Бъртрис Смол
Блез Уиндъм (11)

Десета глава

С напредването на лятото кралският двор се премести от „Гринуич“ в близкия дворец „Елтам“. Той беше построен сред обширен парк също като „Гринуич“. Тук дните преминаваха в лов и спортни занимания. Кралят се забавляваше, като учеше Блез да стреля с лък, и за негова радост тя имаше доста точно око.

— За бога, мила — каза той с одобрение през един топъл летен следобед. — Ще трябва да те запиша във войската си. Ти ще бъдеш отличен стрелец.

Времето беше толкова приятно, че те често оставаха навън дълго след залез-слънце. От пикниците и танците кралят често се оттегляше рано, защото беше открил, че продължава да се радва на новата си любовница, а пък и винаги оставаше очарован от това, че нейната страст беше не по-малка от неговата. Пък и в държанието й нямаше нищо предизвикателно.

Тихата любовница. Така кардинал Улеи беше нарекъл Блез и това име й остана. За разлика от предшественичките си, Елизабет Блаунт и Мери Болейн, Блез Уиндам не използваше положението си, за да се облагодетелства. Имаше хора, които мислеха, че е глупачка, защото не използваше златната възможност да издигне семейството и приятелите си, което всъщност беше напълно нормално. Много малко хора, като Томас Мор например, разбираха, че красивата млада вдовица не е търсила вниманието на краля и макар че делеше леглото си с краля, тя предпочиташе да го прави с достойнството и скромността на дама в нейното положение. Но едно беше сигурно. Тя не си създаде врагове и дори онези, които я смятаха за глупава заради липсата на амбиции, бяха очаровани от добротата, приятните й маниери, ума и чара й.

Кралският двор се премести отново, този път в двореца „Ричмънд“. На това място някога е било разположено имението Шийн. Когато кралят бил седемгодишен, една Коледа имението изгоряло до основи. Крал Хенри VII го построил отново за две години и го преименувал на Ричмънд, за да му напомня за графството, чиято титла е носил, преди да свали от престола Ричард III и да вземе английската корона.

„Ричмънд“ беше голяма резиденция в готически стил с равно павиран двор. Кралските апартаменти бяха в отделно крило, украсено с четиридесет кулички, и имаха повече прозорци, отколкото на Блез й се бе случвало да види в една сграда. Когато пристигнаха в „Ричмънд“, разбраха, че кралица Катерина и принцеса Мери живеят там.

Блез беше притеснена. Досега съвестта й беше спокойна, защото бе повярвала на думите на краля за семейното му положение. Но сега кралят не можеше да поиска кралицата да напусне не само защото това щеше да бъде проява на лош вкус, но и защото той обичаше дъщеря си, която не беше виждал отдавна. Затова апартаментът на Блез в „Ричмънд“ бе разположен на дискретно разстояние от тези на краля и кралицата.

Катерина Арагонска беше на четиридесет години и годините, заедно с многобройните несполучливи бременности, бяха оставили жесток отпечатък на иначе хубавото й някога лице, което гледаше света под тежката украса върху главата й. Въпреки че се обличаше богато и елегантно, малкият й ръст и дебелината я правеха да изглежда невероятно зле. Беше бледа и с тъмни очи. Блез забеляза, че на масата кралят изобщо не разговаря с нея.

Сега Блез сядаше заедно със сестра си и зет си, когато се хранеха. Блис не криеше омразата си към кралицата.

— Стара врана — промърмори тя една вечер, докато се хранеха. — Виж я само как седи доволно до него. Въпрос на време е да бъде отстранена окончателно, а тя си седи, като че ли нищо не се е променило.

— Тихо, Блис, не бъди жестока. Кралицата обича краля. Не можеш ли да го видиш?

— Ти също обичаш краля! — прошепна Блис.

— Аз не мога да предявявам никакви права, независимо от това, какви чувства имам към него — отвърна Блез.

Любов. Не, тя не го обича. Или поне не по начина, по който обичаше Едмънд Уиндам. Нейният обожаван и нежен съпруг, който я бе обичал с нежност, изобщо нямаше нищо общо с този всемогъщ монарх, който я обичаше с такава дива страст. Неговото ненаситно желание я плашеше.

Тя беше започнала да го харесва. Хенри Тюдор си развързваше езика в леглото и тя бе научила всичко за детството му, преминало под знака на по-големия му брат Артур, принц на Уелс. Разказа й как, повярвал в желанието на баща си на смъртния одър, се е оженил за арагонската принцеса. Разказа й за мъката, която двамата са преживели при загубата на техния син — шестседмичния принц на Уелс, за безкрайните помятания, които последвали.

— Всички те бяха синове — простена в мъката си кралят. Тогава той осъзнал, че Господ го наказва и сигурно правилно, защото епископите му показали онзи пасаж от библията, където е казано, че мъж, който вземе жената на брат си, е — нечист. Изведнъж със сърцето си той разбрал, че женитбата му не е желана.

Блез слушаше мълчаливо, докато той облекчаваше пред нея душата си от мрачните мисли. Разпитваше я за живота й и тя му бе разказала за щастливото си детство в Ашби, за семейството си, за братята и сестрите си, за прекрасния си брак с Едмънд Уиндам, за Ниса, за загубата на детето при смъртта на мъжа й.

— Значи майка ти е родила единадесет деца и не е загубила нито едно! — каза кралят възхитено. — От какъв чудесен произход си ти, малко мое селско момиче! Ако бих могъл да те направя своя съпруга, ние бихме имали огромно семейство със синове и дъщери.

— Ти трябва да се ожениш за принцеса, Хал — каза му тя, като му даде ясно да разбере, че съзнава своето място в неговия живот.

С напредването на лятото се преместиха в „Хамптън Корт“. Той бе построен от кардинал Улси и обзаведен великолепно, но сега принадлежеше на краля. На кардинала, който отказваше да разреши семейния проблем на краля, като се оправдаваше с нуждата от папско разрешение и бавността на бюрокрацията, бе наредено преди месец да напусне дома си. Кралят и придворните му останаха там само седмица и после се преместиха в „Уиндзор“.

Кралят не харесваше „Уиндзор“, но той беше на пътя към Удсток, където имаше намерение да ловува. „Удсток“ беше малък и почти селски дворец и нямаше да има място за целия кралски двор, голяма част от който щеше да остане в „Уиндзор“. В нощта, преди да потеглят към „Удсток“, където Блез щеше да отиде с краля, тя срещна в коридора дъщеря му, принцеса Мери. Блез се поклони на деветгодишната принцеса и се отстрани, за да й направи път да мине заедно със слугите си. Момичето също като майка си имаше жълтеникав тен и тъмни очи, но рижавата й коса беше красива.

Принцесата се загледа с открита омраза в Блез.

— Моята гувернантка казва, че ти си лоша жена — каза яростно детето. — Ти си откраднала баща ми от моята майка и спиш в леглото му, което е против божите закони! Затова ще гориш в ада!

Блез безмълвно застина на мястото си. Нямаше какво да отговори на това дете, което я отмина, последвано от придружителите си, които се усмихваха смутено на изчервилата се графиня. Но вечерта в банкетната зала до Блез се приближи един паж, който й каза, че кралицата желае нейното присъствие. Дори и Блис се изплаши от тази новина. За вдовстващата графиня Лангфорд нямаше друг изход, освен да последва пажа до мястото, където седеше кралицата, заобиколена от придворните дами. Блез се поклони ниско, за да скрие пламналите си бузи.

— Можете да се изправите, лейди Уиндам — каза кралицата и Блез се изправи и погледна Катерина. Кралицата леко се усмихна.

— Разбрах, че дъщеря ми, принцеса Мери, е показала невероятна липса на възпитание спрямо вас днес следобед, лейди Уиндам, и беше наказана. Надявам се, че ще й простите. Мери е млада. Тя обожава баща си и не го разбира така, както ние.

— Вие ме простете, мадам — каза тихо Блез. — Аз не искам да ви наранявам.

— Знам — отговори кралицата. — Вие не сте като другите, лейди Уиндам. Аз знам всъщност всичко за вас. Още не съм толкова безпомощна, както някои си мислят. Познавам съпруга си и знам как постига целите си. Бъдете внимателна. Вие сте добра жена. Не му позволявайте да нарани и вас, както много други. А сега можете да се оттеглите.

Блез се поклони отново и се върна при очакващата я Блис.

— Какво искаше старата гарга? — попита Блис. Блез поклати глава.

— Горката жена…

— Какво искаше принцесата на Арагон от теб, мое малко селско момиче? — по-късно я попита и кралят.

— Ако ти кажа — отговори Блез, — не трябва да се ядосваш, Хал. Не е нищо сериозно и сърцето ми се къса за горката жена, която се отнесе много великодушно към мен.

— Обещавам — каза той и я прегърна.

— Дъщеря ти ме нарече „лоша жена“ днес следобед. Кралицата ми се извини от нейно име и каза, че принцесата е била наказана за лошото си държание, единственото извинение, за което е, че те обича.

— Малката заприличва на майка си с всеки изминат ден. Трябва да я откъсна от влиянието на Катерина и нейните свещеници, преди да успеят съвсем да я разглезят, ако вече не са успели. — Той я повлече и я целуна, като опипваше с ръка гърдите й. — Забрави ги и двете, Блез — каза той. — Искам да те любя. Има нещо специално, на което искам да те науча тази нощ.

— И какво е то, милорд? — попита тя. Съблякоха се, кралят стана и леко я потупа по гърба.

— Искам да коленичиш пред мен, скъпа — каза той. Тя се подчини. — Сега поеми моето голямо момче в красивите си ръце и го сложи в устата си. Прави с него това, което аз правя с красивите ти гърди.

— Хал — замоли се тя. — Не искай това от мен! Не бива така, сигурна съм!

— Подчини се! — изръмжа той. — Веднага! — Гласът му беше жесток и като я хвана за косата с едната си ръка, с другата пое мъжкия си орган и го притисна към свитите й устни. Блез знаеше, че е длъжна да се подчини. Тя затвори очи, за да не гледа срама си, и неохотно разтвори устни.

Кралят изръмжа от удоволствие.

— Сега си играй с езика, гали ме… ах, да! Да!

Тя се подчини първоначално неохотно, но после откри, че това неприлично нещо, което правеха сега, като че ли я възбужда. Когато кралят й нареди да спре и я положи на леглото, за да отвърне на удоволствието, което му бе доставила, тя установи, че онова, което той извършваше с езика си, й доставя не по-малко радост от естествения акт. Но как беше възможно това? Тя беше крайно удивена.

На сутринта валеше. Дъждът не преставаше да вали и през следващите няколко дни. Кралят беше ядосан.

— Ще се върнем в „Гринуич“ — реши най-накрая. — Когато вали, „Удсток“ е непоносим. Ще отидем там на лов през есента.

Целият кралски двор с облекчение се върна в „Гринуич“. Само кралицата бе изпратена в „Елтам“. Беше септември и госпожица Ана Болейн се върна в двора. Предишната година сестрата на Мери Болейн бе изпратена у дома й, в двореца „Хивър“ заради лошото й държание. Ана Болейн никак не приличаше на по-голямата си сестра. Докато Мери беше закръглена и набита, Ана беше слаба. Мери беше като английска роза с бяла кожа, топли кафяви очи и кестенява коса. Лицето на Ана беше някак бледо, косата й беше права и черна като гарваново крило, а очите — черни като оникс. Мери Болейн беше с кръгло лице, а чертите на сестра й бяха остри като на котка. Мери Болейн беше харесвана заради приятния си детски характер. Ана не предизвикваше симпатии. Смятаха я за безкрайно горделива, а и имаше неприятен характер.

— Грозна врана! Кукумявка! — Така я наричаше кардинал Улеи, а Ана го смяташе за враг, на когото рано или късно ще си отмъсти.

Дукът на Норфолк се грижеше за младата си роднина и мислеше как да я използва по-добре за своя изгода. Накрая реши, че е по-добре да изчака с крайното си решение, преди, открито да се обвърже с момичето.

Хенри Тюдор почти несъзнателно се увлече по госпожица Болейн. Тя не беше красавица, но имаше остър ум, което той ценеше не по-малко от красотата. Кралят преценяваше възможността да преспи с по-малката сестра на бившата си любовница и установи, че перверзността на тази мисъл го възбужда. Какво ли би било, ако тя също му роди син? Мисълта му се стори забавна, но, за съжаление, госпожица Болейн си имаше кандидат в лицето на младия лорд Пърси. Църквата изпитваше трудности с решаването на въпроса за арагонската принцеса, пък и той засега си имаше приятна любовница, в която все още беше влюбен.

И все пак, като гледаше как госпожица Болейн се движи сред кралския двор винаги облечена в най-елегантни дрехи и заобиколена от група млади поклонници, между които Хенри Норис, Хенри Пърси и брат й, Джордж Болейн, той се чувстваше привлечен от нея повече, отколкото му се искаше. Чувстваше се по-привлечен, от която и да е друга жена и това го караше да се чувства виновен пред Блез. А Хенри Тюдор не беше човек, който обича да се чувства виновен. На всичко отгоре не можеше да обвинява за това Блез, защото тя, неговото малко селско момиче, бе просто идеална любовница. Най-идеалната от всички, защото, освен всичко друго, тя бе станала негова приятелка и довереница. Как би могъл да бъде толкова неблагодарен, че да я отхвърли, за да хукне подир госпожица Ана Болейн? Тогава кралят се сети, че онова, което му е нужно, е да намери съпруг на Блез, за да не я остави безпомощна на хиените от двора си. Но като реши това, не се сещаше пък кой би заслужавал да се ожени за Блез.

— Кажи ми какво да правя, Уил Самърс? — попита той шута си, който съвсем не беше глупав. Той бе единственият му довереник в живота, освен Блез.

— Трябва да озаптиш страстта си, Хал — отговори Уил. — Иначе ще се самоизядеш жив. Лейди Уиндам заслужава само нежност от теб, друго отношение ще бъде позор за името ти.

— Но аз не мога да намеря никого, който да счета за достатъчно добър, че да й стане съпруг, Уил. Не искам тя да е нещастна поради това, че капризите ми водят към друга — каза кралят.

— Може би трябва да се огледаш за някой близък, по-близък и от баща, за въпросната дама — отвърна шутът.

— Какви ми ги дрънкаш пък сега? — засмя се кралят и бутна Уил Самърс по рамото.

— Чух как есенният вятър нашепва, че днес в кралския двор бил пристигнал граф Лангфорд.

— Граф Лангфорд ли?

— Да, Хал! Племенникът и наследник на съпруга на твоето малко селско момиче. Той иска среща с теб, но понеже не е високопоставен, секретарят ти го е отпратил и той ще трябва да чака. Казват, че не бил нито женен, нито пък е уговарял някога женитба. Не би ли могло точно това да бъде отговорът на твоята дилема? — Шутът наклони глава настрана и го загледа със светнали очи.

— Ти да не би да ми предлагаш да я омъжа за граф Лангфорд, Уил? — каза кралят.

— Това е възможното решение на проблема ти, Хал — отвърна Уил Самърс.

— Тя презира Антъни Уиндам, приятелю.

— Защо, Хал? Можеш ли да ми кажеш защо?

— Счита го отговорен за смъртта на съпруга си, който е бил негов чичо. Освен това шокът от внезапната загуба е причинил помятане на техния син и наследник. Тя изпитва огромна злоба към Антъни Уиндам, Уил.

— А каква е истината в този случай, Хал? Нейните обвинения обективни ли са, или са по-скоро резултат от отчаянието на скърбяща жена? — попита шутът.

— От фактите, които проучих, за да реша този въпрос, тъй като в моето кралство няма ненаказан убиец, пък бил той и от висок ранг, обвиненията на Блез са предизвикани само от яд и мъка. Няма никакви други причини. Тоест онова, което тя казва, е единствено нейно лично мнение, а не истината.

— Тогава — насмешливо каза шутът, — тогава е възможно антипатията й към лорд Антъни всъщност да е неосъзнато харесване на господина. Казват, че омразата и любовта са двете страни на една и съща монета, Хал.

Кралят се замисли върху думите на своя шут.

— По-голяма част от женитбите между двама души се уреждат от други. Бракът невинаги започва с любов, но съвместният живот учи хората на компромиси, нали Уил? Ако аз омъжа лейди Уиндам за граф Лангфорд, тя ще се завърне в дома, който обича и при дъщеря си. Състоянието на детето ще бъде управлявано добре, защото графът не само ще бъде съпругът на Блез, а и защото той е кръвен роднина на момиченцето.

— Ти можеш да й предложиш алтернатива, която всъщност няма да е такава. Кажи й, че искаш от нея да приеме, но че ако тя наистина не го желае, тогава ти ще й избереш друг съпруг. Тя ужасно мрази младия Томас Сеймур, нали — засмя се шутът. — Мисля, че тя никога няма да го предпочете, дори и пред лорд Уиндам.

Кралят се усмихна възхитено.

— Мисля си, Уил, че си си сбъркал професията. Ти си по-умен от всеки мой държавник.

— Не, Хал — сухо отвърна шутът. — Благодаря на Бога, но чак такъв глупак не съм!

Кралят се захласна от смях.

— Прав си, Уил! Ти си много по-умен.

— Значи ще се срещнеш с лорд Уиндам, господарю Хенри?

— Да, но не искам срещата да е официална. Знаеш ли къде се е настанил в „Гринуич“?

— Не, Хал, но мога да го намеря.

— Тогава намери го и го доведи колкото е възможно по-скоро. Ще видим какво иска графът от мен, а в замяна ще го притиснем да се ожени за моята сладка малка Блез, за да мога после свободно да преследвам очарователната госпожица Ана Болейн.

— Ако точно това е желанието ти, Хал, може би ще ти направя лоша услуга, като ти помогна да се освободиш от лейди Уиндам — каза сериозно Уил Самърс.

— Ах, Уил, и ти ли? Какво кара всички така бързо да намразят госпожица Ана?

— Аз съм само шут, милорд — отвърна Уил Самърс. — Но имам очи. Дамата не е толкова глупава, на каквато се прави. Тя няма да се предаде така лесно като сестра си. В нея виждам характера на жена, решена да получи от живота много, много повече. От Франция дойдоха клюки, че й липсва морал, както беше с госпожица Мери, която крал Франсис беше нарекъл своя „файтон“. Тази дама сигурно е девствена, а дори и ти, Хал, не можеш да си позволиш да насилиш високопоставена девственица. Нейната цена ще бъде наистина висока и може да се случи така, че дори и ти да не си в състояние да я платиш, добри ми господарю.

— Аз искам да я притежавам, Уил — каза кралят. — Каквото и да ми коства превземането на госпожица Ана Болейн, аз с удоволствие ще го платя!

Уил Самърс поклати глава. Той много обичаше краля, но понякога Хенри наистина мислеше не с огромния си ум, а с „голямото момче“, чиито желания бяха неудържими. Най-голямата му слабост бяха жените и ако не внимаваше, сигурно точно те щяха да го провалят… Той се поклони на краля и излезе да търси граф Лангфорд.

След около час най-после намери Антъни Уиндам, който играеше на зарове и пиеше с група младежи.

— Милорд!

Антъни Уиндам вдигна поглед. Той не позна Уил Самърс, тъй като младият човек беше дошъл в двора по Коледа, както и Блез.

— Да, аз съм — отговори Антъни Уиндам.

— Аз съм Уил Самърс, милорд, шутът на краля. До ушите на краля е достигнала мълвата, че чакате аудиенция при него. И тъй като знае, че сте дошли от много далеч, кралят ви предоставя част от времето си. Елате с мен, аз ще ви отведа при него.

— Но секретарят на краля каза… — започна Тони.

— Секретарят е по-голям глупак и от мен, милорд. Надявам се, че вие не сте — обърна се Уил и закрачи бързо по коридора.

Антъни Уиндам бързо събра нещата си и последва Уил Самърс, който го поведе през коридорите на двореца до личната стая на краля, където влязоха през един таен вход и по този начин избегнаха приемната, където се събираха господа с остър клюкарски нюх.

При тяхното влизане кралят се обърна.

— Антъни Уиндам! — Той протегна ръка с усмивка. — Колко е хубаво, че те виждам отново сред нас. С какво мога да ти помогна, милорд графе? Уил, налей ни малко рейнско вино! Ела, Тони, нека поседнем.

— Милорд, оказах се в доста деликатно положение, тъй като след пристигането си тази сутрин, за да помоля за аудиенция, научих някои неща, които биха могли да направят моята молба безполезна, защото не бих желал да ви обидя — започна внимателно Антъни.

Уил Самърс подаде чашите на двамата мъже и се настани на малкото столче до краката на краля, който не схвана веднага намека, защото все още бе зает със собствените си мисли. Но въпреки това вече беше готов да се обзаложи, че молбата на лорд Лангфорд е свързана по някакъв начин с Блез Уиндам.

— Твоята тактичност и искреност ме очароват, милорд — отвърна кралят. — Кажи ми защо си дошъл и аз ти обещавам, че няма да се обидя, независимо от това, какво ще чуя.

— Как бихме могли да се обидим от онова, което сами си признаваме, Хал? — пошегува се Уил, с цел да разведри атмосферата и да помогне на графа.

Кралският добродушен смях изпълни стаята и височайшата особа отпи от чашата си.

— Така е, глупако — каза той и като се извърна към Антъни, му нареди:

— Говори, милорд графе!

— Сигурно знаете, милорд — започна Антъни, — че аз наследих титлата си от моя скъп и обичан чичо Едмънд Уиндам. Едмънд и аз имахме само четири години разлика във възрастта и тъй като майка, му почина при раждането, той бе отгледан от сестра си, моята майка. Ние израснахме по-скоро като братя, отколкото като чичо и племенник. Миналата есен напуснах кралския двор, за да нагледам собствените си земи, които граничат с тези на Едмънд. Останах при него и съпругата му в дома им Ривърс Едж. Няколко дни аз и чичо ми прекарахме в ловуване. Накрая, в деня, преди да си тръгна, Едмънд предложи да не ходим на лов, тъй като предишният ден беше влажен и студен. Аз глупашки му се подиграх и го увлякох да дойде с мен на лов. Когато се връщахме късно следобед, ние се бяхме задълбочили в разговор и изобщо не забелязахме как пред нас от гората изскочи глиган. Кучетата се разлаяха и конете ни се изплашиха. Едмънд не успя навреме да укроти коня си и животното го хвърли на земята. Аз скочих и се завтекох да му помогна да стане. Той обаче умираше, милорд, защото гръбнакът му бе пречупен, но някаква свръхестествена воля за живот го задържа жив няколко минути. Аз коленичих до него, милорд, и се обвинявах жестоко за сутрешното си държание, което ни доведе до това нещастие, защото видях как животът го напуска. Устните на Едмънд помръднаха и аз поставих ухо над тях, за да чуя как ми казва: „Ожени се за вдовицата ми, Тони. Пази нея и децата ми!“ После той умря, милорд. Занесохме тялото му вкъщи, в Ривърс Едж. Но ужасният шок от загубата на съпруга доведе до помятането на неговия син. След погребението Блез ме помоли да я пусна заедно с дъщеря й да посети родителите си за няколко месеца, за да може да се съвземе от мъката. Аз не можах да се реша да кажа за последното желание на съпруга й, защото в скръбта си тя ме държеше отговорен за смъртта му и на мен ми се струваше, че не е редно в този момент да я занимавам с това. Исках да й го кажа, когато се върне в Ривърс Едж. Една седмица след Великден аз отидох в Ашби, за да придружа вдовицата на чичо си и дъщеря й на връщане у дома. Можете да си представите моята изненада, когато намерих малката Ниса, оставена на грижите на дядо си и баба си, а майка й — още преди четири месеца заминала в кралския двор. Лейди Морган обаче ме убеди, че за голямата й дъщеря е било по-добре да дойде тук, за да превъзмогне скръбта си, отколкото да остане в Херфорд. Аз й разказах за последното желание на Едмънд, но тя ме помоли да оставя дъщеря й в кралския двор до есента, когато ще приключи напълно периодът на траур за Блез. Реших да дойда в кралския двор сега, за да възобновя отношенията си с дамата, да й кажа за желанието на Едмънд и да помогна в подготовката й за нашата женитба, която може да се състои на тридесет и първи октомври — първият ден след годишнината от смъртта на Едмънд. Пристигнах тази сутрин, но веднага научих, че вдовицата на чичо ми, за която обещах да се оженя, е… хм… ваша любимка — завърши Антъни.

Кралят изглеждаше потънал в мислите си, но след малко заговори:

— Може би дилемата не е чак толкова сложна, лорд Уиндам. Ние и двамата сме джентълмени и аз няма да премълча, нито ще оставя у теб някакво съмнение по отношение на мястото, което Блез заема в моя живот. От първи май тя е моя любовница. Нейната честност не може да бъде поставена под съмнение и тя е обичана от всички тук. Независимо от това, аз не съм човек, който ще откаже да изпълни последното желание на един от моите подчинени. Как бих могъл да застана пред Бога с такъв огромен грях в душата си? Освен това — кралят се усмихна с намек „нека си говорим като мъже“ — аз не съм като обикновените хора и моите желания не могат да бъдат задоволени до края дори и от такава чаровна дама като Блез Уиндам. Ти ще изпълниш обещанието, дадено пред покойния ти чичо. Аз много ще се радвам да се ожениш за дамата, когато траурът й свърши. Мога да те уверя, че тя има прекрасен характер, а целомъдрието й стана легендарно тук, в кралския двор. Дори ми се наложи да я убеждавам доста, докато разбере дълга си да изпълнява желанията на своя крал. Както моята майка и баба, Блез Уиндам е добра жена. Тя ще ти бъде прекрасна съпруга и ако ми дадеш малко време, за да й кажа онова, което е необходимо, ще имаш моето разрешение да я ухажваш. Довечера ще поговоря с нея, но дотогава предпочитам теб да не те виждат. Уил ще те заведе в удобна стая и ще те снабди с всичко необходимо. Тази стая ще бъде твоя, докато се ожениш за дамата. Скоро аз ще обявя вашата сватба, която ще се проведе тук, в „Гринуич“, за да не ти избяга дамата отново.

Антъни Уиндам беше удивен от този обрат на събитията. Не знаеше какво да каже, затова се изправи, благодари и последва Уил Самърс. Кралският шут го заведе в малка, удобно обзаведена стая с изглед към фонтана и малка камина, в която вече гореше огън. В стаята имаше неголямо легло, няколко стола и маса, върху която бе поставена кана с вино и две чаши.

— Тук никой няма да те безпокои, милорд Уиндам — каза Уил Самърс. — Ще ти бъде донесена храна, а аз ще дойда отново, когато кралят разреши да те освободя. — Шутът се поклони учтиво и напусна стаята.

Тони тихо се засмя. Какъв невероятен ден бе този, помисли той и отново се засмя. Отиде до масата и си наля вино, а после седна пред камината. Дали пък не е полудял? Току-що бе разказал на краля една невероятна лъжа, а Хенри Тюдор я беше приел без всякакво съмнение. Беше излъгал своя крал. И защо? Заради една жена, която го мразеше и бе използвала първата възможност да избяга от него. Заради една жена, която беше обикнал от момента, в който я бе видял. Заради една жена, която използваше тялото си, за да спечели власт и положение. Заради една жена, чиято привидна скръб не бе траяла и шест месеца!

Чичо му бе умрял в мига, в който тялото му се бе ударило така ужасяващо в земята. Нямаше нито последно желание, нито дадено обещание. Но той така убедително го бе разказал, че кралят го бе приел за истина. Той самият почти си беше повярвал. Беше зачуден защо все пак го направи, след като знаеше що за жена е Блез Уиндам. И защо все още я желаеше… Но беше успял! Боже мой, наистина беше успял! А сега трябваше да се ожени за нея, дори и да не я иска повече…

Дали все още я желаеше? Всъщност той не знаеше. Мисълта за Блез в прегръдката на друг мъж, пък бил той и кралят, беше изключително неприятна. Това, че тя беше съпруга на Едмънд не го смущаваше толкова, колкото мисълта, че е любовница на Хенри Тюдор. Той нямаше намерение да си затваря очите като лорд Тайлбот или господин Хари, ако кралят посегне на съпругата му след сватбата. Не! Ще се ожени за нея тук, в „Гринуич“, с благословията на краля, но още същия ден ще заминат за Ривърс Едж! Това разрешение той ще издейства от краля още преди сватбата.

Засмя се пак. „Няма място за отстъпление, Тони. Женитбата вече официално е договорена и това стана по твое желание, а не по желание на Хенри Тюдор!“

Той се изправи и се разходи из стаята. После събу ботушите си и легна на леглото. В желанието си да види Блез отново бе яздил почти без почивка от Херфорд и сега се почувства много изморен. Заспа толкова дълбоко, че не чу, когато младата прислужница влезе в стаята и постави върху масата няколко блюда с месо, сирене и хляб.

Тази вечер валеше дъжд и кралят, настанил младата си любовница в скута си, замислено галеше стегнатите й гърди, които предизвикаха страстното му желание, и той разбра, че тази жена ще му липсва. Блез Уиндам беше странна, умна и любяща. Досега не бе се чувствал така добре в компанията на жена. Тя не беше хитра, нито комплексирана, както му се струваше, че е госпожица Ана Болейн. Блез не му бе създавала неприятности, нито пък щеше да му ги създава, дори и връзката им да беше продължила още дълго време. Жалко, че той самият не би могъл да се ожени за нея. С тази наследственост, която има от семейството с много и все здрави деца, тя би му била добра кралица и майка на многото му неродени синове… Волята божия винаги е така сложна за разбиране…

Блез усети неговата разсеяност и се зачуди какво ли би могла да означава. Беше забелязала как хвърля скрити погледи към Ана Болейн. Не я тревожеше това, че той може би вече е изморен от самата нея, но, боже мой, защо тъкмо тази кучка с котешко лице и невъздържан език! До ушите на Блез вече бе достигнала клюката, че госпожица Ана на всеослушание си позволила да каже, че Тихата любовница била не толкова тиха, колкото глупава. „Не, госпожица Болейн не е жената, от която се нуждае Хал“ — мислеше си тя.

— Какво има, милорд? — погледна го тя право в очите.

Той я погледна с внимание и се наведе да я целуне.

— Нека първо да свършим с приятната си работа, малко мое селско момиче — каза той. — После ще поговорим.

Известно време той продължи да я гали по гърдите, а после я облада яростно, така както никога досега. Прегръщаше я с луда страст и не престана, докато и двамата не паднаха задъхани и замаяни на леглото.

Той беше най-прекрасният любовник. Знаеше точно как да я възбуди и да я накара да изпълни желанията му. Тя също винаги оставаше удовлетворена от него. Беше я научил на неща, които тя не беше си представяла преди. И макар че винаги бе строг и държеше на господството си над нея, той никога след онзи първи ден не бе си позволявал да бъде жесток. Той взе ръката й и я целуна по дланта.

— Намерих ти съпруг — каза глухо, а тя престана да диша. Думите му паднаха като гръм от ясно небе.

— Кой? — насили се тя да запита.

— Антъни Уиндам — каза той и се приготви за бурята, която знаеше, че ще последва.

— Антъни Уиндам? — Тя дръпна ръката си и седна в леглото, за да може да види лицето му. — Боже мили, с какво съм те разсърдила, че искаш да ме омъжиш за човека, който уби Едмънд? — Сълзите закапаха по розовите й страни и той почувства вина. Не обичаше да разплаква жените.

— Антъни Уиндам не е убил чичо си, Блез. Аз се запознах с тази история. Пък и ти сигурно вече не му се сърдиш.

— Да не му се сърдя ли? Аз го презирам!

— Независимо от това той е обещал на чичо си, че ще се ожени за теб и ще се грижи за децата ти — каза кралят. — Той пристигна тук днес и ми разказа всичко. Как мога да откажа изпълнението на последното желание на мъжа ти? Как би могла и ти да откажеш?

— Никога не съм чувала за това — каза Блез с подозрение. — Не му вярвам!

— А защо ще лъже, Блез? Той ми каза, че не се е решил да ти съобщи за клетвата си пред съпруга ти, заради голямата ти скръб от двойната загуба. Мислел е да ти го каже през пролетта, но когато отишъл в Ашби, ти не си била там, а майка ти го убедила да те остави тук, в кралския двор, до есента, когато официално ще приключи траурът ти.

— Сега е шестнадесети септември, милорд — каза Блез и веднага след това възкликна: — Ах, колко коравосърдечен е той! Дошъл е на шестнадесети септември! Знаеш ли какъв ден е този? Щеше да бъде четвъртата годишнина от сватбата ми с Едмънд Уиндам!

— Аз не мисля, че той се е сетил за това, Блез — каза нежно кралят.

— От смъртта на Едмънд ще измине една година на деня на Вси светии — каза тя тъжно.

— Ти ще се омъжиш в моя собствен параклис на пети ноември — каза тихо кралят. — Аз ще предам булката, тоест теб, сам. Обещах на Антъни Уиндам, че ще ти съобщя тази вечер, която, скъпа моя, ще бъде нашата последна вечер заедно. Утре ти ще приемеш граф Лангфорд като бъдещ съпруг и официален годеник. Аз няма да го правя рогоносец, защото знам, че той е горд мъж.

— Няма да се омъжа за него — упорито настоя Блез. — Няма!

— Тогава ще се омъжиш за Том Сеймур, но така или иначе на пети ноември ти ще се омъжиш, малко мое селско момиче — със същата настойчивост повтори кралят.

— И ти ще ме дадеш на Томас Сеймур? На този мръсник, който ще се фука пред целия кралски двор, че те превъзхожда всеки път, след като спи с мен?

Кралят не беше се сетил за това преди и реши да престане да я заплашва с Том Сеймур, защото тя наистина няма да повярва в подобна глупост.

— Не съм решил това, любов моя. Но въпреки това аз няма да приема неподчинение от твоя страна, Блез. Ти ще се омъжиш за Антъни Уиндам! Ела сега — довърши той и я прегърна отново. — Нека прекараме приятно времето, което ни остава да сме заедно.

— Не мога да повярвам! — изпищя Блис, когато научи новината от сестра си на следващата сутрин. — Кралят те отстранява? Заради тази кучка Болейн е! Знам! Казаха ми, че е проклета вещица. Явно сплетните й са успели.

— Дявол да го вземе, Блис! Дръж си езика! — предупреди Оуен Фицхю красивата си жена.

— Ние сме си в собствената стая — изсъска му Блис. — Да не би да не ми е позволено да говоря и тук, в стаята си?

— Но не и в дома на краля! — отвърна й съпругът. — Достатъчно дълго време си тук, за да знаеш, че и стените имат уши. — Той се обърна към снаха си. — Знам, че това всъщност е за добро, Блез!

— Аз не го обичам, Оуен, и затова не страдам. Винаги съм знаела, че някой ден ще бъда отпратена по този начин. Но Антъни Уиндам?! Аз още виждам в съня си пречупеното тяло на Едмънд и посинялото лице на мъртвото си дете… Освен това се тревожа и за Хал, защото Блис е права. Той се е увлякъл по госпожица Ана и аз се боя, че това не ще донесе нищо добро на краля. Виж, Оуен, аз по-добре от всеки друг знам, че Хал е човек като всички останали. Съгласна съм, че му трябва съпруга, която да му роди желаните синове. И все пак, макар че госпожица Ана ще си иде така, както и сестра й преди нея, така, както и аз сега, боя се, че тя ще го нарани жестоко, когато всичко между тях приключи.

Оуен кимна, изведнъж разбрал какво беше онова, което толкова е привличало краля в Блез. Това беше чистотата и добротата, които имаха много малко жени, и това, че тя наистина никак не беше глупава.

— Ти ще му липсваш — каза граф Маруд. — В тъмнината на нощта той ще лежи буден и ще те търси и ти ще му липсваш.

— Ами Антъни Уиндам? — попита Блис. — Ами ако той е казал истината на краля? Сигурна съм, че точно той не би излъгал именно краля.

— Точно това ме притеснява — отбеляза Блез. — За какво му е да лъже? И щом като няма такава причина, значи е казал истината. Не вярвам да е посмял да се подиграе с Хал, за да получи разрешение да се ожени за мен. Значи е бил длъжен да каже истината. О, проклето копеле!

На вратата се почука и когато Бети отвори, влезе Антъни Уиндам. Оуен Фицхю пристъпи напред и му подаде ръка.

— Радвам се да те видя, Тони. Разбрах от Блез, че е решено да се ожените.

Очите на Антъни Уиндам огледаха стаята, за да я намерят. За миг той остана безмълвен. Знаеше колко е красива, но сега, като я видя застанала права в тъмнолилава копринена рокля, с медноруси къдри, спуснати върху красивите рамене, просто занемя. Очите й обаче бяха ледени и го гледаха с презрение. Значи тя не се радваше на настоящия обрат на събитията. „Тя предпочита да бъде кралска любовница!“ — помисли той и в гърдите му се надигна яд.

— Поздравления, мадам — каза той. — Очевидно кралят ти е казал за предстоящото бракосъчетание. — Гласът му бе студен и Блис усети как я побиват тръпки.

— Да, снощи, докато се забавлявахме — отвърна нелюбезно Блез, разбрала погледа му като предизвикателство. — Датата е определена за пети ноември, ако не знаеш — погледна го тя остро. Как си позволява този да я осъжда! Той не би могъл да знае как се чувства една беззащитна жена пред могъщия монарх!

— Кралят ми съобщи тази сутрин, мадам. Осведоми ме също така, че вашата интимна връзка е приключена. Предполагам, че добре си спомняш как трябва да се държи една графиня Лангфорд.

— Да, спомням си добре, също както си спомням как загина Едмънд — отговори тя с измамно любезен глас.

— Нека се чукнем с чаша вино заради събитието — опита се да разведри напрегнатата атмосфера Оуен Фицхю, разбрал, че жена му няма да се намеси, отдадена изцяло на войната на думи между Блез и Тони.

— Няма какво да се празнува — ядосано каза Блез и се измъкна бързо от стаята.

Блис, мълчалива както никога досега, само погледна след сестра си.

Оуен Фицхю спокойно наля гъсто червено вино в три чаши и им ги подаде. После, като вдигна своята, каза:

— Ще видиш, че жените от семейство Морган са не само с горещ нрав, но и с гореща кръв, Тони.

— Оуен! — Блис беше дошла на себе си и се скара на съпруга си. — Какви ги говориш за мен и сестра ми?

— Говоря истината — засмя се граф Маруд. Антъни Уиндам също се усмихна.

— Честичко ли потупваш Блис? — попита той е учтив глас, но очите му гледаха засмяно и топло.

„Колко красив е той — помисли Блис, едва сега забелязала цвета на очите му.“

— Не — отвърна Оуен. — Изобщо не я тупам, защото си имам далеч по-приятен начин да я усмирявам, нали, обожаема моя?

— Аз го усмирявам по същия начин — каза Блис разнежено. — Нали, милорд?

Сега Тони се засмя, но после тъжно каза:

— Съмнявам се, че аз и Блез някога ще постигнем щастие като вашето.

— Тогава защо я поиска? — попита Оуен Фицхю.

— Защото я обича — тържествуващо възкликна Блис. — О, ти я обичаш, нали Тони?

За един кратък миг, когато бе споменал името на Блез, тя бе разбрала това по изражението на откритото му лице.

— Да, обичам я. Винаги съм я обичал — дойде тихият отговор.

— Затова значи ти не можа да приемеш Дилайт — продължи Блис. — О! Горката Дилайт! Сърцето й ще се пръсне, като разбере, че се жениш за Блез. Или тя може би вече знае?

Той поклати глава отрицателно.

— Така е по-добре за Дилайт — намеси се Оуен. — Тя вече две години напразно мечтае в Ашби. Сега може би най-после ще обърне внимание на някой от младите мъже, които се опитват да я ухажват.

— О, Оуен, ти не разбираш Дилайт! За вас, мъжете, всичко е или черно, или бяло — каза Блис възбудено. — Мисля, че за времето, откакто сме женени, би трябвало да разбереш вече, че не е така.

— С теб, скъпа ми Блис, никога не мога да бъда сигурен — отговори Оуен Фицхю.

— Нито пък с Блез — продължи Блис, загледана в бъдещия си зет. — Ти ще трябва да намериш общ език с нея, Тони. Не може да застанете скарани пред олтара.

При споменаването на Блез и напомняне на отношенията му с нея очите на Тони помрачняха. Сега той вече беше публично обвързан с нея и се чудеше дали няма да съжалява за настойчивостта си. Така отчаяно се бе стремил към тази жена, която очевидно го мразеше! Каква надежда за щастие имаше при тези обстоятелства? И все пак той трябва да опита да я успокои. В няколкото кратки седмици, преди да бъдат осъдени да прекарат заедно останалата част от живота си, трябваше да намери начин да я накара поне да го понася. Това бяха горчиви мисли… Той изпи бързо чашата си и излезе.

Животът в кралския двор не се бе променил. Съществуваха си старите групировки, които сега отново се опитваха да спечелят успех пред краля във връзка с новото положение на Блез, особено след като лично той бе съобщил за годежа на Антъни Уиндам, граф Лангфорд, и скъпата му и обична приятелка лейди Блез Уиндам. Дали кралят нямаше намерение да използва Тони Уиндам за баща на кралското копеле? Лейди Уиндам имаше само една прислужница — упорита, червенобуза селянка, която не можеше да бъде подкупена. Затова никой не можеше да бъде сигурен дали Блез носи дете или не.

Очевидно обаче кралят не се сърдеше на Блез Уиндам, защото продължаваше да се отнася към нея е най-голяма благосклонност и нежност. Значи тя не бе загубила благоразположението му, още повече, че остана да живее в апартамента си, точно над този на краля. Това даде храна за клюки, най-злостните, от които бяха, че кралят и графът си поделят благосклонността на лейди Уиндам.

После се сетиха, че има вероятност кралят да си е намерил друга дама. На острите очи и езици не отне много време да открият, че изведнъж госпожица Ана Болейн бе обсипана с кралското внимание, което полека-лека се оттегляше от лейди Уиндам с приближаването на сватбата. Беше наистина много интересна есен за всички. От една страна, кралят свенливо се опитваше да ухажва новата си фаворитка. От друга — предишната му любима открито се караше с бъдещия си съпруг, с което доставяше удоволствие на целия кралски двор.

 

— Не можеш ли да въздържаш лошия си характер, когато не сме сами, милорд? — избухна Блез, когато Антъни я изпращаше към апартамента й една вечер.

— Ще го въздържам, когато започнеш да се държиш както подобава, мадам — избухна и той.

— Лорд Невил и аз само разговаряхме. Бяхме пред всички и всеки можеше да ни вижда. Какво мислиш, че бихме могли да си позволим при тези обстоятелства?

— Лорд Невил открито се заглеждаше в деколтето ти — изръмжа Тони. — Още миг и ръката му щеше да бъде върху гърдите ти пред очите на всички!

Блез ядосано го зашлеви.

— Как смееш! — изкрещя тя. — Аз никога не съм се държала като лека жена и няма да се държа така и сега! Ти обаче, ти се държиш като глупак!

— Аха — отговори той студено. — Разбрах! Значи когато мърсуваш с краля, е различно от мърсуването с обикновен пер!

Блез се вцепени, макар че вътрешно кипеше от бяс.

— Ти нищо не знаеш, милорд — каза тя. — Нищо! Ако обаче ме мислиш за мръсница, защо тогава изобщо си правиш труда да се жениш за мен? Сигурна съм, че някоя плоска и сополива девственица ще ти допадне повече!

— Може би си права — извика той. — Но аз обещах на Едмънд и съм човек, който държи на думата си. Ще се оженя за теб, Блез, и веднага ще те отведа в Ривърс Едж, където ти ще се държиш така, както трябва да се държи моята съпруга, и ще ми раждаш деца, за да не изчезне родът Уиндам.

Тя яростно се дръпна от него.

— Аз носих някога син за рода Уиндам. Ти го уби! — Блез хвана порцелановата ваза от масата и като пое дъх, го замери с нея.

Антъни се отдръпна й вазата се разби на пода. Със заплаха в погледа той пристъпи към Блез.

— Хайде, де — предизвика го тя. — Удари ме, ако смееш! Кралят все още не е чак толкова влюбен в госпожица Ана, че да не мога да стоваря гнева му върху главата ти! Където и да ме удариш, аз ще му покажа мястото! Той винаги е обичал бялата ми кожа и се тревожеше от най-малката драскотина по мен. Само ме докосни и той ще узнае, кълна се!

— Ах, ти, проклета кучко! — изръмжа той, обърна се и излезе от стаята, изпратен от подигравателния й глас:

— Страхливец!

На следващия ден кралят я повика при себе си и я накара да седне в скута му.

— Ти предизвикваш скандал с непрекъснатите си караници, мое малко селско момиче. Не може да продължаваш открито да противоречиш на нашия скъп Тони. Някои даже говорят вече, че аз те принуждавам към тази женитба, а такива приказки дълбоко ме наскърбяват. Защото ти знаеш, че аз правя това само заради твоята сигурност и спокойствие. За да си живееш пак у дома заедно с малката си дъщеря. Ти наистина не си за кралския двор, Блез Уиндам, и щом се омъжиш, трябва да си идеш у дома. Разбираш ли какво ти казвам?

— Разбирам повече, отколкото си мислиш, мой Хал! — каза тя и долната й устна трепна, а очите се напълниха със сълзи.

— Аз те обичах, Блез — тихо каза кралят. — Но ти никога не бива да правиш грешката да се уповаваш на тази обич. Аз съм кралят! Разбираш ли какво искам да ти кажа, мила моя?

Блез мълчаливо кимна и беше освободена. Тя разбра. Както и Блис беше казала миналата седмица, кралят я отстраняваше. Беше й осигурил подходящ съпруг и сега си измиваше ръцете, за да може да се съсредоточи в усилията си да спечели Ана Болейн, тази кучка!

Бе обичала Едмъндс чистотата на първата любов. Ако не беше загинал, щеше да го обича до своята смърт.

Тя се усмихна тъжно. Сега тя наистина не можеше да се уповава на краля. Той ясно й бе дал да го разбере преди малко. Значи трябва сама да намери пътя. Трябва!

— Милейди, милейди! — Херта чукаше силно по вратата на спалнята. — Милейди, Бети казва, че госпожица Блис има нужда от теб веднага!

Блез отключи вратата си и изскочи навън.

— Къде е сестра ми? — попита тя камериерката.

— В апартамента си, но й е много лошо, милейди! Ох, много й е зле, наистина!

Блис беше бяла като платно. Току-що бе повърнала на два пъти в сребърната мивка и изглеждаше изтощена.

— Чувствам се ужасно! — изплака тя. — Тази седмица ми се случва за втори път. Какво ми става? Не! Не тази рокля, глупачке! Нали ти казах миналия път, че ми е тясна! Ох, Блез! Чувствам се като изстискана!

— Кога ти беше последното неразположение, Блис? — попита сестра й.

— Какво значение има това? Нали знаеш колко нередовно ми е било винаги, за разлика от Блайт.

— Кога!

— Преди три или четири месеца. Не си спомням!

— Ти си бременна — каза със сигурност Блез.

— О, не! — изкрещя Блис. — Не може да бъде! Оуен винаги казва, че докато нямаме деца, можем да живеем в кралския двор, но щом се появят бебета, ще трябва да се върнем у дома.

— Ти отдавна трябваше да имаш дете — каза Блез. — Блайт има две и очаква трето. Аз родих на Едмънд две. Време ти е, Блис. Освен това, след като родиш на Оуен няколко синове и дъщери, аз мога да се закълна, че вие ще се върнете в кралския двор. Съпругът ти също не обича тихия селски живот, а ти няма да го пуснеш да дойде без теб, сигурна съм — засмя се Блез.

— Разбира се, че няма — твърдо каза Блис. — Ако аз трябва да стоя на село, тогава и Оуен Фицхю ще стои там!

— Защо ще ходим на село? — попита Оуен, който тъкмо влизаше в стаята с Тони и чу само последните думи от разговора.

— Защото аз ще имам бебе — каза Блис направо.

— Бебе! — Лицето на граф Маруд се разтопи в радостна усмивка. — Ние ще си имаме бебе, така ли, мадам? Това е прекрасно! Това е чудесно! — Той се замисли. — Ама защо аз трябва да напускам кралския двор, щом ти ще имаш бебе?

— Защото, сър, аз няма да си тръгна без теб — каза мило Блис.

— Да, кралският двор не е място за бебета — настоя Оуен.

— Така е — отвърна жена му. — Но аз не мога да бъда щастлива далеч от теб, милорд, а ако искаш да износя добре сина ти, трябва да съм щастлива, нали? А за да бъда щастлива, трябва ти винаги да си до мен, а не да се правиш на ерген пред всяка фуста тук, в „Гринуич“, докато аз дебелея и се издувам като втасал хляб на село.

— Хайде, Блис, скъпа… — започна Оуен Фицхю.

— Хайде, Оуен, любов моя — прекъсна го Блис. Блез тихо пресече стаята и като хвана Тони за ръка, го дръпна навън.

— Те сега ще се карат — каза тя тихо и добави насмешливо. — А пък на нас не ни трябват уроци по каране, милорд, нали?

— Не, мадам, ние сме по-опитни в този спорт.

— Бих казал, че нямаме равни, сър — отвърна тя. — Може би вече е време да опитаме да изгладим противоречията помежду си.

— И как предлагаш ти, мадам, да го направим?

— Не знам, милорд, но знам, че не можем да отнесем нашите противоречия в Ривърс Едж. Не бих искала да тревожим Ниса с омразата помежду ни.

— Ти не си се интересувала за дъщеря си, откакто си заминала преди девет месеца — предизвика я той.

— Тя е на сигурно място при моите родители — процеди със стиснати зъби Блез. „Няма да се карам с него!“ — напомни си тя.

— Ниса е в Ривърс Едж, където й е мястото — отвърна той.

— Ти си взел дъщеря ми? Как си посмял? — Блез беше яростна, но говореше тихо, тъй като около тях имаше хора.

— Ниса е Уиндам, мадам, и нейното място е в Ривърс Едж. Там е нейният дом и Едмънд би желал тя да бъде там.

— Аз щях да я доведа — каза Блез, като се опитваше да говори спокойно. — Аз по-добре от теб знам какво би желал баща й. Тя беше добре в Ашби, където можеше да си играе спокойно с малките ми братчета. Тя беше на сигурно място при баба си, чийто опит да отглежда деца не може да се отрече.

— Тя е в своя дом и майка ми се грижи за нея — отговори той, изненадан, че досега не му е креснала още.

— Ти нямаше право да отстраниш Ниса от грижите на майка ми, милорд.

— Аз съм граф Лангфорд, Блез. Мое задължение е да се грижа за детето на предшественика си.

— Няма да споря повече с теб, сър — каза Блез. — Ниса е на сигурно място, но за в бъдеще помни, че аз съм нейна майка!

— Ще го помня, мадам, докато и ти го помниш — ядосано й отговори той.

През следващите няколко дни, тъй като датата на сватбата наближаваше, Блез положи всички усилия да се въздържа от спорове с Антъни Уиндам. Не беше лесно. Като че ли колкото повече тя полагаше усилия да намери общ език с него, толкова повече той й пречеше. Кралят обаче беше доволен от нея. Един следобед я покани да се разходят заедно из картинната галерия.

— Доволни сме, мила моя, от доброто ти държание.

— Аз винаги съм се опитвала да ви доставя удоволствие, Ваше величество — намусено каза Блез.

Хенри Тюдор прихна и този звук носеше по-голямо значение от всяка дума, която би казал. Тя наистина винаги му бе доставяла удоволствие — помисли той. — Дори и в началото, когато се опитваше да му се съпротивява.

Иззад един ъгъл госпожица Ана Болейн гледаше с прехапани от яд устни как лейди Лангфорд, положила малката си ръка върху тази на краля, се разхождаше с него и се усмихваше весело. Откъм другия край ги наблюдаваше граф Лангфорд и се питаше дали кралят все пак няма намерение да го направи рогоносец.

На пети ноември 1525 г. лейди Блез Уиндам, вдовица, бе венчана в кралския параклис на двореца „Гринуич“ лично от кардинал Улеи за Антъни Уиндам, ерген, граф Лангфорд. Булката беше облечена с рокля от тъмнооранжево кадифе с тежка бродерия от злато, перли и топази по корсажа, ръкавите и долната пола. Около китките и деколтето имаше златна дантела. Косата й, разделена на път по средата, падаше на дебела френска плитка върху гърба. Самата плитка бе обвита с перли, а на врата си Блез носеше тежка златна огърлица с инкрустирани перли и топази. Младоженецът също бе облечен богато с костюм от черно кадифе, тежко избродиран с перли и злато и голяма златна огърлица с инкрустирани огромни перли. Двамата изглеждаха величествено.

Кралят лично предаде булката на младоженеца, факт, на който никой не посмя да се подиграе публично, но тайничко всички се шегуваха. Граф и графиня Маруд също присъстваха като роднини на младоженката. Сватбата се състоя рано сутринта, след което лично кралят даде закуска. Имаше много тостове за здраве на двойката, а после, точно преди да заминат, те получиха благословия от кардинал Улеи.

— Нека се надяваме, че бракът им ще бъде по-дълъг от живота на кардинала — прошепна госпожица Ана Болейн на брат си Джордж.

— Кралят е вече твой, сестричке — каза Джордж Болейн.

Ана Болейн се усмихна скришом.

— Ще бъде — тихо отговори тя. — О, да, братко Джордж, ще бъде. Особено сега, когато го отървах от добрата сладка лейди Уиндам.

— Не беше нужно да измисляш толкова сложна комбинация, ако искаше просто да повториш действията на сестра си Мери — пошегува се Джордж Болейн.

— Аз не съм си пазила моминството толкова дълги години, за да се правя на курва като сестра си — рязко отговори Ана.

— Не искаш ли да бъдеш кралска любовница? — изненада се Джордж.

— Любовница ли? Дявол да го вземе, не! Аз изобщо нямам намерение да бъда любовница на когото и да било!

— А какво, тогава, Ани? — попита Джордж.

— Имам намерение да му стана съпруга, Джордж — каза Ана Болейн. — Имам намерение да бъда кралица! Затова се радвам, че така лесно се отървах от Блез Уиндам!

Джордж Болейн отметна глава и се изсмя на глас.

— За бога, Ани, ти си страхотна! — възхити се той.

— Така е, братко — съгласи се Ана и като че ли без да гледа, протегна ръка и хвана булчинския букет, който Блез току-що бе хвърлила. Тя го стисна здраво и зарови лице в него да вдъхне приятния аромат на виолетки и рози.

Джордж не можа да се въздържи и се изсмя още по-силно.