Грег Беър
Кралицата на ангелите (22)

22

Западен Гребен 2 беше известен. В Сенките съществуваше една строго определена представа за населяващите Гребените: улегнали и винаги почтителни, спокойни и мрачни. Но Западен Гребен 2, северно от Санта Моника, с изглед към Тихоокеански Палисайдс, беше един от най-скъпите и впечатляващи райони в Лос Анджелис. Той бе местожителството на работещите в Литвид, както и най-често избираното от служителите в медиите място за живеене. Западен Гребен 2 бе в съседство с една агенция за наемане на работа на администратори и актьори, които продаваха образа и личността си за Литвид. Актьорите, наети от Литвид, получаваха възнаграждения за всичко, което правеше техният „призрак“ — компютърно създаден образ, обикновено неразличим от истинското същество. Някои запазваха правото да решават как да бъдат използвани лицата и телата им, други продаваха всичко. Рядко Литвид актьорите вземаха участие в истински представления. Забавният сектор на Литвид, както и по-голямата част от документалния сектор бяха под контрола на талантливи богове на компютърния образ. В резултат актьорите ставаха достатъчно богати и имаха необходимото свободно време да правят, каквото си изберат.

Западен Гребен 2 беше дом на някои от най-странните, подложени на терапия индивиди и отдавнашни заселници в Лос Анджелис. Всеки град трябва да има такъв квартал, дори град, чийто елит избягва разрушителната ексцентричност.

Мери Чой беше се занимавала с много граждани на този квартал, особено в първите си години в полицията. Много често новобранци бяха разпределяни да организират местните патрули, защото работата беше тежка, изискванията огромни, а физическите опасности минимални. И нещо повече, жителите на този квартал бяха много силни в управлението, работата с тях изискваше деликатност и дипломатичност.

И да не знаеше, Мери би познала, че Ърнест я води към Западен Гребен 2; тя все още не отхвърляше възможността Голдсмит да се крие тук.

Ърнест я посрещна в началото на квартала, на издигнатия път, обхващащ десет хектара, близо до най-ниския резервоар. Той седеше на една масичка близо до водата и гледаше осветените фонтани с абстрактни забавни форми: тази вечер те удвояваха безчувствените тъмни образи на кулите, които се виждаха от предаванията на АСИМП.

Трима мъже облечени в костюми обграждаха Ърнест, всичките местни жители, всичките трансформирани. Според Мери бяха висши администратори. Изглеждаха съвсем нормални, но инстинктът й подсказваше, че отвътре представляваха лабиринт, променящ се според нуждите. Много вероятно беше да са усъвършенствани и умствено, и физически. Странно беше, но Мери се почувства неудобно сред това многообразие от трансформации. През целия си живот нямаше да спечели толкова много пари, колкото те явно харчеха за месец.

— Без имена — каза Ърнест като начало. — За това сме се разбрали.

— Съгласни.

Един от мъжете извади голям колкото длан слейт, изиска нейното досие и провери с какво оборудване разполага.

— Моля да се деактивира и предаде всичко. — Мери махна телефона на ревера си и камерата. Мъжът го взе и проучи лицето й от няколко фута разстояние. Очите му бяха студеносини и изглеждаха необичайно на фона на гладката му матова кожа.

— Прекрасна работа. Ако не си губехте времето с полицейска работа, можехте да промените, каквото пожелаете. Всичко.

Мери се учуди. Администраторите в трудови агенции разполагаха с много по-малко излишни пари от други свои колеги и едва изкарваха седмицата до следващата заплата. Изтощаването на най-добрите администратори беше огромно. Животът им не бе лек. Как тогава можеха да поддържат външния си вид и да играят игрички като приютяват престъпници от Хиспаниола?

Синеокият мъж се отдели от двамата си колеги и размаха показалеца си. Ърнест и Мери трябваше да го последват. Тя хвърли поглед назад към останалите двама и видя, че единият бе станал жена. Гняв, смесен с нараснала загриженост. Много скъпа измама бе разиграна. Скъпа и незаконна — всъщност тя не би трябвало да очаква друго.

Вероятно изобщо не бяха жители на този гребен, нито пък заселници на западния бряг. Изведнъж тя надуши мръсния изток, бегълци от Рафкайнд, трохи от провален гуляй. Фокусира погледа си върху синеокия мъж, без да обръща внимание на Ърнест. Той нямаше нищо против. Беше я предупредил и с право — тя трябваше да бъде много дискретна.

Синеокия поръча транспорт и голямо бяло такси пристигна почти веднага. Тези таксита ставаха за повечето от магистралите на Гребените. Автоматични, без да спазват наскоро приетите закони за движение, те бяха установили монопол. Къде отиваха жителите на Гребена си беше само тяхна грижа.

След като пъхна картата си, синеокият мъж можеше вече да нарежда на таксито какво да прави и той нареди прозорците да се затъмнят и да се покаже карта на района.

— Ще пристигнем след малко — каза той. — Ърнест беше прав, Мери Чой. Вие наистина сте много интересна.

Тя се втренчи в очите му. След известно време той се обърна настрани, за да покаже, че състезанието е детинско. Таксито спря и те слязоха. Един поглед наоколо й показа, че бяха на западния бряг с изглед към Тихия Океан. Тъй като сегментите на Гребена се въртяха на всички страни ден и нощ, тя не можеше да използва ъглите, за да си създаде ясна представа за точното си местоположение.

— Оттук, моля! — Мъжът се изкачи към задната врата на един апартамент и я отвори. Вътре имаше трима черни: двама мъже, единият много дебел, другият нисък и много мускулест с лице като на малко момче; и една жена-амазонка. Те седяха пред голям прозорец с изглед към малките светлинни галактики надолу от Западен Гребен 2 и кулата Кангоа, които се виждаха ясно в хладната вечер.

Високата и атлетична жена се изправи. Косата й беше късо подстригана, от широките й рамене надолу падаше свободно ръчно изработена рокля с червени и жълти щампи, която стигаше до петите й. Синеокият мъж я целуна по бузата. Отново без запознанства.

— Имате въпроси — каза жената с остро презрение. — Отегчени сме. Разведрете ни вечерта. Казаха ни, че Ърнест е чудесен артист и че със срещата ни с вас той ще допринесе малко за нашата кауза.

Мери огледа стаята и се засмя. Ърнест истински я впечатляваше. Все повече с всеки изминал месец.

— Добре — каза тя. — От Хиспаниола сте, нали?

— Тя се интересува от полковник Сър — каза жената на другарите си. — Кажете й какво знаете.

— Заради полковник Сър нямаме дом в Хиспаниола — изрече дебелият мъж. Той носеше сивокафяв костюм, който преди време е бил доста изискан. — Кажете го на вашата госпожичка. — Той махна с жест на Ърнест да предаде думите му на Мери, като че тя имаше нужда да й се превежда чист английски.

— Вярата е слаба. Както всички останали, Ярдли се прави на барон Самеди, но не е. Мислехме, че е черен отвътре, но той е самата белота, съвсем бял е и сега и Хиспаниола е бяла. — Дебелият мъж отново присви оценяващо устни: — Тази жена не е черна — каза той на Ърнест и амазонката. — Защо иска да изглежда черна? Никого не може да заблуди.

Ърнест се ухили към Мери. Това го забавляваше.

— Харесва й цвета.

— Казвате, че в Хиспаниола няма вяра — обади се Мери. — Защо?

— Когато дойде Ярдли, бяха изминали пет години на насилие на белите от Куба. Пет години те разкъсваха острова помежду си. Знаеха къде е силата, кого следват хората. След това — о, боже! — както става винаги, появи се един генерал от вътрешността, от Хаити, генерал де Франсинс, човек на наблюдението, човек на честта, който подписа споразумение с кралете, кралиците и епископите, превърна тълпите в армии и прогони кубинците. Но белите американци подкрепят кубинците и доминиканците, тъй че генерал де Франсинс нае войници от Зимбабве и доведе един английски бандит, някога провъзгласен за рицар от крал Чарлс и този бандит като видя хубавата земя си направи план. Той се обърна срещу де Франсинс, настрои хората срещу нашия генерал и сам стана генерал. Но никога не се наричаше така, а на полето се биеше като войник. Той е добър войник. Кубинците избягаха, доминиканците потърсиха убежище в Пуерто Рико и Куба, а САЩ признаха този полковник Сър, който поставя ранга си пред рицарството. Може би дори пред мъжествеността си.

Дебелият мъж се усмихна на Мери с очарователна детинска усмивка, която бе неочаквана за масивната му фигура. Носеше шест тънки златни гривни на дясната си ръка.

— Полковник Сър Джон Ярдли, герой за хората. Може би за нас също, но не тогава. Ние бяхме деца, какво можехме да разберем? Той донесе пари, лекари и храна. Научи ни да живеем в този век, да доставяме удоволствие на посетителите, които донасяха още пари. Научи ни да се грижим за удобствата, медицината и машините. Така той направи Хиспаниола бяла. Сега хората се молят на боговете, но не ги чувстват, нямат нужда от тях, те имат бели пари и така е по-добре.

— Какъв е Ярдли като човек? — попита Мери. Едрата добре облечена жена каза нещо на креолски.

— Имението му е една малка къща близо до Порт-О-Пренс — изрече тихо дебелият мъж. — Той заблуждава със скромността си. Живее зад голямото имение, където се среща с чужди сановници. Всичките му жени са бели, освен една — тя е принцеса от Кап Хаити. Все още я обичам като майка, въпреки любовта й към него. Тя има силен дух и го предава на полковник Сър, а духът му подсказва как да накара Хиспаниолците да го обичат. И така, те все още го обичат.

Мери повдигна рамене и се обърна от дебелия мъж към Ърнест.

— Той ми казва нещо, което вече знам — рече тя меко, — с изключение на това, което оцветява в зависимост от политическите си разбирания.

Дебелият мъж подскочи като ударен:

— Какво? Какво?

— Не ни казваш нищо, което не можем да научим в някоя библиотека — каза Ърнест.

— Библиотеките ви трябва да са прекрасни. Тогава нямате нужда от нас — изрече дебелият мъж. — Полковник Сър не е мъжът, който беше. Библиотеките казват ли ви това? Той изправи на крака икономиката, осигури работа, създаде фабрики, направи младежите войници и даде дом на старите хора. Той направи съдилищата честни.

— Полицията — обади се едрата жена.

— Той превърна полицията в защитник на островите. Построи курорти и почисти плажовете, направи музеи и ги напълни с произведения на изкуството. Кой знаеше от къде идват парите? Те идваха и хранеха хората. Но сега той не е същият.

— Знаете ли нещо за Емануел Голдсмит?

— Поетът — промърмори дебелият мъж. — Полковник Сър използва поета. Казва му, че го обича. Пфуу!

Дебелият мъж вдигна нагоре големите си ръце и поклати глава към тавана.

— Веднъж ми каза: „Имам си поет. Нямам нужда от история“.

— Той би ли приютил този човек, ако той стане беглец? — попита Мери.

— Може би да, може би не — отвърна дебелият мъж. — Той подмята поета като риба. Но може би вярва на това, което той казва. Ако нещо се случи с поета преди да завърши голямото си дело, духът на полковник Сър ще изчезне като угаснала свещ. Така че може би го е грижа за поета; вероятно да, той се тревожи за бъдещето си в историята.

Мери се намръщи озадачена.

— Няма никакво стихотворение за Ярдли — каза тя на дебелия мъж.

— О, ще има. Полковник Сър се надява, че ще има, докато поетът е жив.

— Ярдли би ли го защитил, дори ако му е наредено да го върне в Съединените Щати? — попита Мери.

— Кой ще нарежда на полковник Сър? — Дебелият мъж обмисляше това известно време, подпрял с ръка брадичката си.

— О, боже! Някога може би, когато имаше пълномощници. Но сега няма никакви пълномощници. Той може да направи някои неща в името на миналото приятелство, но не и това.

— Какво вършехте за Ярдли?

Дебелият мъж се облегна напред, доколкото му позволяваше коланът.

— Защо питате?

— Просто любопитство — каза Мери.

— Полковник Сър ме изпрати по света като посредник в търговията с адски корони.

Мери се вторачи за момент в него, а после погледна надолу.

— На Селекторите?

— На всеки, който би ги купил — каза дебелият мъж. — Селекторите са ограничили действията си само в тази страна. Поне засега. Те не са голям пазар. Виж Китай, Обединена Корея, Саудитска Арабия са друго нещо. Но не това ви интересува. Нека поговорим за поета.

— Трябва да узная много неща — каза Мери.

— Вие сте обществен защитник в Лос Анджелис. Защо ви е да знаете каквото и да било от тях? Не сте федерален служител.

— Искам аз да задавам въпросите — настоя Мери. — Ярдли нормален ли е?

Дебелият мъж се нацупи несигурно и каза нещо на колегата си на хаитиански креолски.

— Вие отивате в Хиспаниола да го доведете за терапия? Така ли е?

Мери поклати глава.

— Преди беше най-здравомислещият човек на Земята — каза дебелият мъж. — Сега ни преследва, докато ни хване, ругае ни, нарича ни месари. Преди му бяхме необходими. Сега ни захвърли и ето ни тук, свити като гълъби в гълъбарник.

Той повдигна великодушно огромните си рамене.

— Може би е нормален. Но не е така нормален, както преди.

Едрата жена изведнъж се изправи и погледна Мери, може би ядосана, със строго лице.

— Сега ще си вървите! Ако направите така, че някой нарани тези хора, ние ще нараним този мъж. — Тя посочи Ърнест, който весело се хилеше на театъра.

Лицето на Мери остана безизразно.

— Вие не представлявате интерес за мен — каза тя. — Не точно сега.

— Вървете си! — настоя едрата жена.

Синеокият мъж им показа вратата, придружи ги до таксито и й върна телефона и камерата. Прозорците на таксито станаха по-тъмни и то ги отведе до следващото ниво, след което спря. Те слязоха и се намериха в голям празен и неразвит район, който беше ветровит и неприветлив. След като намериха карта на една стена, те определиха местоположението на най-близката асансьорна шахта и тръгнаха към нея по неактивиран, неподвижен ескалатор.

— Наистина ли ще им дадеш някоя от работите си? — попита тя.

— Схванала си. Такава е сделката.

Взеха експресния асансьор, за да слязат на долното ниво. Ърнест поклати глава и прокара ръка през косата си.

— Много забавно — каза той. — Имаше ли полза?

Мери го сграбчи за раменете и го погледна право в очите, а после със смях се отдръпнаха един от друг.

— Исусе! — възкликна Ърнест. — Какви хора!

— Имаш възможно най-странните приятели!

— Приятели на приятели — поправи я Ърнест. — Те някак не ме привличат така, както твоят обикновен, подложен на терапия гражданин. Аз не познавам никого от тях.

Той се облегна на стената на асансьора като се смееше.

— Дори не пожелаха да ни изпратят такси. Получи ли каквото искаше, Мери, скъпа, една вечер сред остатъците от стария режим?

— Според теб не са ли мръсни хора от изтока?

— Трябва да са, нали? Специални привилегии, ужасяващи хора… Не принадлежат на това място. Дори аз го казвам, а аз не обичам тези квартали. Получи ли каквото искаше?

— Потвърждение — каза Мери. — Голдсмит вероятно е в Хиспаниола.

Тя задейства телефона в ревера си, надявайки се, че по това време на нощта частните транспортери не са претъпкани с бъбрещи младежи. Остави съобщения за Р. Елъншоу и Д. Рийв: „Отивам в Хиспаниола. Моля направете приготовления за разпит и ми съобщете, ако разрешението и помощта на федералните власти са сигурни.“

— Какво ще правиш тази вечер? — Мери взе ръката на Ърнест.

Той се наведе на пръсти напред и я целуна по клепачите и челото.

— Ще правя любов с моето захарче. — Тя се усмихна и повдигна ръката му, за да целуне грубите пръсти.

— Наистина трябва да си по-внимателен с материалите си — предупреди го тя като погали с устни драскотините.

* * *

Този най-спокоен миг преди вятъра,

Когато като мека плът лежим в леглото.

Прави, което аз съм дал или ти получила;

Това, което кара гарвана да отмести човка настрани;

Окървавеният гълъб мрачно въздъхва!