Бъртрис Смол
Блез Уиндъм (4)

Трета глава

Ривърс Едж

Есента на 1521 — януари 1525 година

През целия си съзнателен живот Блез не беше яздила на повече от няколко мили от Ашби Хол. След час познатите й места вече не се виждаха и полето й беше непознато. Домът, в който бе прекарала детството си, се намираше в източната част на брега на река Уай, откъдето ясно се виждаха хълмовете Малверн. Пътуваха на северозапад, тъй като Ривърс Едж се намираше на западния бряг на реката по посока на Черната планина. Земята беше плодородна и сочна и блестеше под септемврийското слънце. По зелените пасбища се виждаха стада овце и крави. В съседство се вълнуваха ниви с узрели жита. Пътят минаваше покрай ябълкови градини с узрели плодове, чийто аромат изпълваше приятно въздуха. Това бяха спокойни земи. Ескортът от въоръжени мъже беше нужен не толкова като охрана, колкото да се изрази почит на булката. Блез яздеше красива бяла кобила. До нея яздеше господин Антъни. Неговият жребец беше сив. Зад тях Херта яздеше едно дебело кафяво пони. Пътуваха спокойно, но сравнително бързо, защото трябваше да изминат около седемнадесет мили по околния път от Ашби до Ривърс Едж. Трябваше да пресекат реката на около четири мили път от мястото, на което се намираха в момента.

Слънцето беше в зенита си, когато за облекчение на Блез господин Антъни нареди да спрат за обяд и почивка. Тя вече умираше от глад, тъй като сватбената церемония бе извършена много рано сутринта. Не беше яла преди литургията, а преди тръгването не бе останало време. Никой не се беше сетил да й предложи храна преди тръгването на дългия път към новия й дом.

Като скочи грациозно от седлото си, Антъни дойде до кобилата на Блез. Когато я хвана през кръста, за да й помогне да слезе, той усети как тялото й се стегна под пръстите му.

Тя се отдалечи от него възможно най-бързо, като се обърна с думите:

— Ужасно съм изгладняла, сър. Надявам се, че това спиране ще ни даде възможност да похапнем. Сигурна съм, че готвачът от Ашби не е забравил да ви даде храна за нас за из път.

— Спряхме по-скоро, за да си — починат конете и да могат мъжете да се облекчат, мадам — каза той лукаво, като тайно се наслаждаваше на гъстата червенина, която бе заляла лицето й.

— О, непоносим сте — извика тя.

— Може би вие също ще пожелаете да се облекчите — продължи да я дразни той. — После няма да спираме, докато не стигнем до Ривърс Едж.

— Престанете да се шегувате, господин Антъни! — каза Херта, която бе успяла сама да слезе от понито. — О, той вече си е спечелил лоша репутация с това държание, милейди. Не му обръщай внимание. Там, зад онези дървета, има хубаво местенце, където ще си починеш и ще се нахраниш. Бедното ми агънце — промърмори тя. — Днес не е успяло да хапне нищо, нали? Е, готвачът на Ашби ни е приготвил пълна кошница. Тя е в каретата. А пък ти, господин Антъни, се присъедини след малко към графинята, ако искаш също да хапнеш нещо.

Тя заведе Блез до полянката. През нея минаваше малко ручейче, което иначе не се виждаше от пътя.

— О, колко е красиво — каза Блез и коленичи да измие ръцете и лицето си в кристалната студена вода. После, като разпери полите си, тя седна и опря гръб на дървото.

Херта, която бе отишла до каретата да вземе кошницата с храна, бързаше към нея. Блез накара камериерката си да седне и двете заедно прегледаха съдържанието. В кошницата имаше два прясно изпечени хляба, увити поотделно в чисти кърпи, в които бе увито и по едно парче сгорещен мрамор, за да държи хляба топъл. Имаше малка купичка с масло и парче твърд кашкавал, варено заешко месо, нарязано на парчета, кекс със сливи, няколко ябълки, круши и бутилка със златисто сладко вино.

— Яж — насърчи Блез камериерката си, като й подаде хляб, намазан обилно с масло и с една хубава филия кашкавал отгоре. Самата тя си приготви същото. — Ух — измърмори щастливо с пълна уста и отпуши бутилката с вино. Херта извади от кошницата една чаша и докато дъвчеше с весело изражение на лицето си, Блез я напълни. Щом преглътна, тя пое чашата и изпи виното на един дъх. — Ох, толкова е вкусно! Херта, яж, моля ти се. Аз няма да мога да изям всичко това.

— Ами господин Антъни, милейди?

Блез погледна към пътя, където Антъни Уиндам стоеше сред мъжете и им говореше, докато останалите, изглежда, се хранеха.

— Какво ядат мъжете, Херта?

— Носят си вино и хляб, милейди.

— А лорд Антъни има ли си храна?

— Не знам, милейди. Мисля, че той е очаквал да обядва с теб.

Блез трепна.

— Не мога да го оставя гладен — каза тя. — Занеси му храна, Херта.

— Няма да е хубаво да постъпиш така, милейди — посъветва я мило Херта. — Всъщност ти трябва да го поканиш да се присъедини към нас.

Хубавата уста на Блез се сви с неудоволствие, но тя кимна на прислужницата си.

— Добре тогава, Херта. Покани го да дойде при мен.

Антъни дойде, мълчаливо решен да не се заяжда повече с избухливата си нова „леля“. Очевидно беше, че Блез не го харесва, макар че той не разбираше каква е причината, още повече, че се познаваха много малко време, за да могат да си създадат мнение един за друг. Може би това, че засега той беше наследник на Едмънд, я дразнеше. „Малка егоистка“ — помисли си развеселен. Надяваше се, щом Блез разбере, че той всъщност не представлява заплаха, може би ще го хареса поне малко. Семейството трябваше да е единно, за да бъде силно. Точно сега осъзна, че беше време той също да си избере съпруга. Може би някоя от другите сестри на семейство Морган: нежната Блайт или прекрасната Дилайт?

Когато стигна при Блез, той вече се обърна към нея с по-любезен тон.

— Благодаря, милейди, че ме покани да споделя храната ти. Може ли да седна?

Тя кимна и посочи мястото срещу себе си. После му подаде салфетка, намазан с масло хляб, кашкавал и парче заешко месо.

— Хранете се, господин Антъни — каза тя.

Красивите му бели зъби се забиха в месото и той бързо оглозга кокала. Очарована, Блез му подаде друго парче, което изчезна също така бързо. Блез едва отхапваше от своето парче месо, тъй като беше задоволила апетита си преди това с хляба и кашкавала.

— Вино, сър? — предложи му тя, след като кимна на въпросителния му поглед и той си взе още хляб.

— Аз си нося, мадам, благодаря. Виждам, че в бутилката е останало точно колкото за теб. Не искам да те ощетявам.

Говориха съвсем малко. Блез разчупи кекса на три части и подаде по едно парче на Антъни и на Херта. След като изяде своето, тя изяде една ябълка и една круша. Чувстваше се малко поуспокоена. Бяха изминали едва половината път до Ривърс Едж.

Антъни Уиндам избърса ръцете си с пешкира и се изправи.

— Скоро трябва да тръгваме, милейди — каза той. — Извини ме за неделикатността, но това наистина е последната възможност по пътя да… хм… да се оттеглиш за… облекчаване на личните си нужди.

Още докато говореше, той се извърна и бързо се отдалечи.

— Прав е, милейди. Няма нищо по-лошо да яздиш дълго без… ами нали знаеш — каза Херта.

— Аха — усмихна се Блез. — Знам, но ми досажда, защото непрекъснато ми напомня, като че ли съм дете, Херта. Я ме пази за малко.

После продължиха пътя си и скоро видяха реката. Тя проблясваше сребриста под топлите лъчи на слънцето. Когато най-после достигнаха брега, там ги очакваше сал с един възрастен мъж, за да ги прекара през реката.

— Това ли е булката? — попита той Антъни.

— Да, Румфорд, това е новата господарка, графиня Лангфорд. Мадам, мога ли да ти представя салджията на Михаелсчърч, господин Румфорд?

Блез се усмихна на възрастния човек.

— Никога досега не съм пресичала река — каза тя. — Сигурно не е лесно всеки път да прекарваш сала от единия до другия бряг, Румфорд.

— Ами, милейди, и дете може да го направи — отвърна честно човекът, като свали шапка и се поклони. — Аз съм тук и служа на господаря, откакто баща ми остаря. А имам и трима сина, които ще продължат да го правят след мен. Нашето семейство винаги се е занимавало с тази работа. Не бойте се, днес реката е гладка като огледало. Ще се плъзнем отсреща за миг.

Беше напълно прав. На три групи той ги прекара на другия бряг.

— Сега вече си на земята на Лангфорд — каза господин Антъни. — Оттук има два пътя към Ривърс Едж. По-прекият е покрай реката и до къщата има не повече от три мили. Ако не си много изморена, Едмънд искаше да преминем по дългия път през две от селата и после да пристигнем в Ривърс Едж. Но остави на теб да решиш откъде да минем.

Блез се поизправи върху седлото. Най-много от всичко й се искаше това пътуване да свърши бързо и да се изкъпе в гореща вана. Никога досега не беше яздила толкова дълго. Беше и изморена, и тъжна. Но за нея беше много важно да постъпи правилно и да успее да удовлетвори желанието на съпруга си.

— Ще минем през селата — каза тя тихо.

— Добро момиче! — съгласи се той и въпреки че тонът му я ядоса, беше доволна, че решението й е било правилно.

Топлината, с която я посрещаха, и очевидното одобрение на селяните от Михаелсчърч я зарадваха и ободриха. Те излизаха засмени от къщите си и я поздравяваха. Едно малко момиченце се затича, приближи кобилата и подаде на Блез красив букет с цветя. Тя се усмихна на детето и му благодари. В отговор семейството на момиченцето я благослови в хор.

Във второто село я посрещнаха още по-топло и бузите й порозовяха, когато чу няколко жени да хвалят на висок глас фигурата й, напълно годна според тях за успешно раждане на деца.

— Не им се сърди — каза господин Антъни. — Не искат да те обидят. Само се надяват, че чичо ще се сдобие с наследник.

— Разбирам ги — каза сдържано Блез. — Нали това е целта на женитбата? Нали от два месеца все това ми набиват в главата. — Тя се усмихна и помаха с ръка на селяните, докато се насочваха към пътя извън село.

— Едмънд е добър човек — опита се да завърже разговор Антъни. — Надявам се, че ще се обикнете. Аз вярвам, че любовта е важно нещо в брака.

— Милорд обичаше ли първата си жена?

— Да, той обичаше Кати. Знаеха се от деца.

Блез замълча. Ако той е обичал първата си жена, дали щеше да може да обикне и нея? О, надяваше се да стане така! Не знаеше какво представлява любовта между мъж и жена, но знаеше, че иска да изпита това най-възпявано и желано чувство. Беше много тъжно да си мисли, че би могла да изживее живота си, без да обича. После изведнъж чу гласа на Антъни.

— Гледай! Там е Ривърс Едж!

Бяха прехвърлили върха на хълма и пред тях, сред красивата живописност на реката беше разположен замъкът Ривърс Едж като прекрасно бижу сред голям парк. Потъналите в цветя градини блестяха в цветовете на есента. Къщата бе построена във формата на буквата „Н“ в чест на краля, който бе дарил графството на семейство Уиндам. Стените от червени тухли бяха обрасли с красив гъст зелен бръшлян. Над сивия покрив се извисяваха поне дванадесет комина. Докато слизаха от хълма, Блез можа да забележи усилените приготовления пред къщата и сърцето й се разтуптя.

Тя не смееше да вдигне поглед. Боеше се от онова, което я очакваше. Ами ако той е разочарован от вида й? Ами ако тя не го хареса? Кобилата спря сама. Едни силни ръце обвиха кръста й, повдигнаха я и я положиха здраво върху земята. Палецът и показалецът на една красива ръка повдигнаха брадичката й. Тя се намери вгледана в чифт прекрасни, топли и нежни кафяви очи. Най-прекрасният глас на света — дълбок и галещ — каза:

— Добре дошла у дома, Блез Уиндам. Аз съм твоят съпруг Едмънд.

Очите се сведоха към нея.

— Нетърпелив съм да разбера дали ме одобрявате, мадам.

— О, да, милорд! — възкликна бързо тя. В гласа й се чувстваше явно успокоение. После се изчерви, като си представи как са прозвучали думите й в неговите уши.

— Едва тази сутрин ми дойде наум, че аз имах щастието да получа твоя портрет, когато бях в Ашби, но изобщо не съм се сетил да ти изпратя своя и затова ти не знаеш как изглеждам. Много се надявам, че ще ми простиш, Блез. Обещавам, че ако ми позволиш, ще компенсирам грешката си.

Тя отново се изчерви. Дали думите му наистина носеха някакъв скрит смисъл, или тя си въобразяваше? Като забеляза нейното смущение, Едмънд Уиндам взе малката й ръка в своята и поведе булката си към къщи. Тя наистина бе очарователна. Не трябваше да се изненадва на нейната невинност. При единственото си посещение в Ашби той бе видял колко откъснат от света и обществото бе животът на семейство Морган.

Най-после Блез получи една минутка, за да се успокои. Не можеше да повярва на късмета си. Когато се беше скрила със сестрите си в градината и наблюдаваше баща си и лорд Уиндам, беше доста далеч и не бе могла да го разгледа. Пък и тогава не знаеше, че той ще играе някаква роля в живота й. После, когато научи новината, по никакъв начин не можа да си спомни нищо от фигурата на графа. Сега с удоволствие отбеляза, че са я омъжили за един изключително красив мъж. Колко ли щеше да завижда Блис, като разбере!

Трябва да пише на сестрите си! Да им напише, че мъжът й е висок като лорд Антъни. Че косата му е тъмнокафява, а очите му са с топлия цвят на черешово вино. Тя любопитно наведе очи към ръката, която държеше нейната. Не беше огромна, но беше голяма ръка с дълги пръсти и красиви, почти квадратни нокти. Той беше облечен с черна кадифена жилетка, богато украсена със скъпоценности. Черният цвят подчертаваше белотата на кожата му.

Графът я въведе в голямата зала на Ривърс Едж. Тя беше прекрасна, с извисен свод и резбовани греди. Имаше четири огромни комина. Във всички весело горяха огньове от черешови дървета и във въздуха се носеше приятен аромат. От двете страни на залата се извисяваха огромни прозорци, през които се виждаше красивият залез. В средата имаше красиво резбована дъбова маса. Зад нея бяха поставени два стола с високи облегалки, които приличаха на тронове. Присъстваха всички слуги.

— Знам колко трябва да си изморена, Блез — каза красивият глас с нисък, интимен тон, предназначен единствено за нея. — Но ще можеш ли да се съвземеш за малко, за да поздравиш слугите си, мила?

— Да, милорд — отвърна му тихо, а в себе си помисли: „Боже, да ме беше накарал ей сега да литна до луната, сигурно щях да го направя.“ Дали съществуваше на света друг, по-грижлив и мил човек от него? Толкова се бе страхувала, че той може да бъде нахален и подигравателен като племенника си…

През следващите няколко минути тя като че ли наблюдаваше отстрани всичко, което ставаше наоколо й. Тя поздрави всички слуги според йерархията им, като се усмихваше и казваше по някоя мила дума на всеки. Майка й сигурно би се гордяла с нея, помисли си тя, защото наистина бе успяла да прикрие истинските си чувства. Защото в действителност й се искаше само да остане насаме с този мъж с прекрасния глас. Искаше да го опознае и да му се хареса. Но сега стоеше изправена и изпълняваше стриктно задълженията си като новата графиня Лангфорд, докато и последният слуга не си отиде.

— Справи се чудесно! — За нейно огромно удоволствие графът одобри поведението й, когато най-после останаха сами в залата. — Виждам, че си изморена. Позволи ми да те заведа в твоя апартамент, скъпа моя. След като се изкъпеш и се настаниш, съм разпоредил да ни поднесат вечерята при теб. Добре ли съм сторил?

— О, да! Много добре — отговори му Блез. — Едва вчера по това време научих, че трябва днес да дойда тук. Всичко стана толкова бързо, че даже не мога да повярвам, че вече наистина съм тук.

Едмънд Уиндам се усмихна на нейната откровеност.

— Разбирам — каза той, — че това внезапно променяне на датата на сватбата ни те е притеснило, но съм сигурен, че Тони е обяснил на теб и родителите ти причините. Вие минахте през Михаелсчърч и Уайтън и ти сама видя щастието, което донесе твоето пристигане. Събитията през изминалото лято изплашиха хората. Жените заговориха, че над Лангфорд, господаря му и хората тежи проклятие. Беше нужно да се противопоставя на подобни слухове колкото е възможно по-бързо. Ако не бяха тези обстоятелства, аз за нищо на света нямаше да те лиша от сватбения ти ден. Но аз ще ти се отплатя за този жест, Блез. Обещавам!

Докато й говореше така, те бяха излезли от залата и той я беше повел нагоре по широкото стълбище и по широк коридор с прозорци от едната страна. Графът спря пред тъмна дъбова врата и я разтвори широко. После за нейна изненада той вдигна Блез на ръце и я пренесе през преддверието в стаята. Когато я сложи на краката й, тя не знаеше дали ще се задържи права, защото се беше разтреперила.

— Сега ще те оставя в грижливите ръце на Херта — каза той тихо. — Когато бъдеш готова да ме приемеш, изпрати да ме извикат.

Той я хвана за раменете и нежно я целуна по челото. После се обърна и излезе.

Блез остана закована на пода, с поглед вперен във вратата, която се затвори зад него. Искаше й се да коленичи и да благодари на Светата майка за това, че я е дарила с такъв прекрасен и мил съпруг. Щеше да се засмее на глас, като се сети колко резервирана беше по отношение на тази женитба. О, дано само той да я обикне! Чувстваше, че тя вече се влюбва в него.

— Милейди — Херта леко я побутна по рамото.

Блез я погледна и тихо се засмя.

— Мисля, че съм омаяна — подигра се сама на себе си.

— Ние всички искаме да изпитваш такива чувства към него — каза тихо камериерката. — Той е толкова добър човек, милейди, а съдбата никак не го погали през последните години. Ние вярваме, че ти ще му донесеш и щастието, и здравите деца, които заслужава. Ела сега, банята ти е готова.

За пръв път, след като влезе в къщата, Блез се огледа. Приемната, в която се намираше, беше облицована с платнени тапети. Върху излъскания дървен под имаше прекрасен вълнен килим в червени и сини цветове. Не беше виждала друг такъв килим. В Ашби подовете бяха покрити с черги, а в спалните подовете бяха голи. Само през студените дни през зимата постилаха овчи кожи. Мебелите бяха от резбовано и полирано дъбово дърво, а върху дългата маса бе поставена голяма ваза с рози. В камината гореше весел огън.

Блез не беше виждала друга толкова красива стая, но не й остана време да я доразгледа, защото Херта я въведе в спалнята. Блез зяпна и остана като захласната, щом влезе. И тук имаше тапети и плюшени завеси на прозорците. Огромното легло бе драпирано със светлосиньо кадифе. Тук също имаше запалена камина. Имаше няколко резбовани сандъка и една малка масичка от двете страни на леглото. Върху всяка от тях стоеше по един сребърен свещник.

— Гардеробът и стаята за обличане са ето тук — показа й Херта една врата.

Блез беше изненадана. Спалнята на родителите й не беше толкова голяма.

— Това стаята на лейди Катерина ли е била? — попита тя.

— Разбира се, милейди, по традиция това е стаята на графинята, но господарят нареди да я пренаредят за теб. Но по времето на лейди Катерина тук всичко беше в розово — нейният любим цвят. Хайде, милейди, ваната ти ще изстине, ако не побързаме.

Блез се огледа и видя огромната вана от масивно дъбово дърво, поставена пред камината. От нея се издигаше ароматна пара. У тях вкъщи, ваната беше наполовина на тази. Но тук май всичко беше много по-голямо. Тя се остави Херта да я съблече и да я изкъпе. Водата във ваната беше мека и миришеше на виолетки. Когато я подсуши, Херта я облече в красива домашна роба от кремава коприна с малки перлени копченца. Докато я закопчаваше, Блез погледна през прозореца и видя, че нощта е настъпила. Херта я заведе до голямото огледало, за да може да се разгледа.

— Колко си красива, милейди — каза камериерката. — Негово височество не може да не те хареса.

Едва сега Блез осъзна, че й предстои първата брачна нощ. Днес не бе имала време да се сети за това. Толкова неща се бяха случили. А сега изведнъж й се налагаше да посрещне младоженеца, който ще предяви правата и желанията си да има деца от нея. Тя се погледна отново в огледалото и тъй като не беше глупава, ясно видя пред себе си едно тяло, което би могло да изкуши и най-придирчивия мъж. Видя момиче, високо около метър и половина, с красиво падаща от раменете надолу копринена роба с остро деколте, което леко откриваше силни и кръгли гърди. Дългата кестеняво руса коса падаше тежко надолу по гърба и блестеше дори по-силно от коприната под нея. Тя се стресна и потрепери, когато на вратата се почука.

Красива слугиня промъкна глава в стаята.

— Извините, милейди — каза тя. — Готвачът пита дали сте готова, за да сервира вечерята.

Херта изпревари Блез.

— Разбира се, че е готова, момиче! Изпрати слугите да изнесат бързо ваната, преди да е дошъл господарят. Бързо, момиче!

Блез гледаше с интерес как слугите с възпитано наведени глави изнасят ваната. През вратата на спалнята си можеше да види и как други слуги постилат бяла покривка върху масата и поставят сребърни свещници.

— Да изпратя ли да повикат графа, милейди? — попита Херта.

Макар че се поколеба за момент, Блез кимна. Не можеше да отказва. Ако би го направила, това щеше да предизвика скандал. Опита се да си припомни какво й бе казала майка й, но в главата й всичко бе объркано и с думите на малката й сестра. С всеки изминат миг я обхващаше все по-голям страх.

Как щеше да се отдаде тя на този непознат мъж, макар че е толкова мил? Искаше й се да го познава по-добре. Освен името му, тя не знаеше за него нищо. Не знаеше дори и рождената му дата. Не знаеше обича ли музика, или кое е любимото му ядене. Изведнъж разбра, че е останала сама. И когато една скрита в стената врата се отвори, тя едва не закрещя от ужас. Едмънд Уиндам пристъпи в стаята. Беше облечен в домашен халат от тъмнозелено кадифе.

— Блез, какво има? Та ти изглеждаш ужасена — изрече той разтревожено.

— Аз… аз нне очаквах да влезеш по ттози нначин — заекна тя.

— Вратата свързва моята спалня с твоята — обясни той. — Не е необходимо всички да знаят кога прекарваме заедно.

— О — „Колко ли глупава му изглеждам в момента?“

Той се приближи и взе ръката й в своята. Поведе я към другата стая, където на масата пред камината ги очакваше вечерята им.

— Сигурно си много гладна — каза графът. — Тони ми каза, че сте спрели само за малко днес след обед и сте закусили с онова, което ви е приготвил готвачът на Ашби. Ще видиш, че готвачът тук, в Ривърс Едж, е голям майстор. Пътуването приятно ли беше?

— Да, милорд. Природата между Ашби и Ривърс Едж е прекрасна. По-рано не съм ходила толкова надалеч.

Той се усмихна и я настани до масата.

— Тази вечер — каза графът — аз ще ти сервирам, моя лейди. — Той се пресегна, взе една чиния и я напълни, като избираше най-хубавото късче от всяко блюдо. Когато я сложи пред нея, Блез видя, че имаше тънко нарязана риба сьомга, специално приготвено пилешко месо със сос, агнешки ребърца и млад грах, приготвен с бяло вино. Върху масата бе поставен топъл хляб и сребърна купа с масло. Имаше и няколко вида сирене — твърд кашкавал, някакво меко сирене със златист цвят и меко френско сирене „Бри“, което Блез досега не беше вкусвала.

За себе си графът приготви две чинии. Едната бе пълна със стриди, а другата — с храна като нейната. Преди да седне, Едмънд Уиндам наля силно червено вино в два обковани със сребро бокала. После седна срещу нея, отряза две филии от хляба и й подаде едната.

— Някога отделяла ли си се от Ашби, Блез? — попита я той.

— Не, милорд. Ходила съм на не повече от няколко мили. На дванадесетия си рожден ден поисках да отида в Херфорд, за да видя катедралата. Пътуването беше предвидено, но за съжаление сестрите ми се оплакаха от болки в корема и ние не отидохме — тя сви рамене и си взе малко от пилешкото месо.

Графът остави на масата черупката от стридата и се обърна към нея:

— Когато се установиш и свикнеш с Ривърс Едж, може би ще поискаш сестрите ти да дойдат на гости.

— О, да, милорд! — Погледът й светна и той разбра колко притеснена е била тя. — О, много бих искала, наистина! Вече ми е мъчно за тях. Ние никога не сме си представяли, че ще живеем отделно, дори и след като се омъжим, защото естествено никоя от нас не е предполагала, че ще се омъжи толкова успешно. — Тя говореше бързо и го гледаше открито с виолетово-сините си очи. Дъхът му спря. Графът бе очарован от красотата й. — Не знам как да се отблагодаря за доброта ти, милорд — продължи тя. — Ти се превърна в добрия вълшебник за всички нас, като се ожени за мен и осигури зестра за всичките ми сестри. Аз ще се постарая да бъда най-добрата съпруга на света, милорд, и съм сигурна, че бог ще ни благослови със синове, които ти толкова много желаеш!

„Добрият вълшебник!“ Той се сви, когато чу тези думи. Почти два месеца се бе взирал в портрета й, но сега видя, че тя е много, много по-красива. Не искаше да бъде „добър вълшебник“ за нея. Искаше да й бъде любим. Тя беше най-изкусителното същество, което бе виждал до сега и я желаеше силно… Но се сдържа и проговори спокойно:

— Аз съм сигурен, че ще бъдеш идеална съпруга, Блез, и че ще имаме пълна къща с деца. Ще имаме и синове, разбира се.

След като свършиха да ядат, той забеляза, че нейната чиния бе наполовина пълна, но беше изпразнила чашата си. За десерт имаше ябълкова торта със сметана. Той стана, отнесе чиниите и й поднесе торта. Забеляза, че й хареса. Когато приключиха и с десерта, той отново се изправи.

Заобиколи масата, помогна й да стане и обгърна кръста й с ръка.

Блез се вдърви. Знаеше, че не бива, но не можа да се въздържи. Тя тревожно прехапа долната си устна, като избягваше погледа му. Усещаше как сърцето й се блъска в гърдите. „Това е моят съпруг — помисли си отчаяно. — Трябва да откликвам на всяко негово желание. Трябва да му доставям удоволствие. Не бива да се поддавам на детски страхове. Вече съм съпруга.“ Но продължи да трепери, притисната до него.

— Ти се страхуваш — каза той. Беше просто установяване на състоянието й.

— Аха — прошепна тя, като се мразеше заради страхливостта.

Той повдигна лицето й, за да може да я погледне и като наведе глава, докосна със своите устни нейните. Бяха студени и твърди и тя се затресе несъзнателно. Графът се изненада, но я разбра и я притисна успокоително.

— Ти си девствена — каза той. Знаеше го. — Нормално е да се боиш. Майка ти каза ли ти какво те очаква?

Блез мълчаливо кимна, като скри очите си. Уиндам разбра, че тя изпитва и други чувства, не само обикновения страх на девственица.

— Не бива да се боиш от мен, Блез — каза й със спокоен глас. — Искам да ми кажеш от какво си толкова изплашена. Не трябва да се страхуваш от факта, че съм твой съпруг. Довери ми се. Искам да споделяш с мен всичко, скъпа моя. Доверието между съпрузите е основата за здрав и щастлив брак. Погледни ме сега, мила моя, и ми кажи от какво те е страх.

Тя вдигна глава и го загледа с прекрасните си очи.

— Знам, че ще ме помислиш за глупачка, господарю мой, но аз те моля да не се ядосваш. Знам, че жените се омъжват за мъже, които не познават. Знам, че се очаква веднага след сватбата те да им се отдадат, но аз не мога така. Аз не те познавам. Знам, че искаш да ти родя син и че това е целта на нашия брак. Цялото ми семейство и собственият ти племенник, ми го набиваха непрекъснато в главата. И у дома, и по пътя от Ашби до тук. И все пак аз не се чувствам спокойна. Щастлива съм и съм горда, че си ме избрал за своя съпруга. Кълна се, че ще направя всичко, за да те даря със син. Но ти ми отне ухажването. Трябваше да получа твоето ухажване, преди ти да получиш моята невинност. Може би ти никога няма да ме обикнеш, но аз искам помежду ни да има нещо повече от свещеното обвързване и децата. Вече съм уверена в твоята доброта. Ако само ми дадеш малко време, ние може би ще станем поне добри приятели. Толкова много ли искам от теб? — замоли му се тя.

„Да ухажвам собствената си жена?“ Това беше толкова очарователна и пикантна идея, колко странно, че тя май му хареса. Беше отраснал заедно с първата си жена. Сватбата им беше нормален завършек на дълго приятелство и практическа необходимост. Въпреки че откри, че вече изпитва силна страст към тази чаровна непозната, която е негова съпруга, той беше с нежна душа. Мисълта да легне с нея просто така, особено след като тя сподели с него толкова честно чувствата си, му се стори не чак толкова привлекателна.

Той нежно я щипна по бузата.

— Има смисъл в това, което казваш, Блез — бавно заговори той. — Ще бъде удоволствие за мен да те ухажвам. Страстта между мъжа и жената трябва да доставя взаимно удоволствие. Но ти ми кажи колко дълго мислиш, че трябва да продължи ухажването.

— Няма ли сами да разберем кога то ще ни удовлетвори, господарю мой? — отвърна му тя.

— Разбира се, Блез — усмихна й се той. — Колко умно същество си ти! Добре, съгласен съм с предложението ти. Ще те ухажвам с целия опит, който съм придобил с годините си. А после, когато му дойде времето, ние ще се съединим като съпруг и съпруга. Но най-напред мисля да те науча да се целуваш.

— Аз никога до сега не съм целувала мъж — каза тя.

— То е очевидно — пошегува се той. — Устните ти са студени като лед и още по-лошо — твърди са като гьон.

— Може би сега, когато няма да се страхувам толкова, ще се справя по-добре — отвърна тя сърдечно. — Ще опитаме ли?

Тя затвори очи и миглите й хвърлиха тъмни сенки върху лицето й. Вдигна глава със свити като сърчице устни.

Той едва се сдържа да не се засмее на глас над нейното незнание. Господи, колко е сладка! Наведе се и я целуна. Сега тя беше далеч по-спокойна. Устните й омекнаха и се разтвориха като листенцата на роза, поддали се на първичния инстинкт, заложен във всяка жена. Най-после той успя да се отдръпне неохотно, омаян от свежата й невинност. Беше замаян от целувката.

— По-добре ли беше, милорд — веднага попита тя. Сърцето й биеше силно. Усещаше как нещо в корема й се сви и за момент погледът й беше съвсем замаян.

Той успя по-бързо да се съвземе и се засмя, за да прикрие собствената си изненада.

— Много по-добре, мадам. Ти си добра ученичка. Мисля, че под моето умело ръководство ще напреднеш много бързо.

Сега и Блез вече бе успяла да се съвземе и се извърна бързо към съпруга си.

— Аз мисля, сър — каза тя, — че ти сигурно си майстор в това изкуство.

Той взе и двете й ръце в своите, издигна ги към устните си и ги целуна.

— Блез, струва ми се, че никак не е трудно да те обикне човек.

Очите й се разшириха, като чу този комплимент и тя си помисли: „Нито пък теб, господарю мой. Аз също си мисля, че няма да ми е трудно да те обикна.“ Но я беше срам да го изрече на глас.

— Знам, че си изморена — каза й той. — Нека да извикам Херта, за да те приготви за сън. — Той докосна страната й с устни. — Спи спокойно, Блез Уиндам — добави той и излезе от стаята.

Докато гледаше как той се отдалечава, тя почувства съжаление, защото й бе доставило удоволствие да вечерят заедно и да бъде с него. И все пак почувства облекчение, че все още, поне за известно време няма да й се наложи да се раздели с моминството си.

Докато Блез обмисляше смесените си чувства в своята спалня, съпругът й слезе по главното стълбище на къщата към голямата зала на Ривърс Едж. Там намери Антъни, удобно разположен в тапицирано кресло пред камината, да се наслаждава на чаша рейнско вино. Едмънд също си наля и се присъедини към роднината си.

— Какво става, чичо? Защо не си горе да се наслаждаваш на красотите на сладурчето, което ти доведох? — усмихна се закачливо Антъни.

— Дългият ми опит ме е научил, племеннико, че човек не може да накара дори кон насила да влезе във вода, камо ли жена да се подчини насила на желанията му — последва забавен отговор.

— Тя ти е отказала?! — По-младият мъж подскочи ужасено. — Но тя е твоя жена, а ти си нейният господар!

Едмънд Уиндам се засмя.

— Ти чувал ли си някога аз да съм насилвал жена, Тони? Тя е млада, изплашена и девствена. До преди няколко часа не е знаела дори как изглеждам. Тя иска да бъде ухажвана.

— Ухажвана ли?

— Аха, ухажвана.

— Но вие вече сте женени.

— Това, че един мъж е женен за жена си, не означава, че не трябва да я ухажва. Аз трябва да живея с Блез, докато смъртта ни раздели, което, надявам се ще бъде след дълги години. Затова началото на съвместния ни живот е много важно. Мога ли да разруша възможността ни за щастлив живот само за да задоволя моментната си страст? И бог, и Светата майка няма да го одобрят. Блез иска малко време, за да ме опознае, и е права. Аз имам намерение да й го предоставя.

Той пийна от чашата си.

— Не те разбирам, Едмънд. Ти жали по Кати цяла година и доколкото знам, през това време не си се докосвал до жена. А след това се ожени отново. Дори направи сватбата по-рано, за да успокоиш хората си. Сега това красиво същество е твоя жена, а ти няма да спиш с нея, защото не й се харесвало… Няма ли да я разглезиш с това и да я оставиш да си мисли, че тя ще командва в семейството?

— Ти не разбираш жените, Тони. Блез е тук и това е най-важното за моите хора. Дали ще спя с нея тази вечер или след няколко седмици няма значение за никой друг, освен за мен и нея. Ти никога в живота си не си имал по-сериозни отношения с жена и не разбираш, че съпругата не може да бъде третирана като някоя обикновена повлекана. Блез трябва да ме опознае, преди да ми се отдаде. Тя нищо не ми е отказала. По-скоро успя да ми обясни добре своите чувства.

— Боже мой! Ти вече си влюбен в това същество. Но нека да те предупредя, Едмънд, че аз се запознах с друга страна от характера на твоята съпруга, която, надявам се, ти няма скоро да познаеш. Тя е с доста упорит характер за възрастта си.

— Надявам се, че наистина е така. Всички жени са такива. Да не би да си усетил тази упоритост, когато си й чел лекция за задължението й да ми роди наследник? — развеселено блеснаха очите му.

— Казала ли ти е? — изненада се Антъни.

— Да, каза ми. Беше много оскърбена, защото май всички са й говорили само за това след годежа ни. Тя е била склонна да приеме тези наставления от семейството си и от свещеника си, но се боя, че не й е било приятно да го чуе и от теб, Тони. Много ми се иска да видя как изглежда, когато е ядосана! — пошегува се той.

— Отивам си у дома — каза недоволен Антъни. — Тъкмо има луна и ще виждам пътя. Мисля, че е добре да се срещна с мама, преди да дойде у вас. Тя сигурно ще бъде много любопитна да се срещне с новата ми „леля“.

— Кажи на Доро, че аз и Блез ще приемем благословията на отец Мартин пред хората на стъпалата на църквата, утре в единадесет преди обяд. Бих желал и тя да присъства. Баща ти дали ще е в състояние да дойде?

— Ако не вали и не е влажно, сигурно ще може — каза Антъни. — Колко се боя от зимата! Никога не съм виждал татко в по-лошо състояние, така изкривен от болки, както през миналата зима. А пък толкова се държи… не се предава.

— Баща ти вече не е млад. Наближава шестдесетте, Тони, а и никога не е бил много здрав. Даже съм изненадан, че доживя до тази възраст. Това се дължи на грижите на Дороти, която толкова обича баща ти. Ето такава любов искам и аз да има между мен и Блез. Нали ме разбираш?

Антъни Уиндам стана от стола си.

— Да, Едмънд, мисля, че те разбирам.

— Ти също трябва да се замислиш за женитба, Тони. Ти си единственият наследник на баща си и състоянието ти е достатъчно, за да си намериш добра партия.

— Тъкмо днес си мислех за това — дойде отговорът веднага. — Може би някоя от сестрите на новата ми леля? Те са цял куп красиви, жизнени девойки, с добър произход. Да, баща ми сигурно много ще се радва, ако може да подържи на коленете си внуци, преди да умре.

Сега и графът се изправи и като прегърна племенника си през рамо, го поведе към изхода. След малко се чу шумът от копитата на коня на Антъни. Той го яхна и потегли на северозапад покрай реката към Ривърсайд. Едмънд остана загледан, докато го изгуби от поглед. После погледна към почти пълната луна, която осветяваше топлата септемврийска нощ. Най-после с въздишка влезе вкъщи, затвори вратата зад себе си и се отправи бавно към самотното си легло.