Грег Беър
Кралицата на ангелите (43)

43

— След около час ще ви дадем първата доза наномашини — каза Марджъри. — Ще им трябват няколко часа за работа във вашата система. Вие ще заспите. Първоначално активността на мозъка ви ще бъде контролирана електронно и след това наномашините ще поемат управлението, довеждайки ви до ниво, което ние наричаме неутрален сън. След това няма нищо да осъзнавате, докато отново не ви събудим.

— Имате ли някакви въпроси?

— Не знам. Малко ме е страх. Знаете ли какво ще търсите, какво може да откриете? Ще разберете дали съм или не съм умопобъркан?

— Това вече го знаем — каза Ървин. — Вие не сте „умопобъркан“ в никакъв биологичен смисъл.

— Не спя толкова много, колкото преди — каза Голдсмит.

— Така е. — Вече знаеха това.

— Не съм сигурен какво точно искате да научите?

— Ако има нещо важно, което сте пропуснали, кажете ни го — повтори Ървин.

— Господи, как мога да знам кое е важно?

— Има ли някакъв въпрос, който не сме ви задали, а вие смятате, че би трябвало да сме?

Изражение на дълбок размисъл.

— Вие така и не попитахте какво съм мислил, докато убивам приятелите си — каза той.

— Чухте ли това? — попита Мартин в наблюдателната зала.

— Никакви лични местоимения — каза Карол.

— Не признава нищо, не наистина, да върви по дяволите — възкликна Мартин. — Къде е Албигони? Той трябваше да е тук до девет часа.

— За какво си мислехте? — попита Марджъри.

— Те отказаха да видят какъв съм наистина. Искаха някой друг. Не го разбирам, но е вярно. Защита. Те се опитваха да убиват.

— Затова ли ги убихте?

Голдсмит твърдо поклати глава.

— Защо просто не ме сложите да спя и да продължим нататък.

— Имаме още петдесет минути — каза Марджъри. — Всичко е по график. Искате ли да ни кажете още нещо?

— Само колко е тъжно всичко това — въздъхна Голдсмит. — Сега дори не чувствам, че съм жив. Не чувствам никаква вина или отговорност. Опитах се да пиша поезия, докато съм затворен тук, но не мога. Отвътре съм мъртъв. Това разкаяние ли е? Вие сте психолози. Можете ли да ми кажете какво чувствам?

— Все още не — отвърна Ървин.

Ласкал гледаше от ъгъла, без да каже нищо. Държеше брадичката си с ръка като чаша, а лакътят му беше хванат с другата ръка.

— Вие ме попитахте кой съм. Ами ще ви кажа какво не съм. Сега дори не съм човешко същество. Нямам чувство за посока. Оплескал съм всичко. Всичко е сиво.

— Не е необичайно, когато някой е подложен на силен стрес — започна Марджъри.

— Но сега аз не съм в опасност. Вярвам на Том. Имам доверие и на вас, приятели. Той нямаше да ви наеме, ако не бяхте добри.

Ървин се поклони с професионална скромност.

— Благодаря ви.

Голдсмит огледа стаята.

— Затворен съм тук повече от ден и наистина не ме е грижа. Мога да остана завинаги тук и това няма да ме притеснява. Наказват ли ме? В депресия ли изпадам?

— Не мисля така — каза Ървин. — Но…

Голдсмит повдигна нагоре ръката си и се наведе напред, като че да довери нещо.

— Убиецът заслужава някакво наказание. Нещо много лошо. Трябва да бъде изпратен на Селекторите. През цялото време бях съгласен с Джон Ярдли. Какво би направил той сега? Ако беше приятел, щеше да ме накаже. — Гласът на Голдсмит не се промени по сила или височина.

— Слаб афект — каза Мартин, приглушавайки думите си с двата пръста, с които барабанеше по устата си. — Това е всичко засега. Могат да се оттеглят.

В стаята на Голдсмит светна сигнална светлина, затвориха изключените си компютри и прекрачиха през отворената врата. Ласкал ги последва.

Мартин и Карол продължиха да гледат още няколко минути, след като Голдсмит остана сам.

Той седеше на леглото, стискаше с ръце ръба на дюшека, едната му ръка бавно се свиваше и отпускаше. След това се изправи и започна да прави упражнения.

Карол се извъртя на стола си, за да погледне Мартин.

— Някаква идея?

Той направи гримаса на съмнение.

— Идеи има в изобилие, но си противоречат. Затруднени сме от това, че не сме проучвали много убийци преди. Знам, че афектът, който предизвикахме у него, е от значение. Озадачен съм от готовността му да признае, че е замесен в убийството, но избягва да използва лични местоимения. Това може да е предпазно усукване.

— Не звучи като точна диагноза — каза Карол. Ласкал, Марджъри и Ървин влязоха в наблюдателната зала. Ървин постави терминала си на бюрото и протегна ръце над главата си като въздъхна дълбоко. Ласкал изглежда се чувстваше неловко, но нищо не каза. Той скръсти ръце и застана близо до вратата.

— Той е ледник — каза Ървин. — Ако аз бях убил осем души, щях да бъда най-малко разстроен. Този човек е покрит с дълбок арктичен лед.

Марджъри се съгласи. Тя свали лаборантската си престилка и седна върху бюрото до Ървин.

— Само любовта ми към науката ме държи в една и съща стая с този мъж — каза тя.

— Може да сме попаднали на дълбоко скрита личност — каза Карол.

— Възможно е — съгласи се Мартин. Той се обърна към уредника на залата. — Искам да видя един запис на Голдсмит от преди няколко години. Видео-библиотека, лична касета №2.

Екранът на стената светна и се появи картина: Голдсмит, стоящ върху подиум пред препълнена зала.

— Това е заснето в Мендосино през 2045. Известната му реч. Направи го по-известен и му помогна да продаде повече книги. Забележете маниерите му.

Голдсмит се усмихна към препълнената аудитория, разбърка листите си и повдигна глава като диригент, който започва концерт.

— Аз съм един човек без държава, един поет, който не знае къде живее. Как се случи това? Чернокожите са икономически интегрирани в обществото ни. Не мога да кажа, че срещам повече социална дискриминация заради расата си, отколкото поетът за това, че е поет или ученият за това, че е учен. Но до миналата година аз изпитвах едно дълбоко чувство на духовна изолация. Ако сте прочели последните ми стихотворения…

— Пауза — каза Мартин. — Забележете — той е спокоен, енергичен, жив. Може да е различен човек от този, който сега е тук. Лицето му е оживено.

Карол кимна.

— Може би имаме една травматизирана основна личност.

Мартин кимна.

— Сега гледайте. Пуснете отново записа!

— Вие сте забелязали загрижеността ми за едно място, което не съществува. Аз го наричам Гвинея, точно както го наричат и приятелите ми в Хиспаниола. Това е домът, бащината и майчината земя, към която никой от нас не може да се завърне, това е Африка на мечтите ни. За чернокожите в Новия свят сегашната Африка изобщо не прилича на земята, която си представяме. Не знам как стоят нещата с другите чернокожи, но това разединение, тази изолация от дома ми ме натъжава. Аз вярвам, че някога е имало едно красиво място, наречено Африка, преди да се появят робовладелците. Мястото, може би не е по-добро от всеки друг дом, но към което аз чувствам, че принадлежа. Място с ниско ниво на индустриализация, без машини, място на фермери и селяни, племена и крале, различни религии, място, където боговете идват и говорят направо с хората.

— Сънят, който сега отрича — каза Марджъри. Мартин се съгласи, но сложи пръст върху устните си и посочи екрана.

— Но трябва да кажа, че този сън не винаги е съвсем ясен. Обикновено, когато мисля за живота на едно такова място, аз съм разколебан и учуден. Не мога да си представя как бих могъл да живея там. Аз съм роден в истинския свят на машини, свят, където Бог никога не говори с нас, никога не ни кара да танцуваме или действаме глупаво. Това е една земя, където религиите трябва да бъдат уравновесени, тържествени и безвредни. Това е страна, в която ние изливаме енергията си в строежа на паметници на архитектурата и интелекта, пренебрегвайки неща, от които истински се нуждаем: утеха за болките си, връзка със земята, чувство за принадлежност. И все пак, аз не принадлежа и на този свят. Аз нямам дом, освен този, който описвам в поезията си.

— Видеопауза — нареди Мартин. Той погледна към шестимата в залата и повдигна вежди, искайки коментар.

Ласкал заговори:

— Мъжът, който е при нас, не е Емануел Голдсмит. — Той се усмихна плахо. — Каквото и да означава това.

— Все пак е той — каза Карол.

— Физически — намръщи се Ласкал. — Господин Албигони също коментира това. Когато Голдсмит се появи за пръв път след убийствата и призна, беше все едно, че описва нещо, извършено от някой друг. Той наистина е променен.

— Да приемем, че е вярно — каза Мартин, раздразнението му нарастваше. — Но ние говорим със заобикалки. На записа той казва, че е обладан от боговете. Говори за Хиспаниола. Аз не съм наясно с настоящето състояние на магията в Хиспаниола или някоя от религиите там, откакто Ярдли пое управлението. Но всички ние знаем клиничния произход на обладаването, било то от богове или дяволи.

Или чрез възприемане на чужда култура, или поради някаква лична нужда, или и двете, се създава една подличност, обикновено от възвишен талант или агент. Субличността влиза в безпрецедентно владение над основната личност, избутва я настрани и поема контрола. По време на „владението“ субличността откъсва основната личност от всички спомени и от нервната система. Сега слушайте внимателно! Пуснете отново записа!

Голдсмит погледна през морето от лица, по челото му блестеше пот.

— Домът е там, където човек знае кой е. Ако зарови пръст в земята, той се включва в електрическа верига. Боговете се появяват от земята или от небето и засядат в главата на човека. Приятелите му може да говорят с езиците на богове. Може и самият той да го прави. Всичко е свързано. Вярвам, че някога е имало такова време, платинена ера след златната и тази вяра ми причинява огромна болка… Защото аз не мога да се върна към онова време. Единствените богове, които говорят в мен, ако може да се нарече говорене, дори когато пиша стихове, са огромните бели богове, боговете на науката и технологията, богове, които задават въпроси и са скептични за отговорите. Аз съм черен само като кожа, душата ми е бяла. Заривам пръст в земята и усещам кал. Пиша поезия и това е един бял мъж, който се опитва да пише черна поезия.

Той вдигна ръка при гласния протест на публиката.

— Аз знам по-добре от вас. Моят народ беше изтръгнат от утробата на Гвинея още преди да е напълно развит. Робовладелците прекъснаха културата ни и разпръснаха нацията и семействата ни. Тази кървяща рана от аборта на цял един народ е като цепнатина между мен и всички поколения преди мен.

Сега ние сме интегрирани, наистина сме част от тази култура, която израсна от тези, които причиниха аборта и създадоха робството преди векове. Ние сме едно с нашите завоеватели, убийци, изнасилвачи… кръв и… и душа. Това е, за което пиша. Битката свърши. Ние сме погълнати. И така, има ли на този континент чернокож, който не е бял в душата си? Аз ходих в Хиспаниола, Куба, Ямайка, за да открия чернокожи. Открих няколко. Не отидох в Африка, защото 20 век я превърна в костница. Чумата и войната, и гладът…

Ако Африка изобщо е имала шанса да се превърне отново в рая, наречен Гвинея, 20 век уби този шанс и десетки милиони хора с него.

И тъй, какво открих, когато пътувах до Карибите? В Хиспаниола, някога опустошена от чумата и революцията, аз открих един бял мъж като Дамбала, който обичал Ерзули, мъж, чиято душа по право принадлежеше на мен, душата на истински чернокож. Той можеше да зарови пръст в земята и да каже, че си е вкъщи, че потокът на Хиспаниола тече през него. Името му е полковник сър Джон Ярдли. Когато го погледнах, се почувствах сякаш гледах собствения си негатив и отвън, и отвътре.

Той дойде в Хиспаниола и след няколко сурови и жестоки години островът разцъфна. Даде на хората чувството, че си заслужава да се живее и не е честно да го наричаме бял диктатор или да обсъждаме политическата му тактика. Той произхожда от Гвинея и разпространява наследството й сред тези, които никога преди не биха го слушали.

Аз се провалих, но не и той.

— Спрете видеото — каза Мартин. — Приятели, когато Карол и аз влезем в Страната, ние ще знаем само няколко неща, но те ще са важни. Първо, Емануел Голдсмит е бил жертва на вътрешна личностна борба, най-малко през последното десетилетие. Бих предположил, че тази борба е от още по-отдавна. И второ: той е придобил подличност, в значителна степен като тази на Джон Ярдли.

— Господи, надявам се да не е така — каза Карл Андерсън. — Изглежда, че Голдсмит смята Ярдли за светец. Той е всичко друго освен това.

— Не разпитвайте логиката на душите ни — цитира Карол. — Бувани.

— Господин Ласкал, кажете на господин Албигони, че ще инжектираме микромашини у Голдсмит след четиридесет и пет минути — обърна се Мартин. — Той трябва да бъде тук. Ние самите ще се инжектираме с микромашини тази вечер. До утре рано сутрин трябва да можем да се потопим в Страната.

— Ще го извикам — Ласкал напусна стаята. Останалите отидоха да се подготвят. Карол остана, почивайки си във въртящия се стол с кръстосани върху бюрото крака. Тя погледна сериозно Мартин, устните й бяха стиснати, въпреки че изражението й беше замислено и дори весело.

— Той ще остане ли с нас? — обърна се Мартин към Карол, не криейки раздразнението си.

— Кой? Ласкал?

— Албигони.

— Мартин, той е загубил дъщеря си. Преживява труден период.

— Когато поставим тези микромашини вътре, ще бъде трудно да се отдръпне. Надявам се, че го разбира.

— Ще се погрижа за това.

— А чия ще бъде грижата, когато сме в Страната?

Карол кимна.

— Ще говоря с него преди да инжектираме, просто за да съм сигурна.

* * *

Какво можем да очакваме от машинна душа? Орган самосъзнание? Не трябва да очакваме, че този орган ще отрази нас самите. Ние сме резултат от чисто естествени процеси. Едно от най-големите постижения на съвременната наука е елиминирането на Бог или други теологизми като необходимост от обясненията ни. Органът на машинната душа ще произлезе от съзнателния човешки дизайн или от продължението на човешките конструкции. Обмисленият дизайн може да се окаже далеч по-върховен по-съзидателна сила от естествената еволюция. Ние не трябва да се ограничаваме или да ограничаваме естеството на тези органи, за да не наложим ужасно бреме върху най-великите ни потомци.

Бувани, Изкуствена душа