Серия
Остап Бендер (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Золотой телёнок, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 26 гласа)
Сканиране и разпознаване
sir_Ivanhoe (2010)
Корекция
NomaD (2010)

Издание:

Иля Илф, Евгений Петров. Златният телец

Трето издание

Издателство на Отечествения фронт, София, 1983

Редактор: Донка Станкова

Редактор на издателството: Манон Драгостинова

Художник: Живко Станкулов, Кукриникси

Художествен редактор: Пенчо Мутафчиев

Коректор: Ани Георгиева


По-долу е показана статията за Златният телец (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Емблема за пояснителна страница Вижте пояснителната страница за други значения на Златен телец.

Златният телец
Золотой телёнок
Evgeny Petrov reads the novel The Golden Calf in English translation.jpg
Автор Иля Илф и Евгений Петров
Създаване
Първо издание 1931 г.
Оригинален език руски
Вид роман
Предходна Дванадесетте стола“ (1928)

„Златният телец“ (на руски: Золотой телёнок) е роман на писателите Иля Илф и Евгений Петров, написан през 1931 г. Продължение е на романа „Дванадесетте стола“.

Сюжет

Независимо че в края на романа „Дванадесетте стола“ главният герой Остап Бендер е оставен кървящ и с прерязано гърло, този факт не води до смъртта на Великия комбинатор. Животът му е спасен от хирурзите, както споделя самият герой в продължението.

В новия роман Великият комбинатор се занимава с шантажирането на нелегалния съветски милионер Корейко, от когото той иска да получи един милион съветски рубли. След първоначален неуспешен опит да изнуди Корейко, Остап Бендер се захваща сериозно за работата и завежда дело, в което – след поредица от комбинации – успява да опише втория, неизвестен живот на иначе обикновения съветски счетоводител.

Герои

Главни
Ярки личности
  • Александър Корейко (нелегален съветски милионер)
Епизодични
  • живущите в „Гарвановото свърталище“ (квартира № 3), между които особено място в романа заемат Васисуалий Лоханкин със съпругата му Варвара
  • служителите в „Херкулес“ – началникът др. Полихаев, отговорният работник Егор Скумбриевич, счетоводителят Берлага
  • Зося Синицка – красива девойка

Книгата е издавана нееднократно в България, за пръв път още преди 9 септември 1944 г. Заедно с „Дванадесетте стола“, тя представлява остра критика на съветската действителност, описваща с изключително майсторство състоянието на обществото в края на 20-е и началото на 30-е години на XX век. В много от следващите издания на романа той е отпечатан заедно с предхождащото го произведение.

Екранизации

  • 1968 г. – „Златният телец“, в главната роля Сергей Юрски
  • 1993 г. – „Мечтите на идиота“, в главната роля Сергей Крилов
  • 2006 г. – „Златният телец“ (сериал), в главната роля Олег Меншиков

Външни препратки

Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за

Глава XXXVI
Кавалерът на ордена „Златното руно“

telec_kukrinixi_66.jpg

Някакъв странен човек вървеше една нощ през лъките край Днестър. Той беше грамаден и безформено дебел. На него плътно лежеше брезентов балахон[1] с вдигната качулка. Покрай тръстиковите участъци и под разперените клони на овощните дървета странният човек се движеше на пръсти като в спалня. Понякога той се спираше и въздъхваше. Тогава под балахона се чуваше звекане, каквото издават удрящи се един в друг металически предмети. И всеки път след това във въздуха увисваше тънък, извънредно нежен звън. Веднъж странният човек се препъна в един мокър корен и падна по корем. Тогава се чу такъв силен звук, сякаш рицарски доспехи бяха паднали върху паркет. И дълго след това странният човек не ставаше от земята, като се взираше в тъмното.

Шумеше мартенска нощ. От дърветата капеха и тупаха по земята тежки аптекарски капки.

— Проклето блюдо! — пошепна човекът.

Той стана и измина пътя до самия Днестър без приключения. Повдигнал полите на дрехата си, човекът се свлече от брега и губейки равновесие по омекналия лед, затича към Румъния.

Великият комбинатор се готви цялата зима. Той купуваше северноамерикинеки долари с ликове на президенти с бели букли, златни часовници и табакери, венчални пръстени, брилянти и други скъпоценни неща.

Сега той носеше седемнадесет масивни табакери с монограми, орел и гравирани надписи:

„На директора на Руско-карпатската банка

и благодетеля Евсей Рудолфович Полуфабрикант

по случай годишнината

на неговата сребърна сватба

от признателните му колеги“.

 

„На тайния съветник М. И. Святотацки

след завършване на сенаторската ревизия

от чиновете на Черноморското градоначалство“.

 

Но най-тежка от всички беше табакерата с посвещение:

„На господин пристава на Алексеевския участък

от благодарните евреи с търговско звание“.

Под надписа имаше пламтящо емайлово сърце, пробито със стрела, което, разбира се, трябваше да символизира обичта на евреите с търговско звание към господин пристава.

Джобовете му бяха натъпкани с цели връзки, нанизани като гевречета венчални халки, пръстени и гривни. На гърба му в три реда висяха на здрави върви двадесет чифта златни часовници. Някои от тях предизвикателно цъкаха и на Бендер се струваше, че по гърба му лазят насекоми. Между тях имаше подарени екземпляри, за което свидетелствуваше надписът върху капака:

„На любимия ми син Серьоженка Кастраки

по случай издържаните изпити

за диплома за зрелост“

Над думата „зрелост“ с карфица беше надраскана думата „полова“. Това беше направено, види се, от приятелите на младия Кастраки, също такива двойкаджии като него. Остап дълго не искаше да купи този неприличен часовник, но в края на краищата го взе, тъй като твърдо беше решил да вложи целия милион в скъпоценности.

Изобщо зимата мина в големи грижи. Брилянти великият комбинатор намери само за четиристотин хиляди; валута, включително и някакви съмнителни полски и балкански пари, успя да намери само за петдесет хиляди. За останалата сума стана нужда да накупи тежести. Особено трудно му беше да се предвижва със златното блюдо на корема. Блюдото беше голямо и овално като щит на африкански вожд и тежеше двадесет фунта. Мощният врат на капитана се превиваше под тежестта на един архиерейски нагръден кръст с надпис:

ВО ИМЯ ОТЦА И СИНА И СВЕТАГО ДУХА

 

 

който беше взет от бившия иподякон на катедралната черква гражданина Самообложенски. Върху кръста на прекрасна лента висеше орденът „Златното руно“ — излято овне.

Този орден Остап купи от един чудноват старик, който може би е бил дори велик княз, а може би и камердинер на велик княз. Старикът искаше невероятно висока цена, като сочеше, че такъв орден имат само няколко души в света, и то повечето от тях короновани особи.

— „Златното руно“ — мърмореше старецът — се дава за висока доблест!

— А аз имам тъкмо висока доблест — отговори Остап, — при това аз купувам овнето само дотолкова, доколкото то е къс злато.

Но капитанът си кривеше душата. Орденът веднага му хареса и той реши да го запази завинаги у себе си като орден

ЗЛАТНИЯТ ТЕЛЕЦ

 

 

Гонен от страха и от очакването на трещящ пушечен изстрел, Бендер дотича до средата на реката и се спря. Притискаше го златото — блюдото, кръстът, гривните. Гърбът го сърбеше от накачените по него часовници. Полите на балахона се бяха намокрили и тежаха няколко пуда. Остап с охкане смъкна балахона, хвърли го на леда и продължи нататък. Сега се видя шубата му, голяма, почти необикновена шуба, едва ли не най-ценното в тоалета на Остап. Той я строи четири месеца, строи я като къща, прави чертежи, докарва материали. Шубата беше двойна — подплатена с редки сребърни лисици, а покрита с истински лутър. Яката беше от самури. Чудна шуба беше това! Свръхшуба с чинчилови джобове, които бяха натъпкани с медали за спасяване на давещи се, шийни кръстове и златни мостове, последна дума на зъболекарската техника. На главата на великия комбинатор стърчеше шапка. Не шапка, а биберна тиара.

Целият този чуден товар трябваше да осигури на капитана лек, безгрижен живот на брега на топлия океан, в бленувания от детинство град, сред балконските палми и фикуси на Рио де Жанейро.

В три часа през нощта своенравният потомък на еничарите стъпи на чуждия бряг. Тук също беше тихо, тъмно, тук също беше пролет и от клоните падаха капки. Великият комбинатор се разсмя.

— Сега няколко формалности с отзивчивите румънски чокои и — пътят е свободен. Мисля, че два-три медала за спасяване на давещи се ще подсладят техния сив граничарски живот.

Той се обърна към съветската страна, протегна в мъглата, която вече се вдигаше, дебелата си лутърна ръка и промълви:

— Всичко трябва да се прави по образец. Образец номер пет — прощаване с родината. Няма що, адио, велика страна. Аз не обичам да бъда първи ученик и да получавам бележки за внимание, прилежание и поведение. Аз съм частно лице и не съм длъжен да се интересувам от силажни ями, траншеи и кули. Мен просто малко ме интересува проблемата за социалистическото преобразование на човека в ангел и вложител в спестовната каса. Напротив. Интересуват ме наболелите въпроси за грижливото отношение към личността на самотните милионери…

Тук прощаването с отечеството по образец номер пет беше прекъснато от появяването на няколко въоръжени фигури, в които Бендер позна румънски граничари. Великият комбинатор се поклони с достойнство и ясно произнесе специално заученото изречение:

— Траяску Романиа Маре!

Той погледна мило в лицата, граничарите, които едва се виждаха в полумрака. Стори му се, че граничарите се усмихват.

— Да живее велика Румъния! — повтори Остап на руски. — Аз съм стар професор, избягал от московската Чека! Бога ми, едва се измъкнах! Приветствувам във ваше лице…

Един от граничарите се приближи плътно до Остап и мълчаливо свали от главата му кожената тиара. Остап посегна за шапката си, но граничарят все така мълчаливо отблъсна ръката му назад.

— Но! — каза добродушно капитанът. — Но, но! Без ръце! Ще се оплача от вас в Сфатул-Церий, в Голям Хурулдан!

В това време друг граничар смело, с ловкостта на опитен любовник, започна да разкопчава голямата му, почти невероятна свръхшуба. Капитанът се дръпна. При това движение някъде от джобовете му изхвръкна и се търкулна на земята голяма дамска гривна.

— Бранзулетка! — изписка граничният офицер в късо палто с кучешка яка и големи металически копчета на изпъкналия задник.

— Бранзулетка! — закрещяха и останалите и се нахвърлиха върху Остап.

Заплел се в шубата, великият комбинатор падна и веднага почувствува, че издърпват от гащите му скъпоценното блюдо. Когато се изправи, видя как офицерът с безчовечна усмивка претегля блюдото на ръце. Остап се вкопчи в своята собственост и я издърпа от ръцете на офицера, след което тутакси получи главозамайващ удар по лицето. Събитията се развиха с военна бързина. На великия комбинатор му пречеше шубата и известно време той се би с враговете коленичил, като хвърляше по тях медалите за спасяване на давещи се. След това изведнъж почувствува необяснимо облекчение, което му позволи да нанесе на противника редица съкрушителни удари. Оказа се, че бяха успели да съблекат стохилядната шуба от него.

— Ах, какво отношение! — пронизително пропя Остап, като се озърташе диво.

Имаше един момент, когато той стоеше облегнат на едно дърво и стоварваше лъскавото блюдо върху главите на нападащите. Имаше момент, когато късаха от шията му ордена „Златното руно“ и капитанът клатеше глава като кон. Имаше също така момент, когато, издигнал високо архиерейския кръст с надписа: „Во имя отца и сина и святаго духа“, той викаше истерично:

— Експлоататори на трудовия народ! Паяци! Слуги на капитала! Гадове!

И от устата му пръскаха розови слюнки. Остап се бореше за своя милион като гладиатор. Отхвърляше враговете от себе си и се надигаше от земята, загледан напреде си с помрачен поглед.

Той се опомни на леда с разбита мутра, с един ботуш на крака, без шубата, без табакерите, украсени с надписи, без колекцията от часовниците, без блюдото, без валутата, без кръста и брилянтите — без милиона. На високия бряг стоеше офицерът с кучешката яка и гледаше надолу, към Остап.

— Сигуранца проклета! — извика Остап, като вдигна босия си крак. — Паразити!

Офицерът бавно извади пистолета и дръпна цевта назад. Великият комбинатор разбра, че интервюто е свършено. Наведен, той закуцука назад, към съветския бряг.

telec_kukrinixi_67.jpg

 

 

Бяла цигарена мъгла се вдигаше от реката. Бендер разтвори ръка и видя на дланта си плоско медно копче, кичур от нечии твърди черни коси и по чудо запазилия се през време на битката орден „Златното руно“. Великият комбинатор изгледа тъпо трофеите и останките от своето богатство и продължи да се движи напред, като се подхлъзнеше в ледените ямички и се мръщеше от болка.

Продължителен и силен трясък като от оръдие разлюля ледената повърхност. Отчаяно духаше топъл вятър. Бендер погледна пред краката си и видя голяма зелена пукнатина в леда. Леденото плато, на което се намираше той, се залюля и единият му край взе да потъва под водата.

— Ледът се пука! — ужасен закрещя великият комбинатор. — Ледът се пука, господа съдебни заседатели!

Той заскача по раздалечаващите се ледени блокове, като бързаше презглава към страната, с която така високомерно се прощаваше преди един час. Мъглата се вдигаше важно и бавно, като откриваше голия нисък бряг.

След десет минути на съветския бряг стъпи странен човек без шапка и само с един ботуш. Без да се обръща към някого, той каза високо:

— Няма нужда от овации! Граф Монте Кристо не излезе от мен. Ще трябва да се преквалифицирам в домоуправител.

Бележки

[1] Балахон — лятна селска дълга дреха. — Б.пр.

Край
Читателите на „Златният телец“ са прочели и: