Грег Беър
Кралицата на ангелите (23)

23

Жестокост. Ричард не прие леко сълзите на Надин. Но когато тя се върна, той бе готов да забрави думите и даже сълзите й. Обстоятелствата около него я бяха накарали да се чувства виновна и това му даваше сила, каквато не бе познал до този момент.

Бяха правили любов предишната нощ. Сега в късната вечер листата лежаха в очакване, а думите бяха все още в него. Той нетърпеливо я облада, надявайки се да освободи напрежението си, но резултатът беше само нервна умора.

— Моля те, прости ми, че си тръгнах вчера — каза тя когато горещината премина и часовникът тихо спря на 23 часа. — Бях уплашена. Заради Голдсмит е. Той ни докара всичко това. Защо не го намерят най-после?

Дали искаше да го подложат на терапия или да го измъчват? Може би вече го бяха хванали. Може би сега Голдсмит бе завързан и живееше в кошмара на адската корона. Емоционална болка и после физическа. Само няколко секунди или минути, или имайки предвид огромното му престъпление, цял час. За осем пъти смърт! Ричард не знаеше дали иска това да е истина. Би ли го пожелал на някого като по този начин одобри Селекторите и техните имитатори?

Говореше се, че терапията не помага на тези, които са били мъчени с адска корона, че те преживяват друг вид терапия. Казваха, че последните технологични изобретения позволяват на Селекторите да извличат и най-скритата личност у човека, която всъщност подбужда извършването на долни постъпки, но обикновено пасивно наблюдава отстрани мъчението, без да я интересува, че друг поема и изстрадва цялата болка. Чрез новите технологии на Селекторите, самите личности-подбудители на убийствата можеха да бъдат подложени на мъчение. А личността-убиец у Голдсмит не би желала да живее със спомена за болката и ще се превъзпита, като освободи всички останали…

— Стига! Не говори! — Този път Ричард почти й се развика и гласът му бе дрезгав. Тя се уплаши.

Ненаписаните думи останаха спокойно на повърхността.

Когато Надин заспа, той отиде до бюрото. Погледна към листовете, взе химикал, седна и започна да пише:

„Проблемът да живея с предишната си същност беше славата, която ме обвиваше като мръсна мъгла. През тази слава не можех да видя кой съм. Черна и непроходима, тя ме скриваше от светлината на каквато и да било друга способност, която имах. Видях Анди, свежа и женствена, и я видях като част от тази клопка, част от славата, като някакво социално антитяло, прикрепено към талантите ми. Не можех да се отърва от нея, имах нужда от нея. Тя вървеше пред мен в парка с развяна коса и сладка усмивка. Какво можех да направя, за да се освободя от нея? Тя можеше да ме убеди във всичко, в каквото и настроение да бях. Дори сега. И всички други красавици прилепваха към славата ми като нощни пеперуди.“

Ричард остави нежно химикала и се намръщи на това, което беше написал. Няма да го задраска цялото или да го изхвърли. Сякаш Голдсмит говореше вътре в главата му тези неща и дори ако сега не бяха истина, то скоро щяха да станат.