Грег Беър
Кралицата на ангелите (50)

50

Да обядват на полянката пред ИПИ нямаше да бъде разумно. Освен това от океана подухваше хладен бриз. Карол и Мартин излязоха през задния сервизен вход, преминаха покрай бетонни стени и отидоха по една тясна асфалтова пътека до горичката зад оградата. Мартин гледаше гърба й, докато тя вървеше пред него измежду евкалиптите. Носеше чанта със сандвичи и две кутии бира. Той беше взел одеяло. От време на време тя грациозно ритваше някое и друго листо по пътеката. След известно време се обърна и каза през рамо:

— Заповядвам ти за няколко минути да си избиеш работата от главата.

— Страхотна заповед — каза той.

— Там трябваше да има… Ето я — каза тя триумфиращо като сочеше една малка полянка между дърветата покрита със суха неокосена трева. Тази местност не беше в границите на околността, за която се грижеха градинарите на ИПИ.

Те излязоха от пътеката и проснаха одеялото върху тревата в пълно мълчание. Седнаха едновременно и тя извади сандвичите.

Океанският бриз ги беше последвал. Бяха леко облечени и Мартин почувства как по ръцете му преминаха тръпки.

— Не мога да го направя — каза ухилено той.

— Кое?

— Да избия от главата си работата.

— Не очаквах да успееш — усмихна се тя.

— Но тук наистина е приятно. Малко почивка.

— А ти защо мислиш, че те довлякох тук?

— Довлякла си ме? — попита той като отхапваше от сандвича си и я гледаше замислено. — Прелъстяване!

— Скоро ще станем по-близки от това — напомни му тя.

Той кимна и лицето му стана сериозно.

— Тук сме, за да се отпуснем преди да продължим работата.

— Да, така е.

— Пътувал съм три пъти с теб — заедно работим много добре в Страната. — Той отвори кутията бира и й я подаде.

— Дори твърде добре.

Мартин се замисли за момент.

— Кънкьори. Познавам една брачна двойка, които са кънкьори на лед. Те са обвързани извън леда толкова, колкото и върху него.

— Това е чудесно — усмихна се Карол.

— Винаги съм си мислил, че и с нас може да е така.

Тя наведе глава.

— Ами, може да опитаме.

— Знаеш ли, тези кънкьори са чудесни хора, но не са изключително умни. Може би ние сме твърде умни.

— Не мисля, че е това — поклати глава Карол.

— Тогава, какво?

— Ние се разбираме там вътре — каза тя. — Това никога не ми се е случвало с друг човек. Но всъщност аз никога не съм ходила в Страната с друг, освен с теб. Проблемът е, че има твърде много слоеве между личностите, които виждаме в Страната и това, което наблюдаваме тук, сега. Отвън.

Мартин често беше мислил за същото, като винаги се опитваше да намери доказателства. Това, че Карол стигна до подобно заключение го натъжаваше… Явно наблюдението им беше вярно.

— В сънищата… — започна тя, но спря да си отхапе от сандвича. — Сънувал ли си някога, че изпитваш толкова силно чувство, толкова истинско чувство, че започваш да плачеш в съня си? Да плачеш така, все едно че цялата болка, която някога си чувствал е изчезнала и ти си пречистен?

Мартин поклати глава.

— Не и в моите сънища — сви рамене той. — Но мисля, че нещо подобно ни се е случвало в Страната няколко пъти. Да работим така близо един до друг като брат и сестра. Мисля, че мъжкият аспект в моята личност е много близък до женския аспект в твоята личност.

— Това трябва да е добре — каза той.

— Така е… стига двете да са противопоставени един на друг в Страната. Но ти знаеш, че личността ти в Страната се различава от това, което виждам тук, отвън.

— Неизбежно е — промърмори той. — И все пак, ти си знаеш какъв съм наистина.

Тя се засмя и тъжно поклати глава.

— Не е достатъчно. Слоевете. Запомни го. Не забравяй, че сме цялостен комплекс — от най-горната част до дъното, всички слоеве.

Мартин знаеше, че е права.

— Но аз не ги смятам за пречка. Слоевете имам предвид. Винаги си спомням личностите, които срещам в Страната.

— Мартин, аз те вбесявам.

Той я погледна смаян.

— Но…

— Искам да кажа, че те притеснявам.

— Предполагам, че и аз също те притеснявам.

— Да. Ние не се разбираме така добре извън Страната. Не можем да влезем в крачка. Знаеш, че опитах… ние опитахме.

— Прехвърляне. Прехвърляне един към друг — предположи той мъгляво.

— Ние отново ще бъдем заедно — продължи тя взирайки се в него настойчиво и сериозно. — И Господ знае, че трябва да работим заедно.

Той се съгласи с леко кимване.

— Чувствах това търкане между нас — каза тя.

— Не търкане, а угасваща надежда — поправи я Мартин.

— Бях реалистка — продължи тя. — Надявам се, че и ти си реалист.

— Оо, не съм такъв реалист — призна Мартин с въздишка. Не искаше да разкрива душата си пред нея, не искаше да се отдаде на този безнадежден копнеж, да събуди съжалението й като й каже колко самотен е бил през изминалите няколко години и колко пъти си беше мислил за нея, за дом и спокойствие. Карол, сред много слоеве вътре в себе си, пазеше една бариера, която издигаше в случай на съжаление. Всяко друго нещо би било по-добро от самосъжалението.

— Нека да сменим темата — поклати глава Мартин. — Ти си била в Страната на Джил. Как беше там?

Карол обичаше да говори с него, да работи с него като професионалист. Скоро щяха да потънат в дълбока интимност, която нито една брачна двойка не е познавала, но няма да има нищо друго, никакъв домашен уют и спокойствие. Нищо от това, за което подсъзнателно си беше мислил Мартин. Тихи часове, прекарани в някоя хижа, отвън има сняг, а те четат новините по плочите си и гледат Литвид, усмихвайки се един на друг. Мир и вярност.

— Беше чудесно — каза тя. — Доста необичайно и съвсем не като… изобщо не като при хората. Джил не се е самоосъзнала. Тя е брилянтна — може би е с повече ум, отколкото който и да било човешки индивид. Но тя самата не знае коя е. И все пак, още в ранните си години, Джил успя да изгради нещо, което поразително прилича на Страна. Нейните програмисти го откриха преди няколко години. Самюел Джон Бейкър — той е третият главен дизайнер и програмист след Роджър Аткинс и Каролин Пастор — ме извика след като ИПИ беше затворен. Аз го познавах от училище. Работихме заедно, за да си обясним защо Джил има Страна. В ранната си фаза, преди петнадесет години, Джил беше съставена върху части от личностите на петте главни дизайнера — Аткинс, Пастор, Бейкър, Джоузеф и Джордан Мобус.

Джил получи по нещо от всичките си дизайнери. Както се оказа обаче, то не беше достатъчно, за да се самоосъзнае. Но комбинирано с онова, което тя вече имаше, огромен мисловен капацитет и памет, то й даде истинска дълбочина и я направи съвсем различна от всичко, което е било създавано.

— Дори от АСИМП ли е по-различна?

— Това е интересен въпрос. АСИМП е по-опростена от Джил, по необходимост. АСИМП е създадена чрез сканиране на личностите на Аткинс и останалите; но по-ранни и по-несъвършени сканирания. Аткинс потвърди, че вероятно АСИМП ще се самоосъзнае преди Джил. Той го казва поверително, но както и да е. Според него, възможно е да са претрупали бедната Джил с твърде много противоречащи си алгоритми, независимо от това колко дълбочина и качества са й дали.

— Звучи мистично.

— О да, мистично е, а понякога самият Аткинс е мистичен. Голям моралист. Но искрено вярва, че АСИМП е по-ясния случай.

— И какво ще кажеш за Страната?

— Алгоритмите, заложени у Джил, автоматично потърсиха субстрати на вътрешен мисловен език. Джил нямаше такъв. Тогава алгоритмите започнаха да го създават. Целият процес трябва да е отнел девет или десет години, тъй че Джил съвсем не е пеленаче. Но алгоритмите започнаха да поглъщат детайли от паметта и усещанията й, работейки, за да създадат някакъв вид Страна. Когато Мобус и Бейкър откриха това, те го сметнаха за беда. Помислиха си, че са открили самопоявил се вирус в мислещата система.

Мартин са засмя.

— Те се опитаха да го блокират, но не можаха. Нямаше как да стане, без да прекъснат по-висшите функции на Джил. Най-накрая, след една година безпокойство и изследване, Бейкър се обърна към мен. Смяташе, че наистина имат Страна, както ти си я описал. Така беше.

— Защо не е потърсил мен?

— Защото беше затънал до гуша, а той не искаше изследванията да се разгласяват.

Мартин се намръщи.

— Е, и каква беше Страната?

— Всъщност, прекрасна — каза Карол. — Не така сложна и директна, фантастичната земя на едно мислещо устройство. Обикновени образи на човешки същества, най-вече програмистите и дизайнерите. Страната й ми напомняше стари компютърни графики от XX век. Гладка, чиста и математическа Страна. Имаше много абстракции, а на езика й, създаден от дизайнерите, беше придадена визуална форма. Посещавайки най-вътрешната част на Джил, аз започнах да я харесвам.

— Не звучи като сложна Страна — кимна Мартин.

Карол се нацупи.

— Не, наистина. Предполагам.

— Значи не си влизала в Страна след последния път, когато го направихме заедно?

— Не, предполагам, че ти би казал, че не съм, но аз прекарах повече от дванадесет часа в сондиране. Това може поне да се брои като упражнение.

— Моля те, не мисли, че подценявам работата, която си свършила. Но подготвена ли си за възможността да се окажем в голяма опасност?

— Не, наистина — сепна се тя. — Кое те кара да мислиш така?

— Преди всичко Голдсмит. Той е бурен океан под гъсти облаци. Ние виждаме само спокойния пейзаж с облаците. Но това, което наистина ме тревожи е, че нямаме буфер. Ще работим в реално време. Без закъснение.

Тя протегна ръка и сграбчи рамото му.

— Звучи ми като нещо истинско. Голямо приключение!

Мартин я погледна загрижено, надявайки се, че не говори сериозно. Безпокойството можеше да послужи като един вид защита в Страната.

— Тогава нека се връщаме на работа.

— Добре. Благодаря ти.

— За какво? — попита той озадачен.

Тя го прегърна силно и го задържа така.

— За разбирането и за това, че си ми колега.

— Много важно — измърмори той, докато сгъваха одеялото и вдигаха празните кутии от бира.

— Дяволски си прав — рече Карол.