Хоан Мануел Хисберт
Загадката на остров Тьокланд (13)

Гласът, които разплита загадката и всява ужас

В онзи славен час всички вече бяха във вътрешността на лабиринта, оставили зад себе си урагана на повърхността, за да се срещнат с най-страшните бури под земята.

Командваният от Анастасе Казацкян патрул, който познаваше подземните пътеки, бе напреднал към централните зали. Хората от компанията хич не ги беше грижа за съдбата на Корнелиус Берцот. Причината за привидното им послушание бе съвсем друга — надяваха се в последния миг президентът да им разкрие местонахождението на желаната, ала несъществуваща плячка.

Изидор де Маливерт, неуморим като детектив, който е попаднал на следа, също бе извървял огромен път, прорязан от тунели и пещери. Обаче не знаеше дали се приближава към истинското ядро на лабиринта, или се лута по външните разклонения, отдалечени от главната сцена на драмата.

И понеже не му беше известна грозящата опасност от срутване, не вземаше никакви предпазни мерки. Най-много се боеше да не се заблуди в плетеницата от безкрайни разклонения.

Валентина, Марлен, Тахтер и Манцони намериха лагера напълно изоставен и опустошен от бурята. Разбраха, че се е случило нещо сериозно, и взеха единственото възможно решение — да влязат в лабиринта. Нямаха време, нито средства, за да търсят посред нощ странични входове. Въоръжени с фенерчетата, те се запътиха към главния вход, който използуваха изследователите от закрития конкурс, тъп като него най-лесно можаха да намерят. Влезеха ли вътре, щяха да подирят преки пътеки, за да се приближат колкото се може по-бързо към най-дълбоките места в лабиринта.

Сигурен, че съзаклятниците му засега няма да могат да пристигнат — бурята би осуетила всеки опит за слизане на брега, — полковник Бонкар в пристъп на отчаяние реши да изиграе последния си коз. И самичък, тласкан от страха, че ако издирят тайното скривалище, към което се стремеше, хората на Казацкян ще го измамят, той също проникна през входа, използуван обикновено от служителите по поддръжка на лабиринта.

Както добре знаем, в недрата на Тьокланд беше и групата на Свановски с останалите трима приятели на Корнелиус Берцот. Благодарение на достъпния тунел, по който крачеше тази група, без да знае, тя беше много по-близо до желаната цел, отколкото останалите. По пътят им нямаше все да върви по права линия — неизброимите криволичения на разклоненото подземие можеха да ги забавят с часове, дори с дни, докато пристигнат до горещата точка на мрачното царство.

А там, с неизвестна съдба, в най-дълбокото, сражавайки се със загадките на тъмните помещения, вероятно се намираше и най-храбрият изследовател Корнелиус Берцот.

Прави ли бяха онези, които не искаха да изтълкуват дългото му мълчание като сигурен признак, че е издъхнал? Не беше ли се превърнал лабиринтът в негов гроб? Имаше ли тогава смисъл да полагат толкова усилия, за да го спасят?…

Президентът и неговите привидно подчинени хора вървяха успоредно на пътя, по който минаваха участниците в конкурса. От различни наблюдателници те можеха да следят „официалната“ пътека. Така предишните седмици наглеждаха и проверяваха изследователите и включваха в действие разните приспособления по пътя на търсачите на приключения. Сега всичко им позволяваше да напредват по-бързо.

Макар и да крачеше неуморимо, мистър Казацкян даваше видими признаци на задушаване в светлината на факлите и фенерчетата на придружителите си. Ъгловатото му лице приличаше на жива маска, подкрепяно единствено от желанието да осъществи едно последно паметно дело, подир което вече нищо не би имало значение.

Изведнъж, сякаш подтикнат от внезапно предчувствие, президентът спря и заговори гръмко, а гласът му се разнесе по тунели и проходи:

— Корнелиус Берцот, за бога, отговорете ми. Където и да се намирате, съобщете ми за вашето присъствие… Идваме да ви спасим!

След като заглъхна многобройното ехо от призива, мълчанието се възцари без никакъв отговор или признак на живот.

Сподирян от хората си, които ставаха все по-недоволни, Казацкян се запъти към следващата наблюдателница. Оттам гласът му щеше да се чуе по-далече. Щом стигна целта си, той извика отново:

— Корнелиус Берцот, говори ви Анастасе Казацкян. В думите ми няма ни коварство, ни клопка, говоря ви направо от все сърце. Ако ме чувате, повярвайте ми! Трябва да излезете от лабиринта колкото се може по-скоро, ако уважавате поне малко живота си. Минутите на лабиринта в Тьокланд са преброени, след това не може да избягате.

Без да отслабва ни най-малко силата на гласа си, президентът произнесе последните две изречения почти хълцайки.

Призивът му успя само да ожесточи още повече типовете, които го заобикаляха. Ядосани, че доскорошният им шеф пропилява ценни минути, като се опитва да намери Корнелиус, вместо да поведе експедицията към съкровището на Тьокланд, те съвсем престанаха да му се подчиняват.

Защото, колкото и глупаво да изглежда, тези клети наивници все още вярваха, че ще могат да се измъкнат от островчето с някоя много търсена на международните черни пазари стока. До преди малко даваха вид, че приемат водачеството на Бонкар, по от страх, че той, като се осланя на служебния си пост, би могъл да им отнеме цялата заграбена плячка, го зарязаха. Сега полковникът предател не влизаше вече в плановете им.

Готови бяха да прибегнат до мъчения, за да научат истината от устата на бившия си президент. Нищо не би им попречило да подложат Казацкян на физически насилия, по-присъщи на зверовете, нищо… освен заплашителният глас, който скова движенията им.

Той се чу съвсем ясно. Идеше от близките до повърхността пещери, изпълнен със заплаха и наглост:

— За какво си се развряскал толкова, Казацкян? Какво значение има вече този жалък урод Корнелиус Берцот, или как там се казва? Ако е станал жертва на твоята лудост, така му се пада. На кого би скимнало да се пише изследовател в тези препълнени с глупости катакомби? Получил си е заслуженото, глупакът му с глупак. Търси го, да, търси го и сложи наградата в нозете му, ако го намериш, но преди това…

Гласът, макар и малко провлачен поради далечината, можеше да се различи точно — говореше Бонкар от някакво не много далечно място.

Акустиката на подземието в Тьокланд бе още една от особеностите на лабиринта. Чрез поредици еха, отгласи и бързи отражения звукът изминаваше големи разстояния под земята почти непроменен. Така хора, намиращи се в различни и отдалечени една от друга галерии, можеха да се чуят, без да знаят точно кой къде е. Защото не можеше да се открие веднага от кое място иде звукът, след като е прекосил толкова дупки и пещери.

Мистър Казацкян се канеше да отвърне на Бонкар, но в пристъп на отчаяние се отказа. Повторното появяване на полковника предател в тези решителни минути можеше да бъде капката, която да препълни чашата на нещастието. Президентът съжали, че не е взел действени мерки, за да го отстрани от битката до следващия ден.

Зловещият глас разтресе отново мрачните дълбини.

— Изслушай моя ултиматум, Казацкян. Искам това, което търся, и го искам сега. Тъй като всичко е чиста лудост, ще видим кой е способен да иде по-далеч по пътя на лудостта. Слушай внимателно, няма да повторя нито думичка. До себе си имам, готово да избухне, необходимото количество динамит, за да превърне цялото това подземие в огромна лавина — няма нужда да чакам земетръса, аз самият съм достатъчен да подпаля фитила. Може да не отнеса нищо от това проклето островче, но поне ще замина с удоволствието, че съм си отмъстил. Трябва да извлека някаква полза от дългите месеци мръсно съществование в очакване на това, което ти искаш да ми откажеш. А между другото ще изтрепя неудобните свидетели. Пред моето правителство ще заявя, че всичко е било „нещастен случай“… Никой няма да може да ме опровергае. Ха-ха-ха! Така че или ще ми кажеш още сега как да измъкна оттук това, което толкова усърдно криеш, или ще отприщя яростта на динамита. Познаваш ме добре, Казацкян, и знаеш, че съм способен да изпълня заплахата си. Нещо повече желая да я изпълня. Ето го първото и последно предупреждение.

Бонкар взриви един от фишеците с динамит. Въздухът в подземието потрепна, а после се чу грохотът от много срутени камъни. Ясно беше, че ако употреби наведнъж целия заряд, бедствието би било неминуемо.

Косите на придружителите на Казацкян настръхнаха. Явното им числено превъзходство пред Бонкар не чинеше засега нищо, напротив, щяха да дадат по-голям брой жертви, които не биха могли да се припишат на злодея.

Уплашени, те повярваха, колкото и невъзможно да изглеждаше, че мистър Казацкян ще пробие отново обсадата на полковника. Трудно можеше да се отгатне, като го видеше човек, дали президентът е поразен от съдбовността на обстоятелствата, или е наясно с някаква отбранителна стратегия. Подир напрегнати минути на мълчание, без да се помръдне от мястото, където стоеше, Казацкян заговори още по-силно от преди. Но вместо, както всички очакваха, да се обърне към Бонкар, той упорито продължи посланието си в мрака към Корнелиус Берцот:

— Като творец, който се страхува да види как загива най-любимото му творение, с цялата сила на душата си, с обич моля за твоя отговор, Дихание на зората. Отговори в каквото и състояние да се намираш. Отговори ми, синко, отговори ми, дори да си в отвъдния свят!

Думите на Казацкян, вълнуващи и силни, бяха произнесени с такава тържественост и нежност, че за миг престъпниците, които стояха близо до стареца, се трогнаха.

Затова пък крясъкът на Бонкар, прозвучал отново сред тъмнината, показа, че стопанинът му е безчувствен към онова, което е далечно на неговите стремежи.

— Всички ще се озовете много скоро в отвъдния свят или по-скоро ще бъдете погребани живи в тази преизподня. Да, ти, проклети Казацкян, и страхливците, които са с тебе и се поколебаха, когато трябваше да ме послушат, за да те накарам да говориш, а сетне решиха да водят битката за своя сметка. Ха-ха-ха! Жалки глупаци! Всички ще бъдете смазани под тоновете скали, ако не изпълните желанията ми. Ще броя до десет. Няма да дам никаква отсрочка. Много си мисля, че това ще са последните десет секунди от вашия кучешки живот. ЕДНО… ДВЕ… ТРИ…

Пътечките от барут чакаха нетърпеливо мига на запалването. Жадна за жертви, смъртта бродеше из гъстия мрак на лабиринта. Гласът на палача пронизваше ушите им. Само Казацкян запазваше нужното приличие със своята неподвижност и с вярата, която излъчваше погледът му.

— … ЧЕТИРИ… ПЕТ… ШЕСТ…

И в този злокобен миг един мощен непознат глас, силен и далечен едновременно, излитайки от най-дълбоките галерии, трептящ като лъч на надеждата, се чу съвсем ясно:

— Реших да се върна, за да те накарам да млъкнеш, противен грак, омразен дърдорко, изтъкан от предателство и скъперничество. Аз, когото приживе наричаха Корнелиус Берцот, Диханието на зората, се надигам от моята ослепителна гробница, за да запуша змийската ти уста, за да изтръгна с корен безчестната ръка, която напразно се мъчи да изкриви неразгадаемия път на съдбата.

Този почти задгробен глас зашемети докрай ужасените типове на компанията. В блясъка на факлите, мъртвешки бледен и изпит, президентът бе обзет от силно вълнение.

В скритата си наблюдателница Бонкар замлъкна вцепенен. Не смогваше ни да промълви дума, ни да се бунтува срещу непредвидимото.

Тутакси призрачният глас на този, който се представи за Корнелиус Берцот, прокънтя сега невероятно близо в гъстата чернилка:

— Докато ти, злокобни изнудвачо, беше обгърнат само от ужас, аз напредвах, за да дойда насреща ти. Ти си на досег ръка от мене. Сега разстоянието няма значение за мене. Моята сила е над всякаква човешка власт. Ще те премахна по най-страшния начин. Ще изтрия завинаги от земята досадното ти присъствие. Приготви се, Бонкар. ПРИСТИГАМ ЗА ТЕБЕ!

Бонкар нададе вик на ужас. Хората от компанията заговориха бързо един през друг:

— Преди гласът идеше от по-дълбоко…

— Сега, изглежда, е до сами нас…

— Аз не вярвам в живи мъртъвци, но… Кой ще обясни това?

— Вече е навсякъде, навсякъде. Не може да избяга! — рече Казацкян, като ги гледаше с очи, досущ жарава.

— Да се махаме оттук! Нищо не можем да сторим…

— По-добре да напуснем. Призраците са лошо нещо!

— Какво да правим с Казацкян?

— Оставете го тук с неговите магии.

Тогава президентът нададе вик, от който настръхваха косите:

— КОРНЕЛИУС, КОРНЕЛИУС, ПОЧАКАЙ МЕ, АКО ТОВА Е ПОСЛЕДНИЯТ МИ ЧАС!

Групата, която го заобикаляше, полудяла от страх, се изниза в трескаво и безредно бягство. Отнесоха със себе си всички фенерчета и факли. Останал в още по-голяма тъмнина, президентът избухна в силен смях.

Бързото бягство на бандитите получи неочаквано обезщетение. Малко преди да стигнат до един от изходите, те съзряха скривалището на Бонкар, който, сгушил се до купчината взрив, се опитваше да остане незабелязан.

Възбудата на престъпниците, които смятаха, че едва са се отървали от задгробния свят, се срина с дива жестокост върху този, който преди малко така сериозно бе заплашвал живота им. С изпокъсани дрехи и премазано от бой лице, те го повлякоха навън, с намерение там да довършат суровото линчуване.

А горе развълнуваното море продължаваше своите набези срещу островната крепост, скалите на повърхността очакваха земетръса, който щеше да ги срине, ураганът шибаше крехките сенки на размирниците. Но за нищо на света нито те, нито глупакът, когото бяха заловили, не биха посмели да се върнат в лабиринта.

С наближаването на върховния час на развръзката трагичната опера се беше избавила от второстепенните неудобни лица. Голямото последно действие щеше да премине гладко, без затруднения.