изследователски и приключенски дух, когато не останат вече неоткрити земи и морета, когато човекът сметне, че познава своята планета — все едно че наблюдава стъклено топче, поставено на дланта си, — когато той овладее страхотните сили, които биха му позволили да унищожи и нея, и себе си, когато великата одисея на външното пространство едва започне… така наречената «Земя» и нейните обитатели ще бъдат застрашени да се изпарят от силно избухване, поради което загадъчната Вселена ще се събуди ненадейно от своя сън.

Но по същото време е вероятно хората да разберат накрая, че могат да придобият лека-полека неподозирани умения. Биха престанали да бъдат мечта на Вселената и ще почнат да живеят свой собствен сън.

На един забравен остров ще пристигне, БЕЗ ДА ЗНАЕ НИЩО, ПЪТНИКЪТ, обзет изцяло от жажда за приключения. Ще премине през много изпитания, които ще разпалят ВЪОБРАЖЕНИЕТО му до такава удивителна степен, че накрая, виждайки своята вселена, ще успее да ВИДИ Вселената, скрита у всеки човек.

След като се събуди от самовглъбеното си пътешествие, ще отдели такава енергия, че един лек трус ще прекоси цялата планета.

После ПЪТНИКЪТ ще се върне и ще разкаже какво си спомня за своя подвиг. Сетне БАВНО, БАВНО, БАВНО на тази ЗЕМЯ ще почне нова епоха.

Като си послужих с език, лесен за разбиране в наши дни, аз открих опростена разновидност на легендата, която, притулена зад най-различни символи, присъствува във всички култури на познатите ни цивилизации.

Веднага щом схванах огромното й значение, реших да ускоря сбъдването на пророчеството, макар и да изпреваря така хода на времето. Имах намерение да улесня идването на тази епоха и да намаля донякъде опасността от предреченото бедствие.

Освен това така бих осъществил другата голяма мечта в моя живот — създаването на огромен музей със загадки във вид на лабиринт. С тази двойна цел обиколих земното кълбо, докато намерих в забравения Тьокланд необходимите условия, за да изпълня двете си намерения. Запазих в тайна подготвителните работи и криех до последната минута повода за моя призив, защото такъв е духът на легендата: «ще пристигне, БЕЗ ДА ЗНАЕ НИЩО, ПЪТНИКЪТ…» Трябваше да бъда много предпазлив, за да не премахна необходимото доброволно начало на подвига. От друга страна, ако бях разкрил веднага истинската причина, хората щяха да ме превърнат в мишена на най-жестоки подигравки.

Възможно е дори самият аз да не съм изтълкувал правилно легендата. Възможно е също, дори разсъжденията ми да са верни, самият източник на пророчеството да е плод единствено на трескавото въображение на поети, които са съчинили една постоянно повтаряща се басня. Възможно е. При всички случаи обаче твърдо вярвам, че ако се сбъдне предреченото в нея развитие на нещата, ще настанат знаменателни събития. Понякога човек трябва да си измисля басни, за да предизвика открития, за които иначе би се чакало дълго. Такава беше истината на моето начинание и на нея винаги сляпо съм се уповавал.

Имах чувството, че съм драматург на видения, който предлага на себеподобните си необикновена сцена, където някой от тях ще постави най-прекрасната си творба. На тебе, КОРНЕЛИУС БЕРЦОТ, ако си успял да го сториш, се пада да известиш нейната развръзка.

Но знам също, че е твърде възможно всичко да спре на НУЛАТА. Боя се много, че нещастното срутване на скалите ще попречи да завърши твоят героичен подвиг. Не искам да погубиш живота си и на това ще посветя последните си сили. Ще те потърся в лабиринта. Дано успея, преди да изгасна, да ти покажа спасителния път!

 

Анастасе Георги Казацкян

 

П. С. Натаниел Марис, без да разбере, осъществи моите планове. Знаех, че той ще намери подходящ човек, който да преброди лабиринта. Затова улесних явяването му на конкурса. Ако го нямаше него, едва ли щях да се запозная с тебе. На него дължа твоето идване и много съм му благодарен.

Що се отнася до плаващата тъдява яхта, наречена любопитно «Дедал», подозирам, че има нещо общо с това. Отначало смятах да я премахна. Ти трябваше да изживееш своя подвиг самичък! Но сега вече това няма никакво значение! Те също дойдоха късно. Надявам се само, че са могли да избягат навреме от земетръса в морето.

 

А. Г. К.“

След прочитането на ценния документ, всички се умълчаха. После очите им се приковаха нетърпеливо в Корнелиус — краят на историята щеше да излезе от неговата уста.

Тържественият миг бе нарушен от Минос Тахтер. Нещо го безпокоеше повече от всичко друго.

— Корнелиус, възможно ли е предавателят да е отказал? Не мога да повярвам!

Леко усмихнат, Берцот започна да разказва:

— Не отказа, Минос, не отказа. Причината за моето мълчание беше направо смешна. Не разбрах как, но го глътнах! Случи се, когато стигнах в тайнственото селище с потопените макети. Сещате ли се?

Всички кимнаха — беше последното съобщение на техния приятел.

— За да реша загадката, трябваше да се гмурна и нагълтах вода. Тя отнесе апарата до гърлото ми и аз го преглътнах. После го усетих да трепти в стомаха ми, но не можах да разшифровам предаванията. Дори се опитах да го повърна, но не успях. И както се подразбира, не изчаках да излезе отдолу…

Разказът за премеждието бе посрещнат с весел смях. Корнелиус също се засмя от все сърце. После, с наближаването на последните разкрития, те отново съсредоточиха вниманието си.

— За всичко случило се насетне — продължи пътникът от легендата, — не пазя много точен спомен. Обикалях из лабиринта, изясних извънредно красиви загадки, от сложни по-сложни, от чудни по-чудни. Дори не мога да кажа колко бяха — може би повече от двайсет. Единствено остана в паметта ми усещането, че израствам, че отивам по-далече…

Тук Корнелиус спря, като да търсеше по-точни думи. Марлен му помогна.

— Искаш да кажеш, че ти приличаше на тренировка, че все по-лесно ти е било да решаваш усложняващите се загадки?

— Да, нещо подобно. С мене ставаше това, за което се разказва в легендата. По едно време помислих, че ще ми се пръсне главата. Но напротив, все по-ясно виждах, по-бързо правех заключения, представях си нещата неограничаван от нищо, както никога не съм допускал, че мога. А колко радост ми доставяше, приятели! Искаше ми се да не завърши…

— Ами стигна ли до сърцето на лабиринта? — попита Минос.

— Да. Вече бях толкова подготвен, толкова близо, че не ми струваше никакви усилия да проумея загадката. Каква друга картина освен на самия човек можех да наблюдавам от кълбовидната пещера? Погледнах към или по-точно в себе си.

Сега не бих могъл да го повторя, но в състоянието, в което се намирах след преброждането на лабиринта, аз я видях. Повярвайте ми, вътре в нас съществува толкова богата и толкова просторна Вселена, че тя почти може да се сравни с вселената, изпълнена със звезди и планети… Знам, че пътувах из нея, и знам също, че от всичко, което видях, ние познаваме досега една малка част. Можем да го предугаждаме, но то става още по-неразбираемо. И то е там, чака да го овладеем. Тогава, само тогава, ще се развие животът и всичко, казано в легендата, ще стане действителност. Най-възвишените мечти ще станат реалност. Само от нас зависи, сигурен съм, скорошното им осъществяване.

Корнелиус млъкна. Изглежда, бе свършил. Натаниел наруши мълчанието с въпроса:

— Не можеш ли да ни кажеш повече подробности? Какво друго видя през твоето пътешествие?

— Видях много неща, невероятни чудеса, които хората ще направят, любими герои… Но всичко забравих. Освен това може би не бива да си ги спомням. Всичко ще дойде, ако избухването, за което се говори в легендата, не се случи. Да дадем време на времето, без да заспиваме. Ние, нашите деца, децата на нашите деца и тези, които ще дойдат по-късно, трябва да създадем нашия рай. Видях го толкова ясно, че колкото и недостижим да изглежда, вярвам в него напълно. Макар и да са нужни големи усилия, ще дойде денят, когато хората, станали повече от всякога ярки индивидуални личности, ще се почувствуват равни. Ще се наложи да изоставят старите машини, да прогонят войната и несправедливостта, да превърнат всяка работа в творчество… трябва да се борим за това непрекъснато. Защото процъфтяването на този вътрешен свят, който видях аз, сега е в наши ръце, той ще бъде овладян от хората и ще извиси човешкия живот до фантастични предели. Но ще остане празна мечта, ако възпираме знанията си и не ги прилагаме всеки ден… Повече не знам какво да кажа, отговорът е в бъдещето… Нека великото откритие на Анастасе Казацкян и моето приключение останат като предплата за новата епоха. Имах щастието да представям цялото човечество.

Когато Корнелиус завърши разказа си, другарите му останаха малко смутени. Бяха хранили надежда да чуят нещо по-определено и ослепително, нещо по-конкретно и важно.

Но по-късно изреченото от техния приятел лека-полека проникна в съзнанието им. Без да помръднат от мястото си, те неволно си представиха хилядите начини, по които всичко предвещано можеше да се СЛУЧИ… Това, което винаги някак бяха предугаждали, току-що бе казано от Корнелиус и почваше постепенно да става истина…

 

 

И така тази история би могла почти да завърши. Всичко съществено в нея вече е изложено. Но като имаме предвид читателите, не ще бъде излишно да задоволим поне малко любопитството им.

Страшната решителна битка между мошениците не се завърза. Пристигналият хеликоптер не принадлежеше на съмишлениците на Бонкар, а на войската в Дондрапур. Няколко часа преди това в столицата бяха регистрирали странен земен трус, чийто епицентър се намирал точно в Тьокланд. Освен това известеното предния ден от Казацкян закриване на конкурса бе събудило немалко подозрения. Опитаха да се свържат с Бонкар, по той, както знаем, беше зает с други неща… Всичко това накара правителството да прати един разузнавателен хеликоптер. Намериха хората от компанията действително да поправят моторницата. Не оказаха съпротива. Що се отнася до алчния полковник, нека споменем само, че макар сломен и пребит от бой, беше жив. Останалите не бяха извършили глупостта да го убият. Бяха се задоволили да го държат като заложник, в случай че дойдат подкрепленията, на които той се надяваше.

Между другото, споменатите подкрепления изобщо не пристигнаха. Явно ги бе задържало земетресението, а също и опасността, на която се излагаха, тъй като правителството беше нащрек.

По-късно, към пладне, други три хеликоптера кацнаха в Тьокланд. Бонкар и хората от разтурената компания бяха откарани в Дондрапур, а с друг полет натам заминаха и нашите спасени приятели.

Вечерта бяха в Европа. Макар че служебните им задължения ги принуждаваха да се разделят, те си обещаха всеки на своя пост да се труди съвестно до края на дните си, за да се сбъдне пророчеството както при тях самите, така и при всички останали около тях.

Същия ден новината за бедствието в Тьокланд обиколи света. А малко след това в няколко специални издания на списание „Имажинасион“ Натаниел Марис отпечати пълния текст на историята, който в тази книга е посъкратен.

Отзивите бяха най-различни — направо подигравателни или много, или малко изпълнени с недоверие, докато се узна нещо, което разсея отчасти съмненията и даде голям простор на надеждата.

Главните международни земетръсни центрове съобщиха едновременно, че през нощта на Тьокландската епопея, точно когато Корнелиус се бе събудил от пътешествието си из „човешката вътрешна вселена“, по цялата планета бил усетен лек, почти недоловим, но истински трус.

Очевидно не е бил причинен от природното земетресение, опустошило островчето, тъй като то бе само малък местен трус, който не бе отбелязан по другите континенти.

Така че явно РЕГИСТРИРАНОТО ЗЕМЕТРЕСЕНИЕ БЕШЕ ПРЕДВИДЕНОТО В ЛЕГЕНДАТА ЗА ЮЖНАТА ВСЕЛЕНА…