Грег Беър
Кралицата на ангелите (34)

34

Писа часове наред, докато мускулите му се схванаха и стомахът му заръмжа за храна. Спираше за малко всеки час, за да облекчи упоритото и дразнещо разстройство. Ричард Фетъл се забавляваше в диаболичната си концентрация, отново роб на думите. Предишният ден той напълно прекъсна всякаква оценка за това, което пишеше; вече не поправяше, дори не си правеше труда да спазва граматиката.

Надин незабелязано го бе изоставила по някое време предишната нощ, вероятно завинаги. Оттогава беше натрупал 30 гъсто изписани страници и вече привършваше хартията, но нямаше значение, сега вече не изпитваше никакви угризения да използва презрения слейт. Беше щастлив.

Спря да разгледа кръвта, той скоро щеше да намери поличба в прекъснатия живот на тези бедни обожавани пиленца, учениците му. Да разбере с опияняващ терор степените на свободата си и колко несигурна беше тя. Още колко дълго можеше да живее, знаейки това, което знаеше? Той постоя клекнал сред руините още около час, гледайки как кръвта става по-тъмна и лепкава. Пофилософства върху безсмисления й опит да се съсири, да не допусне лошия свят, когато всъщност смъртта беше тук и лошият свят беше триумфирал. По същият начин и в него бе триумфирал лошият свят; той беше толкова мъртъв, колкото и учениците му, но по чудо способен да се движи и мисли и да задава въпроси. Мъртъв в живота, свободен. Той беше разхлабил връзките, които предишните години на изпълнен със социални контакти живот бяха създали и натрапили върху му. Изплъзна се от репутацията, която го бе задушавала. Защо тогава не напусне апартамента и не започне веднага да удължава живота си със смърт? Колкото по-дълго останеше, толкова по-големи ставаха шансовете свободата му да бъде разкрита и ограничена.

Той напусна стаята на сечта и отиде в кабинета си, за да нагледа стегнатите редици на работите си, книгите, пиесите и поемите, писмата, всички подредени. Преди да може да напусне всичко това, той трябваше да напише манифеста си. Можеше да го направи само с писалка и мастило, не с изчезващите електронни думи на слейта.

Последният лист хартия беше изписан. Ричард грижливо събра страниците на една страна и извади слейта като се хилеше на ироничното отклонение. Спря за момент, усещайки бунтуващите се вътрешности, изчака възвръщането на някаква временна стабилност, след което включи терминала и продължи.

„Не мога да кажа, че съжалявам за това, което извърших. Поетът трябва да отиде там, където никой друг не ходи или където отиват презрените. Сега аз съм там и свободата е зашеметяваща. Мога да правя и пиша каквото си искам; никакви по-големи наказания или хуни!“

Грешно написана дума! Предлагам хули!

— По дяволите! — Ричард изключи коректора.

„могат да бъдат добавени. Мога да пиша за расовата омраза, собствената си омраза, одобрително или неодобрително. Мога да предложа цялото човечество да бъде принесено в жертва, първо децата; подложените на терапия да бъдат живи изгорени в бетонните си мавзолеи. Мога да изкрещя, че Селекторите са прави и че налагането на крайна болка е единственият начин да бъдат излекувани някои от болестите на това общество, ако то ще продължава да съществува. Може би пеленачетата трябва да бъдат оставени на адските корони да ги подготвят за злото, което те неизбежно ще извършат. Побързайте, ако искате да ме хванете. Няма да остана за вашите безсмислени оценки. Имам други неща, с които да експериментирам. Аз съм единственото живо същество и това е защото съм мъртъв.“

След като написа манифеста си, той окачи листа хартия на стената с помощта на бащиния си нож, оръжието на неговата свобода. Мина край вратата и влезе в стаята на клането, без да гледа наоколо, отново съзнавайки свободата си като нова дреха или като освобождаване от дрехите.

Той напусна апартамента, Гребена, града. Навън изглеждаше, че може да се изкачи в облаците, да се превърне в движеща се пара и излее като дъжд над всички, от които може да бъде абсорбиран, цялото човечество, избрало да се посече, да бъде наистина свободно. А след това може би няколко, стотици или хиляди от всички тези мъртви-живи, оцелелите от това събиране на истината ще

Ричард спря и изтича към банята. Прочисти се, както си представяше, че и Голдсмит се е почувствал пречистен. Почуди се дали може да използва тази метафора или вече я е използвал. Не можа да си спомни. Върна се към слейта, вдигайки панталоните си.

узнаят най-после кои са, окончателно осъзнаване. Собственото им Аз ще бъде различно и гравирано много по-дълбоко, духовете им ще се обединят в тъгата и радостта за това, което са направили.

Сега беше най-добрият момент за край, но гладкостта липсваше. Най-добре би било да посъкрати малко и да го изглади по-късно, за да не изпусне вдъхновението.

Той обаче не можеше сега да стане облак. Трябваше да намери друг начин да изчезне. Изчезвайки, името му щеше да стане легенда. Щеше да стане по-известен от който и да било поет, а в сънищата си хората щяха да мислят за него, да се чудят. А той щеше да бъде вътре в хората и това би било още по-добре. По-добре. Той измина първата си миля извън града, в кафявите хълмове. Пресече опърлената стъклена земя

Изобщо не свършваше гладко, всъщност отказваше да свърши и Ричард имаше нужда от почивка.

и почувства веещия студен вятър през дрехите си, по плътта си,

Ричард затвори очи, опитвайки се да насили края, но вместо това виждаше продължаващо приключение. Голдсмит вътре в него искаше да изследва тази нова свобода. Ала изведнъж Ричард се почувства изтощен, мрачна пелена се спусна между него и екрана на слейта. Идваше още едно прочистване.

кълба дим от огъня се издигаха около краката му. „Аз ще изгоря това общество до корените му…“

Той можеше да почувства как идва още един манифест.

— Моля те, остави ме на мира — изстена като се търкаляше по леглото.

и остави зелената нова трева да порасне, свежа и свободна.

Затича се към банята.

* * *

Индивидът се разграничава от света и социалната си група тогава, когато е способен да разглежда всичките им елементи като подлежащи на управление знаци. Във всеки индивид, културен или не, „съзнание“ се развива, когато всички части на ума му уеднаквят естеството и значението на „посланията“ си. Тази интеграция намира резултат в личността, „наблюдателят“ на умственото съгласие — съзнателна личност.

Мартин Бърк, Страната на Съзнанието (2043–2044)