Бъртрис Смол
Блез Уиндъм (18)

Седемнадесета глава

Блез изтича по стълбите в спалнята си.

— Можем ли да тръгваме? — попита Херта, щом господарката й влезе през вратата.

— Да! Готови ли са ми дрехите за из път?

Херта хвърли обиден поглед към господарката си, като че ли искаше да каже „кога не е било всичко наред“. После помогна на Блез да смени елегантната дворцова рокля с костюма за път — копринена рокля в червеникав цвят и съответна пелерина, обшита със злато и гранати. Докато Блез се обличаше, камериерката привърши с прибирането на багажа и дворцовите слуги го отнесоха в каретата.

— Почакай ме в каретата, Херта. Идвам веднага.

— Добре, милейди — отговори Херта, докато наглеждаше изнасянето и подреждането на багажа.

Блез бавно премина през стаите, които беше обитавала някога като любовница на краля. Тогава не бе имала време да се сбогува с тях, тъй като бе заминала веднага след сватбата си с Антъни. Където и да отидеше обаче, част от нея щеше да остане тук, в „Гринуич“, в тези стаи, където бе споделила толкова много часове с краля на Англия. Погледна навън към Темза. Реката беше толкова различна от нейната красива Уай. Темза водеше към сърцето на Англия — Лондон, и сливаше водите си със световния океан, за да му разказва за Хенри Тюдор, най-красивият принц в християнския свят.

Тя се извърна с лека въздишка и погледна към огромното легло. Колко часове бе прекарала там, за да обслужва кралския сатир в прекомерната му страст. Господи! Колко беше изплашена в началото. А после откри онази древна истина, която всички жени знаеха откак свят светува. Беше научила, че всеки мъж е просто човек, същество, което се нуждае от доверие, обич и нежност. Хората се обичат по различен, начин, но нуждите им са еднакви. Когато научи това, тя вече не се боеше.

— Оглеждаш сцената на миналите си победи, ако може така да се нарече това, а лейди Уиндам? — чу тя неприятния младежки глас на Ана Болейн.

Блез бавно се извърна и видя момичето, застанало в стаята. Спуснатите дълги ръкави умело прикриваха шестия пръст на красивите й ръце. Някои шушукаха, че това бил белегът на вещиците, но никой не смееше да го каже гласно.

— Между тези, които се любят, няма победители и победени, госпожице Болейн. Те са равни, защото споделят своята любов, но ти не можеш да знаеш това, нали, скъпа?

— Аз никога няма да се отдам така лесно като теб, Беси Блаунт и глупавата ми сестра, която още плаче за великия си кралски любовник, когато мисли, че никой не я вижда — заяви госпожица Болейн.

— Скъпо дете… — започна Блез, но Ана Болейн я прекъсна.

— Аз не съм дете! Аз съм на деветнадесет години и съм само с две години по-млада от теб, милейди Уиндам.

— Ти си дете в познанията си за любовта, госпожице Болейн — каза Блез. — И по-добре чуй какво ще ти кажа. Аз не мога да говоря за госпожа Тайлбот или за сестра ти, но ти трябва да разбереш едно. Аз изобщо не му се отдадох. Хал е много добър, но ти внимавай как ще се отнасяш с него, защото кралят може да бъде и най-безпътният мъж. Ще бъда откровена с теб, госпожице Болейн. Първия път кралят ме взе насила, без моето съгласие. О, вярно е, че аз нямах защитата на скъпоценната девственост, защото бях вдовица, но не си мисли, че това ще те предпази, ако посмееш да отидеш достатъчно далеч в изкушението, на което подлагаш кралския жребец.

Бледото лице на Ана Болейн бе побледняло още повече.

— Ти лъжеш — прошепна тя.

— Глупости — изсмя се Блез. — Говоря истината и ако си умна, ще запомниш добре това, което ти казвам. А сега ме пусни да мина, госпожице Болейн. Каретата ме чака и аз имам няколко дни път, преди да стигна до любимия си съпруг и деца.

— Когато аз ще бъда кралица тук — каза Ана Болейн, съвзела се от шока след думите на Блез, — ти, няма да си добре дошла в кралския двор, милейди Уиндам.

— Независимо от това, госпожице Болейн, предупреждавам те, че аз ще идвам винаги, когато моят господар кралят ме повика. Аз съм най-лоялната поданица на краля! Така казах на моя съпруг, така казвам и на теб. — Блез бутна настрани слабоватото момиче и мина покрай нея.

Когато излезе на поляната пред двореца, Херта се затича към нея.

— Вече щях да дойда да те търся, милейди. Какво те задържа толкова дълго? Конете вече са нетърпеливи. Като че ли знаят, че си отиваме у дома.

— В последния момент трябваше да се сбогувам с някого, Херта — каза Блез и се качи в каретата.

Беше краят на май. Денят бе прекрасен. Слънцето грееше ярко и беше топло. Никакъв облак не закриваше ярката красота на синьото небе. Те пътуваха с отворени прозорци, защото, макар и да беше топло, падналите дъждове не позволяваха да се вдига прах по пътя. Кочияшът на граф Лангфорд и помощникът му, седнали на капрата, умело управляваха четирите коня. Ескортираха ги десет въоръжени конници.

Каретата заобиколи град Лондон и се насочи на запад. Пътуваха бързо и макар Блез да бе нетърпелива да си стигне у дома, тя настояваше на конете да се дават редовни почивки през деня, за да не се изморят или наранят, тъй като нямаха коне за смяна. Рано следобед на първия ден на Блез й омръзна да се вози в каретата и тя предпочете да язди сивия си кон, който беше завързан зад колата. Тази нощ спряха в „Червената роза“ — странноприемница с добра репутация. Блез беше доволна, че има голям и въоръжен ескорт, защото въпреки известността на странноприемницата като сигурно място за дами от добри семейства, се наложи хората й да я отървават от някакъв пиян благородник. Той бе видял Блез, когато пристигна, и бе така запленен от красотата й, че се опита да се промъкне в стаята й.

Бедният собственик беше извън себе си от притеснение.

— Милейди, не знам как да ви се извиня — говореше той. — Това е почтена странноприемница. Този човек е чужденец, никой не можеше да предположи как ще се държи, независимо от хубавото облекло и парите в джоба му. Моля ви да ни простите за този ужасен инцидент!

Блез го успокои. Беше по-скоро забавна, отколкото дразнеща случка. Беше прието да си помислиш, че можеш да предизвикаш такива силни чувства в непознат човек, с който си разменил само един учтив поздрав.

Херта обаче бе ядосана колкото и за двете.

— Почтена странноприемница! Само на думи! — мърмореше тя.

Към обяд на другия ден един от конете на каретата нарани копитото си и те намалиха хода, за да спрат в някое селище, където има ковач. Имаха късмет, че в селото, където най-после спряха, имаше малка, но чиста странноприемница. Селото беше малко и там не бяха отсядали пътници от ранга на Блез, освен случайно, както се случи и с тях. Странноприемницата се казваше „Трите патока“ и наистина в малкото езерце плуваха три патока.

Господарят се затича да ги посрещне, като бършеше ръце в престилката си и се кланяше.

— Добре дошла, милейди. Къщата ми е малка и за съжаление, не мога да ви предложа кой знае какво, но тъй като сега всички са на полето, тя е изцяло на ваше разположение.

Блез се усмихна и собственикът веднага се превърна в неин роб.

— Имате ли сайдер? — попита тя. — Много съм жадна. А на мъжете дайте, каквото поискат за пиене. Днес беше много топло. — Тя се обърна към камериерката си: — Херта, ти какво ще пиеш?

— Тъмна бира — отговори тя. — Ужасно съм жадна, милейди. В каретата е задушно въпреки отворените прозорци.

— Горката Херта — съжали я Блез, докато собственикът изтича да донесе напитките. — Знам, че не обичаш да яздиш и не съм взела кон за теб.

— И много добре си направила — измърмори Херта. — Пътуването и без това не ми е любимо занимание. Така си мечтая да си стоя вкъщи, милейди!

— След като се приберем, сигурно няма да ни се налага да пътуваме често — каза Блез с усмивка. — Намислила съм да даря Ниса и Филип с няколко братя и сестри.

— Пък и тъкмо ти е време — съгласи се Херта. На коня беше поставена подкова и те тръгнаха отново. Блез изпитваше удоволствие от ездата под топлото пролетно слънце. Околностите бяха изключително красиви. Всичко бе позеленяло и макар цъфтежът да бе отминал, ливадите бяха пълни с макове, маргаритки и червен прищеп. Агнетата вече бяха пораснали, но имаше много млади теленца и жребчета, които тичаха лудо по полето.

У дома. Тя си отиваше у дома в Ривърс Едж. У дома при Антъни. В къщата и при мъжа, когото обичаше. Искаше да стигне колкото е възможно по-скоро, за да му каже, че го обича. Как е могла да бъде толкова глупава? Толкова сляпа? Толкова упорита? Бе му родила син, а никога не бе му казала, че го обича. Даже не го беше осъзнала, докато кралят не я попита и тя не разбра истината. Или пък го знаеше? Дали дълбоко в сърцето си не беше го усетила, но е била толкова упорита, за да не го признае и пред себе си, и такава егоистка, че да не му каже? Никога не се беше мислила за твърдоглава, но през последните няколко години бе открила толкова нови и странни черти в характера си.

Спирането при ковача ги беше забавило и те пътуваха до стъмване, докато стигнат в странноприемницата „Кралският герб“. Блез слезе от коня си и отиде до каретата, където единият от мъжете отваряше вратата да излезе Херта. Когато тя не се появи, той погледна вътре и се отдръпна с ужас.

— Какво има? — попита Блез. — Къде е Херта?

Въоръженият мъж само посочи и като се приближи, Блез видя прислужницата си свита на пода и дишаща хрипливо.

— Изнесете я оттук — нареди Блез на охраната си. — Тя е болна!

— Не, милейди, няма да я пипна! Тя се е заразила от треска! — Той бавно отстъпи до мястото, където бяха застанали другите мъже.

— Треска ли! — По гърба на Блез полазиха тръпки. — Откъде знаеш? Да не си лекар?

— Всеки знае как изглежда треската, милейди! Когато напуснахме „Гринуич“, там тъкмо започваше епидемията. Половината от слугите в кухнята вече бяха болни. Аз си помислих, че сме си тръгнали точно навреме. — Той се прекръсти.

В този момент се приближи собственикът на странноприемницата, за да ги посрещне, но като видя суетнята, се спря.

— Какво се е случило?

— Аз съм графиня Лангфорд — каза Блез. — Вие ме очаквате. Моята прислужница е болна и трябва да я внесем вътре.

— Болна ли? — Собственикът пристъпи от крак на крак. — От какво е болна, милейди?

— Има треска — промълви уплашеният мъж от охраната.

Блез го изгледа яростно.

— Треска ли? — Сега собственикът заотстъпва назад. — Моля да ме извините, милейди, но аз не мога да ви пусна. Вие всички може да сте заразени. Може да заразите и нас. Отивайте си!

Капитанът на охраната бързо се приближи, хвана собственика за яката и го вдигна от земята.

— Няма да отсядаме в странноприемницата ти, червей такъв, но ти ще нахраниш нейно височество и мъжете. Ще се погрижиш конете да бъдат нахранени и напоени. Чак тогава ще си тръгнем. Разбра ли ме, дребен хитрецо?

— Ще ми трябват леген, чисти кърпи и студена вода — каза Блез, след като се възстанови от първоначалната си уплаха.

— Чу ли какво каза нейно височество? — извика гневно капитанът и пусна собственика, който кимна и бързо влезе в странноприемницата. Тогава капитанът пристъпи напред и като се пресегна, взе на ръце припадналата жена от каретата и я положи навън на една пейка. — Не трябва да се приближавате много до нея, милейди. Треската е заразна.

— Тогава аз вече съм се заразила, капитане — каза Блез. — Кой е по-близък на Херта от мен? Аз ще се грижа за нея. Но как да стигнем по-бързо до вкъщи? Никой няма да ни приеме да спрем да си починем, а конете не могат без почивка.

— Ще намеря подслон, милейди, не се бойте — твърдо отвърна капитанът. — А на сутринта ще изпратя двама от мъжете до Ривърс Едж за помощ. Ще им трябва един ден, за да стигнат, и още един ден да дойде помощта.

— Изпрати този глупак с дългия език — нареди Блез. — А като се върне вкъщи, изпрати го обратно на полето.

Капитанът кимна.

— Да, милейди, той не става за охрана, съгласен съм с вас. Не искам страхливци с мен.

— Само ни намери подслон — каза Блез. — После ти и другите ще стоите далеч от мен и Херта. Не искам да се заразите.

— За мен няма защо да се боите, милейди. Аз съм преболедувал от треска, когато бях на четиринадесет години. Тя не повтаря… ако оздравееш… Сигурно има и други от мъжете, които са боледували и също са оздравели. Защо да не се грижим ние за камериерката?

— Не, капитане — каза Блез. — Не ви е работа да се грижите за жена и освен това аз отговарям за Херта като нейна господарка. Аз ще се погрижа тя да оздравее. Бог и Светата майка ще ме пазят, не се бойте за мен, както и аз не се боя.

Капитанът я погледна с възхищение, кимна и се подчини на желанието й. Неговото семейство принадлежеше на Лангфорд, откакто графството бе дадено на семейство Уиндам. Той се гордееше, че тази жена е негова графиня. Беше горд, че нейните синове, които сигурно щяха да са здрави и силни, ще наследят земите на Лангфорд.

Слугите на хана им донесоха храна: току-що свалени от огъня печени петли, говеждо месо, шунка и овче месо. Донесоха още хляб, сирене, бира и вино. Имаше дори кошничка с пресни ягоди за Блез — нещо като компенсация и извинение от изплашения собственик, който не искаше да обиди такава важна клиентка.

След като се нахраниха, капитанът се приближи до Блез.

— Собственикът е ужасен, но каза, че има един стар хамбар, където държи сено за конете, и ние можем да отседнем там. Той е само на половин миля надолу по пътя, милейди. Предлага ни да се подслоним там, докато Херта се оправи достатъчно, за да може да пътува. Аз му предложих сребро, за да ни снабдява с храна. Мисля, че нямаме друг избор, и ви се извинявам за неудобството, което ще изпитате, милейди.

Блез се усмихна едва-едва.

— Поне ще имаме покрив над главите си, капитане. И на това съм благодарна. А какво ще правим с водата?

— До хамбара има кладенец и собственикът се кълне, че водата става за пиене.

— Тогава да отиваме там, капитане. Искам да настаня Херта колкото е възможно по-удобно и по-бързо.

Хамбарът бе малък, но здрав. Двама от мъжете, които също бяха преболедували от треска, занесоха Херта вътре. От дванадесетте мъже, които придружаваха Блез, пет не бяха прекарали треската. Тях тя накара да се върнат в Ривърс Едж, за да не се заразят. Не искаше да занесе точно такъв „подарък“ от кралския двор на хората си. Тя трепереше при мисълта, че може да зарази двете си деца.

— Изпрати при мен хората, които утре ще носят съобщението в Ривърс Едж — каза Блез на капитана, преди да влезе в хамбара. Когато те дойдоха, Блез нареди: — Ще кажете на графа, че трябва да премести децата заедно с лейди Дороти в Ривърсайд. Ще останат там, докато опасността премине. Разбрахте ли?

— Да, милейди — отвърнаха те.

Сега тя се почувства по-спокойна, защото, макар да не бе виждала болни от треска през живота си, знаеше колко смъртоносна и заразна болест е. В Англия имаше много отдалечени села, като Ашби например, където треската не бе върлувала. Тя се бе появила по времето на царуването на бащата на Хал и бе взела много жертви. Затова всички в Англия бяха чували за тази болест.

Блез влезе в хамбара, където бяха положили Херта върху подредено като легло сено, покрито с пелерината й. Блез съблече своята, поиска от един от мъжете да й донесе ведро студена вода и коленичи до прислужницата си.

— Ще ви трябва помощ, за да я съблечете — коленичи до нея капитанът.

Двамата свалиха дрехите на Херта и я оставиха само по риза и чорапи.

— Свалете й бонето и разпръснете косите й, за да не се задържа потта, милейди. Старата ми майка все казваше, че потта не бива да се задържа, защото колкото повече се поти тялото, толкова е по-добре. Така излизали всички отрови.

Блез направи, както той й каза.

— Ще се редуваме да я наглеждаме, милейди — реши капитанът. — Идете сега да си починете, защото изглеждате изморена от пътуването. Цял ден сте, яздила.

— Не — каза Блез. — Ще я наглеждам, докато усетя, че имам нужда от сън. Херта ми е приятелка, капитане. Не мога да я изоставя, защото и тя не ме е изоставяла никога.

Капитанът кимна и се отправи към отсрещната страна на хамбара, където другите мъже, след като бяха настанили конете, бяха легнали да спят. Само петимата, които не бяха боледували, останаха отвън.

Блез замислено започна да разтрива със студена вода камериерката си. Горката Херта просто гореше от треската и въпреки усилията на Блез температурата й не спадаше. Блез, макар и изморена, продължи да мокри и разтрива Херта, докато водата във ведрото не помътня от солта на потта, която се отделяше от тялото на жената. Херта започна да трепери силно след няколко часа и Блез я зави и със своята пелерина, но не успя да спре треската, която разтърсваше тялото на камериерката. Така премина цялата нощ. Херта бе още жива, но положението й не беше се подобрило.

— Защо не ме извикахте, милейди? — строго й каза капитанът, приближил се тихо до нея. — Ако нещо ви се случи, графът ще ме убие.

Блез му се усмихна.

— Не съм изморена — каза тя.

— Независимо от това, трябва да си починете — настоя той. — Зазорява се и нашите хора са готови за тръгване.

— Трябва да се нахранят — предупреди Блез.

— Оставихме храна от снощи, милейди. Няма да останат гладни. Сега аз ще се погрижа за вас и за вашата прислужница, но вие трябва да си починете. — Той я зави с пелерината си и я поведе към едно по-закътано място в хамбара.

Тя не се противопостави, защото изведнъж усети, че е много изморена. Какъв късмет, че този капитан е толкова умен. Тя с благодарност се отпусна и зави с пелерината. Заспа веднага. Не знаеше колко е спала, но едва отвори очи и един от мъжете й донесе хляб, сирене, пилешко месо и малко вино. Капитанът явно беше много наблюдателен. Тя започна да яде бавно. Когато свърши, се измъкна навън да се разходи. Беше късен следобед и денят беше хубав, както и предишните два.

Когато се върна, намери капитана до Херта.

— Как е тя? — попита Блез, като гледаше към прислужницата си, която не беше никак добре.

— Още е жива. Тя е жилава, милейди. Аз мисля, че ще оживее. Щом издържа толкова дълго, това е добър знак.

— Иди да се нахраниш — каза му тя. — Аз ще се грижа сега за нея.

Капитанът се отдалечи и Блез отново се настани до Херта. Жената не изглеждаше толкова изтощена, както през нощта, но Блез не знаеше това добре ли е, или зле. Въпреки че все още се потеше, потта не беше толкова обилна като предния ден, а пък и сега не я тресеше…

Скъпата Херта! Нейната камериерка, да, но и добра приятелка, откакто Блез беше дошла в Ривърс Едж. Скъпата Херта с майчинската си хитрост, която можеше да я измъкне от всяка ситуация, независимо колко е сложна. Не биваше да умира! Блез се беше освободила от тежката мъка по Едмънд, но не искаше да й бъде отнета нито една от останалите й две връзки с него — Ниса и Херта.

„Благословени Боже — замоли се тихо тя. — На теб моята Херта не ти е нужна, но на мен ми е необходима. — Дали щеше да бъде чута подобна молитва, чудеше се Блез. — Благословена Дево, моли се и ти за Херта.“

Тя потопи едно парче плат в студената вода и избърса челото на жената. Херта лежеше тиха и бледа. Дишането й беше хрипливо и тежко. Скоро тя започна отново да се тресе и трябваше двама мъже да я държат. Блез беше прехапала устните си до кръв от страх. Като че ли каквото и да правеха, състоянието на Херта си оставаше непроменено — в безсъзнание, мятаща се в треска и потяща се непрекъснато. Не можеха да направят нищо, освен да чакат и да сменят дрехите й. От време на време успяваха да налеят по малко течност в гърлото й. Часовете се нижеха монотонно.

Отново падна нощта. Капитанът нареди на един от хората си да смени Блез и я изведе в топлата привечер на чист въздух. Миришеше на цветя и топлина. Блез скоро се съвзе. Беше толкова красива вечер. Вечер, в която трябваше да се живее! Вечер, която даваше увереност за един по-добър утрешен ден. Сигурно молитвите й ще бъдат чути!

Откъм странноприемницата дойдоха слуги и донесоха храна и малка бъчвичка с бира, от която веднага наляха за Блез и хората й. Капитанът настани господарката си на едно трикрако столче, което беше намерил в хамбара, и й донесе голяма чиния със заешко месо, още вдигащо пара, парче топла извара и твърдо сирене. Донесе й още една чаша бира.

— Има и още — каза й с усмивка. Блез му благодари и започна да се храни. Едва сега усети колко е гладна. Когато свърши, установи, че иска още, и отиде да потърси капитана. Той й напълни чинията с шунка, още сирене и хляб. Най-после, заситена, усети, че й се спи.

— Ще поспя до полунощ — каза на капитана. — Но после ще ме събудиш, за да те сменя. Ще остана с Херта до сутринта. Обещай ми, капитане!

— Ще ви събудя, милейди — каза той.

Блез влезе в хамбара и се сгуши в пелерината на капитана. Заспа веднага. Когато той я докосна по рамото, тя скочи веднага.

— Как е тя? — попита го.

— Няма промяна, милейди — каза той. — Но утре вече ще знаем дали ще оживее, или не, защото болестта рядко продължава повече от два дни.

Нощта се нижеше бавно. В хамбара се чуваше само хъркането на спящите мъже и шумоленето на мишките в сламата. Блез внимателно премести свещите, които й бяха единственият източник на светлина. От време на време Херта стенеше, но като че ли голямата треска беше отминала. Тя все още изгаряше от температура, но потта бе намаляла. Обилната вечеря тежеше в стомаха й. Няколко пъти главата й клюмаше и тя на два пъти наплиска лицето си с вода, за да се освежи. Най-после тя задряма в тишината на хамбара. Събуди се от някакъв странен звук. Изплашено протегна ръка да пипне челото на Херта, защото, макар да чуваше, че тя диша, дишането й беше много тихо.

— Милейди! — Гласът на Херта! Силно отслабнал, но на Херта. И очите й са отворени! За пръв път от няколко дни. Отворени и гледащи към Блез!

— О, Херта! Ти си жива! — извика щастливо Блез. — Ти си жива! Победихме!

Херта едва-едва се усмихна на господарката си, а после затвори очи и заспа здрав сън.

— Сега вече ще се оправи — каза капитанът, който беше коленичил до Блез. — Трябва й почивка, за да оздравее, но треската я остави благодарение на Бога!

Блез заплака от облекчение, а капитанът неспокойно запристъпва от крак на крак до нея. Въпреки че инстинктът му подсказваше, че трябва да я успокои, защото тя беше само една жена, чувството му за подчинение му забраняваше подобна интимност с по-високопоставена дама. За негово успокоение, тя скоро престана да плаче.

— С мен всичко е наред, капитане — каза тя. — Ако сложите някой да наглежда Херта, аз бих искала да изляза навън да си поосвежа главата. — Без да чака отговор, тя стана и излезе.

На изток се зазоряваше. Хоризонтът блестеше в червено-оранжево, а отдолу се виждаше яркорозова и тъмнопурпурна блестяща ивица, обагряща полето. Блез наблюдаваше с удоволствие красивия изгрев на слънцето. Птиците пееха, а отдалеч се чуваше конски тропот, който се приближаваше. Появи се голяма група конници. Сърцето й затуптя по-бързо, когато Блез видя да се приближава съпругът й с група мъже.

— Капитане! — извика тя възбудено. — Капитане!

Конниците скочиха от конете и Антъни приюти Блез в прегръдката си.

— Благодаря на Бога! — после я целуна и попита. — Херта?

— Кризата премина — каза Блез. — Тя ще живее. Така каза капитанът. Сега спи.

— Добре! Трябва да ви отведем у дома, ангел мой.

— Децата! Изпрати ли ги в Ривърсайд, както те предупредих? Опасността не е минала още, Тони. Не и докато не бъда сигурна, че не съм донесла някоя друга зараза от „Гринуич“.

— Заминаха с майка ми, час след като получихме съобщението ти, Блез. Аз ценя живота им толкова, колкото и ти.

— Тони, имам толкова неща да ти кажа. Когато бях в „Гринуич“… — започна тя, но той я прекъсна.

— Имаме много време да говорим за това, мадам, като си идем вкъщи. Херта се нуждае от по-удобно място, за да възстанови силите си, а не от този хамбар. А ти, предполагам, искаш да се изкъпеш. Колко близо е тази странноприемница, за която ми казаха хората ти.

— Надолу по пътя зад завоя — отвърна тя.

— Ще изпратя хора да вземат две допълнителни смени коне. Така ще можем да стигнем до полунощ в Ривърс Едж. Погрижи се сега за Херта и я приготви за път, ангел мой.

Той като че ли се радваше, че я вижда. Дори беше благодарен, че е здрава и все пак отношението му беше малко хладно. Блез се отдалечи от съпруга си и се върна в хамбара. Нежно събуди Херта.

— Трябва да ми помогнеш да те облека, Херта, защото графът дойде да ни отведе у дома — каза тя и камериерката кимна. Двете заедно успяха да приведат Херта в по-приличен вид.

— Благодаря ти, милейди — каза Херта с треперещ, но по-сигурен отпреди глас.

Доведоха допълнителните коне от странноприемницата и ги запрегнаха в готовата за тръгване карета. Капитанът доведе Херта до колата и й помогна да седне. Тя беше слаба, но успя да изпие коктейла от яйце и вино, който Блез й беше приготвила. Бяха донесли и друга храна от странноприемницата и бяха уредили сметката със стопанина. Хората се нахвърлиха на храната, но Блез още чувстваше тежест в стомаха си от снощната вечеря, а пък и мисълта за пътуването в каретата не й позволи да хапне нищо. Все пак някой трябваше да пътува в нея с Херта и Блез реши, че не е честно да кара някой от хората на капитана да го върши, а те всички й бяха помагали много през последните два дни.

Тя замислено седна в каретата, където щеше да прекара още дълги часове, преди да стигнат в Ривърс Едж. Кочияшът се качи на капрата и всички тръгнаха. Антъни почти не беше говорил с нея. Имаше да му казва толкова неща, а той не беше й позволил да говори. Изведнъж тя се сети, че като го е извикала на помощ, всъщност е застрашила и него със заразата. Не знаеше дали е боледувал от треската. Ами ако сега се зарази, разболее и умре? Обхвана я силна тревога. Ако можеше Антъни да обяви почивка, поне щеше да го попита. Тя се размърда неспокойно. В каретата, въпреки смъкнатите прозорци, беше горещо. Отсреща Херта спеше спокойно. Блез отпусна малко връзките на корсета си. Нямаше кой да я види, а преди да спрат, щеше да ги оправи.

Докато яздеше в началото на кортежа, Антъни мълчаливо благодареше на Бога, че тя е добре. Когато пристигнаха пратениците й, бе изпаднал в ужас от мисълта, че нещо може да се случи с нея. Сега искаше само да я заведе здрава вкъщи. Яздеше, без да спира, докато капитанът не го настигна.

— Милорд, трябва да спрем! — надвика той шума от каретата и копитата на конете. — Ако не си починат, конете няма да издържат.

Графът махна на ескорта да спре. Мъжете скочиха от конете си с облекчение. Антъни се приближи до каретата да види как са жена му и Херта. Херта още спеше, но Блез, която затягаше шнуровете на корсажа си, изглеждаше изморена и неспокойна.

— Тази карета е непоносима — оплака му се тя. — Умирам от горещина. Херта ще спи спокойно още няколко часа. Искам да пояздя, Тони!

— Не си ли много изморена? — попита загрижено той.

— Не.

— Тогава ще ти доведа коня — съгласи се той. — Искаш ли малко вино? — Тони й предложи кожения мях, който носеше със себе си.

Блез изпи няколко големи глътки.

— Толкова съм жадна — каза тя, когато му го върна. — Ти беше прав. Наистина искам да се изкъпя. В студена вода, защото е много горещо, а е едва месец май.

Почиваха почти цял час. Оставиха конете да пасат в ливадата до пътя. Херта се събуди, пийна няколко глътки вино и отново заспа спокоен сън. Капитанът нареди на един от младите мъже да пътува в каретата с оздравяващата камериерка.

— Трябва да има някой с нея, милейди — каза той, а Блез му благодари.

Пътуването продължи. В началото свежият въздух й се видя приятен, но привечер, когато слънцето започна да залязва зад хълмовете, Блез вече не чувстваше хлад. С всяка измината минута й ставаше все по-горещо и скоро по гърба й потекоха вадички пот.

— Антъни! — Тя едва чуваше собствения си глас, заглушен от шума на копитата. — Антъни! — Прилошаваше й и не можеше да задържи юздата. Блез се наведе и се хвана за шията на коня, а човекът до нея ускори ход, за да извика графа.

Антъни забеляза сигнала му и като я видя, че едва се държи на коня, спря и се наведе да хване юздите на нейния кон, за да го спре също. Скочи от седлото си секунди, преди жена му да падне, взе я на ръце и закрещя отчаяно:

— Блез! Блез! Какво ти е, ангел мой?

— Горещо — промълви тя, без да отвори очи. — Толкова е горещо, Тони.

— Господи! — прошепна Антъни. — Тя има треска!

— Нека аз да я взема и да я положа в каретата, милорд — намеси се капитанът. — Не бива и вие да се заразите.

— Не — отвърна му Антъни. — Аз съм боледувал от треска. — Той занесе Блез в каретата и я положи върху седалката.

Пътуването продължи. Бързаха да достигнат Ривърс Едж. Херта бе преодоляла кризата и сега се поправяше, но положението на Блез едва сега започваше да се влошава. Трябваше да стигнат бързо у дома, където да я лекуват както трябва. Капитанът беше изпратил двама от мъжете напред, за да предупредят вкъщи за тревогата и слугите да се подготвят да ги посрещнат с всичко необходимо за болната.

Луната изгря и освети пътя. Най-после нощният пейзаж доби познати очертания и стана ясно, че са навлезли в земите на Лангфорд. Преминаха в галоп през заспалите селища. Луната осветяваше тихите води на реката и тишината се нарушаваше само от трясъка на копитата на галопиращите коне. Най-после се показа къщата. Всичките й прозорци светеха в очакване.

Докато каретата спираше пред входа, слугите изтичаха навън. Отвориха вратата на каретата и внимателно поеха господарката си още преди Антъни да успее да скочи от коня си. Помогнаха и на отслабналата Херта да влезе у дома. Бързо занесоха Блез в спалнята. Няколко прислужнички бързо я освободиха от дрехите и я преоблякоха в суха нощница.

— Момичетата ще се грижат денонощно за нейно височество, милорд — каза икономката, госпожа Елис.

— Не — поклати глава Тони. — Аз сам ще се грижа за нея. Така трябва! — Той бързо съблече пелерината и жилетката си. — Донесете ми всичко необходимо, кажете ми какво трябва да правя, и оставете тук само онези, които са боледували от треска.

— Милорд — възрази госпожа Елис. — Не е мъжка работа грижата за болна жена.

Той вдигна поглед към нея. Очите му бяха изпълнени с такава мъка и страх, че икономката се изплаши.

— Блез е моята жена — простичко каза Антъни и като придърпа един стол до леглото, седна. Тя изглеждаше толкова дребна, легнала там. Когато започна да я тресе, мъката го прониза като нож. Спомняше си как с Едмънд бяха боледували като млади. Не бяха страдали много и само за ден беше им преминала кризата. Но също си спомни, че много хора бяха умрели от епидемията.

Блез не биваше да умира. Не биваше! Имаше толкова неща да й казва. Имаха толкова неща да свършат заедно. Тя беше неговият живот. Беше сърцето на Лангфорд и народа му. Господ не би му я взел, не би я отнел от децата, от всички тях. Той нежно попи потта от лицето й и сложи нова студена кърпа върху челото.

„Горещо. Горещо. Защо е толкова горещо? Не можеше да си спомни толкова горещо лято в Ашби. Мамо? Къде е майка й? Може би се грижеше за новото бебе. У тях винаги имаше ново бебе. Това го бяха нарекли Дилайт. Отец Джон така се ядоса на майка й, когато му каза името. Но тя се засмя и каза, че ще кръстят бебето Мери Дилайт, както и другите бяха кръстени Мери Блез, Мери Блис и Мери Блайт. Така църквата ще бъде удовлетворена. Майка й беше казала, че Мери е най-хубавото име на светица…“

„Горещо. Горещо. Дали някога ще си намерят съпрузи? Нямаха никакво злато за зестра. Татко и мама се бояха. Големият син на земевладелеца се опита да ме целуне в градината. Аз го ударих. Той няма да посмее да каже. Блис казва, че съм глупава, защото, ако той ме вземе без зестра, поне една от нас ще има съпруг. Ами нека Блис го вземе. Аз по-добре да си остана мома, отколкото да се оженя за земевладелския син. Нека Блис го вземе тоя глупак, ама и тя не иска. Иска нещо повече.“

„Аз ще се женя! Ох, толкова ме е страх, но никой не бива да разбере. Една графиня не бива да показва чувствата си. Трябва да й намеря съпруг. Трябва да им помогна на всички. Ох! Той е толкова красив. Ако и съпругът ми е като него, ще е добре. О, моля те, Света майко, нека моят съпруг бъде по-мил от Антъни Уиндам!“

„Едмънд! Едмънд! Скъпи боже, колко те обичам! Имаме дъщеря, макар че толкова ми се искаше да бъде син. Ниса ли? Искаш да я наречем Ниса? Да, милорд, хубаво име! Едмънд, обичам те. О, Едмънд, не ме оставяй! Не можеш да умреш! Не! Не! Мразя те Антъни! Мразя те!

Ти уби моя Едмънд!“

„О, боже, колко ме е страх! Колко ме е страх! Защо те всички ми се кланят и подмазват, щом кралят ме иска само за леглото си? Искам да си ида у дома в Ривърс Едж, но не мога. Не биваше да идвам тук. О, боже, не трябва да викам, ще го обидя! Моля те! Моля! Не ме насилвай! Не искам любовник. Не искам. О, защо чувствам удоволствие, когато не искам? Не разбирам. Не разбирам!“

„Горкият Хал. Не е лесно да си крал. Властта също си има цена. Всеки иска нещо. Хал иска син, но не може да го получи от кралицата. Казва, че не е женен в действителност. Аз не знам. Горкият Хал. Горкият Хал. Какво ще стане с мен, когато му омръзна? Не го искам. Мразя го! Горкият Хал. Само Уил — шутът — и аз го разбираме.“

„Горещо. Горещо. Защо ми е толкова горещо? Искам да отворя очи, а не мога. Помогни ми, Тони! Помогни ми!“

Той я наблюдаваше безпомощно цяла нощ, докато от всяка пора на тялото й се отделяше пот. Изгаряше от висока температура, а той се опитваше да й помогне, като сменяше студените кърпи на челото й и наливаше изстудена вода и вино в устата й. Тя непрекъснато стенеше, мяташе се в леглото, а той нищо не можеше да направи.

На сутринта дойдоха две млади прислужници да сменят бельото на леглото и на господарката си и с указания от госпожа Елис да изпратят графа да се нахрани, докато те свършат работата си. Антъни се изправи вдървено и излезе, като гледаше изплашено към жена си. Той не се бави дълго. Само провери, че Херта е по-добре и е будна. Камериерката се разплака, като разбра, че господарката й се е разболяла.

— Тя не биваше да се грижи за мен, милорд. Ако можех, щях да я предупредя! О, ако тя умре, никога няма да си го простя!

— Тя може да се е заразила от някого още в кралския двор, Херта. Не от теб! Не бива да се обвиняваш. Блез няма да умре. Не може! Ние всички имаме толкова голяма нужда от нея. Сега ти трябва да се оправиш, защото ще ми е нужна твоята помощ, за да я гледаме.

— Ти сам ли я гледаш, милорд? — Херта бе шокирана не по-малко от госпожа Елис.

Антъни се усмихна.

— Аз трябва да бъда до нея — каза той и излезе от стаята. Спря в кухнята и взе чиния със студено месо, хляб и сирене и се върна в спалнята на Блез, където прислужниците вече бяха сменили бельото на господарката си. Те напуснаха стаята с поклон и го оставиха отново сам с Блез.

Антъни бавно дъвчеше храната по-скоро по навик, отколкото от глад. Не усещаше вкуса й. Само силното вино приятно го затопли. Тя лежеше тихо. Толкова спокойно и все пак, когато смени кърпата на челото й, тя пареше. Беше толкова болна! „Скъпи боже, помогни й! — помоли се тихо той. — Помогни й!“ Точно в този момент Блез отново се разтресе.

„Горещо, о, колко горещо! Сега съм съпруга на Антъни. Не на Едмънд, а на Антъни. Антъни излъга краля, за да ми стане съпруг. Не биваше да лъже Хал, но каква услуга пък направи с тази лъжа на краля. Все пак Хал не бива да знае. Той не трябва да разбере, че Антъни е излъгал. Той излъга, защото ме обича. Обича ме! Аз не го обичам: О, трябва! Той е толкова добър към мен. Добър е към Ниса. Дилайт обича Антъни. Горката Дилайт. Не исках да я нараня, но го направих. Не те обичам, Тони. Не! О, да! Обичам те! Не бива! Трябва да остана вярна на паметта на Едмънд! Няма да ти казвам и никой няма да знае. Само Бог. Той ще знае! О, какво да правя? Кралицата няма да ме изслуша. О, горкият Хал! Госпожица Болейн е лошо същество.

Тя ще бъде съпруга на краля. Горкият Хал! Горкият, горкият Хал!“

Часовете отминаваха, а Блез оставаше в безсъзнание, изгаряща от треската. Нощта дойде и графът остави жена си за момент, за да отиде да каже на Херта, че още няма промяна. Когато се върна, намери чиния с храна върху масата. Яде без апетит, като остави половината.

Да натопи кърпата във водата. Да я изстиска. Да смени сгорещената кърпа с нова. „Пий, ангел мой! — Той постави чашата до устните й, бавно наля течността в гърлото й. — Пий, Блез. Имаш нужда от течности.“ Клепачите му натежаха, но той няма да позволи никой да го смени, докато не отмине опасността. Бореше се със съня. Главата му клюмаше, а той стреснато се изправяше. Накрая не успя да се пребори и заспа, както беше седнал.

„Горещо. Горещо. Ще се разхлади ли някога? Ние имаме син. О, колко е хубав. Ще го нарека Филип. Не Едмънд, защото Едмънд умря. Не Антъни, защото аз си имам Антъни. Не Хенри. Много Хенри се събраха, пък и не искам някой от онези глупаци, които не могат да броят и на пръсти, да се усъмни в бащинството. О, Филип, колко те обичам! Колко приличаш на баща си. И баща ти обичам също, мое малко момче, но смея ли да му кажа? Трябва да те оставя, сине. Кралят се нуждае от мен. Аз съм завинаги неговата най-лоялна поданица. Горкият Хал. Колко страда по госпожица Болейн! Той я обича. Знам, че я обича, но тя се интересува само от своите чувства. Мисля, че и тя го обича. Толкова е ревнива. Горкият Хал! Той не знае, че тя го обича.“

„Горещо. Горещо. Сега вече не е толкова горещо като преди. Толкова дълго ми беше горещо, но вече не. Кралят не знае, че е обичан. Антъни не знае, че го обичам. Трябва да му кажа, но преди това трябва да отведем Херта у дома. Тя беше толкова болна, добрата ми Херта. Трябва да кажа на Антъни, че го обичам. Трябва да му кажа! Трябва! Ами ако умра и той не узнае, че го обичам? Трябва да му кажа! Антъни! Антъни!“

— Антъни! — Гласът й беше хриплив шепот. — Антъни! — Блез отвори очи и го видя да седи до леглото. Лицето му бе обрасло с двудневна брада. Ризата му беше разкопчана. Той изглеждаше изморен и отчаян. — Антъни! — извика тя за трети път.

Той трепна и се събуди.

— Блез! — Махна влажната кърпа от челото й и сложи там ръка. Беше хладно. Хладно! Треската беше минала! — О, ангел мой, ти ще живееш! Благодаря ти, господи, тя ще живее!

— Антъни, аз те обичам — прошепна тя. — Обичам те!

Той почувства как сълзи потекоха от очите му и смутено ги избърса с опакото на ръката си.

— Не бива да ми казваш това, ангел мой!

— Трябва! Обичам те! Кралят ме попита дали те обичам, и аз осъзнах, че е така. О, Антъни, каква глупачка бях! Коя нормална жена ще предпочете мъртъв съпруг пред жив? — Тя взе ръката му в своите длани. — Обичам те, лорд Уиндам!

— И аз те обичам, Блез. Уиндам. — Той вдигна ръката й и я зацелува горещо. — Обичам те от първия миг, в който те видях. Как ругаех лошата си съдба, която бе решила да ни раздели! Сега ти наистина си моя. Ще те обичам до края на живота си и след това!

Блез измъкна ръката си от неговата и нежно го потупа по лицето.

— Никоя жена не е била по-благословена от мен, Антъни — каза тихо, но гласът й беше вече по-силен. — Бях обичана от трима мъже и аз също им дадох любовта си. Но никога, скъпи мой, не съм получила толкова голяма обич, колкото ми даде ти. Цял живот ще благодаря на бога.

— Ще проверявам редовно дали го правиш, мадам — пошегува се той. — Защото имам намерение да не се отделям никога от теб.

— Никога — съгласи се тя. — Ще бъдем заедно завинаги! Нали затова пръстенът е объл — той няма край!