Бъртрис Смол
Блез Уиндъм (2)

Първа глава

Ашби Хол

Лятото на 1521 година

Четирите момичета, добре скрити под храстите в далечния край на пътя, водещ към Ашби хол, можеха да разгледат много добре елегантния посетител, макар че не чуваха за какво говори той с баща им.

— Кой ли е той? Как мислите? — чудеше се на глас Блис Морган, докато отмяташе русата коса от челото си.

— Божествено красив е, макар че е стар — отбеляза близначката й. Светлорусата коса на Блайт винаги изглеждаше идеално сресана.

— Може би е кандидат за някоя от нас — мечтателно се намеси Дилайт. Тъмносините й очи светнаха предизвикателно.

— О, Ди, недей да бъдеш толкова глупава! — подхвърли ядосано Блис към по-малката си сестра, с което накара личицето й да помръкне. — Я го виж само! Дрехите му са от най-скъп плат, а златната верига около врата му сигурно би могла да ни осигури на всичките доста прилична зестра. Никоя от нас не може даже и да се надява на подобно нещо. Без зестра ние едва ли ще можем да намерим подобен съпруг. Ще бъдем щастливи, ако можем да се омъжим за по някой фермер.

— Аха — отекна гласът на близначката й. — Ние сме орисани да си останем стари моми. Даже църквата не би ни взела…

— Наистина ли искаш да се отдадеш на църквата, Блайт? — попита закачливо най-голямата, която никак не можеше да повярва, че сестра й говори сериозно.

— Знаеш, че не искам, Блез! Искам да се омъжа и да имам деца — отвърна Блайт замечтано.

— Но имаш предвид богат мъж, сестричке, нали? — каза Блез иронично.

— Богатият мъж може да бъде не по-малко обичан от бедния — веднага се намеси Блис в защита на сестра си. — Ние сме бедни и това не ни харесва. Аз мисля, че би ми доставило удоволствие да съм богата.

— Нямаме голям шанс — отговори Блез с тъжна усмивка. — Я да се погледнем, сестрички. В тези памучни поли, които вече са ни окъсели, и доста отеснелите ни корсажи… Някога ще има ли някоя от нас нещо ново за обличане? — Тя въздъхна с горчивина.

— Корсажът на Дилайт не е тесен — промърмори Блис. — Но тя все още е дете и дори и да е дошъл кандидат, той не е за нея.

— Старата Ада каза, че скоро ще стана за женене — възмутено извика Дилайт.

— Тя знае — мрачно каза Блайт. — Значи ще станем четири. И за какво ни е? Ах, колко е тъжно да си беден и да нямаш нищо.

— Поне сме заедно и се обичаме — каза Блез, първа съвзела се от самосъжалението, което ги беше обхванало.

Четирите чифта очи се срещнаха. Блис се усмихна и малкото й личице светна. Ясно се виждаше колко е красива.

— Точно така, заедно сме, Блез. Какво ли бихме правили една без друга? — Тя се усмихна на сестрите си и после замислено продължи да говори. — И все пак много ми се иска да знам кой ли е този господин. Изгарям от любопитство да разбера за какво ли толкова знатен човек е дошъл да говори с татко.

— Има време, ще разберем по-късно — каза Блез. — А сега, хайде в градината. Намерила съм една късна череша, пълна с плод. По-добре да побързаме да я оберем, преди птиците да са изкълвали плодовете. Хайде, сестрички! — Тя се извърна и тръгна. Трите по-малки момичета я последваха.

Сестрите Морган знаеха кога кои плодове зреят. Бедността ги беше научила, че не трябва да се разпилява нищо. Когато най-после се върнаха късно следобед вкъщи, кошниците им бяха пълни до горе с черешите, които Блез беше открила. Всички изтичаха в кухнята, сложиха престилки и се заеха внимателно да почистват плодовете от дръжките и костилките, за да приготвят сладка за зимата.

Когато малката Ванора се появи в кухнята, веднага й намериха работа. Накараха я да счука на ситно захар, за да се посипят почистените плодове.

— Нека да захаросаме част от черешите. Толкова вкусни стават — предложи Дилайт.

Блез кимна и като се засмя заедно с двете по-големи близначки, отдели част от плодовете. Останалите бяха разделени на две. Половината за сироп, а другата половина за сладко.

— Престани да цапаш лицето си с череши, Ванора! Ще те плесна — заплаши Блис.

Малкото личице на Ванора беше цялото омазано със сок от черешите, които беше налапала. Без да се засрами ни най-малко от забележката, тя изплези малкото си розово езиче и затова беше дръпната за косата. Ванора веднага яростно заплака и затича да се оплаква на майка си. Плачеше повече от яд, отколкото от болка. Когато лейди Морган поиска да знае защо плаче Ванора, малката немирница хитро изгледа сестрите си изпод още мокрите мигли.

Ванора все още хлипаше артистично, но преди да успее да се обади и да нарочи Блис, Блез заговори.

— Удари си пръстите с чукчето за захар, мамо. — Блез прегърна с очевидна обич крехките раменца на сестра си и я потупа по гърба. — Хайде, стига си мрънкала, Ванора. Знам, миличко, че боли. Аз също съм се удряла много пъти.

Ванора подсмръкна. Като погледна нагоре към голямата си сестра и видя сериозната заплаха в очите й, тя веднага престана да плаче.

Блез беше любимата сестра на Ванора, но тя знаеше, че е опасно да не й се подчинява.

— Ето така — каза мило Блез. — Така е по-добре. Заеми се с работата си, Ванора, защото без захар няма да можем да консервираме всичките тези череши. Твоята работа е най-важната.

Ванора подсмръкна за последно и се подчини. Блез се обърна към майка си.

— Знаеш ли, мамо. Намерих в градината една череша, която чак сега е узряла. Никога не съм виждала череши толкова късно. Чудно, нали?

— Невинаги природата е предвидима — отговори лейди Морган. — Чудесно е, Блез, че си открила това дърво и си завела сестрите си да оберете плодовете. Но, мило дете, аз също имам новина. Чудесна при това!

— Да не е във връзка с онзи великолепен мъж, който говореше с баща ни пред къщата? — бързо попита Дилайт.

— Значи сте видели лорд Уиндам, така ли?

— Бяхме се скрили зад храстите, мамо. И щом ти не ни повика, помислихме, че няма защо да се прибираме, и отидохме в градината — призна заради всички Дилайт.

Лейди Морган се усмихна на четвъртата си дъщеря. Защото Дилайт не можеше да лъже. Знаеше, че понякога Блез си позволява някои невинни лъжи, за да защити другите. Блис и Блайт пък лъжеха с такава лекота, че понякога сами си вярваха. Но всъщност никога не лъжеха нарочно.

— Лорд Уиндам е граф на Лангфорд — продължи лейди Морган. — Овдовял е преди година и няма деца. Той избра Блез за своя бъдеща съпруга. Не е ли невероятна новината, момичета?

— Нали ви казах! Нали ви казах! — Дилайт затанцува из цялата кухня за радост на готвача и слугите.

Розмари Морган се усмихна, а после неспокойно погледна най-голямото си дете. Блез изглеждаше зашеметена.

— Света майко божия! Граф! Блез, ти ще се омъжиш за граф! — зяпна завистливо Блис. — А той даже е хубав!

— Ще бъдеш графиня — възторжено изпляска с ръце Блайт. — Лейди Мери Блез Уиндам, графиня Лангфорд! О, каква си късметлийка!

— Късметлийка ли? — прошепна Блез. — Късметлийка ли съм?

Тя въздъхна дълбоко. Сега, като се обърна към майка си, гласът й вече не трепереше.

— Защо този мъж иска да се ожени за мен? И как ще се омъжа аз за когото и да било? Ти толкова често си ни казвала, че не можете да дадете зестра на никоя от нас, мамо.

Очите на Блез бяха пълни с неизречени въпроси.

Кухнята бе затихнала. Чуваше се само пукането на огъня в огнището. Лейди Морган се огледа, видя любопитството на слугите и стисна недоволно устни. Нямаше нищо лошо в това да знаят, че Блез ще се омъжва, но подробностите не бяха тяхна работа.

— Нямате ли работа? — попита рязко тя, като гледаше готвача и помощниците му. — Мирише ми на нещо изгоряло. Да не би да имаме толкова много храна, че да можем да си позволяваме да я пилеем? Момичета, заемете се с черешите! Блез, ти трябва да дойдеш с мен!

Лейди Морган бързо излезе от кухнята, а дъщеря й я последва.

Не се спряха дори в голямата гостна, защото Розмари Морган не искаше слугите да чуят какво ще каже на дъщеря си и после да клюкарстват. Детайлите не бяха работа дори и на Блез, тъй като само родителите бяха отговорни за избора на подходящ съпруг. А сега, въпреки бедността им, провидението бе осигурило добри възможности за всичките им момичета. Тя заведе най-голямото си дете в съпружеската спалня. Двете седнаха на ръба на голямото легло, където бяха заченати всички деца на семейството.

Розмари Морган обхвана лицето на дъщеря си с ръце и загледа дълго очите й. Момичето беше красиво. В това не можеше да има никакво съмнение.

— Ти си много щастливо момиче — започна тя. — И ще бъдеш една много известна графиня Лангфорд, ако си умна.

— Защо аз? — попита Блез. — Как бихте могли да съберете тяхната зестра, да не говорим, че зестрата е за граф?

— Той ще те вземе без зестра — отвърна лейди Морган.

— Защо? — въпросът беше зададен с острота и съмнение.

— Едмънд Уиндам осемнадесет години е бил женен за жена, която, както и нашата бедна кралица Катерина, не е могла да роди дете. Кралят има поне своята принцеса Мери, но графът на Лангфорд каза, че единственото дете, което е успяло да се роди, е починало скоро след това. Същото раждане е било причина и за смъртта на майката. Той е богат човек, Блез, но освен това иска деца. Въпреки че има наследник в лицето на своя племенник, той иска да има син. Ти сигурно ще го разбереш. Отнякъде, не каза от кого, той е научил за нашето семейство — продължи тя. — Научил е, че всички мои деца са живи. И макар да е знаел, че не можем да осигурим зестра, е дошъл при нас, готов да те вземе за съпруга. Вярва, че ти ще можеш да му родиш здрави деца, така както и аз съм родила всички вас.

— Значи великият граф е дошъл в Ашби да си купи чистокръвна кобила, а? Няма да се омъжа за него, майко! Може да съм бедна, но си имам достойнство. Предпочитам да остана стара мома. Как е посмял този мъж да си помисли, че може да ме купи? Какво нахалство!

— Не Блез, не е нахален. Дойде да ни моли и се държа твърде достойно към нас с баща ти. Пристигането му е някакво чудо! Твой дълг е като дете от това семейство да приемеш с благодарност чудесната възможност, която ти бе предоставена. Не разбираш ли колко честита си ти?

— Не разбирам, мамо. Нека този граф се омъжи за една от другите. И Блайт, и Блис биха се зарадвали на такава „възможност“ — каза Блез намусено.

— Ти си най-голямата — настоя майка й. — Редно е да се омъжиш първа. Освен това Блайт и Блис са с цяла година по-малки от теб. Графът е зрял мъж, а ти си на възраст, тъкмо подходяща за раждане и отглеждане на деца.

— Не! — упорито извика Блез.

Лейди Морган въздъхна дълбоко, за да успокои раздразнението си. „Невъзможно момиче — помисли си тя. — Ненапразно съм й избрала точно това име.“

— Слушай, Блез — каза тя на дъщеря си. — Отнася се не само за самата теб. Като част от брачния договор графът се съгласи да осигури значителна зестра за твоите сестри, така че и те да могат да се омъжат добре.

— Значи аз съм жертвеният агнец! — ядоса се Блез.

Лейди Морган вече не можеше да въздържи нервите си и бързо се изправи.

— Блез — каза тя и натисна с ръце раменете на седналата пред нея дъщеря. — Сега, веднага ще отидеш в параклиса! Ще коленичиш и ще молиш Светата майка за прошка! Аз няма да ти позволя да сториш грях, като се поддаваш на егоизъм, гордост и неподчинение пред родителите си! Нека Светата майка ти помогне заедно с молитвите да изчистиш от ума си тези грешни чувства. Надявам се, че тогава ще осъзнаеш колко честита си да бъдеш избрана за съпруга от лорд Уиндам. Може би дори ще разбереш колко необходимо е това и за твоите по-малки сестри. Ще разбереш и ще се съгласиш, защото тяхното щастие сега е в твоите ръце. И нека бог благослови всички нас, макар че сме зависими от твоя егоизъм!

— О! Не е честно, мамо! Ти ме натоварваш с отговорност за сестрите ми, единствено мен — заплака отчаяно Блез.

— Няма повече да споря с теб, дъще — каза лейди Морган. — Отивай веднага в параклиса!

Блез изтича вън от стаята със сърце, разтуптяно от яд и обърканост. Като пренебрегна напълно съзнателно заповедта на майка си, тя се насочи към кухнята при сестрите си. Блис и Блайт внимателно наблюдаваха работата на по-малките. Ларки и Линет се бяха присъединили към останалите. Блез с тъга помисли колко красиви са двете по-големи близначки. Не беше честно те да бъдат осъдени да преживеят живота си в Ашби без съпрузи и деца. Оставаха само няколко години, през които наистина бе възможно да се омъжат. Даже някой беше казал, че вече са доста поотраснали. А Блез не можеше да си представи кои ли биха били тези мъже, които да подхождат на красотата на сестрите. Те бяха съвсем еднакви, но всяка посвоему различна, белязани с малка бенчица. При Блис тя беше точно над левия край на горната устна, а при Блайт — отдясно. И двете бяха яркоруси и със сапфирено сини очи. Лицата им, както и нейното, бяха с нежен овал, с леко вирнати нослета и плътни устни. Красиво извитите им вежди и гъсти мигли бяха доста потъмни и не се нуждаеха от подчертаване. Красотата им беше безкрайно нежна, но розовите им бузи говореха за добро здраве.

Измежду останалите само Ванора беше руса. Косата й хвърляше сребристи отблясъци. Тъмносините й очи изглеждаха почти черни и малкото момиченце с още по бебешки кръгло личице обещаваше да стане голяма красавица. Сигурно такава щеше да стане и Глена — най-малката, с червеникавокестенява коса и сиво-сини очи като на майка им.

Останалите деца на семейство Морган бяха тъмнокоси. Братът — близнак на Глена — Гавин — много приличаше на баща си със сините си очи и кестенява коса. Привлекателната Дилайт беше като него. Двете по-малки близначки Ларки и Линет също приличаха на нея. Какво бъдеще щяха да имат те без средства? И как би могъл баща им да ги осигури, след като стадата му бяха унищожени? Той така и не можа да се съвземе след измирането на стадата.

С лека въздишка Блез отстъпи и се насочи с несигурни стъпки към семейния параклис. Коленичи на своята молитвена възглавничка и погледна към статуята на Дева Мария. Усети как съвестта й остро се противопостави на гордостта. Красивото и търпеливо лице на каменната светица като че ли я упрекваше за непокорните мисли.

„Какво става с теб? — питаше я съвестта й. — Един привлекателен и богат мъж иска да се ожени за теб. Защо се държиш така порочно?“

„Защото искам да бъда обичана заради самата мен — отговаряше гордостта. — Този мъж ме е поискал, защото съм здрава като кобила и ще му родя синове. Аз не го ли интересувам? Той дори не остана, за да ме види.“

„Глупости! — казваше съвестта. — Женитбата има само една благословена цел. Сигурно са ти казвали. Целта на женитбата е да се създадат деца.“

„Но аз искам да бъда обичана! — крещеше гордостта й.“

„Любовта — настояваше съвестта — ще дойде после, когато се опознаете. Ще се обичате и ще се уважавате.“

„Аз трябва да бъда обичана — настояваше гордостта.“

„Твоите родители се обичат — припомняше съвестта. — Защо смяташ, че при теб ще бъде различно?“

„Моите родители са се познавали, преди да се оженят — възразяваше гордостта.“

„Обикновено не е така — спокойно отвръщаше съвестта. — Женитбите се уреждат от родителите в съответствие с техните интереси. Майка ти е права! Ти си невероятно честита, че този мъж е готов да те вземе без зестра. А какво ще кажеш за сестрите си? Нали твърдиш, че ги обичаш? Те не заслужават ли своята част щастие? Този мъж великодушно предложи да им осигури зестри, за да могат и те като теб да се омъжат. Това би ли го направил някой порочен човек? Твоите родители са доволни. Защо и ти да не си?“

— Но къде е любовта? — прошепна Блез сама на себе си.

„Ще дойде — каза й съвестта. — Сигурно ще дойде. Ти ще откриеш любовта. Но по-важното е, че ще бъдеш и доволна, като знаеш, че като си преодоляла прекомерната си гордост и като си била добра дъщеря и християнка, си спомогнала за щастието на своите седем сестри. Как би могла да отхвърлиш молбата на графа?“

— Не бих могла — каза тихо Блез и една сълза на самосъжаление се плъзна по лицето й. — О, благословена майко на Исус, прости ми за непокорството. Помогни ми да бъда по-загрижена за другите — замоли се тя.

Усети, че някой я докосва по рамото. Блез стреснато се огледа и видя баща си. Бързо се прекръсти и се изправи.

— О, татко, аз много ядосах мама — призна тя и се хвърли в прегръдката му.

Роберт Морган притисна най-голямата си дъщеря към гърдите си.

— Знам — каза той сериозно, като се молеше тя да не види искрицата смях в очите му. Блез не беше с лек характер. Отношението към нея винаги трябваше да е малко по-особено. А неговата Розмари беше най-добрата майка. И макар че се справяше добре с всички останали дъщери, така и не можа да разбере, че към Блез трябва да се отнася по друг начин. — Майка ти ми каза, че си отказала да приемеш нашето решение за съпруга, когото избрахме. Така ли е?

— Ще се омъжа за графа, татко — отвърна тихо Блез. — Как бих могла да отхвърля подобно щедро предложение!

— Не би могла — спокойно потвърди лорд Морган. Той леко се отдръпна, за да може да я погледне. — Трябва да ми се довериш в това отношение, Блез. Така както ми се доверяваш и за други неща. Лорд Уиндам е нещо повече от подходящ съпруг. Ако говорим честно, мила моя, женитбата ти с него означава и издигане в обществото. До днес аз не съм познавал този човек, но никога не съм чул някой да каже нещо лошо за него. Характерът му е твърд и спокоен. Очевидно е обичал първата си жена, въпреки невъзможността й да му даде деца, и сигурно наистина много жали за нея. Аз вярвам, че той ще обича и теб, Блез. Вярвам, че ти също ще го обикнеш. Той ще бъде добър съпруг. Щедростта към теб, да не говорим за тази към твоите сестри, говори много добре за него. Той не само че осигурява зестрата им, която ще позволи да се омъжат, но и роднинската връзка с него ще им даде още по-големи възможности. Би ли могла да се довериш на моето решение, дете мое? Блез кимна.

— Аз не исках да ви създавам трудности, татко. Просто никога не беше ми минало през ум, че… никога не съм очаквала, че ще бъда омъжена за толкова благороден мъж. Аз си мислех, че ако се омъжа, това ще бъде най-много за някой от по-малките синове на благородник, който притежава не по-голямо богатство от мен. Много далеч ли е домът на графа от Ашби?

— Ривърс Едж е на около половин ден езда оттук, ако не се минава през ливадите, както днес стори графа. Сестра му има рожден ден и той бързаше да се прибере. Нейният син в момента е наследник на графа.

— Те сигурно няма да се радват, че той ще се жени отново — каза Блез замислено.

— Това не зависи от тях — отвърна лорд Морган и като хвана дъщеря си за ръка, я изведе от параклиса. Преминаха заедно по коридора и влязоха в голямата зала на Ашби, където Роберт Морган накара дъщеря си да седне до него пред камината. — Графство Лангфорд е създадено още от крал Хенри V, детето ми. Първият граф е спасил живота на краля при Ажинкур и е бил награден с тази по-висока титла. Тогава е бил едва шестнадесетгодишен. Членовете на семейство Уиндам са дълголетници. Дядото на лорд Едмънд е живял до седемдесет и пет годишна възраст, а баща му също беше вече над седемдесетте, когато почина от епидемия.

— Графът единствен син ли е бил? — попита Блез.

— Единствен жив, мила, и то от третата жена на графа. Изглежда това семейство все си е имало проблеми с придобиването на здрави деца по мъжка линия. Сега, вече на повече от тридесет години и без пряк наследник, графът очевидно е загрижен. Сигурен съм, че ще го разбереш. И понеже си умно момиче, Блез, аз също съм сигурен, че ще разбереш и държанието на графа.

— Но той можеше да остане поне да ме види — намусено се обади Блез.

Лорд Морган се усмихна на сръднята на дъщеря си. Въпреки че разбираше защо графът си тръгна веднага, щом постигнаха взаимно съгласие, той разбираше и защо Блез се чувстваше пренебрегната.

— Графът искаше да остане, но беше вече поканил гости за рождения ден на сестра си. Въпреки, че имат голяма разлика във възрастта, те са много близки. Аз знам, че ти ще го разбереш, като имаш предвид обичта си към твоите сестри.

— М-м-м — колебаеше се Блез, а баща й се засмя и я потупа леко по рамото. Тя вдигна очи към него. — А как изглежда той? — попита тя. — Остави ли ми портрета си? А ти даде ли му моя? Той как се е решил да се жени за жена, която никога не е виждал? Изобщо интересува ли го как изглеждам?

— Той остави на нас с майка ти да изберем коя от дъщерите си ще му дадем. Искаше само да не е кривогледа — пошегува се лорд Морган.

— Така ли? — наежи се тя.

— Не, Блез, нищо подобно не е казал. Той е много добре сложен човек. Висок, със светла кожа, тъмнокафява коса и красиви златистокафяви очи. Ще го харесаш, щом го видиш, така както и той теб, мила моя.

— И кога ще се оженим, татко?

— На тридесети септември — отговори той.

— Толкова скоро? Аз мислех, че ще бъде поне напролет!

— Първото съобщение в църквата ще бъде — направено тази неделя, Блез.

— Но… остават значи по-малко от два месеца, татко!

— Графът е вдовец повече от година, детето ми. Той иска съпруга сега, а не след месеци — каза лорд Морган.

— Но има толкова много да се приготвя, татко! Не можем да свършим всичко за такова кратко време!

— И какво има да се прави? — попита я той.

— Аз нямам подходящи булчински дрехи, да не говорим за такива, които биха се изисквали за една графиня Лангфорд! Даже мама и сестрите ми да имат платовете, ние няма да успеем да ушием чеиза за толкова кратко време.

— Твоят чеиз се подготвя в Ривърс Едж, Блез. Всичко, включително и булчинската ти рокля, ще бъде осигурено навреме. Графът обеща да изпрати някои от нещата предварително, за да не се притесняваш пред семейството му, когато пристигнеш в новия си дом.

— Ами сандъкът със зестрата? Че той е наполовина празен, татко! Как ще пристигна в Ривърс Едж с празен сандък?

— Ще вземем бельо от сандъците на сестрите ти — каза лейди Морган, която влезе в залата при съпруга и дъщеря си.

— Нашите сандъци и без това вече са претъпкани — обади се Блис, която заедно с близначката влезе след майката. — Ти шиеш много бавно, Блез. Дори и още пет години да имаше на разположение, пак нямаше да си напълниш сандъка.

— Но пък твоите неща са по-красиви — обади се Блайт, опитвайки се да смекчи думите на сестра си. Но Блез беше свикнала с прямотата на Блис и не се обиди.

— Ние с Блайт ще избродираме монограми с Б и Е на всички чаршафи — каза Блис. — И ще ги обградим със сърце.

— Аз ще помагам — отвърна Блез.

— Не — извика Блис. — Ти си толкова бавна като шиеш, че само ще ме изнервиш. Ние двете ще се оправим.

— Но вие ще изпразните вашите сандъци, за да се напълни моят. А после какво ще правите? — притесни се Блез.

— Не бой се, сестричке, няма да ги изпразним съвсем — отвърна Блайт. — Пък и тази зима ще ни стигне да възстановим количеството. Даже съм доволна, като помисля, че част от нас ще бъде с теб в новия ти дом.

Блез се изправи и прегърна сестрите си.

— Ще се радвам, че частица от вас ще бъде с мен. Изведнъж разбирам, че ще бъда сама за пръв път в живота си.

— Сама ли? — изсумтя подигравателно Блис. — Ти ще си господарка на огромна къща, сестричке! Ще имаш съпруг и ако си изпълниш задължението към него, скоро къщата ви ще се напълни с деца. Не можеш да се мислиш за сама, сред тълпата от слуги и камериери, които сигурно ще имаш. Боже мили, Блез, ти си странно момиче.

Блез се засмя на острите думи на сестра си.

— Аз не съм сигурна, че ще знам как да ръководя тази „тълпа“ — пошегува се тя, а после стана сериозна. — Но моето семейство ще ми липсва, Блис, защото ние, макар и да сме бедни откъм материални блага, сме богати с любовта помежду си.

— Аз предпочитам да съм богата на практика — горещо възрази Блис.

— Тогава, щом стана съпруга на лорд Уиндам, аз ще трябва да се погрижа да ти осигуря подходящ съпруг. Подходящ, значи богат.

— И за Блайт също — продължи Блис, която винаги се грижеше и за двете.

— За Блайт също — съгласи се Блез.

— Обещанието ти не е безсмислено, мила — намеси се лейди Морган. — Твоите сестри наистина ще имат нужда от помощта и влиянието ти, за да намерят съпрузи. Щом се омъжат, ще помагат и за останалите. Това чудо, което днес се случи на теб, сигурно е в резултат на нашите молитви. Граф Лангфорд е много мил и щедър човек. Ако ти положиш съвсем малко усилия да му харесаш, те уверявам, че ще бъдеш най-щастливата жена на света. Той ни се закле, че ще се отнася с теб като с кралица. А когато го дариш с наследник, Блез, предполагам, че всичко, което пожелаеш, ще ти бъде осигурено.

Тя внимателно загледа дъщеря си, като се чудеше дали онова непослушание отпреди малко вече я е оставило.

Блез знаеше, че трябва да успокои майка си.

— Ще се постарая да бъда добра съпруга на графа, мамо. И понеже обичам децата, аз също искам като лорд Уиндам да имам много.

Лейди Морган изглеждаше успокоена.

— О, мила моя — каза тя. — Знаех, че като поразмислиш, ти ще видиш, че сме взели мъдро решение. — Тя прегърна дъщеря си и заплака. — Толкова се радвам за теб!

— Мадам — запротестира съпругът. — Ако не отделя ей сега най-голямата си дъщеря от вас, май ще заразите цялата къща със сълзи и истерия. Тичай горе, Блез, и се преоблечи за езда. Има доста неща, които добрата домакиня трябва да знае. Като твой баща аз чувствам задължението си да ти покажа някои неща откъм страната на мъжа. Бързай!

Блез с благодарност напусна голямата зала на Ашби, майка си и сестрите. Притича по стълбите към малката стаичка, която делеше с Блис и Блайт. Бързо съблече ежедневната си пола и корсаж и ги замени с чиста бяла блуза и позахабена и избеляла, но здрава кадифена пола за езда. Какъвто и да е бил някога цветът на кадифето, сега то изглеждаше сиво. Измъкна ботушите си от ъгъла и ги обу. Усети как вече й стягат на пръстите, защото бяха правени преди пет години. Но така или иначе те още й бяха удобни. Като се изправи и стъпи на крака, помисли, че лорд Уиндам сигурно ще поръча и нови ботуши за нея. Нови ботуши и пола за езда от тъмносиньо кадифе със съответно елече и шапка с бяло перо! Затвори очи и си представи как би изглеждала в такъв разкош. Хареса й онова, което си представи. Явно женитбата с богат мъж си имаше предимства, които не беше оценила досега. Как ли щеше да й завижда Блис за тоалетите…

Тя се затича надолу по стълбите. Навън баща й беше вече яхнал коня си и я чакаше. Конярят й помогна да седне на седлото и баща и дъщеря се отдалечиха от къщата. Известно време яздиха мълчаливо, но щом навлязоха в ливадите, лорд Морган заговори:

— Какво мислиш наистина за тази женитба, Блез?

— Имат ли някакво значение моите мисли и чувства, татко? Аз трябва да се омъжа, нали? А пък тази партия е наистина изгодна, нали така?

— Ако мислех, че женитбата с лорд Уиндам би била лоша за теб, никога нямаше да приема предложението на графа, Блез. Вярно е, че трябва да се омъжиш и също така е вярно, че тази партия е наистина голям късмет за всички нас. Ще ти помагам да се справиш с всичко, което предстои, дъще моя. Аз наистина желая твоето щастие.

— Мене ме е страх — каза Блез. — Но не знам от какво. Мразя мисълта, че ще напусна Ашби. Макар че, както каза Блис, аз ще бъда господарка на голям дом, не мога да си представя, че ще е по-хубав от този. И дали ще го обикна? Ами ако не? Пък и не познавам този мъж, за когото ще се омъжа. Той също не ме познава. Ами ако не се харесаме? Аз разбирам причините: той иска втора жена и деца. Но ако само това са причините, ще ме обикне ли? Ами аз него? Много е трудно всичко и много объркано. В един момент се радвам, защото никога не съм си и мечтала за такъв съпруг. Всъщност очаквах, че ще се омъжа евентуално за малкия син на земевладелеца Грин, ако той се съгласи да вземе момиче без зестра. Но се съмнявах, че дори и това ще стане, защото знам, че земевладелецът е амбициозен човек. Всеки път, — когато идваше, чувствах как преценява — дали ще му бъде изгодно да се сроди с нашето семейство — засмя се тя гърлено и Роберт Морган също се засмя с нея.

— А пък друга част от мен — продължи Блез, — друга част от мен отказва да приеме нахалството на граф Лангфорд, татко. Как може да се яви така внезапно и да иска една от дъщерите ти за съпруга, като че ли идва да купува кобила.

Роберт Морган кимна с разбиране.

— Не е искал да покаже неуважение, Блез — заговори той. — В това съм сигурен. Богатите и могъщи хора гледат на тези неща по различен начин. Те пристъпват направо към въпроса без предисловия. За тях времето е скъпо, а женитбата е толкова важна, колкото и богатството им. Лорд Уиндам знаеше какво е нашето положение. Той знаеше, че съм баща на осем дъщери и бих желал да ги омъжа добре. Знаеше също, че не сме богати. Беше наистина в силна позиция, Блез, но въпреки това не допусна и за миг да се почувствам като просяк. Ако наистина е имало някакво нахалство от негова страна, в каквото ти го обвиняваш, значи не съм могъл да го усетя.

— Колко е възрастен той, татко?

— През август ще навърши тридесет и пет.

— Но той е много стар, татко!

Роберт Морган не знаеше да се смее ли, или да плаче, като чу забележката на дъщеря си. Той самият беше на четиридесет години. От гледна точка на Блез обаче, един мъж на тридесет и пет сигурно изглежда старец. Тя щеше да навърши шестнадесет години в края на ноември. И все пак такава голяма разлика във възрастта между мъж и жена не беше необичайна. Понякога жените умираха съвсем млади при раждане и мъжете обикновено се женеха отново. Един мъж, бездетен, или някой, който има само дъщери, винаги търсеше млада жена, за да може да го дари с наследник.

Леко покашляне му напомни, че дъщеря му се нуждаеше от още убеждаване.

— Лорд Уиндам е достатъчно млад, Блез. Вярвам ти да установиш, че е горещ любовник. — Баща й я погледна и видя, че думите му я бяха накарали да се изчерви силно. Той леко се засмя.

— Татко! — извика тя и смушка кобилата си в галоп.

За момент той погледа как тя се отдалечава, развяла руси коси, превързани със светлосиня панделка. Лорд Уиндам сигурно ще бъде много изненадан, когато разбере, че всъщност е направил добра инвестиция в Блез Морган… Сигурно Розмари е права, когато казва, че красотата на дъщерите им все пак струва нещо. За миг очите на Роберт Морган се замъглиха. Замисли се. За сватбата на Блез, за новото й положение в обществото, за зестрата на другите си дъщери. Всичко това ще му даде възможност да подобри състоянието на Ашби. Да построи нова къща.

Връзките, които ще се създадат и с женитбите на другите му дъщери, ще дадат възможност да се намери богата наследница за съпруга на Гавин. Щеше да бъде много внимателен при избора. Няма да допусне грешки…

— Татко! — Блез беше спряла коня си. Роберт Морган й махна с ръка и се усмихна.

— Идвам, Блез — извика той. — Ще те настигна при езерото.

Той смушка коня си и загалопира след дъщеря си, която също бе тръгнала бързо напред.