Бъртрис Смол
Блез Уиндъм (3)

Втора глава

— Поставяте ни в затруднено положение, сър — каза Роберт Морган. В гласа му се усещаше сериозно раздразнение.

Антъни Уиндам се изчерви, но продължи да настоява.

— За мен е не по-малко трудно, отколкото за вас, сър, но аз съм само изпълнител на заповедите на моя чичо Едмънд.

— Моята дъщеря е чувствителна — възрази лорд Морган. — Тя дори не е виждала графа. За нея беше достатъчно трудно да свикне с мисълта, че ще се омъжи за непознат. Но като знаеше, че все пак ще се запознае с жениха си преди обреда в обкръжението на своето семейство, тя успя да се примири с този факт. Сега вие ми казвате, че сте дошли да сключите брака с Блез като пълномощник на своя чичо и да я придружите до Ривърс Едж. Това не ми харесва, сър!

— Аз вече ви обясних, милорд, защо чичо ми ме изпраща да поискам това от вас. Вие и семейството ви сте поканени в Ривърс Едж за втората церемония.

Лорд Морган притисна пръсти в дланта си.

— Ние не можем да напуснем Ашби точно сега, сър! Жетва е. Всяка ръка, дори и най-нежната бяла благородна ръчица са необходими тук, ако искаме аз и моите хора да преживеем зимата.

Антъни Уиндам смекчи малко тона си. Той знаеше състоянието на имението на лорд Морган, защото чичо му беше съвсем откровен с него. Двамата мъже бяха само с четири години разлика във възрастта, бяха отраснали заедно и се отнасяха помежду си по-скоро като братя.

— Народът на чичо ми трябва да види церемонията на женитбата му. Хората имат нужда от онази надежда, която ще им се даде. Сигурно и вие можете да разберете това, милорд.

— Роб — обади се тихо лейди Розмари. — Вярно е, че за нас е трудно да не видим сватбата на Блез в пълния й блясък, но аз знам, че ти няма да позволиш мъката ти да помрачи щастието й. — Тя се усмихна окуражително на съпруга си.

Докато я гледаше, Антъни Уиндам си помисли, че ако дъщерята е красива като майка си, чичо му се е оказал наистина късметлия човек. Лейди Морган бе ослепителна красавица.

— Знам — продължи тя тихо да говори на съпруга си, — че Блез е твоя любимка, но съм сигурна, че ще присъстваме с теб на още много сватби при наличието на толкова дъщери. Но ако тази сватба сега не се осъществи, може би няма да има и други.

Антъни Уиндам разбра нежната заплаха. Лорд Морган се предаде с тежка въздишка.

— Права си, любов моя — каза той и вдигна все още полуядосан поглед към племенника на графа. — Кога?

— Утре, милорд. Трябва да отведа булката в Ривърс Едж колкото е възможно по-скоро.

— Сандъкът с чеиза на Блез е напълно готов — каза лейди Морган, като предвиди новата пречка, която би могъл да изтъкне съпругът й. — Церемонията с пълномощника може да се извърши рано сутринта. По-добре ще бъде дъщеря ни да няма много време да мисли по тази внезапна промяна на датата, макар че тя така или иначе също ще бъде разстроена.

Съжалението на Антъни Уиндам се виждаше по лицето му.

— С мен доведох камериерката на чичо си, за да придружава младоженката по пътя. Казва се Херта. Носи със себе си булчинските дрехи и другото облекло за лейди Блез.

— Ще отида да потърся дъщеря си — каза лейди Морган. — Ще помоля вас, господин Антъни, да й кажете за промените, защото смятам, че вие ще го направите по-добре от мен или съпруга ми.

Розмари Морган стана от стола и бързо излезе. Лорд Морган изсумтя, после се усмихна широко към госта си.

— Сигурно разбирате какво имаше предвид жена ми, като каза вие да съобщите на Блез. Тя мисли, че по този начин ще избегне сцените.

— Дъщеря ви избухлива ли е? — любопитно го стрелнаха светлите очи на Антъни Уиндам.

— Скоро сам ще се уверите, сър — отвърна шеговито лорд Морган. — Естествено, има вероятност дъщеря ми да се сети и за добрите обноски… — засмя се най-после той.

Антъни Уиндам изведнъж се почувства неудобно. Той никак не искаше да изпълнява това поръчение, но чичо му настояваше много и той не можа да му откаже. Бяха най-добри приятели.

— Не мога сега да напускам Ривърс Едж — му беше казал той. — Вярвам, че най-лошото е отминало, но ако сега напусна хората си, те ще се отчаят. Иди в Ашби Хол и доведи моята булка, Тони. Знам, че тя ще се притесни, че плановете за женитбата ни се променят толкова рязко, но Блез ни е нужна сега, тук, в Ривърс Едж.

— Господарю, Антъни, представям ви дъщеря си Блез. — Гласът на Роберт Морган прекъсна мислите на Антъни Уиндам.

Сините му очи се спряха на най-изящното същество, което би могло да съществува. Две сини, почти виолетови очи го гледаха от идеалния овал на лице, обрамчено с облак златисто кестенява коса. Той едва се сдържа да не посегне да я докосне. Опита се да каже нещо, но беше онемял и не можа да познае собствения си глас, когато се чу:

— Нося поздрави от бъдещия ви съпруг, лейди.

— Добре дошъл в Ашби, господин Антъни. — Гласът й бе ясен и мелодичен.

— Господин Антъни има вълнуващи новини за теб, Блез — каза лейди Морган и се обърна към него. — Моля да седнете, тъй като ще имаме малък разговор. Баща ти и аз вече знаем за какво става дума и затова ще се заемем с нашите домашни задължения. — Розмари Морган хвана изненадания си съпруг за ръка и го изведе от стаята.

Блез седна върху един тапициран стол и погледна Антъни Уиндам, като си мислеше дали бъдещият й съпруг е също толкова красив. Черната му коса и сините очи с гъсти мигли контрастираха с изключително бялата кожа. Не. Баща й беше казал, че графът е с кафяви очи.

— Какво желаете да ми кажете, сър? — обърна се тя към Антъни. — Дали вашият чичо не се е отказал да се жени повторно?

— Не, лейди! Той с нетърпение очаква вашето пристигане и това е причината да съм тук. Между децата в Ривърс Едж върлува жестока лятна епидемия. Няколко, иначе съвсем здрави младежи, умряха. Тази трагедия бе придружена и от силна гръмотевична буря, която силно засегна земите ни. Животните не бяха прибрани от пасбищата, светкавица падна върху едно дърво и го изгори заедно със стадото, което се бе скрило под него от бурята. Ужасните гръмотевици се чуваха на много мили разстояние. Хората в Ривърс Едж са потиснати от тези ужасни събития. Възрастните селяни говорят, че ни преследва зла съдба, защото чичо ми не е женен и няма деца. Затова преди две нощи Едмънд направи едно празненство на открито, за да развесели хората. Но малко след залез по небето премина една огнена топка, която още повече изплаши хората и ги накара да повярват, в проклятието… Затова чичо ми реши, че не може да напусне земите си, а трябва да избърза със сватбата. Надява се тази сватба наистина да бъде добра поличба, затова ме изпрати като свой пълномощник. Церемонията трябва да се извърши веднага и да ви отведа в Ривърс Едж. Едмънд се надява, че официалното ви бракосъчетание там, пред хората му, ще ги обнадежди много. А като негова съпруга ваше задължение е да му помогнете.

Изненадана от тази внезапна смяна на брачните й планове и ядосана от последните му думи към нея, Блез тропна с крак. После се изправи и заговори рязко:

— Аз не по-лошо от вас знам задълженията на съпругата, сър! Как се осмелявате да ми кажете това? Съжалявам, че върху Ривърс Едж са се струпали такива нещастия, но не намирам, че промяната в плановете е решение на въпроса. Въпреки това, аз ще се подчиня на желанието на своя господар. Кога ще бъде церемонията с упълномощения?

Антъни беше поразен от ядното й избухване, но реши, че се дължи на объркването й.

— Утре — отговори кратко.

— Утре ли? — изпищя тя. Главата й затуптя от болка.

— Чичо ми желае вие да пристигнете в Ривърс Едж преди края на седмицата, лейди. — Той не знаеше как да се държи с това разярено полудете — полужена, което скоро щеше да му бъде леля. Ако беше негова бъдеща съпруга, също щеше да му е трудно да избере какво да направи — дали да я целуне, или да я напляска.

Блез пое дълбоко дъх, за да успокои яростта си. Не си спомняше друг път да се е ядосвала повече. Графът беше загрижен за хората си и за себе си. А за нея?

— Ривърс Едж ще ви хареса — каза Антъни, като се опитваше да я успокои. — То е най-подходящото място за такова съкровище като вас.

— Не мисля, че имате право да разговаряте с мен по този интимен начин — остро му отвърна тя. — Помнете, че аз ще бъда съпруга на чичо ви и в бъдеще се отнасяйте с необходимото уважение към мен.

Тя самата се учуди и от думите, и от тона си. И защо, по дяволите, се държи така?

— Не съм се опитвал да се отнеса с неуважение, мадам — отговори студено той и си помисли, че макар и много красива, тя явно е и много горделива. Дори започна да съжалява чичо си, защото милата Кати беше топло и трепетно същество.

— Имате ли нещо друго да ми казвате, сър? — попита Блез. Когато видя, че той поклаща глава, тя стана, поклони се леко и преди да напусне стаята, каза: — Тогава аз ви пожелавам приятен ден, сър.

Трябваше да положи големи усилия, за да излезе от стаята с достойнство. Сърцето удряше яростно в гърдите й. Беше ядосана и възбудена, и изплашена едновременно. Краката й трепереха, независимо че държеше гърба и главата си изправени. Щом затвори вратата след себе си, тя хукна нагоре по стълбите към спалнята си, за да може да се съвземе, преди да се срещне със семейството си. Но не й беше писано да успее. Всичките й сестри, с изключение на бебето Глена, бяха се скупчили в стаята и я очакваха.

— Е? — попита Блис. — Кой е той? Докарал е цяла дузина въоръжени мъже, облечени в ливреи с герба на Лангфорд. Даже има и една жена — прислужничка с тях. Тя сега се е затворила при баба Ада. Разопаковат най-великолепните рокли на света!

— Няма ли да ми позволите да остана за малко поне сама в стаята си? — сопна се сърдито Блез.

— Няма, докато не ни кажеш — закачливо отвърна Дилайт.

— Умираме от любопитство — добави Блайт със сладкото си гласче.

— О, добре тогава — замърмори Блез. — И без това в тази къща не може да се пази тайна. Скоро всички ще знаете всичко. „Той“ е господин Антъни Уиндам, племенникът на графа.

— Страхотен е — отбеляза тринайсетгодишната Дилайт с въздишка на възхищение, което накара другите й сестри да захихикат.

— Ама няма бъдеще — каза практичната Блис. — Блез сигурно ще роди цяла дузина синове на графа, ако той си изпълнява съвестно съпружеските задължения.

— Това не променя факта, че е великолепен, както каза Дилайт, независимо, че е беден — намеси се Блайт. — Освен това не е възможно да е много беден.

Ще имаме време и за великолепни мъже, след като всички се омъжим за богаташи — обади се Блис, като с това отрече предимството на Антъни Уиндам. — И защо е дошъл? Има още толкова време до сватбата ти.

— Сватбата ми е утре — сприхаво каза Блез и се тръшна в средата на широкото легло, за да разкаже на сестрите си защо се налага промяната.

— Що за безобразие! — възмути се Блис, след като сестра й свърши. — Жените могат да се омъжат и повече от един път, ако овдовеят например, но първата сватба е наистина нещо много специално! То е същото като загубването на девствеността!

— Виж, Блис, даже това не е най-важното — отговори вече по-спокойно Блез, като се опитваше да потисне и собственото си безпокойство. — За мен най-важното беше, че щях да бъда със семейството си, с всички вас около мен.

— Но ние даже още не сме виждали лорд Уиндам! — изплака Блайт. — Ти ще се омъжиш за човек, когото никоя от нас не познава. Дори само като си го помисля, изтръпвам от страх.

— Не бъди такава патка — скара й се Блис. — Единствената, която трябва да познава лорд Уиндам, е Блез и тя скоро ще се запознае с него. Но въпреки че сватбата ти няма да е кой знае колко голяма, сестричке, все пак трябва да има поне малко тържественост. А пък сега какво, утре сутринта ще те омъжат и… после ще те завлекат в Ривърс Едж само след глътка вино и парче торта, така ли? Сватбеният ден е много важен за едно момиче, а графът май го е забравил. Колко тъжно!

— Аз също се ядосах, когато научих за промените в нашите планове — отбеляза Блез. — Но като премислих думите на господин Антъни, разбирам, че всъщност е доста ласкателно това, графът да мисли, че моето присъствие ще ободри хората му. Досега никой не е помислял, че аз мога да бъда полезна по този начин.

— Аз пък мисля, че е много романтично това, че графът не може да преживее повече и ден без булката си — въздъхна Дилайт. — Аз бих обикнала мъж, който има такива чувства към мен.

Тъмносините й очи се замъглиха мечтателно. Блис отвори уста да се заяде, но вместо това извика.

— Ох!

Блайт я беше ощипала по ръката.

— Ами ще те видим ли пак някога, Блез? — попита Ванора с уплаха на хубавото си, все още бебешко, личице.

Блез се наведе и я погали по сребристорусата главица.

— Разбира се, че ще ме видиш, Вана. Щом се подредя, ще дойдете на гости при мен в Ривърс Едж. Сигурна съм, че съпругът ми ще разреши.

Ванора облекчено се усмихна.

— Ще ни бъде мъчно за теб — обадиха се в един глас Ларки и Линет. Те често говореха едновременно. Въпреки че им правеха забележки, не можеха да ги откажат от този навик.

— На мен също ще ми бъде мъчно — отговори им Блез. — Но Ривърс Едж е само на дванадесет мили от Ашби. Колкото прелита и една врана.

— Само, че никоя от нас не лети — сърдито се обади Блис. — Иначе е половин ден езда през ливадите или цял ден по пътя.

— Госпожице Блез! — Старата Ада надникна в стаята. — Тук има един човек, от страна на жениха ти, който иска да те види. — Тя огледа другите момичета. — Хайде, махайте се, бърборани такива! — скара им се тя. — Оставете булката сама! Не ви е място тук! Къш!

Като се закачаха със старицата, която само се правеше на строга, всичките сестри се източиха вън от стаята и оставиха Ада с Блез. Зад бавачката им беше застанала една дребна, пълна жена с благо лице, която проследи с весел поглед момичетата, докато минаваха покрай нея.

— Това е Херта — каза баба Ада. — Изпратена е да ти прислужва и ти е донесла много красиви неща.

— Господарят ти изпраща рокля, която трябва да облечеш утре, и облекло за из път, милейди. Той се надява, че ще ти харесат. Искаш ли да ги видиш? — попита Херта.

— Моля те — отговори Блез. — По-малките ми сестри казаха, че нещата, които си показвала на Ада, били много красиви.

— Котките от любопитство умират! — промърмори старата бавачка.

Херта се усмихна широко.

— Онези дрехи бяха за тях, милейди. Графът знае, че сестрите ти биха искали да изглеждат особено красиви, когато те предават на пълномощника. Той прецени, че промяната на датата може да ги завари с неподготвени тоалети. Ада — обърна се Херта към старата бавачка. — Ще помогнеш ли на младите дами да пробват новите си рокли? Защото, ако се наложат някои поправки по тях, ще трябва да започнем веднага, за да са готови за утре.

— Да, да, права си — съгласи се баба Ада и без повече да каже дума на Блез, излезе да събере момичетата.

Херта сложи дрехите, които носеше, върху леглото на Блез. С бързи движения тя ги подреди така, че новата й господарка да може да ги разгледа.

— Негово височество мисли, че утре ще пожелаеш да облечеш това, милейди. — Херта посочи към една прекрасна пола и корсаж от кремаво кадифе, с подходяща копринена фуста за отдолу. Тя и корсажът бяха избродирани със златни маргарити с дълги дръжки и нежни листа. Широките набрани ръкави бяха обърнати в края, за да се види копринената им подплата. Беше семпла, но безкрайно красива рокля.

— Има чорапи и кадифени обувки към роклята, милейди, а графът изпраща ето тези украшения за допълнение към тоалета. — Тя подаде на Блез плоска кожена кутия.

Изненадана от такава красива рокля, каквато не беше виждала през живота си, Блез автоматично отвори кутията и чак тогава погледна надолу.

— Света майко! — зяпна тя. — Това за мен ли е? Сгушени в кутията върху поставка от черно кадифе се виждаха два реда идеално кръгли перли. От средата на накита висеше сърце, изрязано от едно парче розов корал и обрамчено със златен обков с малко диаманти.

Герданът беше толкова красив, че Блез почти не забеляза двете огромни перли, висящи под диамантени щифтове, които бяха предназначени да украсят ушите й. Виолетово-сините й очи се изпълниха със сълзи. Никога досега тя не бе притежавала нещо подобно. Дори и майка й нямаше нещо толкова красиво. Тя се почувства почти виновна.

Като видя сълзите й, Херта кимна с глава.

— Графът ще бъде доволен, когато разбере, че те е направил щастлива, милейди — каза тя.

Блез вдигна глава.

— Това сигурно са най-красивите бижута на света.

— Не, милейди! Почакай да видиш онези, които ще принадлежат на графиня Лангфорд. Има ковчежета с блестящи камъни и перли, с които би могло да се купи цяло кралство. Те всичките ще бъдат твои!

— Няма да знам какво да правя с тях — честно си призна Блез.

Херта се засмя.

— Ще се научиш бързо, милейди. Сестрата на графа ще се погрижи за това. Лейди Дороти е горда, но е с много добро сърце.

— Ти познаваше ли лейди Катерина? — попита любопитно Блез.

— Аха, аз й бях камериерка през последните пет години от живота, след като нейната стара нани почина. Тя беше мила господарка. Бе погълната от желанието да дари дете на графа. Макар, че той никога не й натякваше.

— Притесняваш ли се, че сега служиш на мен? — попита тихо Блез.

— Бог да ме благослови, детето ми — каза Херта, като за момент забрави за разликата в положението им. — Животът е непрекъснато движение. Ти не си виновна, че лейди Катерина е умряла. Хората в Ривърс Едж са щастливи, че графът се жени отново. Те очакват с нетърпение твоето пристигане. А сега, след като видях чудесното ти семейство, аз съм сигурна, че ти ще ни възнаградиш с наследника, от който толкова се нуждае Ривърс Едж.

— А не е ли господин Антъни наследник на съпруга ми?

— Господин Антъни винаги е знаел, че чичо му някой ден ще има свои синове. Той никога не е очаквал да наследи графа. Ще наследи своя баща. Неговият дом е Ривърсайд. Земите му са в съседство с тези на графа, но са по-малко. Чичо му все се шегува, че първата дъщеря на господин Антъни ще трябва да се ожени за първородния син на графа.

— Женен ли е господин Антъни?

— Не. Не е лесно за мъж, който няма достатъчно средства, да си намери съпруга. Извинете за думите ми, милейди. Господин Антъни има хубава малка къща и малък доход. Той не е такава добра партия като чичо си, а пък и изглежда не бърза да се жени. Бих казала, че не му е дошло времето.

Блез се засмя. Харесваше й приятната, разговорлива жена, която лорд Уиндам й бе изпратил за прислужница. Веселите думи на Херта може и да не бяха съвсем подходящи, но ободриха новата господарка. „Чудя се — помисли Блез — дали графът е знаел, че ще стане така?“ Дали този непознат, за когото тя щеше да се омъжи, беше толкова загрижен за нея? Щеше скоро да разбере, защото утре по това време вече щеше да се срещне със съпруга си за пръв път.

— Графът ти изпраща и костюм за езда, милейди. — Гласът на Херта прекъсна мислите на Блез.

— О! — извика тя с видимо удоволствие. — Синьо кадифе! Тъмносиньо кадифе! Винаги съм мечтала да имам такава пола и жакет за езда! Как е могъл да знае? — Очите й се плъзнаха по богатия набор на кадифената пола, до която се виждаха чифт черни кожени ботуши. — О! — въздъхна Блез и веднага седна в края на леглото, бутна настрани обувката от единия си крак, за да изпробва ботуша. Докато го обуваше, ръцете й погалиха меката кожа и тя бавно я опъна по крака си. Ботушът идеално прилепна към крака й. — Графът да не е магьосник? — попита тя Херта. — Как е могъл да знае колко е голямо стъпалото ми?

Херта се засмя. Боже, колко сладко и невинно същество е булката на графа. Едмънд Уиндам винаги си е бил късметлия! Това мило момиче сигурно наистина ще бъде добра поличба!

— Я си спомни, милейди — отвърна Херта на учудената Блез. — Дали по време на подготовката за сватбата не са ти взели мярка? Аз мисля, че графът получи всичките необходими размери преди няколко седмици. От тогава селският обущар не е спрял да изработва всякакви видове обувки и ботуши за теб.

Блез изведнъж се разплака.

— Не е честно — каза тя. — Как може аз да получа толкова много, а семейството ми да бъде така бедно.

Херта я прегърна през раменете.

— Бог да те благослови, детето ми, не бива да се тормозиш. Като съпруга на графа ти ще можеш да помогнеш на семейството си. Графът притежава много богатства, но е готов да даде всичко за онова, което има баща ти. Син. Подари на моя господар този желан син и нито на теб, нито на някой от семейството ти ще му липсва нещо до края на живота. Така мисля.

Тя силно притисна Блез до гърдите си.

— Нека ти помогна да пробваш новия си костюм за езда, за да покажеш на майка си и на сестрите си каква важна дама си станала.

Когато Блез след малко се завъртя, за да може майка й да я огледа, Розмари Морган изглеждаше доволна от взаимоотношенията, които се създаваха между детето й и камериерката. Една вярна камериерка беше нещо много важно за младата жена, която отиваше в нов дом.

Семейството беше малко тъжно на вечеря. Всички съзнаваха, че Блез скоро ще ги напусне. Освен това присъствието на чужд човек помежду им, което се случваше толкова рядко, малко ги притесняваше. Що се отнася до Антъни Уиндам, той беше възхитен и очарован от това семейство, с което се сродяваше чичо му.

Лорд и лейди Морган му изглеждаха елегантни и привлекателни хора. Дъщерите им бяха красиви и той предположи, че ако не са толкова напрегнати, те сигурно са очарователни и весели момичета.

Но наследникът на Ашби Хол, младият Гавин Морган, не беше ни най-малко притеснен като сестрите си. Той и сестра му Глена рядко биваха допускани в голямата зала за вечеря. Гавин беше здраво момче с тъмнокафява коса. Приличаше на баща си. Той бърбореше непрекъснато с госта и разказваше на Антъни за кучето, което тъкмо беше родило шест малки и за радост на родителите си беше се превърнал в център на вниманието.

— Как би искал чичо ми да има едно такова прекрасно момче като Гавин — каза Антъни на лейди Морган.

— Сигурна съм, че дъщеря ми ще му дари един — закачливо му отвърна тя. Лейди Морган се усмихна, но острите думи на дъщеря й я накараха бързо да стане отново сериозна.

— Аз съзнавам, милорд — изсъска Блез, — че графът се жени за мен само защото се надява аз да съм плодовита, но няма да е зле поне за известно време да ми позволи да се надявам, че притежавам и други качества, които да го привличат.

— Блез!

— Какво, мамо? Трябва ли да се извиня на господин Антъни за неделикатността си? Добре тогава! Простете ми, сър, че коментирах толкова открито своята плодовитост. Но мисля, че всички правят точно това сега. — Тя рязко стана и без дори да поиска разрешение от родителите си, излезе гордо изправена.

— Сигурно е нервна преди сватбата — каза едва-едва лейди Морган и изгледа свирепо другите си три по-големи дъщери, които тихичко се подсмихваха. Съпругът й се беше закашлял силно. Тя си помисли, че ще е по-добре да изведе децата си от залата, преди господин Антъни да е получил погрешна представа за тях. Може би съпругът й ще успее да излезе от положението, като му предложи чаша хубаво сладко вино и поведе мъжки разговор. Дано гостът забрави острите думи на Блез. Тя скришом кимна към старата Ада, която пристъпи да изведе децата.

Докато бавачката се занимаваше с малките, шестте по-големи деца на Морганови изпълниха стаята, която деляха заедно Блез и големите близначки. Те завариха голямата си сестра да лежи на леглото, загледана в тавана. Беше само по риза.

— Махайте се — измърмори тя. — Искам да спя.

— Няма — каза Блайт. — Тази е последната нощ в живота ни, в която всички сме още момичета. Утре вечер ти ще си жена. Повече никога няма да е същото. Ти си първата, Блез. После всички ще се омъжим и ще напуснем Ашби. Това сега е нещо като край на нашето детство. Нека поседим и да поговорим, както сме го правили и преди.

— О, моля те, нека — възкликнаха Ларки и Линет.

Блез седна и се загледа в изпълнените с желание лица. Сърцето й се сви. Усети как сълзи изпълват очите й. Тя обичаше сестрите си. Всяка една поотделно! Щяха да й липсват ужасно. О, да, щеше да ги вижда пак, но нямаше да е същото! Блайт беше права. Това беше краят на детството.

Блез се усмихна.

— Настанете се удобно — каза тя и се засмя, защото всички изведнъж се хвърлиха върху леглото. — За какво ще говорим? — попита ги тя.

— Нека говорим за това, какво означава да станеш жена — каза Дилайт и почувства леки тръпки по гърба си. — Все пак утре е твоята сватба, Блез, и после ще бъде първата ти брачна нощ.

— Как бих могла да знам тези неща предварително, глупава гъска такава — отговори бъдещата младоженка.

— Трябва все пак да имаш някаква представа — възрази Дилайт обидена. — Всички сме виждали по ливадите как мъжките животни се качват на женските.

— Не мога да повярвам, че хората се държат по този начин — каза Блез.

— А как тогава? Майка нищичко ли не ти е казвала по този въпрос?

Голямата сестра поклати глава. Блис се изсмя на глас.

— Разбира се, мама не е казвала нищо на никоя от нас. Тя е толкова заета да се грижи за къщата и за татко, да успокоява страховете му относно Ашби, че никога дори и не се е сетила. Сигурно е имала предвид, че трябва да поговори с Блез преди сватбата, но с това бързане днес сигурно е забравила.

— Аз знам как мъжете използват жените. Сестрите се извърнаха към седемгодишната Ванора, която беше седнала в средата. Тъмните й очички святкаха.

— Откъде пък ти можеш да знаеш подобно нещо? — подигра й се Блис. — Ако продължиш да лъжеш, ще те наплескам, Вана!

— Гледах от тавана на обора как слугите използват слугините. Виждала съм и татко, макар и не много често, с една от млекарките — намусено отговори Ванора. — Искате ли да знаете, или не? А пък ако ме наплескаш, Блис, никога няма да кажа!

Спалнята изведнъж потъна в тишина и шест чифта любопитни очи се впериха във Ванора.

— Е? — попита Блис и сапфиреносините й очи потъмняха заплашително. — Ще ни кажеш ли, или не?

Пръстите я сърбяха да плесне самодоволно усмихнатото лице на по-малката си сестра.

Ванора се наслаждаваше на момента, който й предоставяше превъзходство над по-големите сестри, но дори и сега тя знаеше, че не бива да прекалява с търпението им. Особено на хапливата Блис. Пое си дълбоко дъх.

— Мъжете — започна бавно да говори — имат едно дълго нещо между краката си, точно като животните. Разбира се, не е толкова голямо като на жребците, но е по-голямо, отколкото на ловните кучета на татко. Доста по-голямо — натърти тя.

— О! — въздъхнаха Ларки и Линет и устицата им се закръглиха.

— Такова дълго и червено като на животните ли е? — настоятелно попита Дилайт. Тя изпитваше огромно любопитство, защото също като сестрите си и тя очакваше някой ден да й се случи чудото да стане жена. Съзнаваше, че за да преодолее страха си, трябва да знае какво я очаква.

— Трудно могат да се видят подробности от тавана на обора — забеляза Ванора. — Но на мен ми се струва, че само върхът на това нещо при мъжете е червен.

— Стига! — изсъска Блис.

— Ами — каза Блез. — Трябва да знаем как се извършва този акт, щом от мен се очаква да го изпълня утре. Ох, защо мама не ми обясни всичко? Графът ще ме помисли за пълна глупачка, макар че не може да се очаква от момичетата да знаят твърде много за това.

— Но ние трябва да знаем какво се прави — каза Блайт.

— На момичетата наистина трябва да им се говори. Продължавай, Вана. Макар че Блис може да не е съгласна, ние всички умираме от любопитство.

— Понякога мъжете целуват и галят жените — май харесват гърдите им — и после плъзват ръка между краката им. На жените това, като че ли им харесва, защото хихикат и въздишат и окуражават мъжете да продължават — продължи Ванора. — След малко тази игра приключва. Като че ли няма точно определено време колко да трае. При някои е по-дълго, при други трае по-кратко. Накрая мъжът поставя жената да легне по гръб, ляга отгоре й, изважда онова нещо от панталона си и го пъха между краката й, нагоре към корема.

— Не ти вярвам! — ядосано каза Блис. — Измисляш си, за да ни караш да те слушаме.

— Не ме интересува дали ми вярваш, или не — горещо възрази Ванора. — Истина е! Те го наричат „чукане“. Слугите винаги го правят в хамбарите. Скрийте се в сламата и ще видите, че говоря истината!

— Каза, че си видяла и татко да го прави с млекарката — попита Блис. — Кога?

— Виждала съм татко само два пъти, когато мама е била болна — беше отговорът.

— А как ти се струва, на жените това харесва ли им? — попита Блез.

— Аха, харесва им, но не мога да разбера защо. Струва ми се глупав начин за доставяне на удоволствие. Мъжете се движат нагоре-надолу върху жените, а те пък се притискат към тях. И двамата пъшкат и въздишат, целуват се и се галят. Струва ми се, че е нещо, дето не ми се иска да правя — завърши Ванора.

Ларки и Линет кимнаха заедно, съгласни с последните думи на сестра си.

— Мислила съм понякога какво ли е да ме люби мъж — обади се Дилайт.

— Хм — изсумтя осъдително Блис.

— А ти, Блез? — попита Блайт. — Всъщност ти се омъжваш утре. Мислила ли си, че ще се любиш с графа?

— До годежа никога не ми се е случвало да помисля за мъж по този начин — отговори честно Блез. — Не е имало защо. Аз не знаех дали някога ще се омъжа, а кой би могъл да ме ухажва тук, в Ашби. След годежа се опитах да си представя как ли ще се чувствам като съпруга на Едмънд Уиндам. Уви, за мен този човек е без лице! Опитах се да мечтая за него, защото май така трябва, но е трудно да мечтаеш за някого, когото не познаваш. Боях се да си го представям по някакъв начин, защото, ако после не съвпадне с представата ми, за мен би било трудно да го понасям.

— Мислиш ли, че той е красив като племенника си? — зачуди се Блайт. — Дали си приличат, щом са роднини?

— Надявам се да не си приличат. Аз намирам господин Антъни за нахален и невъзможен — каза Блез гневно.

— И защо? — обади се Блис.

— За нищо — успокои се Блез. — Просто господин Антъни не ми харесва.

— Ама защо? — продължи да пита Блис. — Ти дори не го познаваш достатъчно, за да можеш да твърдиш подобно нещо.

Блез се замисли за момент.

— Не знам защо — отговори най-после. — Но той ме дразни. Мога само да се надявам, че чичо му няма нищо общо с него. Надявам се също, че няма да ми се налага да го виждам често в Ривърс Едж.

— Това май няма да е възможно — предупреди я Блайт. — Херта е казала на баба Ада, че те двамата имат само четири години разлика. Отгледани са заедно от заварената сестра на твоя съпруг, майката на господин Антъни. Близки са повече и от братя. По-добре да прикриеш неприязънта си, сестрице. Освен че са роднини, съпругът ти и племенникът му са и приятели.

— Аз мога да прикрия чувствата си, Блайт. А после, когато се народят деца, господин Антъни няма да е от голямо значение за съпруга ми. Моят господар ще си има собствено семейство и няма да се интересува чак толкова от племенника си.

— Какво е това? Какво е това? — показа главата си през вратата старата Ада. — Защо моите пиленца още не са си легнали? Утре сутрин ще празнуваме сватба и вие няма да сте хубави, ако не сте се наспали. Хайде, всички в леглата! — Тя нежно избута Дилайт, Ванора и малките близначки вън от стаята.

С настъпването на нощта в стаята беше станало хладно. Блис и Блайт бързо се съблякоха, докато Блез отмяташе завивките. Трите сестри се пъхнаха в леглото, притиснати една до друга, за да се стоплят.

— Утре вечер ще ни бъде празно без теб, Блез — каза Блайт.

— Вземете Дилайт в стаята — дойде отговорът. — Тя ви е почти връстничка. По-близо е до вас по възраст, отколкото до Ванора и малките. Майка може би ще пожелае да отдели Глена от Гавин сега, щом ще се освободи едно място. Като единствено момче той трябва да спи в отделна стая. Ако Глена отиде при Ванора, Ларки и Линет, за Дилайт наистина няма да има място там. А пък и тя ще се зарадва, ако я поканите при вас, Блис. — Блез знаеше, че Блайт е с по-широко сърце и ще се радва, ако Дилайт дойде в стаята при тях двете.

— О, добре, нека дойде малката пикла — каза недоволно Блис. — И без това през зимата ще ми е студено, ако няма кой да ме топли и от двете страни. Нали спя по средата. — Тя обърна гръб на Блез. — Ще й кажа утре сутринта — завърши думите си и заспа веднага като друг път.

— Ще й бъде много по-мъчно за теб, отколкото си признава — каза тихо Блайт в тъмнината.

— Знам, на мен също ще ми липсва много.

В стаята стана тихо. Скоро Блез чу спокойното дишане на Блайт и разбра, че тя също е заспала. Всичко й беше така познато и спокойно, а утре трябваше да се откъсне от този сигурен рай, в който бе изживяла живота си досега. Щеше да започне нов живот с чужд човек, на чуждо място. Блез се замисли. Всъщност не беше изплашена, защото знаеше, че родителите й не биха се съгласили с тази женитба, ако не бяха съвсем сигурни, че лорд Уиндам е добър и почтен човек. Разбираше и причината за тази рязка промяна в плановете, нуждата от женитбата чрез пълномощника и бързото й пристигане в Ривърс Едж. Но дълбоко в нея все пак гореше едно малко ядно пламъче. Знаеше, че няма избор и трябва да се довери на преценката на граф Лангфорд заради доброто на селяните му. Но все си мислеше, че той въпреки всичко би могъл да се отдели от Ривърс Едж поне за един ден. Толкова много ли беше един ден?

Блез се обърна настрани. Утре трябваше да бъде най-важният ден в живота й. Беше нейният сватбен ден, но беше помрачен. Вместо ден на празнична радост, той щеше да бъде изпълнен с бързане. Трябваше да тръгне почти веднага след церемонията. Когато отиде да покаже на майка си красивите дрехи, които графът й бе изпратил, тя я предупреди:

— Ще пътуваш дълго до Ривърс Едж, защото ще трябва да обиколите през няколкото села на графство Лангфорд. Нужно е хората да те видят — каза Розмари Морган. — Затова няма да има празненство след церемонията. Само ще пийнем за твое здраве и за здравето на съпруга ти и ще трябва да тръгнеш. — Тя майчински прегърна детето си. — О, мила моя, толкова съжалявам, че няма да можем да отпразнуваме както трябва този най-тържествен ден в живота ти. Струва ми се нечестно. И все пак, като си помисля за доброто семейство, в което отиваш, смятам, че не бива да тъгуваме.

„Е, добре де — помисли сънливо Блез. — Каквото и да чувствам, жребият е хвърлен и не мога да направя нищо. Утре ще се омъжа. Дали церемонията ще бъде с пълномощник, или не, след това ще се срещна със съпруга си.“

Нейният съпруг! Как ли изглежда! Дали ще бъде мил с нея? Дали изобщо ще я обича? А тя дали ще го обикне? Колко малко всъщност може да им разкаже Вана. Сигурно графът ще бъде нежен, имайки предвид, че тя е девствена. Искаше да си представи какво ли би чувствала, когато той я люби, но в незнанието си й беше трудно да прецени каквото и да било. Естествено, разказът на Вана бе хвърлил някаква светлина върху тайнството между мъжа и жената, но тя не можеше да е сигурна дали благородниците правят същото, както и по-простите хора. „Скоро ще разбера“, реши тя и с голямо усилие се накара да не мисли повече за това. Най-после заспа.

Струваше й се, че изобщо не е спала. Изведнъж усети, че сестрите й я бутат да се събуди. В стаята беше дори и малката червенокоса Глена. С прегръдки и смях те я изтръгнаха от съня, като я засипаха с цветя.

— Ставай, сънливке! — викаха всички заедно. — Днес е сватбеният ти ден!

Блез се разплака, отново осъзнала, че те всичките са заедно сега за последен път. За нейна изненада сестрите й също се разплакаха, даже Блис, която въпреки това замърмори гневно.

— Цял живот сме си мечтали за сватбите. И сега, когато първата от нас тръгва, ние плачем и се държим като бебета. Нищо не разбирам!

Лейди Морган и старата Ада пристигнаха заедно с няколко слугини, които носеха вана и ведра с гореща вода, за да я напълнят. Леглото, в което бяха спали трите сестри, беше избутано в ъгъла на малката стая, за да могат да сложат ваната.

— Херта ще ти помогне да се изкъпеш и облечеш — каза Розмари Морган, след като другите момичета бяха изведени от стаята и те двете бяха останали сами. — Обаче има нещо, за което трябва да си поговорим преди това. Става дума за отношенията между мъжа и жената. Не е необходимо, нито е редно да знаеш твърде много, но трябва да знаеш поне какво те очаква, Блез. За останалото графът сам ще ти каже какво желае, какво му харесва и така ще трябва да бъде. Разбираш ли?

— Да, мамо — каза послушно Блез, като се надяваше обясненията на майка й да осветлят някои неясни въпроси, които бе оставил в нея вчерашният разказ на Вана. Но лейди Морган като че ли не беше склонна да навлиза в детайли по отношенията между съпруг и съпруга. За свое успокоение, Блез научи поне, че всички девойки, независимо от социалното им положение извършват акта по приблизително един и същ начин.

— Не трябва да се страхуваш — каза лейди Морган. — Макар че може да ти се види странно и неприятно в началото. О, да! Не бива да забравя да ти кажа, че когато мъжът ти за пръв път проникне в тялото ти, ще те заболи. Но това е само първият път и то се дължи на девствената ципа, която трябва да бъде разкъсана. От този момент ти вече няма да си момиче. Сега, мило дете, аз ще те оставя на вниманието на добрата Херта. Ти си добра дъщеря, Блез, защото си много смела. Аз знам, че ние всички ще се гордеем с графиня Лангфорд. — Тя бързо прегърна дъщеря си, потупа я по бузата и после излезе от стаята.

Херта влезе и като забеляза, че младоженката е тъжно замислена, не каза нищо. Помогна й да съблече ризата и да влезе във ваната, изкъпа я и изми косата й. После я уви с чисти чаршафи, за да я изсуши. Камериерката забеляза добре оформените бедра на момичето и широката извивка на корема, толкова различна от тази на горката лейди Катерина. Гърдите на момичето бяха малки, но добре закръглени. Беше тяло, предназначено за майчинство, за разлика от онова на починалата графиня. Херта внимателно разтри дългата й коса, за да я изсуши, а после я разреса внимателно.

— А сега, милейди — каза тя, — нека да те сложа да седнеш до прозореца. Ще разпръсна косата ти върху пешкира, за да изсъхне съвсем добре на септемврийското слънце.

Докато Блез седеше тихо, почти замечтана, и красивата й златисто кестенява коса потрепваше под есенния ветрец, Херта подреждаше дрехите и бельото, които булката трябваше да облече. Вратата се отвори и влезе прислужницата, която носеше и булчинската рокля.

След това времето като че ли запрепуска. Блез като че ли се отдели от тялото си, което обличаха и гласяха, и се гледаше отстрани. Чуваше как сестрите й не спират да възклицават от удоволствие, когато обличат собствените си нови рокли. Те почти не се нуждаеха от поправки, толкова точно бяха ушити. Всички бяха от кадифе. Блис и Блайт бяха с еднакви светлосини рокли. Тази на Дилайт беше червена, Ларки и Линет бяха в розово, Ванора — в прасковено — жълто. Вана беше онемяла от радост, облечена в първата си собствена рокля, а не наследена от по-големите си сестри. Петгодишната Глена беше облечена в тъмнозелено кадифе, а червеникавата й коса грееше над него. Не беше забравен и брат й Гавин. Той изглеждаше толкова горд в черния си кадифен костюм с брич.

— О, милейди, ти си най-красивата булка на света! — извика Херта. — Колко жалко, че няма огледало, за да се видиш, но няма значение. В апартамента ти в Ривърс Едж има прекрасни огледала. Утре и без това ще се облечеш отново в тази рокля, за да те видят хората. Тогава ще се огледаш.

Лейди Морган влезе в стаята.

— Господи, мила моя, ами ти си готова. Сестрите ти направиха този венец от маргаритки за главата ти. — Тя сложи красивото венче върху свободно пуснатата коса на Блез, с което се показваше положението й на девствена девойка.

Лорд и Лейди Морган заведоха най-голямото си дете във фамилния параклис. Там вече се бяха събрали всички — сестрите, слугите и старейшините на земите на Ашби.

Пред олтара, облечен с красиво избродирана бяла дреха бе застанал отец Джон, мъж на около петдесет години с побеляваща вече коса и светлосини очи. До свещеника бе застанал Антъни Уиндам, който щеше да представлява като пълномощник своя чичо, графа. Той беше облечен в черно кадифе.

Замаяна от събитията през последните двадесет и четири часа, Блез участваше в церемонията като насън. Тя каза своята част от репликите и почти замаяна видя как господин Антъни сложи на пръста й женска златна халка с инкрустирани върху нея цветя и сърца. Устата й беше пресъхнала… Не беше си представяла сватбата си така.

Най-после всичко приключи. Господин Антъни я изведе от параклиса. За пръв път след повече от час Блез успя да поеме дълбоко въздух. Почти веднага главата й се избистри. Вътре в параклиса се беше почти задушила от дима на свещите и благовонията.

— Малко си бледа — каза й той тихо. — Добре ли си?

Блез кимна.

— Сватбеното тържество, макар и бързо като това, може да накара булката да припадне. Не можех да дишам вътре, но сега съм добре.

Той я заведе в голямата зала. Семейството и всички останали влязоха след тях. Тогава баща й вдигна чаша. Всички го последваха.

— За здравето на дъщеря ми Блез — каза лорд Морган. — Да живее! Бъди щастлива! И много синове желая на моето първородно дете графиня Лангфорд!

— Да живее! Щастие! Много деца! Бог да благослови графиня Лангфорд! — се чу от всички страни в залата.

Всички пиха за нейно здраве и за здравето на отсъстващия жених. После накараха Блез бързо да отиде в стаята си. Там Херта й помогна да съблече красивата булчинска рокля и да се преоблече в тъмносинята кадифена пола и елечето със златна бродерия и перли. Новите ботуши на Блез бяха много удобни. Имаше достатъчно място и за дългия й палец. Херта постави малка плоска шапчица с прекрасно бяло перо на главата на господарката си и подаде чифт бели кожени ръкавици, избродирани със злато и перли също като елека.

Долу семейството й се беше събрало да я изпрати. Тя нежно прегърна Гавин и Глена.

— Да пазиш тази рокля — напомни на Ванора. — Помни, че като пораснеш, Глена ще я носи. Аз ще изпратя друга за теб. Обещавам.

— Искам да е на цвят като твоя костюм за езда — каза практичната Ванора. — Тъмносиньото ми отива.

— Ще ми липсваш, скъпа Блез — казаха отново в един глас Ларки и Линет. — Щом можеш, ела да ни посетиш.

— Ще дойда — обеща тя и ги разцелува по розовите бузи.

Дилайт се хвърли към Блез и я прегърна силно.

— Кой ще ме защитава от Блис и Блайт сега? — каза тя. — Знаеш ли, че те ме поканиха в тяхната стая? Довечера ще се преместя.

— Блайт ще те защитава, макар че нямаш нужда, защото винаги си успявала да се наложиш на Блис — засмя се Блез. — И слушай, освен това знам, че поканата е по идея на Блис.

— Наистина ли? — учуди се Дилайт. — Значи може би аз не съм права, като мисля, че тя ме тормози.

— Бъди търпелива с нея — предупреди я Блез и я прегърна силно. — Не оставяй езика си да те подведе. Мисли какво говориш!

Блис и Блайт застанаха пред нея. Бяха великолепни в светлосините си кадифени рокли, украсени с перли. Те наистина заслужаваха да се омъжат за могъщи хора, което сигурно щеше да е възможно сега, след като тя вече беше съпруга на Едмънд Уиндам.

— Красиви сте — каза тя. — Обещавам да намеря най-добрите съпрузи за вас, но мисля, че всеки мъж, който ви види, ще бъде готов да даде мило и драго, за да се омъжи за някоя от вас.

— Бъди щастлива, скъпа — каза Блайт и целуна сестра си по бузата. — Знам, че ще направиш за нас всичко, което зависи от теб.

— Чудесни думи — промърмори Блис. — Хубави думи, но да видим. Само времето ще покаже дали са верни. — После очите й се изпълниха със сълзи. Тя се разплака. — Дявол да го вземе! — изруга тихо и тропна крак, а скандализираната й майка вдигна молитвено нагоре очи.

— О, Блис — каза Блез, като се мъчеше да не се засмее на глас. — Ти ми направи най-хубавото пожелание на тръгване. Много ще ми е мъчно за теб.

— Извини ме, милейди, но трябва да тръгваме — намеси се Антъни Уиндам.

Блез му хвърли неприязнен поглед.

— Трябва да си взема сбогом с родителите, сър. Ще трябва да ме изчакате.

Тя се обърна към майка си. Двете се прегърнаха и в този момент Блез разбра колко много обича майка си.

— Опитай се да запомниш всичко, на което съм те научила, детето ми — започна лейди Морган.

— Ще помни! Ще помни! — каза лорд Морган, който разбираше нетърпението на Антъни. Като хвана дъщеря си за раменете, той я извърна към себе си. Целуна я шумно по бузата и после нежно я побутна към вратата, към мястото, където навън чакаха конете. Преди да разбере какво става, Блез се намери поставена на седлото.

— Но татко! — запротестира тя.

— Вече си женена жена, Блез. Ние те обичаме, благославяме те, но ако останеш още малко, и майка ти, и сестрите ти ще се разплачат. Освен това ние трябва да се върнем на полето, защото господин Гарт казва, че след ден-два ще завали. Знаеш, че ако завали, няма да можем да ожънем и да приберем зърното. Отивай у дома при съпруга си, дъще.

Тя добре разбра баща си.

Устните й се извиха в лека усмивка.

— Сбогом, татко — каза му тихо. — Обичам те.

После смушка коня и се отдалечи от семейството си, от Ашби, от всичко, което беше познавала и обичала. Отправяше се към новата си самоличност, към своя нов живот.