Грег Беър
Кралицата на ангелите (42)

42

— Ти не спа миналата нощ — подпухналите черти на Надин издаваха лошото й настроение, собственото й недоспиване, крайното й изтощение.

„Трябва да е голямо напрежение да се грижим за някого, който се държи като луд.“

Надин седна на стола в спалнята с кръстосани крака, с тънка нощница, вдигната до коленете й.

— Днес няма да правя закуска. Снощи не изяде вечерята, която приготвих.

Ричард лежеше на леглото и проследяваше с очи една стара следа от земетресение по мазилката на тавана.

— Сънувах, че е избягал в Хиспаниола — каза той разсеяно.

— Кой? Голдсмит?

— Сънувах, че сега е там и го стягат здраво с адска корона.

— Защо биха го направили, ако полковник Сър му е приятел? Това би било ужасно. — Надин се размърда неспокойно. — Няма как да разберем.

— Аз съм свързан с него — рече Ричард. — Аз знам.

— Не можеш да знаеш — каза меко тя.

— Една мистична връзка. — Той се взираше съсредоточено в нея, без враждебност. — Аз знам всичко за него. Мога да го почувствам.

— Това е глупаво — каза тя още по-меко. Той отново погледна към тавана.

— Не би ни напуснал без причина.

— Ричард… Той се крие от полицията.

Ричард поклати глава, убеден в нещо друго.

— Той е там, където винаги е искал да бъде, но те са му приготвили няколко изненади. Понякога той говори за Гвинея.

— Откъдето идват кокошките? — засмя се Надин.

— Това беше мечтаната Африка. Той си мислеше, че Ярдли създава най-хубавото място на Земята. Казваше, че хората там са мили и любезни и не заслужават историята си. САЩ предадоха чернокожите там, както сториха това и тук.

— Не и аз — остро изрече Надин. — Слушай, ще направя закуска.

— Всички сме отговорни. На всички ни се иска да избягаме от това, което сме, от грешките си. Може би войната е вид бягство, една нация се превръща в нещо различно. Съгласна ли си?

— Нямам мнение — каза Надин. — Трябва да си гладен, Ричард. Минаха 24 часа, откакто яде за последен път. Нека хапнем и поговорим за ръкописа ти.

Той вдигна нагоре ръката си, като че захвърляше нещо.

— Заминал. Безполезен. Нося го вътре в себе си, но не мога да го изразя. Емануел не би ме предал. Той искаше да науча нещо чрез връзката ни. Да науча какво е нужно, за да триумфирам над ужасната ни история.

Надин затвори очи и натисна слепоочията си с кокалчетата на пръстите си.

— Защо ли стоя с теб? — въздъхна тя.

— Не знам — каза Ричард остро, изправяйки се в леглото. Тя скочи от изненада.

— Моля те, не продължавай!

— Не ми трябваш. Имам нужда от време, за да помисля.

— Ричард — умоляваше го тя. — Ти си гладен. Не мислиш трезво. Знам, че Селекторът те изплаши! Мен също ме уплаши. Но Селекторите не търсят теб или мен. Те търсят него. Ако се върнат ще им кажем, че той е в Хиспаниола и те няма повече да ни безпокоят.

Той нарочно се протегна като стар котарак. Ставите му изпукаха.

— Селекторите са напълно безполезни — каза той. — Почти всички, които познавам, са безполезни хора.

— Съгласна съм — кимна Надин. — Може би ние сме безполезни.

Той не обърна внимание на думите й и стана.

— Сок? Някаква храна? Ще направя закуска, ако обещаеш да я изядеш — изправи се и Надин.

— Добре, ще ям — кимна Ричард.

От кухнята Надин се провикна:

— Наистина ли чувстваш връзка с него? Чувала съм за такова нещо. При близнаците. — Тя се засмя. — Невъзможно е да сте близнаци, нали?

В дневната Ричард съсредоточено гледаше Литвид. Нямаше новини за изследванията на АСИМП. Това беше съществено. Дори далечните звезди показваха истината: нещата бяха извън контрол. Нещо драстично трябваше да се направи, за да си дойде всичко на мястото.

* * *

… ние, чернокожите, отведени от Африка в други части на света, най-вече в САЩ, сме смятани за невежи по отношение на много истини, включително това какви сме всъщност, в какво сме били превърнати от робството и колонизацията, и преди всичко, как да се грижим за нашите лари и пенати, нашите богове, закрилници на дома.

Катерин Дънам, Остров, обладан от зъл дух