Бъртрис Смол
Блез Уиндъм (9)

Осма глава

Лейди Ниса Уиндам разцъфна и порасна под нежните грижи на родителите си. Тя проговори рано, рано проходи. Първоначално се клатушкаше на дебелите си крачка из голямата зала, но скоро тръгна стабилно. Често я посещаваха чичовците й Хенри и Томас Морган, които бяха родени три месеца след нея. Братята — близнаци на Блез се родиха на първи април, което накара цялото семейство да се смее, че Бог си е направил шега с лорд Морган, като го е дарил с момчета — близнаци след толкова много дамски двойки. Но все пак най-добрата приятелка на Ниса щеше да бъде малката дъщеря на Блайт, Мери Роз Кингсли, която бе родена само девет седмици и половина след Ниса, на 26-ти февруари.

През лятото, преди Ниса да навърши две години, Блез установи, че отново е бременна. Това я успокои, защото, откакто се беше родила Ниса, Блайт се бе сдобила не само с Мери Роз, но и с нейния брат Роберт, роден през юни на настоящата година.

— Сега и ти ще си имаш братче като Мери Роз — каза Блез на дъщеря си.

— Аз искам сестричка! — тропна Ниса с краче.

Едмънд взе детето на колене и Ниса го прегърна.

— Татко има нужда от син, Ниса. Има време мама да ти роди и сестричка. Но първо ще имаме момче — каза графът.

— Ти имаш мен — каза Ниса упорито.

— Не можеш да й обясниш — усмихна се Блез. — Няма още и две години.

— Не бих се притеснявал, но имотът трябва да се запази — каза Едмънд. — На мен и Ниса ми е достатъчна. Но когато си отида, тя ще има нужда от брат, който да я защитава и да се погрижи за женитбата й.

— Детето, което нося сега, е син — каза твърдо Блез. — Миналия път не беше така. Тогава просто исках да имам син. Сега е друго. Сега знам, някак си го усещам.

— Моли се на Бога — отговори той. — Дано да си права. В противен случай Тони ще е наследник, макар че и това не е лошо. Той е Уиндам и по майчина, и по бащина линия.

— Едмънд, ти си твърде млад да мислиш за такива неща — скара му се Блез. — Аз съм млада и здрава и нося твоя син. Тони никога няма да наследи Ривърс Едж — завърши тя ядосано.

Той схвана яда в гласа й и се учуди.

— Защо толкова мразиш Антъни, скъпа? С какво те е обидил?

— Той защо не се ожени? — попита тя. — Вече повече от две години е в кралския двор, пък и не е чак толкова лоша партия. Той е лорд Уиндам от Ривърсайд. Има прекрасно имение и добър доход. Не мога да повярвам, че не са се появили възможности за женитба. Но нито една не му харесва. Какво чака? Дали не се надява да наследи твоята титла и богатство, за да се издигне още по-високо? Блис каза, че имало доста подходящи жени, девойки и вдовици, готови да го вземат. Не му вярвам. Той тревожи Доро толкова много. Мисля, че е пресметлив и напълно безсърдечен човек!

— Ти си пристрастна заради Дилайт — каза Едмънд тихо.

— Той разби сърцето й! — повиши глас Блез. — Никога няма да му го простя! Никога! Тя от месеци се опитва да го привлече, Блис казва, че напоследък се държи дори срамно. Господи, Едмънд! Да докара горката ми сестра до такова състояние! При това човек, който не заслужава да й свали и обувките! Оуен най-накрая я е изпратил вкъщи, защото си е позволила публично да признае, на Антъни, че го обича! А той я отхвърлил! Това едва не я е убило! Тя още не може да се съвземе и сигурно никога няма да се съвземе от този удар.

— Не бъди строга с Антъни, Блез — настоя Едмънд. — Той никога не е вярвал, че чувствата на Дилайт към него са сериозни. Смята ги за обикновено прехласване на младо, неопитно момиче. Не я е отблъснал пред хората. Говорил е с нея мило и насаме, само в присъствието на Блис и Оуен. Дилайт е романтична натура и си е позволила да си въобрази, че между нея и Тони съществува любов, каквато всъщност няма. Грешката не е в Тони. Той никога не й е давал повод да си мисли, че е нещо повече от малката ти сестричка.

— Той е коравосърдечен човек, милорд! — гласът на Блез беше изпълнен с ярост. — Доро и моето семейство имаше намерение да сватоса сестра ми с Антъни. Но не! Милорд Уиндам от Ривърсайд не пожела! Дилайт щеше да му бъде прекрасна съпруга и аз го мразя за това, защото разби сърцето й!

— Дилайт сигурно ще бъде прекрасна съпруга на някого — отговори графът. — Но за Антъни тя би била ужасна жена.

— Как можеш да говориш така? — извика Блез.

— Дилайт е с много мек характер за мъж като Тони. Ако го принудим да се ожени за нея, тя ще му омръзне след един месец. На него му трябва жена с по-силен характер, жена, която ще му се налага, така както и ти на мен, сладка моя.

Беше прав и със сърцето си Блез го знаеше, но никога нямаше да му го признае. Може би някой ден, когато Дилайт се омъжи — да, но не сега. За свое щастие, от кръщенето на Ниса тя не беше срещала Антъни Уиндам. Тогава той и Блис бяха кръстници на детето. Лорд Уиндам от Ривърсайд беше останал в кралския двор и се забавляваше, но според Блез той беше занемарил задълженията си към имението. Лейди Дороти не беше виждала сина си цяла година и сигурно щеше да мине и повече време, ако Доро не беше отишла да го посети. Беше се върнала с думите, че никак не е чудно, че Тони не може да си намери жена. Кралският двор бил пълен с бъбривци и похотливи личности. Кралицата била пренебрегната от краля, чието поведение давало тон на останалите членове на кралския двор. Липсата на кралица Катерина предопределяла и липсата на прилично държание. А пък самият крал, при тези думи Дороти бе вдигнала поглед към небето, той бил много красив млад човек, но с доста съмнителен морал. Чували се приказки за негово величество и госпожица Блаунт, за него и госпожица Мери Болейн…

И понеже тя бе заявила, че повече няма да отиде в кралския двор, Антъни Уиндам, който обичаше майка си, щеше да дойде при нея. Само че Блез се сети, че той е определил късната есен, за да си дойде, защото тогава е ловният сезон. Граф Лангфорд помоли Блез да внимава в държанието си, а тя, сложила едната си ръка върху корема, успокоително му помаха с другата.

— Не бой се, милорд, аз ще се държа възпитано с негодника.

Той се изсмя.

— Миличка, знаеш ли, че понякога ми се струва, че трябва да те понатупам?

— Но не го правиш, милорд — провокативно прошепна тя, притисна се силно до него и го прегърна.

Той я докосна с устни.

— Може би не съм стриктен в съпружеските си задължения, мадам — прегърна я и той.

— Ти винаги си стриктен и аз те, обичам — каза Блез тихо.

— За пореден път ме победи — галантно отговори графът. После я целуна горещо. — Аз също те обичам, красива моя, обична съпруго.

Антъни Уиндам пристигна тихо, без да се обади предварително и придружен само от един слуга. Дороти Уиндам, която живееше в къщата на брат си след раждането на Ниса, изтича да го посрещне. Лицето й бе светнало от радост и тя го прегърна силно, показвайки майчинската си обич.

— Най-после си дойде — каза тя с дрезгав от вълнение глас, а той нежно отвърна на прегръдката й.

Когато го видя да влиза с майка си в голямата зала, Блез забеляза, че не се е променил много. Може би бе станал по-елегантен. Беше висок колкото Едмънд, със същата светла кожа, само косата му беше по-тъмна. Очевидно беше, че двамата мъже са роднини. И двамата имаха красиво оформена твърда челюст, високи скули и чело, но очите на Едмънд бяха кафяви, а на Тони — светлосини. Устните му, които тя смяташе за меки, сега като че ли се бяха втвърдили и очите му гледаха предизвикателно.

Той я поздрави доста учтиво.

— Мадам, ставаш по-красива всеки път, когато те виждам.

— Колко лесно излизат комплиментите от устата ти, милорд — мило отвърна тя. — Ти наистина си станал елегантен ухажвач. Добре дошъл в Ривърс Едж.

Усетил неприкритата омраза в гласа й, Антъни повдигна вежда въпросително, но Едмънд вече влизаше в залата и той се обърна към чичо си, забравил за Блез. Щеше да остане в Ривърс Едж следващите няколко дни. После щеше да отведе майка си у дома и да остане с нея до след Нова година, когато щеше да се завърне в кралския двор.

— Искаш ли да си починеш от пътуването, или да идем утре на лов? — попита графът.

— Разбира се, че ще отидем на лов утре! — засмя се Тони. — Аз ловувам и в кралския двор, но там не е така приятно.

— Сигурно ловиш сладки птиченца — закачи го графът. — Кога най-после ще се спреш на една, за да се прибереш и да създадеш семейство? Не можеш цял живот да се забавляваш, Тони.

Един слуга напълни чашата на лорд Уиндам с вино. Той я изпи на един дъх, избърса устни и отговори:

— Знам, Едмънд, знам! Трябва да си намеря жена, и то по-скоро, но щом помисля, че трябва да прекарам цял живот с някоя, веднага решавам, че не ми се ще. Докато не срещна жена, която наистина да ми хареса, ще си остана ерген.

— Мъжът все някога трябва да се реши, Тони, както аз с Блез. Аз не познавах щастието, докато не я взех. Това не е ли късмет, не мислиш ли, че и ти трябва да опиташ?

— Може би точно затова съм толкова нерешителен, Едмънд. Защото искам точно такова щастие. Не искам нищо по-малко.

— Предполагам, милорд — намеси се Блез, — че ти използваш точно този аргумент, за да си играеш на бик с кравите от кралския двор. Може би просто се забавляваш и забравяш, че майка ти оплаква неродените си още внуци, че хората в Ривърсайд са без господар и имението запада без управление.

Лорд Уиндам се изненада от избухването й, но се засмя.

— Блез Уиндам, ти си все същата скандалджийка, каквато си беше, когато те доведох от Ашби. Радвам се да отбележа, че бракът не те е променил. Ти ми се скара по-сериозно и от собствената ми майка. Обещавам ти, както обещах и на нея, че ще се оженя, щом намеря подходящата жена.

Блез го погледна сърдито. Имаше чувството, че той й се подиграва, и това никак не й харесваше. По-добре беше Дилайт наистина да се държи по-далеч от този човек. Щеше да й го каже, щом я види. „Господ да пази горката жена, за която щеше да се ожени Антъни Уиндам“ — помисли си Блез.

Ловците тръгнаха рано на другия ден още преди зазоряване. Върнаха се по залез. Блез се погрижи да имат храна — месо, сирене, хляб и вино. Но те винаги се връщаха гладни. Накрая, на тридесети октомври, графът каза на жена си:

— Утре ще бъде последният ни лов, защото Тони трябва да си иде в Ривърсайд, след литургията за Вси светии той и Доро ще тръгнат.

— Ще ми липсва Доро — каза Блез и се сгуши в прегръдката на мъжа си. — Тя вече е част от нашето семейство. Ще се чувствам самотна без нея.

— А за Тони няма ли да ти е мъчно? — пошегува се той, като я целуна по ухото.

Блез въздъхна.

— О, Едмънд, знам, че не се отнасям добре с него, но не мога иначе. Той ме дразни и аз не знам защо. Ами, знам! Защото е нахален. Крие го, но аз го виждам и за мен това е същото като червената кърпа за бик. Като прибавим и това, че отблъсна сестра ми, вече става много.

— Той всъщност не е груб, Блез, но разбирам за какво говориш. Мислех, че само аз съм го забелязал. Предполагам, че е защото той е по-нископоставеният Уиндам. Спомням си, че дори когато растяхме заедно, на Тони това постоянно му се напомняше. Той не трябваше да забравя, че аз ще бъда един ден граф Лангфорд, а той — само лорд Уиндам от Ривърсайд. Спомням си, че дори и Доро, която все пак е дъщеря на граф Лангфорд, непрекъснато му го напомняше. Ако Тони не беше наистина добър човек, скъпа моя, между нас щеше да има голямо съперничество и борба, също както е било между моя дядо и брат му, който е прадядо на Тони.

— Ти си ми разказвал толкова неща, а точно затова никога не си говорил — каза Блез. — Искам да знам семейната ти история, за да я разказвам на Ниса и брат й, когато се роди.

— Моят прадядо — започна Едмънд — е бил Ричард Уиндам, лорд на Ривърсайд. Той имал двама сина — Едуард и Хенри, родени с разлика две години. Още отначало момчетата си съперничели и непрекъснато се биели. Разбира се, по-големият — Едуард — бил поощряван, защото той бил наследникът, а не Хенри. Когато бил на шестнадесет години, Едуард спасил живота на крал Хенри — петият с това име — в битката между англичани и французи при Ажинкур. Веднага след боя кралят го провъзгласил за граф Лангфорд и му дал земите, които сега са наши. Те принадлежали на Сесили де Бохин, за която кралят оженил дядо ми. И тъй като булката тогава била само на три години, изминало доста време, преди бракът да бъде консумиран. Баща ми бил третото им дете. Двете по-големи починали. Но аз прескочих нещо, скъпа. Когато дядо ми станал граф Лангфорд, брат му се отчаял, защото вече нямало да превъзхожда другия? Тогава прадядо ми Ричард намерил решението. Ривърсайд още не бил наречен на големия син и той го накарал да се откаже от естественото си право и да го отстъпи на по-малкия си брат. Дядо ми се съгласил, защото въпреки съперничеството братята се обичали. Така от тях тръгват двата клона на едно семейство. Братята останали цял живот съперници, но приятели. Защото те не се мразели. Всеки си имал своя собствен дял от богатството. Семействата поддържали близки отношения и женитбата между заварената ми сестра Дороти с бащата на Антъни скрепили тези отношения още по-здраво. Тони и аз винаги сме си говорили, че ще оженим децата си някой ден, но засега това не ми се вижда възможно.

— Докато Тони не се ожени, разбира се, че няма да е възможно — каза Блез и се обърна настрани, за да се притисне удобно към съпруга си.

— Забрави за племенника ми — каза той и я дръпна за носа, докато с другата си ръка я прегърна през гърдите. — Предпочитам, вместо да говоря, да се позабавлявам с тези красиви ябълки.

— Трябва ли да ходите на лов утре? — попита го тя. — Днес беше студено и мисля, че ще завали. Не ми се иска да настинеш, защото после ще заразиш всички ни — промърмори тя сънливо.

— Може би трябва да кажа на Тони, че предпочитам да си остана у дома утре — каза Едмънд, докато тя спокойно заспиваше до него.

— Хммм — беше отговорът и графът се усмихна в тъмнината.

Сутринта обаче се показа бледо слънце, но когато Едмънд каза, че май ще е по-добре да си останат вкъщи, Антъни нежно му се подигра.

— Хайде, Едмънд, да не би да остаряваш, че предпочиташ да седиш пред огъня с жена си, вместо да ловуваш в горите си.

Едмънд се засмя и смутено се обърна към жена си.

— Не мога да се оставя на шегите на племенника си, Блез, поне докато не ми посивее брадата. Не виждам знак, че ще вали. Ще се върнем преди залез, мила. — Той се наведе, целуна я и после излезе заедно с Тони.

Денят не беше мрачен и Блез си каза, че мъжът й е бил прав. Беше навечерието на празника Вси светии. Мейзи седеше в един ъгъл с Ниса и й разказваше приказките за призраци, които навремето и старата Ада бе разказвала на Блез и сестрите й. Ниса слушаше с интерес и широко отворени очи. Лейди Дороти бродираше покривка с библейски мотиви, над която се трудеше от деня, в който синът й бе заминал за кралския двор. Беше я нарекла като сватбен подарък за Антъни, когато най-после се ожени.

Когато Блез чу капките на дъжда да удрят по прозорците, усети раздразнение. Ако сега мъжът й настине, тя няма да му съчувства! Постави краката си на ниското столче пред огъня, за да ги стопли, но все се ослушваше да дочуе пристигането на ловците. Беше задрямала, когато отвън се чу шум от коне и кучета. Тя бавно отвори очи и се изправи.

В този момент в залата влезе Антъни Уиндам. Беше блед и изплашен.

— Майко… Майко! Едмънд е мъртъв! Дороти Уиндам скочи бързо. Ръцете й бяха притиснати до сърцето, като че ли да го задържи да не изскочи от гърдите й.

— Господи помилуй, синко! Кажи ми, че не съм те разбрала!

Блез също скочи и изтича към тях.

— Къде е Едмънд? Къде е мъжът ми?

Лорд Уиндам бавно пристъпи напред и хвана ръцете й.

— Това може да се каже само по един начин, Блез. Едмънд е мъртъв. Връщахме се вкъщи, защото беше започнало да вали. Едмънд каза, че не иска да се простуди, защото ще му се караш. Не можехме да уловим нищо и той съжаляваше, че не сме останали до огъня, вместо да мръзнем напразно. — Гласът на лорд Уиндам потрепери и той не можа да сдържи риданието. — Изведнъж от храстите изскочи глиган точно пред коня на Едмънд. Кучетата се разлаяха и се разбягаха. Конят се изплаши и се вдигна на задните си крака. Едмънд не можа да го удържи и падна. Когато дойдох до него, видях, че вратът му беше счупен. Почина веднага. О, Блез! Толкова съжалявам!

За една дълга минута тя остана така, като че ли не беше разбрала смисъла на думите му. Но когато осъзна… Краката й омекнаха, но тя се задържа права. За момент помисли, че не може да диша, но после видя стоящия пред нея Антъни и сълзите, които течаха по лицето му. Черна злоба се надигна в душата й и тя го зашлеви с всичка сила.

— Ти! — изсъска тя. — Ти си виновен, Антъни Уиндам! Ти уби моя съпруг! Сигурна съм, все едно че съм го видяла! Ти уби моя Едмънд!

Блез започна да го удря с юмруци по гърдите. Той стоеше беззащитен пред ужасното обвинение и, неспособен да се помръдне, приемаше наказанието си, докато лейди Дороти, съвзела се от първоначалния шок, се втурна и откъсна Блез от сина си. Мейзи бе притиснала изплашената Ниса до пълните си гърди, а всички слуги в залата стояха и гледаха ужасени.

— Не го защитавай, Доро! Не го защитавай! Той уби съпруга ми! Той уби Едмънд!

— Не, Блез! — извика лейди Дороти, като се опитваше да прегърне замаяната от мъка млада жена. — Било е жестока случайност! Никой не е виновен. — Сълзите течаха по сбръчканите й бузи. Тя сама бе отгледала доведения си брат още от рождението му, когато майка му беше умряла. И макар че беше само на дванадесет години тогава, тя го бе гледала като свой собствен син. А сега той беше мъртъв. Нямаше го вече и никога нямаше да се върне. Дороти Уиндам дори не усещаше как сълзите се стичат по лицето й.

Когато първата вълна на мъката започна да отминава, Блез престана да се блъска в ръцете на лейди Дороти, но продължи да обвинява Антъни.

— Все пак аз виня сина ти за смъртта на мъжа си — заяви Блез. — Едмънд нямаше да отиде днес на лов, ако Тони не беше му се подиграл! — Тя пак се обърна към Антъни. — Мога да те убия заради това! — После изведнъж пребледня от болка и се сви на две, хванала корема си. — Бебето! Ще изгубя бебето си! Ох! Господ да те накаже, Тони! — изстена тя и припадна на пода.

Слугите се спуснаха към графинята. Вдигнаха я внимателно и я занесоха в спалнята. Положиха я нежно върху леглото. Херта и лейди Дороти побързаха да помогнат на Блез, като я разсъблякоха. По фустите имаше кръв. Двете жени плачеха, но не спираха работа. Роди се мъничко, идеално оформено момченце, но твърде малко, за да оживее, само шест месеца след зачеването.

Като разбра за случилото се, Антъни изрева от мъка и разкъса дрехите си. Синът на Едмънд! Дългоочакваният наследник беше умрял и той като баща си!

— Блез? — попита той майка си. — Как е Блез?

— Тя ще живее… за да ражда деца на някой друг… — каза лейди Дороти и в този миг шокирана разбра: — Господи, помилуй — прошепна тя. — Затова ли не можеш да си намериш жена, сине? Ти я обичаш! Ти си влюбен в жената на чичо си!

— Във вдовицата на чичо си — каза той тихо.

— Тя те ненавижда, сине.

— С времето аз ще я науча да ме обича, майко. Защото аз я обичам от мига, в който я видях — отговори Антъни Уиндам.

— Да ти помага бог, Тони — каза майка му. — Ще бъде чудо, ако се изпълни това невъзможно желание.

— Милорд графе. Милорд графе — чу се гласът на управителя на къщата. — Какви заповеди ще дадете за тялото на лорд Едмънд?

За момент Антъни гледаше с недоумение лицето на управителя и едва след това се досети, че сега той е граф Лангфорд. Объркан, той не можа да пророни и дума.

— Вземете тялото на брат ми и го положете във фамилния параклис — каза лейди Дороти. — После веднага изпратете да повикат отец Мартин.

— Добре, милейди — отвърна управителят и отстъпи назад.

— Антъни! Ела на себе си веднага! — обърна се тя строго към сина си. — Няма кой да ти помогне! Ти наистина си четвъртият граф на Лангфорд и като такъв си длъжен да даваш пример на хората си! Смъртта на Едмънд и помятането на сина му ще донесат голяма мъка на Лангфорд и народа му. Сега ти си техният господар. Ти можеш да скърбиш, но не трябва да показваш голямата си мъка, иначе хората съвсем ще се деморализират. Сега те ще чакат ти да ги ръководиш. Трябва да бъдеш силен заради народа си!

Последва дълго мълчание. После Антъни Уиндам вдигна глава. Очите му бяха тъжни, но в погледа му имаше решителност. Когато заговори, гласът му беше твърд.

— Ще изпратя човек в Ашби. Семейство Морган трябва да бъде до Блез в скръбта.

Лейди Дороти кимна утвърдително.

В следващите няколко дни много хора идваха и си отиваха от Ривърс Едж. Лорд и лейди Морган дойдоха да успокоят дъщеря си, която лежеше в леглото си и плачеше за загубата на съпруга и сина си, но се възстановяваше след аборта. Лейди Розмари се бе преборила с Дилайт, която искаше също да дойде, намерила в трагедията на сестра си нова възможност да се завърти около Антъни Уиндам.

— Никоя от вас няма да дойде — каза твърдо лейди Розмари. — Трябва да тръгнем веднага. Дилайт, ти ще отговаряш за сестрите и братята си. Щом лорд Антъни не те е искал, преди да стане граф Лангфорд, и сега няма да те иска — каза тя безцеремонно. — Сега той ще се стреми по-нависоко. И като граф на Лангфорд сигурно ще се ожени, след като свърши траура. Надявам се, че като знаеш това, ти ще престанеш да го преследваш и ще приемеш някое от добрите предложения, които вече имаме за теб. Вече си на шестнадесет години и половина. Скоро ще те смятат за престаряла. Ти това ли искаш? Сигурна съм, че не искаш да изживееш дните си като стара мома.

Лейди Розмари знаеше, че е много по-лесно да се наложи на Дилайт, отколкото на най-голямата си дъщеря. Блез лежеше отслабнала в леглото си с горящи и потъмнели от мъка очи.

— Той уби Едмънд! — каза тя на родителите си. — Ако можех, аз бих убила него!

— Престани, Блез! — каза лейди Розмари с твърд майчински тон.

— Какво знаеш ти, мамо? Цял живот си живяла щастливо в Ашби с татко и децата. Никога не си изгубила дете или съпруг! — Блез изръмжа към майка си. — Едмънд щеше да бъде жив и синът ни също, ако онзи ден Тони не беше го повлякъл на лов! Той е мислел да убие Едмънд! Знам го! Той искаше да заеме мястото на Едмънд, макар че го прикриваше добре, копелето! — Гласът й се извиси истерично.

— Не, дъще, не позволявай мъката да те заслепи — каза лорд Морган тихо, но твърдо. — Едмънд е искал да отиде на лов в този ден. Не го отричай. Той се е хванал за първия повод, за да отиде. Ти наистина ли вярваш, че Антъни е виновен за това, че онзи глиган е изскочил пред коня на мъжа ти? Дузина свидетели са видели какво е станало. Пък и не само конят на Едмънд се е изплашил. За нещастие, всичко се е случило неочаквано, иначе той щеше да може да успокои коня си, защото той беше добър ездач. Било е случайност, Блез. Ужасна случайност. Не е честно да виниш Антъни за това. Нечестно и неправилно. Едмънд беше най-добрият приятел на Антъни. Те бяха по-скоро братя, отколкото чичо и племенник. Той също скърби за Едмънд. Скърби така дълбоко, както и ти.

Блез гледаше мълчаливо баща си и Роберт Морган видя мъката, която тя изпитваше. Взе я в прегръдката си, а тя заплака с горчиви сълзи, които изгаряха очите й.

— Аз го мразя! — хлипаше тя в рамото на баща си.

— Ако искаш, го мрази, Блез, но не го обвинявай за нещо, което не е извършил — отговори лорд Морган.

След като престоя два дни във фамилния параклис, тялото на третия граф на Лангфорд бе пренесено в църквата „Свети Михаил“, дето остана още един ден, за да може народът да му се поклони. Ако времето не беше толкова студено, това нямаше да може да стане. Върху ковчега беше сложен портретът на графа, а вътре лежеше графът във вечна прегръдка с повитото телце на своя син, когото така силно желаеше приживе и когото най-после бе придобил в смъртта.

Блез беше настояла да присъства на погребението на мъжа си и бе доведена в църквата от баща си. Хората заплакаха още по-силно, като видяха красивата си млада графиня. Блез се държеше твърдо в ужасната си мъка. Какви синове би могъл да има той от тази жена, мислеха си хората и още повече скърбяха за двойната загуба.

Когато излизаха от църквата, след като погребаха прекършеното тяло на Едмънд Уиндам във фамилната крипта, навън валеше сняг. Блез беше истински разгневена, когато се намери в каретата насаме с Антъни.

— Трябва да говоря с теб — каза той тихо и когато тя не отговори, продължи: — Мисля да обявя Ривърсайд и земите му за зестра на Ниса. Знам, че Едмънд още не беше определил зестра за нея и сега това е моя отговорност. Като дъщеря на граф тя трябва да има подходящ дял. Смъртта на баща й ще намали нейното високо положение в обществото, но Ривърсайд ще помогне много за по-нататъшното й издигане. Защото сега тя е много богата.

— Ние с дъщеря ми в Ривърсайд ли ще живеем? — попита тя студено.

— Не, Блез. Вашият дом е Ривърс Едж — отговори той. — Ти си вдовстващата графиня на Лангфорд. Нищо не се е променило.

— Моят съпруг и син лежат във фамилната крипта — каза тя с горчивина. — Това промени живота ми и този на дъщеря ми, милорд графе. Аз никога няма да живея в Ривърс Едж, защото ти ще си там, Тони! Аз ще взема дъщеря си и ще се преместя в Гринхийл, който ми принадлежи. Едмънд ми го даде, когато се роди Ниса, и ние ще живеем там!?

Бледото й лице беше изпълнено с решителност.

— Гринхийл ли? Ти не можеш да живееш в Гринхийл! — каза той. — Къщата на имението е много стара и там не е живял никой от тридесет години насам.

— Тогава защо Едмънд ми я подари? — попита тя.

— Той ти е подарил имението със земите му, а не къща за живеене — обясни Тони.

— Но аз ще живея там — упорито настоя тя.

— Не е прилично млада жена без съпруг да живее сама на такова изолирано място — каза той през стиснати зъби. — Няма да ти позволя да живееш в Гринхийл.

Виолетово-сините й очи потъмняха от яд и тя го изгледа заплашително.

— Ти ли няма да ми позволиш? Кой си ти, че да казваш какво мога и какво не мога да правя? Как си позволяваш подобно нещо, сър?

— Кой съм аз ли? — повтори той с глас, изпълнен със сдържана ярост. — Аз съм граф Лангфорд, мадам, а ти като вдовстваща графиня си под мое попечителство също както и дъщеря ти, която трябва да ти напомня, че е Уиндам по рождение. Аз съм този, който ще каже къде можеш да живееш и дали лейди Ниса Уиндам може да дойде с теб. Като граф на Лангфорд аз съм решил ти, мадам, да останеш в Ривърс Едж. Защото си млада и привлекателна. И тъй като аз трябва да се грижа за твоята репутация, майка ми ще остане като твоя компаньонка. Ясно ли е, Блез?

— Значи ли това, че ще съм твоя затворничка? — саркастично попита тя.

— Ти си почитаемата вдовица на моя предшественик, мадам. Ти и дъщеря ти принадлежите на Ривърс Едж. Какво ще кажат хората, ако ти, едва погребала Едмънд, си събереш багажа и отидеш с детето си в друга къща?

— А ако ти, сър, се ожениш, какво ще си помисли жена ти за нашето присъствие?

— Ако се оженя, тогава ще говорим за евентуалните промени — отговори той.

Антъни си помисли, че това е най-дръзката жена, която е срещал. И въпреки това му се искаше да я прегърне и успокои, защото виждаше колко голяма е мъката й от загубата на Едмънд.

— Пусни ме да си ида в Ашби за известно време — каза тя тихо. — Не мога да понеса мисълта за Коледа тук, в Ривърс Едж сега.

Той се пресегна да я докосне по ръката, но тя се отдръпна в ъгъла на каретата и се сви като ранено животно.

— Моля те — промълви тя и въпреки че не можеше да я види, той знаеше, че очите й са пълни със сълзи, и това разкъса сърцето му.

— Ще вземеш ли Ниса със себе си?

— Разбира се. Не би могъл да поискаш да оставя детето си, нали? Ще бъда при родителите си. Надявам се, поне на тях вярваш, че не ще позволят да се случи нещо неправилно.

— Можеш да отидеш — безпомощно се съгласи той, защото знаеше, че няма да е благородно да й откаже, а толкова искаше да бъде в добри отношения с нея. — Ще чакам да се върнеш за Сретение Господне.

— О, моля те, нека останем до след Великден, милорд! Имам нужда да съм със семейството си, а Ниса ще може да си играе с чичовците си.

Той кимна. Времето ще я накара да си помисли и той се надяваше тя да осъзнае, че той няма вина за смъртта на Едмънд. После, когато тя се върне напролет, щеше да започне нежно и внимателно да я ухажва.

Блез си взе довиждане с Дороти и замина при родителите си в Ашби. Там щяха да й предоставят собствен апартамент в красивото ново крило, построено като подарък от Едмънд през миналата година. Блез пътуваше придружена от Херта и няколко слуги, които щяха да се грижат за бялата й кобила и кучетата, които Едмънд й беше подарил.

След като прекара няколко седмици в Ашби, Блез осъзна, че сестра й преди три години беше права, като й каза, че с времето ще се промени. Сега нищо не й се виждаше същото като преди. В Ашби се чувстваше чужда, а Ривърс Едж вече не беше нейният дом… След като бе ръководила голямата къща, тя на няколко пъти се хвана, че е готова да каже на майка си, че прави нещо не така, както тя го е правила в Ривърс Едж. Разхождаше се и яздеше наоколо, докато времето така се влоши, че вече беше невъзможно да се излиза. Вкъщи не се чувстваше добре, защото усещаше съперничеството на сестрите си и това я дразнеше.

Най-много я дразнеше Дилайт, която непрекъснато искаше да говорят точно за онова, за което Блез не желаеше. За Антъни Уиндам. Ларки и Линет бяха сладки същества, но обикновените им проблеми не я интересуваха. Предпочиташе да прекарва времето си насаме с Ванора, но десет и половина годишната Вана беше като вихрушка. Никога не се спираше на едно място и правеше каквото си поиска, което караше лейди Розмари да разперва отчаяно ръце. Почти не познаваше вече Глена, пък и малката се срамуваше от нея.

Блез осъзна, че очаква Коледа, когато Блис и Блайт щяха да дойдат със съпрузите си. Но дойде пратеник да съобщи, че Мери Роз и малкият Роб са болни. И макар да нямаше опасност, Блайт беше решила да не пътува с тях до Ашби. Все пак Блис и Оуен дойдоха. Малко след това падна дълбок сняг, който покри с дебела завивка околностите на Ашби. Блис беше открила идеално решение за проблемите на сестра си и го сподели първо с майка си.

— Ще я вземем с нас в кралския двор — каза Блис.

— Сестра ти е в траур — възрази майката.

— Тя може и в двореца да бъде в траур, също както на село, мамо. Освен това, макар че не го казва, тя все още обвинява Антъни за смъртта на Едмънд, което прави оставането й в Ривърс Едж най-малкото неудобно. Тук, в Ашби, тя е отегчена до смърт. Не виждаш ли? На нея й трябва да отиде на ново място, където ще се разсее от мъката, пък и където ще може да си намери нов съпруг, може би. Помисли си, мамо! Блез е вдовстващата графиня на Лангфорд с доста голямо имущество. Тя е добра партия, а в кралския двор има колкото си искаш благородници, които биха били щастливи да се оженят за нея. Какво всъщност бихте могли ти и татко да направите за нея? А пък Антъни Уиндам сега ще е зает с много други неща, ще трябва самият той да се ожени, за да не изчезне родът Уиндам. На него не му е до Блез — завърши практичната Блис.

Роберт Морган се съгласи, че има смисъл в предложението на Блис, а когато казаха на Блез, тя помисли малко и също се съгласи — за изненада на всички и най-вече на сестра й.

— Обаче ще трябва да оставиш Ниса — каза Блис. В кралския двор е доста претъпкано. Ако аз и Оуен нямахме една допълнителна малка спалня в Гринуич, нямаше да можем да ти предложим място. Херта ще трябва да спи на дюшек в твоята стая, но за Ниса и бавачката няма място. Надявам се, че разбираш това, сестро.

— Ниса ще бъде добре при нас — намеси се лейди Розмари. — Хенри и Том я обожават. Те така са свикнали с нея, че ще бъдат загубени без малката си племенница.

— Тя ги бие непрекъснато — каза Блез.

— Защото е още дете — засмя се Блис. — Бих искала да я вземем с нас, но кралският двор наистина не е място за деца. Ти въпреки това ще дойдеш, нали Блез?

Тя още веднъж премисли решението си. Беше й омръзнало в Ашби, въпреки че се стараеше да не го показва. Единственото друго място, където можеше да отиде, докато Антъни Уиндам е граф на Лангфорд, бе кралският двор. Лека усмивка се появи на краищата на устните й. Тони искаше да я убеди, че сега той отговаря за живота й. Колко доволен беше, когато й „разреши“ да се върне в родния си дом — Ашби. И й нареди да се върне една седмица след Великден! Сега почти се изсмя на глас. Знаеше, че той няма да се занимава с нея и Ниса, докато е уверен, че са в Ашби. Да, призна тя пред себе си. За Ниса ще е по-добре да остане при родителите й, в компанията на малките си чичовци, с които да играе. Но вдовстващата графиня Лангфорд ще отиде в кралския двор и негово графско величество няма да разбере нищо чак до след Великден, когато те двете не се върнат в Ривърс Едж! Но тогава той няма да може да й се налага вече!

— Да, Блис, ще дойда с вас и благодаря на теб и Оуен, че ме поканихте.

Напуснаха Ашби на втория ден на януари, защото граф Маруд беше обещал на краля си, че ще бъдат в двореца за маскарада на Дванадесетата нощ. Блис, която беше считана за една от най-красивите жени в двора, имаше да изпълнява важна роля. Тя щеше да бъде „Невинността“, която е поделена от кралското „Горещо желание“.

Блез никога преди не беше виждала маска, но Блис я увери, че ще й хареса навалицата, която заобикаля краля.

— Още е доста млад — на тридесет и три години. Той е много, много висок и има най-красивата червеникаворуса коса, макар че е започнал да оплешивява. А очите му! Господи какви очи! Сини са като езера и така дълбоки, че можеш да се удавиш в тях! Кралят е образован и много духовит. Той е най-великият крал на света, Блез. Няма друг, който би могъл да се сравни с нашия добър крал Хенри!

— Така е — съгласи се Оуен Фицхю. — Блис говори истината. Ще бъдеш доволна от чудесата и удоволствията, които ще откриеш в кралския двор. Аз съм горд, че ме считат за един от приятелите на краля. Той е велик и благороден господар. Само с жена си не случи.

— Защо? — попита Блез.

— Защото не биваше да се жени за Катерина Арагонска, но това, Блез, никога не бива да се казва на глас. Говори се, че Господ отказва да го дари с живи синове, защото е сторил грях, като е взел вдовицата на брат си за жена. И макар че още не се знае от много, кралят иска да получи папско разрешение за разтрогване на този брак, за да може да се ожени и да има законни синове. Елизабет Блаунт, която сега е лейди Тайлбот, е родила момче на краля — младия Хенри Фицролу, който тази година ще бъде на шест години. Хенри Кари, бебето на Мери Болейн, май също е негов син. Така че, както виждаш, кралят може да създаде здрави синове, но не и от испанската принцеса. Освен това тя вече не може да има деца — твърде е стара за това. А кралят е още млад и заслужава синове — завърши Оуен Фицхю.

Каретата на граф Маруд беше много удобна. Имаше хубави ресори и стъклени прозорци, които можеха да се вдигат и свалят, което се считаше за лукс. Отиваха в Гринуич, където сега бе резиденцията на краля. Пътуваха увити в одеяла, със загънати във фланела горещи тухли под краката им. Времето бе омекнало и пътищата бяха проходими.

Блез си бе взела довиждане със семейството. Когато трябваше да се раздели и с малката си дъщеря, тя я притисна до сърцето си с обещанието да й донесе подарък, когато се върне. Ниса не беше кой знае колко впечатлена, защото току-що беше минал рожденият й ден и бе получила множество подаръци. Щом си взе сбогом с майка си, тя веднага се спусна към момчетата, за да си играят. Блез слабо се усмихна.

— Радвам се, че е така въздържана от толкова малка.

Каретата се отдалечи от Ашби и като видя семейството си, застанало пред къщата, Блез си спомни подобна картина, видяна не много отдавна. Преди време тя бе напуснала Ашби, за да открие голямата си любов. Какво ли щеше да открие сега — чудеше се тя.