Грег Беър
Кралицата на ангелите (7)

7

Мартин не се беше хранил така добре от шест седмици насам, когато похарчи последния цент от своите спестявания. Не искаше да получава помощи за безработица, но молбата му за работа в общината все още не беше разгледана. Може би официалната политика беше такава, а може би причината бе липсата на подходящи качества от негова страна. Общинските служби бяха последното що годе добре платено убежище за все още непреминалите терапия. Сега, когато се намираше в прохладното сепаре на ресторанта, тапицирано с тъмно кадифе, с чаша уиски в ръка, Мартин не чувстваше толкова силно познатата омраза към хората и тяхната цивилизация. В този момент се чувстваше близо до тях. Беше един от тях. На бележката, оставена на масата пишеше:

„Обядвайте спокойно. Ще закъснеем с около един час. Ласкал.“

Закъсняха точно с половин час. Когато към сепарето се приближиха висок възрастен мъж с широки рамене и бяла коса, заедно с по-нисък и по-млад човек с орлов нос, Мартин веднага ги позна. Те също го разпознаха — или заради масата, на която седеше, или предварително знаеха как изглежда.

— Господин Албигони, това е Мартин Бърк — представи ги един на друг Ласкал.

Здрависаха се, без нито един от тях да спомене обичайните неща, свързани с времето или мястото на срещата им. Албигони очевидно блуждаеше някъде, видът му бе измъчен и нещастен. За разлика от него Ласкал или наистина се радваше на весело настроение, или умееше да се преструва много добре.

— Току-що приключих с обяда си и сега се страхувам, че няма да мога да съм ви от полза — рече Мартин.

— Няма страшно — отвърна Ласкал.

Албигони извърна поглед към тях, а увисналите му бели мустаци въобще не помръднаха. Ласкал подаде менюто на келнера и поръча за двамата.

— Познавате ли Емануел Голдсмит? — обърна се той към Мартин.

— Мисля, че го познавам, стига да говорим за един и същи човек.

— Да. Същият. Поетът, който преди три дни уби дъщерята на господин Албигони.

Мартин кимна утвърдително с такова равнодушие, сякаш приказваха за съвсем дребен проблем. През цялото време Албигони се взираше в него, без въобще да го вижда.

— В момента той е търсен от полицията. Човекът е душевно болен. Бихте ли имали нещо против да му помогнете?

— По какъв начин? — попита Мартин. Въздържа се от уискито, въпреки че беше посегнал към чашата.

— Господин Албигони беше… е издател и приятел на господин Голдсмит и има добри намерения — подхвана Ласкал и въпреки че предварително бе подготвил това изречение, не можа да го изрече по най-убедителния начин.

Мартин едва се сдържа да не повдигне иронично вежди. Този обед все повече се превръщаше в нещо твърде любопитно.

— Бихме искали да се опитате да откриете причините за очевидно налудничавото му поведение.

— Както споменах, вече по никакъв начин не съм свързан с ИПИ.

Изричането на тази фраза като че ли събуди Албигони и той най-сетне го забеляза. Ласкал за момент погледна към шефа си, след което се обърна с лице към Мартин.

— Можем отново да отворим центъра и да ви върнем на работа там.

— Не желая да се връщам. Бях изгонен без причина, въпреки че в онова, което правех, нямаше нищо лошо.

— Може би е така, но дали го правехте по най-добрия начин? — вметна Албигони.

— Когато политиката се намесва в науката, много трудно съм в състояние да преценя кое е правилно и кое не е. А вие?

Албигони поклати безизразно глава, отново унесен в нещо извън темата на разговора.

— Голдсмит трябва да бъде сондиран — заяви Ласкал.

— Доколкото разбирам няма съдебна заповед за това.

— Не, няма — отговори той и след кратко колебание продължи: — Все още не.

— Според мен трябва да бъде подложен на задължителна терапия, а не да бъде сондиран.

— Неговият проблем не може да бъде решен от терапевт — процеди през зъби Албигони. — Те не могат да му помогнат, нито да го префасонират. Аз искам да знам кое го е накарало да се превърне в убиец. Той уби осем човека, които му бяха приятели — в това число дъщеря ми и собствения си кръщелник. Тези хора не му бяха сторили нищо и по никакъв начин не представляваха заплаха за него. Това, което направи той, бе напълно предумишлено.

— Но то е станало едва преди два-три дни — отбеляза Мартин.

— Вие бихте ли се справили с една такава задача? — попита Ласкал.

В този момент бяха прекъснати от келнера, придружаван от арбайтер, носещ храната. След като я сервираха, сервитьорът предложи на Мартин още едно питие, но той отказа.

— Имам чувството, че криете нещо от мен — отбеляза той. — Благодаря ви за гостоприемството, но…

— Не можем да ви обясним всичко, докато не сме сигурни, че ще приемете — сви рамене Ласкал.

— Доста неприятно положение.

— Вие сте единственият ни шанс — изрече Албигони умолително.

— Ще бъдете богато възнаграден — добави Ласкал.

— Вие очаквате от мен да се вмъкна в ИПИ и да нахлуя в главата на бедния човек, за да можете едва ли не да видите какво го е накарало да тиктака. Ала ИПИ е затворена с официално нареждане и цялата тази история става невъзможна.

— Напротив — опроверга го Ласкал, разбърквайки спокойно салатата от скариди.

— Да, но първо ще трябва да заловите Голдсмит и да откриете начин да бъде възстановена дейността на института.

— Можем и ще го направим — увери го Албигони, пренебрегвайки предупреждението на Ласкал. — Точно така стоят нещата в момента, Пол. Въобще не ми пука дали господин Бърк би ни натопил за чутото пред федералните власти.

— По какъв начин е замесена Карол Нюман в…

— Моля да ме изслушате, господин Бърк. В нощта след убийствата Голдсмит лично дойде в дома ми на Еърпорт Тауър 2 и си призна всичко. След това спокойно се настани на дивана в хола и помоли да го почерпя с нещо за пиене. Жена ми е с експедиция от антрополози в Борнео и още не знае нищо за случилото се. Ще й кажа едва след като осъществите разследването. Тогава ще мога да й обясня защо дъщеря ни е мъртва. Ако направите за мен онова, което искам от вас, ви гарантирам, че ИПИ ще бъде отворена и вие ще бъдете отново неин директор. Освен това ще ви бъде отпусната издръжка. Тя ще ви позволи да продължите работата си, докато сте жив, независимо колко трае това.

— В момента изтърпявам достатъчно тежко наказание — рече Мартин. — Не мога да върша единственото нещо на този свят, което ми доставя удовлетворение. Не ми се ще отгоре на това да лежа в затвора или да бъда подложен на терапия, задето съм нарушил човешките права на свободен гражданин. Съжалявам, но ще трябва да напусна компанията ви — Мартин понечи да си тръгне, но Ласкал го задържа за ръката.

— Моля ви, господине, разберете, че когато господин Албигони заяви, че ще ви даде пълен финансов карт бланш, той ни най-малко не преувеличава.

— И всичко това само от любопитство?

— Да. След сондажа възнамеряваме да го предадем жив и здрав на полицията.

— Значи няма да има никаква терапия. Просто сондаж? — ръцете му вече трепереха, все още не можеше да повярва, че влиза в ролята на истинския Фауст.

— Абсолютно сте прав. От вас просто се иска да потърсите отговор и дори и да не го намерите, опитът ви ще бъде сто процента възнаграден.

— Освен че е била личен терапевт на жертвата, Карол замесена ли е в тази история по някакъв друг начин?

Албигони остана още няколко мига неподвижен, вперил поглед в масата пред себе си, след което подаде на Мартин фонокарта с инициали ДНМ с думите:

— Когато решите какво ще предприемете, моля, обадете се на този номер. Ако отговорът ви е „да“, човекът отсреща ще ви обясни какво да правите.

Ласкал излезе от сепарето, следван по петите от шефа си.

— Почакайте! Как мога да бъда сигурен че ще спазите обещанието си? — извика Мартин протягайки към фонокартата все още треперещата си ръка.

— Господин Бърк, аз не съм мошеник — отговори му Албигони с равен, спокоен глас.

— Благодаря за времето, което ни отделихте — каза Ласкал, сбогувайки се с него.

Мартин остана сам на масата, вгледан в цветната дъга, която чашата с вода хвърляше върху фонокартата. Малко след това той се отправи към къщи.

* * *

Обичах я много повече, отколкото тя подозираше. Това ме изпълваше с мисли, които замъгляваха съзнанието ми. За нея бях моментна прищявка, продължила точно тридесет и седем дни, след което бях избутан встрани с полагащото се в случая съотношение от деликатност и твърдост, достатъчно да убеди оглупелия от любов. Ироничното в случая беше, че самият аз бях постъпил по същия начин с едно момиче. Това беше твърде буквално потвърждение на поговорката „Каквото повикало, такова се обадило.“ Цялата история ме накара да разбера, че ако не бях оставил главата на члена си да мисли вместо мен, нямаше никога да изпитам подобно страдание. В този момент аз пораснах, макар и да не помъдрях. На това се дължеше и фактът, че после написах онази щуротия за екологията на любовта, която ме направи толкова известен. Благодарение на Джералдин в меката глина на историята остана още един дълбок, неизтриваем отпечатък.