Бъртрис Смол
Блез Уиндъм (14)

Тринадесета глава

Пролетта настъпи изведнъж през март и пътищата, които доскоро бяха непроходими от снега, сега станаха непроходими заради калта. Лорд Морган пристигна от Ашби, за да прибере Дилайт у дома. Един ирландски лорд искаше за сина си жена от Англия. Лордът и синът му щяха да дойдат от Ирландия през май, за да видят Дилайт. Никой повече нямаше да търпи глупостите й. Тя щеше да бъде омъжена през лятото, ако не за ирландеца, за някой друг. На седми юни Дилайт щеше да навърши осемнадесет години и вече бе достатъчно възрастна, за да се съобразяват с детинските й капризи и извъртания.

Дилайт прегърна баща си и се замоли:

— Моля те, татко! Нека остана в Ривърс Едж до след Великден — тя не се противопостави на предлаганата женитба. Защо да ядосва баща си заради нея, щом тя никога няма да се състои. Особено сега, когато искаше да измоли оставането си.

— О, моля ви, милорд Морган — присъедини се и, Хенриета към молбата на Дилайт. — Нека тя да остане. Аз ще бъда много самотна без нея!

Роберт Морган не можеше да разбере приятелството между неговата мила Дилайт и тази французойка. Имаше нещо в Хенриета Уиндам, което му беше неприятно, но не можеше да разбере какво е то. И все пак Дилайт този път не бе избухнала от ярост при новината за предлаганата женитба. Независимо че тя не беше толкова привързана към Блез и отношението към по-голямата й сестра бе по-скоро хладно, явно приятелството с братовчедката Уиндам я бе накарало да съзрее и престоят й в Ривърс Едж през зимата е бил от полза за нея.

— Ако нямаш нищо против, Блез — каза лорд Морган, — аз ще оставя Дилайт за още няколко седмици.

— О, моля ви, мадам Блез — заувърта се Хенриета. — Моля ви се!

— Разбира се, Дилайт може да остане — каза Блез, която всъщност желаеше да отпрати по-малката си сестра колкото е възможно по-бързо. — Може би, след като тя се прибере, ще може и нашата Хенриета да я посети.

— Разбира се! — отвърна лорд Морган с фалшива радост. — След като сгодим Дилайт, ние с удоволствие ще приемем госпожица Хенриета. „Но не и преди това! — закле се той пред себе си. — Няма да позволя тази млада лисица да открадне ирландското имение, което съм намерил за дъщеря си!“

Веднага щом изпратиха баща й, Дилайт се залепи за приятелката си.

— Какъв план си измислила, Хенриета? Имам вече само няколко седмици, а после ще се окажа женена за непознатия, див ирландец. Този път баща ми няма да отстъпи, знам го! Той със сигурност ще ме омъжи! — гласът й се извиси истерично, а погледът й бе изплашен.

— Ела, мила, ела — Хенриета я хвана за ръката и двете изтичаха в конюшнята. — Не бива да се страхуваш и притесняваш. Нека намерим моя Джони и той ще ни успокои и двете.

— Не знам дали трябва — поколеба се Дилайт.

— Така казваш от първия път, когато го остави да си играе с гърдите ти. Защо се боиш, скъпа? Девствеността ти е същата, каквато си е била и по рождение. Разбира се, ако поискаш, това може и да се промени, миличка. Джони е като млад жребец. Той би могъл да „обязди“ няколко „кобили“ и пак да бъде в добра форма.

— Не — каза Дилайт. — Аз не съм толкова сигурна, че ще мога да скрия, че не съм девствена. Аз ще пазя невинността си, докато не се омъжа за Тони.

Двете вече бяха стигнали в дъното на конюшните и намериха Джони, който ги очакваше.

— Видях ви, че идвате — той сграбчи Дилайт и пъхна ръка в деколтето й.

За миг тя допусна свободното му държане, но после го бутна настрани.

— Ще ми повредиш роклята, говедо такова! Миришеш на лук и освен това ме одраска! — Тя се извърна ядосано към Хенриета. — Когато приключиш със „спорта“ си, ще ме намериш в градината. Кажи ми плана си или ще кажа на сестра ми какво правиш с тоя селянин. — И тя хукна навън.

Конярят се ухили подире й. Тая беше огнена, макар и малко луда. Би се радвал, ако можеше да я събори и да я опита, но знаеше, че тя щеше да се развика, че са я изнасилили, и тогава той би се намерил пред палача. А никоя жена не си заслужава живота му.

— Какво гледаш бе, животно? — скара му се французойката.

— Нищо, миличка — каза той и я събори върху сламата.

Дилайт мина през градината, където по поляните вече бяха разцъфнали жълти и розови иглики. Тревата вече зеленееше, а реката течеше синкава и освободена от леда. Колко дълго още трябва да търпи? Колко дълго още трябва да вижда Блез и Антъни заедно? Напоследък Блез се променяше пред очите й. Беше станала по-нежна и хвърляше дълги и замислени погледи към Тони.

Горкият Тони! Да го насилят да се ожени за жена, която нито обича, нито желае. Да го накарат да приема кралските огризки! Но скоро! Скоро тя ще го отърве от тях, ще го отърве от жената, която ги разделя. Скоро Дилайт ще стои до Антъни в огромния хол. Скоро Дилайт ще спи в апартамента на графинята и ще ражда дългоочакваните наследници на Лангфорд. Тя ще му подари своята девственост и от нейната чувствена любов ще се роди следващото поколение Уиндам.

— Може и да не гледаш толкова страховито, Дилайт — предупреди я приятелката й Хенриета, щом се доближи.

— Имаш ли план? — попита Дилайт. „По-добре наистина вече да го е измислила, защото иначе, бог ми е свидетел, ще кажа на Тони за държанието й. Щом се омъжа за него, тя ще трябва да се махне, ако още не се е оженила за някоя бедна, наивна душа!“

— Но, разбира се, скъпа. Отдавна съм го измислила. Сега трябва само да го изпълним — отвърна Хенриета. Тя добре виждаше, че Дилайт повече не можеше да издържа.

— И какъв е той?

— Ти ще направиш на сестра си един много специален подарък, за да й благодариш за добрината през последните месеци.

— И какъв е той? — попита недоверчиво Дилайт. Да не би Хенриета да я лъже нещо?

— Нощница от най-фина коприна. Има няколко топа в килера. Ще изберем цвят, който много ще се хареса на мадам Блез. Ще го избродираме заедно. Моите бродерии много се харесваха на придворните дами. Когато стане готова, аз ще импрегнирам нощницата със специална отрова. Знам как се прави. Когато сестра ти облече дрехата, отровата ще проникне през кожата й. Тя ще умре. Смъртта ще изглежда естествена, и ето ти тебе! Милорд Антъни е твой!

Първото нещо, което Дилайт си помисли за плана на Хенриета, бе, че е много прост. Тя не беше шокирана от идеята, че това ще убие сестра й. Желанието й да притежава Антъни бе надделяло над морала. После се насили.

— Ако обработим нощницата с отрова, какво ще ни предпази нас от нея, докато й я дадем? — попита тя.

— Аз ще направя специален лосион, с който ще намажем ръцете си. Той ще ни предпази, когато пипаме нощницата.

— Хайде да започваме още днес — каза Дилайт. — Докато изберем плата и го скрием, ушием и избродираме, ще минат няколко седмици. Времето едва ще ни стигне, Хенриета.

— Аз ще ти помагам, миличка, за да можеш да свършиш навреме. Ти ще дадеш подаръка на мадам Блез в деня на заминаването си. По този начин ще си тръгнала доста преди тя да умре. Аз ще се погрижа тя да облече нощницата същата или следващата нощ. Можеш да ми вярваш, скъпа, така както ми вярваш и за другите неща. — Хенриета се усмихна скришом, но мисълта на другото момиче вече беше далеч. Тя си представяше своята сватба с Антъни Уиндам.

Дните и седмиците минаваха и пролетта разцъфна. Приближаваше Великден. В дните на Великите пости Дилайт и Хенриета работеха усилено върху подаръка за Блез. С глави, допрени една до друга, те шиеха, но не искаха да покажат работата си на никого.

— Ще бъде изненада — казваше Хенриета.

— Изненада за сестра ми — каза Дилайт на лейди Дороти. — Тя е толкова мила, въпреки че аз се държах лошо с нея. Не знам дали ще мога да й простя, че ми отне Антъни, но не искам да има омраза помежду ни, след като моите родители ми уреждат женитба, която ще ме отдалечи от Англия. След като се омъжа, аз няма да видя повече моето семейство. Не искам да останат лоши чувства между мен и Блез.

Думите бяха разумни, въпреки че очите на Дилайт казваха друго. И все пак лейди Дороти не можеше да обвини момичето, макар че всеки път, като виждаше Дилайт и Хенриета да си шушнат, изпитваше неприятно чувство. Хенриета Уиндам. Момичето беше доста по-неприятно, отколкото се стори на лейди Дороти на пръв поглед. Блез беше права. Единственото разрешение на въпроса беше женитбата, и то за някой по-възрастен мъж, който няма да бъде чак толкова омаян по момичето и ще го държи строго. А това беше доста наложително според лейди Дороти.

Дойде денят, в който Дилайт трябваше да си тръгне. Лорд Морган пристигна да прибере дъщеря си. Всички беше готово. Багажът на Дилайт беше опакован и поставен в колата. Но Дилайт предпочете да язди до баща си. Тя си взе „довиждане“ с всички и щом слънцето се издигна, баща и дъщеря се приготвиха за тръгване.

— Имам подарък за теб — каза Дилайт на Блез. — Знам, че през последните месеци отношенията ни бяха обтегнати, но моят яд отмина и аз не искам да замина за чужда страна, без да сме преодолели с теб горчивината помежду си. През изминалите седмици аз ти уших специална нощница. Хенриета ми помогна да я избродираме. Довечера тя ще ти донесе подаръка. Носи го щастлива и мисли за мен — завърши Дилайт и прегърна сестра си с усмивка. Но очите й не се смееха.

Двете заговорнички бяха решили в последната минута, че Хенриета ще даде нощницата на Блез, защото Дилайт се боеше да я докосне, след като вече беше обработена с отровата на французойката. Хенриета разбра, че ако спори с Дилайт, ще предизвика само повече съмнение. Дилайт се беше опасявала от възможността Тони също да бъде отровен, но Хенриета я увери, че той ще спи, упоен от праха, който ще му сипе вечерта във виното. Ще изглежда пиян и ще го сложат да легне в собственото му легло, а на сутринта ще го събудят с новината за внезапната смърт на съпругата му.

Блез прегърна по-малката си сестра с обич.

— Малка моя — каза тя. — Никога не съм искала да те ядосам. Съжалявам, че животът ти не се уреди така, както ти искаше. Дай възможност на младия ирландски лорд, Дилайт. Знам, че ирландците са много чаровни.

Най-накрая Дилайт прегърна Хенриета, а когато двете момичета се разделиха, погледите, които си размениха, накараха лейди Дороти да се зачуди какво ли са замислили и защо тя се чувства така разтревожена.

Лорд Морган и Дилайт преминаха през селата на имението Лангфорд и пресякоха реката със сала.

Пътуваха спокойно. Пътят към Ашби се беше ширнал пред тях, пресичащ зелените нивя и ливади. Градините бяха натежали от цвят, агнета играеха по поляните. По езерата плуваха двойки лебеди. Денят беше прекрасен с невероятно синьо и ярко небе.

Лорд Морган знаеше, че дъщеря му ще бъде тъжна, когато напусне Ривърс Едж, но държанието й сега беше прекрасно. Не, почти щастливо.

— Доволна ли си, че се връщаш у дома, Дилайт, или се усмихваш заради щастливите новини на Блез? — попита я той.

Дилайт извърна глава към него и по лицето й се прочете и любопитство, и опасение.

— Каква щастлива новина? — попита тя.

— Ах — отвърна баща й. — Казах на Блез да ти съобщи, но тя е предпочела да почака, докато се сгодиш. Пък аз сега се изпуснах.

— Каква щастлива новина? — повтори Дилайт. Гласът й издаваше опасения.

— Блез и Антъни очакват първото си дете в края на тази есен. Тя ми каза, че се чувства по същи начин, както когато е била бременна със сина си, който умря. Затова е сигурна, че носи син. Това не е ли щастлива новина? Антъни е луд от щастие!

При думите на баща й разумът изведнъж се върна в главата на Дилайт. Цялата й омраза към Блез изчезна и я заля пълното съзнание за онова, което беше сторила.

— Скъпи боже, какво направих аз? — изкрещя тя, като трепереше, и се строполи в безсъзнание от коня си.

Лорд Морган скочи от кобилата си и извика на малкия кортеж да спре. Той коленичи до дъщеря си и се увери, че няма нищо счупено, но не успя да я свести. Премести я под сянката на близкото дърво. Най-после, след около час, Дилайт започна да се свестява. Лорд Морган наля малко силно червено вино през устните й и тя успя да го преглътне. Бавно цветът на лицето й започна да се възвръща и тя отвори очи.

— Какво си сторила, Дилайт? — попита тихо баща й. — Трябва да ми кажеш какво си сторила?

— Тони не я обича — прошепна Дилайт. — Не я обича! Той се е оженил за нея само защото е обещал на Едмънд и кралят го е накарал, когато е искал да се отърве от Блез като любовница.

— Антъни много обича Блез, Дилайт — каза нежно баща й. — Защо не искаш да го разбереш, детето ми. Ще ти кажа нещо, което дори и кралят не знае. Едмънд не е искал нищо от Тони. Едмънд е умрял моментално. Антъни обаче е обичал Блез от момента, когато я е видял за първи път. Когато чичо му умрял, той е видял, че може сам да се ожени за Блез. Плановете му се изпълниха, когато отиде при краля и му каза, че такова е било последното желание на Едмънд. Кой можеше да го обвини в лъжа? Това е причината той да не поглежда друга жена, Дилайт. Дори и теб!

Дилайт започна горчиво да плаче.

— Ти трябва да ми кажеш какво си направила, детето ми. Трябва да ми кажеш бързо, преди това да е заплашило някой от нашето семейство — настоя лорд Морган.

— Аз, татко, замислих да убия сестра си — изхлипа Дилайт. — Господи, боже мой! Аз подготвих убийство!

На Роберт Морган му се стори, че ледена ръка го хваща за сърцето. Дъщеря му се намираше на границата на лудостта.

— Кажи ми, Дилайт — каза той тихо. — Кажи ми как си замислила да убиеш Блез?

— Нощницата, която й уших, татко… — започна Дилайт. Виждаше се какво усилие полага, за да говори. — Моят подарък за Блез, татко. Тя е обработена със специална отрова и ако Блез я облече, до сутринта ще умре.

— Къде е тази нощница, Дилайт?

— Хенриета я държи в стаята си. Тя ще я даде довечера на Блез. Не си ли спомняш, че аз така казах на Блез?

— Кажи ми как си намерила тази отрова, Дилайт — попита бащата, но знаеше какъв ще бъде отговорът.

— Хенриета, татко. Тя я направи с помощта на прислужницата си Сесил. Хенриета е лошо момиче, татко. Тя се чука с един от конярите в дъното на конюшните.

— Откъде знаеш това, дете? — Той беше ужасен от онова, което научи за французойката сега. Тя явно беше много хитра.

— Хенриета ми позволи да я гледам — дойде ужасяващият отговор. — Тя каза, че като видя, ще знам какво ще прави с мен Антъни, когато му стана съпруга.

„Боже мой — помисли лорд Морган. — Дано госпожица Хенриета не е подмамила Дилайт и за нещо повече.“ И все пак трябваше да знае.

— А конярят някога…? — Той се поколеба да изрече въпроса докрай, но Дилайт го разбра.

— О, не, татко! Аз никога не съм се чукала. Кълна се! Аз запазих своята девственост за съпруга си — каза тя направо, но си спести да признае как слугата я бе галил и стискал, защото, забеляза дълбоката тревога, която се бе изписала на красивото му лице. Бедният татко! Той е толкова добър човек!

Лорд Морган накара дъщеря си да пийне още малко вино.

— Трябва да се върна в Ривърс Едж, детето ми, и да сложа край на това нещо.

— О, татко! Аз ще умра, ако Блез и Антъни разберат какво съм направила! Те ще ме намразят и никога няма да ми простят, а аз наистина съжалявам. Ако знаех, че Антъни наистина я обича, кълна се, че никога не бих го сторила!

— Не бой се, дъще. Аз ще се опитам да приключа с всичко така, че сестра ти да не разбере. Чувстваш ли се достатъчно добре, за да яздиш?

— Да — кимна тя.

— Добре. Ти ще си идеш в Ашби. Вече сме почти на половината път. Аз ще се върна, но не по пътя, а през полето. Ще отида до дома на лорд Кингсли, защото е по-близо. Никълъс ще ме прекара с лодка през реката. И ще стигна в Ривърс Едж, преди да се стъмни. Но ти трябва да ми кажеш как изглежда нощницата, за да не може французойката да ме излъже.

— Тя е бледолилава, татко. Копринена и избродирана с виолетки по гърдите и ръкавите. Аз избрах цвета, тъй като от този плат имаше точно колкото ми трябваше, без да остане повече плат. Когато Блез я облече, отровата ще започне да прониква през кожата й. Щом отровата премине, дрехата вече може да се пипа и с непокрити ръце. Хенриета има специален крем за ръце, който ще я предпази довечера.

Той кимна.

— Качвай се на коня си, дете. Аз нямам много време, но не се бой, ще пристигна точно когато е необходимо.

Бяха спрели преди повече от два часа и конете си бяха починали добре. Лорд Морган препусна към къщата на зет си Кингсли. Бодеше коня си внимателно през дупките по полето, за да не би да се случи така, че да нарани крак и да не може да го закара навреме. През цялото време се молеше на бога да му помогне да стигне навреме. Най-после достигна Къркуд. Скочи от коня и се втурна да намери Никълъс Кингсли. За негово облекчение, Блайт не се виждаше никъде, а зет му изскочи от библиотеката да го посрещне.

— Предупреди слугите си да не споменават, че съм идвал — каза той на Никълъс. — Нито дори пред Блайт.

После лорд Морган започна да обяснява ситуацията. Когато завърши, предупреди:

— Блез не бива да знае!

— А Антъни? — попита Никълъс.

— Нямам избор. Трябва да му кажа, защото неговата френска братовчедка трябва да умре, за да не се опита пак да навреди на дъщерите ми. Не вярвам, че тя е „помогнала“ на Дилайт. По-скоро мисля, че тя е използвала неразумната любов на детето ми към Тони. Мисля, че тя е имала намерение да го получи за себе си. При тези обстоятелства тя не трябва да живее, но Антъни трябва да разбере защо.

Никълъс Кингсли кимна.

— Да тръгваме — каза той. — Тази жена не бива повече да види слънцето, освен ако силите на нощта не й помогнат да избегне нашето правосъдие.

Двамата мъже изтичаха от къщата до реката, където ги очакваше лодката на лорд Кингсли. Реката беше спокойна и те бързо доплуваха до пристана на Ривърс Едж. Двамата бързо пресякоха ливадата и влязоха в Ривърс Едж.

— Намерете графа и го изпратете в библиотеката — каза лорд Морган. — Никой друг да не знае, че сме тук. Ясно ли е?

Слугата кимна. След няколко минути Антъни Уиндам влезе в стаята с изненада, изписана върху лицето му.

— Какво става? — попита той. — Роберт, защо си се върнал? Всичко наред ли е?

— Седни, Тони — каза лорд Морган. — Но първо ми кажи къде е Блез.

— Брои чаршафите заедно с майка ми. Защо?

— Сега ще ти разкажа една ужасяваща приказка, но ти не бива да ме прекъсваш, докато не свърша.

— Добре — съгласи се графът. — Говори, Роб.

Лорд Морган бързо разказа причината за завръщането си в Ривърс Едж. Лицето на графа помрачняваше с всяка измината минута. Гняв. Мъка. Съчувствие. Когато Роберт Морган приключи, като му каза как горката Дилайт го е викала в припадъка си, той само поклати глава.

— Тази френска кучка трябва да си получи заслуженото, Тони — каза лорд Морган. — Не можем да й позволим да навреди на Блез или на детето ви. Трябва да мислим и за Ниса. Нали пак тя я разглези така, преди ти и Блез да се върнете миналата есен? Тя е опасна, Тони. Не можем да я оставим на свобода.

— Какво мислиш да правим с нея?

— Да я накараме да облече същата нощница, която е приготвила за Блез. Ако не е излъгала Дилайт, отровата ще проникне през кожата и ще я убие, но смъртта ще изглежда съвсем естествена.

— А прислужницата?

— Тя също е замесена, но аз не мога да я осъдя на смърт. Ще я изпратиш обратно във Франция с малка пенсия. Тя няма да посмее да разкаже на никого, защото иначе ще застраши собствения си живот.

Антъни Уиндам кимна.

— Хайде да започваме веднага — каза той. — Хенриета е в стаята си. Да се надяваме, че в паниката след смъртта й никой, дори и Блез, няма да се сети за „подаръка“ на Дилайт и няма да го търси.

Другите двама мъже също се изправиха. След като се увериха, че никой не ги е видял, тримата напуснаха библиотеката и се насочиха по задното стълбище към етажа със спалните. Големият коридор, осветен от следобедното слънце, беше пуст. Блез и Доро бяха в друга част на къщата, а Ниса беше навън и се учеше да язди пони. Графът заведе лорд Морган и лорд Кингсли до стаята на братовчедка си и тримата мъже влязоха, без да чукат.

Хенриета не видя веднага посетителите, защото беше заета да кълца в порцелановото си хаванче някакъв фин прах. Изведнъж, усетила, че не е сама, тя се извърна изплашена.

— Тони — казака после видя лорд Морган и другия господин и се вкамени. — Значи малката луда не можа да запази тайната си задълго — презрително завърши тя.

— Идеята не е била на Дилайт, нали? — попита лорд Морган.

— Разбира се, че не — дойде грубият отговор. — Да не мислите, че малката глупачка може да бъде толкова хитра?

Роберт Морган се усмихна студено.

— Не, Дилайт не е хитра, защото живее чрез сърцето си. Ти обаче нямаш сърце, нали госпожице Хенриета?

Французойката се засмя весело, като че ли това твърдение я зарадва.

— И не моята дъщеря щеше да има полза от това убийство, нали мадмоазел? — продължи лорд Морган. — Ти само щеше да я използваш като оръдие на своя замисъл, за да хванеш за себе си скърбящия вдовец, нали, мадмоазел?

— Как така ти си толкова умен, а дъщерите ти — така глупави? — попита Хенриета. — Поне тези двете, които познавам аз.

— Може би защото те са чистосърдечни, мадмоазел — отговори лорд Морган.

— Предполагам, искате да получите дрехата — каза Хенриета.

Лорд Морган се усмихна лошо.

— Не — отговори й той. — Не ми е нужна. Виждаш ли, мадмоазел, аз мисля, че ти си опасна жена и не трябва да живееш. Ако те затворим, дори и от затвора можеш да избягаш. Ако те върнем във Франция, може да се опиташ пак да дойдеш в Англия. Трудно бихме могли да те оженим за честен човек, тъй като ти си дала своята чест на един коняр. Освен това, можеш да решиш да „овдовееш“ по подобен начин, по който щеше да се отървеш от дъщеря ми. Затова бе решено ти да изпиташ съдбата, която си приготвила за нея.

— Не! — изсъска като змия Хенриета Уиндам. — Не можете да направите това! Не можете! Антъни! — извика тя. — Ние сме братовчеди!

— Съжалявам, мадам, че не се сети за това, когато замисляше как да убиеш жена ми и нероденото ми дете — отвърна той с леден тон. — Вземи нощницата, Хенриета, и я облечи.

Очите на Хенриета се изпълниха с ужаса.

— Бабо Сесил, помогни ми, моля те!

Старата жена се надигна откъм ъгъла на камината, където беше стояла мълчаливо и бе чула всичко. Тя заговори на същия френски диалект, с който внучката се беше обърнала към нея.

— Направи каквото ти казват, детето ми, без да се бавиш. За твоята отрова има противоотрова, за която никога не съм ти казвала. Аз съм я приготвила за всеки случай, ако се окажеше, че не този, който трябва, пипне нощницата, защото това не биваше да го допускаме, нали? Щом те се махнат, а ще ти я дам и после ние двете ще избягаме оттук. Мадам Блез брои чаршафите с мадам Дороти и Херта. Лесно ще бъде да откраднем някои бижута. Ще имаме достатъчно пари да преживеем до края на живота си. Ще си идем във Франция, малка моя. Бързо, бързо! Направи каквото ти заповядват.

Докато старицата говореше, лорд Морган и зетьовете си размениха погледи. Хенриета и баба й не предполагаха, че и тримата знаеха достатъчно добре френски, за да разберат дори диалекта, на който говореше Сесил. Те наблюдаваха как лъжливата прислужница покрива ръцете си със специалния лосион и после донася смъртоносната дреха. Тя беше точно такава, каквато я бе описала Дилайт, и Роберт Морган беше доволен.

— Добре — каза Хенриета, като се надяваше, че гласът й изразява страх. — Ще облека нощницата. Но може ли първо да си кажа молитвата? Щом ще умирам, трябва да се помиря с бога.

— Първо нощницата — каза твърдо лорд Морган. — После можеш да се молиш, но аз съм убеден, че е по-добре да се помолиш на дявола, а не на господ.

Хенриета го изгледа злобно.

— Тогава ме оставете — каза тя.

— Не — възрази Антъни. — Ще останем тук, докато настъпи смъртта.

Хенриета сви рамене, за да покаже, че й е безразлично, разкопча елека си и го съблече. После свали полата си, чорапите и обувките. Накрая съблече ризата си и застана пред тях гола, хванала с ръце гърдите си, насочени към тях. Тримата мъже гледаха замаяно как тя гали тялото си, докато ръцете й достигнаха венериния хълм, и притворила очи, тя въздъхна дълбоко.

После отвори очи и зашепна:

— Е, господа, наистина ли искате да унищожите такава красота? Кажете, случвало ли ви се е да споделите жена тримата заедно? Аз бих могла да ви помогна. Можете да ме имате едновременно и тримата. Аз съм добре обучена от френските и италианските си любовници на всякакви перверзни. Ще ви достави удоволствие! Сигурна съм, че не можете да откажете на такова предложение! Не ме ли желаете? Мъжете са се убивали заради моите достойнства. — Малкият й език предизвикателно облиза устните.

Те я гледаха с отвращение, както биха гледали някое гадно влечуго. Всеки от тях изпитваше силата на нейното предизвикателство, но никой не му се поддаде. Тя беше най-измамната и зла жена, каквато бяха срещали, и едва сега и тримата осъзнаха, че няма да е голям грях да освободят света от нея.

— Облечи нощницата, проклета кучко! — изръмжа Антъни. — Като си помисля, че съм ти предложил дом и съм ти позволил да живееш в компанията на жена ми и майка ми, тръпки ме побиват!

С помощта на Сесил Хенриета облече нощницата. Когато я видя върху нея, лорд Морган помисли, че бродерията наистина е прекрасна. Това беше красива, но смъртоносна дреха.

— Кажи си молитвата, мадмоазел — нареди той и Хенриета коленичи. Стоя достатъчно дълго, преди да се реши да се изправи.

— Сега легни на леглото — нареди й Антъни и като се обърна към Сесил, която чакаше мъжете да излязат, каза: — Завържи господарката си за леглото с тези въжета. — Той подаде на старицата няколко здрави върви.

Сесил, изплашена от развитието на нещата, се подчини, без да смее да противоречи, а той провери внимателно всички възли. Когато свърши, тя се насочи към ъгъла си, където възнамеряваше да изчака мъжете да си идат, за да може да даде противоотрова на внучката си.

Обаче сега заговори лорд Морган.

— Аз ще остана, докато тази кучка умре — каза той тихо. — Вие двамата заведете старицата някъде, където нито ще я видят, нито ще я чуят, и я заключете, докато животът напусне „мадмоазел“.

— Роб… — заговори граф Лангфорд, но тъстът му го прекъсна.

— Не, Тони. И без това достатъчно ви обремених днес — и теб, и Ник. Останалото трябва да понеса сам и ще го направя. Отивайте.

— Антъни, моля те! — замоли се Хенриета от леглото. — Нека получа разрешение слугинята ми да бъде до мен, когато умра! Не бъди толкова безсърдечен да ме оставиш да умра пред жестоките очи на това чудовище!

Антъни Уиндам се приближи до леглото и загледа Хенриета с леден поглед.

— Слушай, братовчедке! Чуй ме добре! Преди малко ние и тримата разбрахме какво говорехте с баба ти. Нямам намерение да я оставя тук, за да ти даде противоотрова, да те освободи, да откраднете бижутата на жена ми и да ти помогне да избягаш. Ако не си казала молитвите си, докато мърмореше пред леглото, сега е тъкмо моментът да го направиш. — После се извърна и заедно с лорд Кингсли повлякоха протестиращата старица навън, докато Хенриета Уиндам се извиваше в леглото и ругаеше всички подред.

— Роб е смел мъж — каза тихо Никълъс Кингсли.

— Да, аз всъщност не бях се сближил с него толкова, докато тази мръсница не ни събра със сплетните си — забеляза Тони.

Накараха старицата да изкачи още едни стълби към малка стаичка в една от неизползваните кули на самия покрив на къщата.

— Господа, господа — извиваше се Сесил. — Какво ще стане с мен? Няма да убиете една невинна стара жена, нали? — Сбръчканото й лице бе изкривено от страх.

Антъни се изсмя грубо.

— Невинна ли? Не и ти, мадам! Кой научи твоето малко змийче на отровителство? Да не би да си я спряла, когато малката ми роднина те съблазни в престъпното решение? И ти си виновна колкото нея, но имаш повече късмет, защото ние няма да те съдим. Твоето престъпление е по-малко. За колко, време ще я убие отровата?

— Най-много за три часа, милорд — измърмори Сесил.

— Когато бъдем сигурни, че е мъртва, ти ще бъдеш освободена от тази стая. Ще откриеш Хенриета и ще съобщиш ужасната новина на слугите. Хенриета ще бъде погребана във фамилната гробница и замисленото престъпление срещу семейство Уиндам ще остане тайна. Ти, госпожо, след това ще се върнеш във Франция, с малка пенсия. Ако кажеш и една дума за случилото се, преди да напуснеш Ривърс Едж, аз ще отрека и ти ще платиш с живота си. Както знаеш, крал Хенри високо цени моята съпруга, а той е във връзка с френския крал Франсоа. Ако посмееш да споменеш за това, което се случва днес, тук, след като си идеш във Франция, ще бъдеш изгорена като вещица. Ясен ли съм, мадам?

Тя кимна.

— Ако чичо ти Хенри би бил като теб, какво ли би постигнал! Какво ли не бихме имали ние! Уви, той беше само мечтател. Разбрах думите ви, господине, и ще се подчиня.

— Практична стара вещица — каза Никълъс Кингсли, когато затвориха зад нея солидната дъбова врата. После двамата се върнаха в библиотеката.

— Съмнявам се, че ще пророни някоя сълза за Хенриета. Мислиш ли, че тя е наистина нейна баба?

— Вероятно е. Майка на майка й. Веднъж Хенриета ми показа портрет на майка си и баща си. Сега, като си спомня, между майката на Хенриета и тази старица наистина има прилика.

Двамата мъже зачакаха да дойде лорд Морган, за да им каже, че французойката е умряла. Докато чакаха, те играеха шах и отпиваха от червеното бургундско вино на Антъни. Изведнъж вратата се отвори и влезе Блез.

— Ник! Защо никой не ми е казал, че си тук? Всичко наред ли е в Къркуд?

— Дойдох само да поиграем малко шах и да си пийнем с Тони — отговори лорд Кингсли.

— Как е сестра ми?

— Блайт се чувства прекрасно. Бебетата много й понасят — засмя се той.

Блез също се засмя. „Тези мъже — помисли тя. — Всички са толкова спокойни.“

— А как се чувства нашият малък племенник? — настоя тя.

Едмънд Джон Кингсли беше роден на двадесети февруари и наречен на починалия си чичо, граф Лангфорд.

„Ако не беше щедростта и добрината на Едмънд — бе заявила тогава Блайт, — никога нямаше да имам зестра, и което е по-лошо, нямаше да срещна моя Никълъс.“

— Малкият е доста добре — отговори лорд Кингсли. Той страшно се гордееше с дъщеря си и двамата си синове.

— Е, след като успях да науча всички новини от теб, Ник, ще ви оставя да играете и да вкусвате от това прекрасно френско бургундско. Тони, къде е Хенриета? Не съм я виждала, откакто Дилайт си тръгна сутринта.

— Видях Сесил, когато Ник пристигна, и тя спомена, че братовчедка ми има главоболие и ще прекара следобеда в почивка.

— Хенриета винаги се изхитря да изчезне или да се почувства неразположена, когато има работа за вършене — промърмори Блез. — Съмнявам се, че е била чак такава известна дама във френския кралски двор, както се опитва да се представи. С майка ти искахме да я научим да ни помага, но няма значение. Тя и без това само ще мърмори и ще се сърди, ако я вдигна. Нека по-добре си остане в леглото.

— Не се преуморявай, ангел мой — предупреди я Тони.

— Няма — обеща тя и като се усмихна и на двамата, излезе и затвори вратата.

— Не мислиш ли, че ще си промени решението и ще иде да повика братовчедка ти? — попита притеснено Никълъс Кингсли.

— Не — каза Антъни. — Хенриета винаги недоволства, когато я накарат да върши домакинска работа. Блез не може да я търпи и всъщност е доволна, че я няма.

Те продължиха играта. След половин час ги прекъсна лорд Морган, който бързо се вмъкна в библиотеката и здраво затвори вратата. Двамата по-млади го загледаха въпросително.

— Вече е мъртва — каза Роберт Морган. — За да съм сигурен, когато спря да диша, я убодох силно по крака, но тя не се помръдна. Господи, как ругаеше, след като си тръгнахте. С такива думи, каквито никога не съм чувал! После, изглежда, прие съдбата си и млъкна. Мисля, че мълчанието й беше по-лошо. Преди да изляза от стаята, я развързах и изгорих въжетата. После я завих, за да изглежда по-естествено. Честно казано, боях се да я докосна, за да не се допра до отровата — завърши той.

— Нека старицата я приготви за погребението — каза Антъни.

Другите двама кимнаха. Тогава лорд Морган се изправи…

— Аз трябва да пресека бързо реката, господа. Още само час ще е светло. По-добре е да ида у дома и да успокоя Дилайт, че сестра й е добре. Тя беше много разстроена.

— Още ли си склонен да я омъжиш за момчето на онзи ирландец? — попита Тони.

— Да. Щом успокоя Дилайт, че опитът й да убие Блез е предотвратен, ще й кажа, че никой друг, освен нас тримата не знае, но че ти, Антъни, й прощаваш. Мисля, че тя ще се съвземе, а ирландецът ще я накара да забрави всичко. Сигурен съм, че ще я омъжа, освен ако момчето не е болнаво или жестоко. Мисля, че за Дилайт ще е по-добре да се омъжи и да живее далеч от теб и Блез, Антъни. Още известно време за нея ще е тежко да ви вижда заедно, без да изпитва дълбоко чувство за вина. Колкото по-далеч отиде, толкова по-лесно ще й бъде да преодолее това чувство.

— Ти си умен баща, Роб — каза Антъни и двамата мъже се прегърнаха. После графът натисна една от лампериите на стената на библиотеката и се отвори тайна врата. Приятелите му се изненадаха.

— Оттук ще можете да стигнете до лодката, незабелязани от никого — каза Антъни. — Мисля, че сега така е най-добре.

Лорд Кингсли и лорд Морган кимнаха и без повече приказки минаха през вратата. Графът бързо я затвори и отиде до прозореца, който гледаше към реката. След няколко минути видя как тъстът и зет му се качиха в лодката и бързо се насочиха към отсрещния бряг. Антъни Уиндам излезе от библиотеката и се спусна по задното стълбище към кулата, за да освободи старата французойка. Те слязоха до етажа със спалните и влязоха в стаята на Хенриета.

В смъртта си французойката изглеждаше учудващо невинна. Очите й бяха отворени и неподвижни. Графът бръкна в джоба си и извади две медни монети, които бабата постави върху очите на мъртвата, след като ги затвори. Върху вече изстиналото тяло нямаше никакви следи и смъртта на Хенриета изглеждаше естествена. Сесил скръсти ръцете на внучката си на гърдите й.

— Веднага съблечи от нея тази проклета нощница и я изгори — каза Антъни. — Искам да съм сигурен, че е унищожена.

Старицата мълчаливо дръпна дрехата от мъртвата и я хвърли в камината, където тя изгоря за секунди.

— Ти ще я приготвиш за погребението — каза графът. — Не искам никой друг да докосва тялото.

Сесил кимна.

— Тя вече не може да засегне никого, господине. Веднъж влязла в тялото през кожата й, отровата е страшна само за жертвата.

Графът наблюдаваше как Сесил увива Хенриета в домашната роба.

— Отивам долу в библиотеката, Сесил — каза й той. — След пет минути ти ще излезеш с вик от тази стая и ще съобщиш за смъртта на братовчедка ми. Изиграй добре ролята си, ако искаш, след като погребем Хенриета сред останалите мъртви Уиндам с чест, която тя никога не е заслужавала, да заминеш обратно за Франция, където да доживееш старините си. Нали ме разбра, или да ти го кажа и на френски?

Сесил се усмихна, като оголи беззъбите си венци.

— Разбирам много добре, господин графе. Докато живях тук, научих добре английски. Аз ще изиграя ролята си добре. Дъщеря ми, съпругът й и внучката ми са мъртви. Няма за кого друг да се грижа, освен за себе си. Вашето злато ще ми позволи да си купя малка къща, където няма да гладувам, дори и в тежки времена.

Антъни остави старицата и се върна в библиотеката да изчака представлението й. Докато стоеше пред камината и осъзнаваше последните събития, почувства силна слабост. Мисълта, че едва не бе загубил Блез, му причини почти физическа болка. Само истинската обич на Дилайт към сестра й и честността, на която я бяха научили Роберт Морган и жена му, успяха да спасят жена му в последния момент. Успяха да спасят и нероденото им дете. Но Блез никога нямаше да узнае. Тя никога не бива да узнае дълбочината на падението, до която е стигнала нещастната й по-малка сестра. Тя никога не бива да узнае, че на този свят има жени като Хенриета, които в егоистичните си желания могат да погубят невинни души.

Колко глупави са онези жени и мъже, които не можеха да оценят стойността на семейството. Та без семейство човек няма нищо: любов, приятелство, сигурност, смисъл в живота. Няма причина и да се развива. Човек може и да е самотен понякога, мислеше си Антъни Уиндам, но колко хубаво е, когато този миг отмине и ти влезеш у дома и те поздравят онези, които обичаш и те обичат. Жени като Хенриета не разбират това. Те търсят богатства и слава. А най-голямото богатство всъщност е семейството.

По една съдбовна случайност той можеше да загуби своето семейство. Антъни Уиндам мълчаливо благодари на бога, че това не е станало. В този миг един сърцераздирателен скръбен вик разтърси къщата. Графът стана от стола си и се подготви да изрази изненада и тъга от новината, която щеше да чуе след малко.