Грег Беър
Кралицата на ангелите (53)

53

Мартин критично прегледа Голдсмит — диванът ритмично масажираше гърба му, краката и ръцете. Главата и вратът му бяха облегнати на мека вълнообразна възглавница.

Карол си тананикаше, докато отбелязваше процедурите върху терминала си. Бяха сами със спящия мъж, заобиколени от тихо работещото електронно оборудване и приглушеното шумене на въздуха от вентилаторите. Останалите от групата почиваха или вечеряха.

— Как са връзките? — попита Карол, заобикаляйки леглото, за да отиде при него. Мартин се наведе, за да разгледа едно петно на врата на Голдсмит, на два инча под извивката на челюстната кост. Няколко косъмчета от брада и след това гладко избръснат кръг, а вътре белег от сребристи линии. Наното в Голдсмит беше създало директна връзка от мозъка до кожата на врата. Специална свръзка щеше да съедини тази верига с подобни вериги от техните собствени мозъци, чрез служещия за връзка компютър, който щеше да премахне, изчисти и интерпретира потока на информация от Голдсмит, Карол и Мартин. Без буфер. Това все още тревожеше Бърк.

— Изглеждат много добре — каза Мартин. — Достатъчно се тревожихме. Време е и за нашата доза нано.

Карол повика групата. Когато започнеше изследването, щеше да има пет души, лежащи на диваните, привидно заспали.

Карол и Мартин се оттеглиха на местата си. В ръцете и вратовете им беше вкарано нано като при Голдсмит. Марджъри включи индукторите, които щяха да ги приспят — няколко часа, докато наното изработи подходящата схема и излезе върху вратовете им. Тогава щяха да бъдат доведени до състояние на неутрално съзнание, без телесни усещания, но напълно будни и способни да си отварят и движат очите. При първото ниво на изследване щяха да бъдат способни и да говорят високо.

Мартин си мислеше за стаята си като момче. Роботите, които беше правил, големи и малки; спомняше си как дядо му му купуваше книги, вестници с новини, които още тогава бяха рядкост. Спомни си първото си увлечение по едно младо момиче, което се наричаше Трикс. Той не усети нищо, когато наното пое пътя из тялото му.

Притъпена отпадналост. Мартин отвори очите си само веднъж, за да погледне към галерията. Видя Албигони с подпряна с ръце брадичка да си почива на перилата на прозореца. Какво ще направи той? Какво ще правим ние?

Марджъри събуди Мартин в 22:00. Усещанията му определено бяха изострени, но той не се опита да помръдне. Подушваше острия безвкусен мирис на нано, преди не му беше обръщал внимание. Почувства пристъп на глад, въпреки че преди това се беше нахранил добре. Нямаше да ядат с часове.

— Всичко е наред, доктор Бърк — каза Марджъри. — Сега ще свържем вашия кабел.

— Добре.

Карл и Дейвид прокараха тънкия и лек оптичен кабел през стаята и покрай преградата, която закриваше гледката им към Голдсмит. Карл прикрепи кабелите към направляващите устройства върху диваните.

— Стой неподвижно — каза тихо Карл, докато се навеждаше. Мартин почувства с кожата си студената и пластична свръзка. Дейвид и Марджъри проучиха разпечатката на кабелния монитор, прецениха че връзката е оптимална и се преместиха от страната на Карол.

Само след няколко минути отново щеше да е в Страната. Първо право напред и после лупинг, Бърк и Нюман в Голдсмит като туристи, подготвящи се да обходят нова земя. Дори самият Голдсмит не беше виждал тази част от себе си. Никой не можеше директно да изследва тази част от себе си.

— Трябва да започнеш да получаваш визуален образ от Голдсмит след няколко секунди — каза Марджъри от другата страна на преградата.

— Карол — обади се Мартин.

— Да?

— Здравей! Радвам се, че си с мен.

— Знам. И аз се радвам, че съм тук.

— Достатъчно бърборене, моля — прекъсна ги Дейвид. — Какво виждате, Карол, Мартин?

Мартин затвори очи. На ръба на зрителното му поле трептеше сияние, оградено от електриково зелено. Електриково зеленото премина в безкрайно движение назад на въртящи се частици, вътрешномозъчни геометрични фигури, познати на всички изследователи на мозъка: визуални интерферентни образи от сигналните петна на тиловия мозъчен дял.

Мартин за пръв път бе виждал такива образи като дете, натискайки клепачите си с кокалчетата на пръстите през нощта, като по този начин причиняваше налягане върху зрителния нерв.

Това бяха неговите собствени образи, а не тези на Голдсмит.

— Нищо освен визуално петно — обади се Карол.

— Същото — съгласи се Мартин.

— Все още търсим и регулираме — каза Марджъри. — Имам сигнал от първо ниво. Сега го пускам.

Мартин видя мандала от диво въртящи се змии, с опашки, насочени към периферията и глави, събрани в центъра, жълти очи, перленосиви тела, всяка люспа силно изопната.

— Змии.

— Змии — каза едновременно с него Карол.

— Прилича ми на сигнал от лимбичната система — продължи Мартин. — Сигналът трябва да е от Голдсмит. Близо сме.

— Регулираме — каза Марджъри. — Нагласяме на нова честота. Как е сега?

Облаци. Безкрайни облаци и дъжд, отново като мандала, надпреварващи се в кръг бури около извиваща се светкавица. Светкавицата заплашваше да се превърне в змии. Мартин ликуваше — бяха попаднали на следа, наблюдаваха слоевете от лимбични знаци, символите, обменяни между автономните мозъчни системи.

— Облаци и светкавица, светкавицата се опитва да се върне обратно на слоя със змиите.

— И аз виждам същото — каза Карол.

— Нова честота — рече Марджъри. — Тази е много силна. Какво виждате?

Кубична стая с мръсни тухлени стени, влажна, капе вода, локва в средата на стаята, влага пълзяща нагоре по стените като нещо живо. В средата на локвата едно малко дете с жълта или може би златиста кожа, плешиво, седи на един слънчев безлюден остров и играе карти.

— Исусе — възкликна Карол. — Това със сигурност е нещо лично.

Детето погледна нагоре и се усмихна. Лицето му изведнъж прие гримаса на шимпанзе със сива брада, носът му се издължаваше, кафявите му животински очи бяха безкрайно спокойни. Това беше дълбок символ, но определено личен и определено беше на Голдсмит.

— Изглежда сме в затворена стая. Да видим дали ще се отвори.

Водата на пода смени цвета си — стана сив буен океан, червено като вино езеро, кална локва, поръсена от дъжд. Безлюдният остров остана, както и детето, повтарящо безкрайния си цикъл — поглед нагоре, гримаса на шимпанзе и отново връщане към играта на карти. Това беше нещо специално в Страната; символ на някой междинен слой от личността, характеризиран не от генетичното наследство, а от личните преживявания на Голдсмит в ранното му детство. Тук нямаше значение какво символизираха стаята, детето и лицето на шимпанзе; възможно беше на такива дълбоки слоеве никога да не бъде дадено едно единствено точно тълкуване. Мартин беше попадал на такива митични идиоми в дълбоките слоеве на личността много пъти. Те винаги бяха мистериозни, често пъти много красиви. Тези идиоми вероятно се определяха от прототипни проблеми, разрешавани в детството. Възможно беше тези идиоми да са отхвърлени фази от процеса на формиране на индивидуалността, който обикновено биваше завършен към четири-пет годишна възраст. Каквито и да бяха, тези митични идиоми бяха зашеметяващи, но не точно това, което Мартин и Карол търсеха.

— Прилича на митичен идиом — каза Мартин. — Затворена верига. Опитай друго.

— Няма врата за навън — обади се Карол.

— Още една по-силна честота — обяви Марджъри. — Включвам се към друга траектория, друг канал в по-дълбоко натрупване.

Отваряне навън. Чувство за необятност. Тук имаше нещо придобито след формирането на личността, може би юношеско преживяване. Видение на три безкрайни магистрали, разположени една до друга, преминаващи през огряна от слънце пустиня. Безплодна земя, осеяна с купове от пясък. Мартин се концентрира върху изследването на този образ, приемайки всичко, което беше изпращано до него и контролирайки онова, върху което можеше от време на време да фокусира погледа си. Това причини замайващо регулиране на образа и Мартин се намери върху средната магистрала. Нямаше никакво усещане за тежест или дори за присъствие. Слънцето сияеше с характерната за Страната навъсена яркост, но не го топлеше. Мартин се огледа — беше облечен с изтъркани панталони, бяла работна риза с петна от боя, детски платненки.

— В момента създаваме телепатична връзка помежду ви — каза Марджъри. Гласът й звучеше далечен и неясен. — Уведомете ни, когато искате да излезете.

Отсега нататък Мартин и Карол нямаше да могат да говорят на глас, докато тестът не приключи.

— Карол?

Видение на нещо огромно над него, като падащ астероид. Още една личност: Карол.

— Тук съм с теб.

Тя се появи до него на пътя, с неясни очертания, просто призрак на тази сцена. Само при затворена верига те щяха да могат да се виждат ясно, но дори и тогава нямаше да виждат истинските си образи.

— Това изглежда достатъчно убедително — каза Мартин. — Мисля, че можем да използваме този път като канал за вход.

— Добре дошъл вкъщи — рече Карол.

Мартин отвори очи. Образите на магистралата и театъра се сблъскаха за момент и след това Страната изчезна като сън. Албигони стоеше в галерията с ръце в джобовете. Ласкал беше седнал зад работодателя си, краката му се виждаха на перилата.

— Добре — каза Мартин. — Включете се към тази траектория и канал. Можете и да ни приспите, докато фиксирате точките и привършите с превключването.

Марджъри се наведе над него, примигна и погледна към свръзката.

— Всичко е наред — кимна тя. Ървин стоеше до дивана на Карол.

— Колко време има, докато влезем в Страната? — попита Карол.

— Три часа, докато фиксираме честотите — отвърна Марджъри. — Сега е 11:35.

— Ще бъде дълга нощ — каза Мартин. — Събудете ни в девет. Ще имате достатъчно време, за да подготвите Дейвид и Карл за подкрепление. Всички поспете добре. Искаме бодри и свежи хора.

Той отново погледна към галерията. Албигони беше спуснал ръцете си покрай бедрата.

— Дайте указания на господин Албигони. Кажете му, че вероятно ще сме свършили до утре на обяд.

— Ще го направим — кимна Марджъри.

— Ще те видя в сънищата си — прошепна Карол.

Марджъри нагласи индуктора. Мартин затвори.

* * *

1100–11100–11111111111