Иля Илф, Евгений Петров
Златният телец (11)

Глава X
Телеграма от братя Карамазови

От известно време нелегалният милионер чувствуваше върху себе си нечие будно внимание. Отначало нямаше нищо определено. Беше изчезнало само привичното и улегнало чувство на самота. После взеха да се появяват признаци от по-обезпокоителен характер.

Веднъж, когато Корейко отиваше с обичайната си отмерена крачка към службата, до самия „Херкулес“ го спря един нахален просяк със златен зъб. Като настъпваше влачещите се след него вързалки от долните му гащи, просякът хвана Александър Иванович за ръка и бързо заломоти:

— Дай милион, дай милион, дай милион!

След това просякът изплези дебелия си нечист език и задрънка вече кръгли глупости. Това беше обикновен просяк-полуидиот, каквито често се срещат в южните градове. Въпреки това Корейко се качи във финансово-счетоводната зала със смутена душа.

Ето от тази среща започна дяволщината.

В три часа през нощта събудиха Александър Иванович. Пристигна му телеграма. Тракайки зъби от утринния хлад, милионерът разкъса бандерола и прочете:

— Каква графиня? — пошепна смаян Корейко, застанал бос в коридора.

Но никой не му отговори. Раздавачът си беше отишъл. В градинката на двора страстно гукаха гълъби. Съквартирантите спяха. Александър Иванович повъртя в ръце сивата бланка. Адресът верен. Името също.

Александър Иванович не разбра нищо, но така се развълнува, че изгори телеграмата на свещ.

В седемнадесет часа и тридесет и пет минути същия ден пристигна втора телеграма:

Александър Иванович побледня от яд и скъса телеграмата на парченца. Но същата нощ му донесоха още две телеграми-мълнии.

Първата:

И втората:

След това с Александър Иванович в службата стана нещо обидно. Като умножаваше наум по молба на Чеважевская деветстотин осемдесет и пет по тринадесет, той сгреши и даде неверен резултат, което никога не беше се случвало в живота му. Но сега не му беше до аритметически упражнения. Налудничавите телеграми не излизаха от главата му.

— В бурета — шепнеше той, втренчил поглед в стареца Кукушкинд. — Братя Карамазови. Просто свинщина някаква.

Той се опитваше да се успокои с мисълта, че това са мили шеги от страна на някои приятели, но бързо трябваше да отхвърли тази версия. Той нямаше приятели. А що се отнася до колегите му, те бяха сериозни хора и се шегуваха само веднъж в годината — на първи април. Но и през този ден на весели забави и радостни мистификации те оперираха само с една печална шега: изфабрикуваха на пишеща машина фалшива заповед за уволнението на Кукушкинд и я поставяха на масата му. И всеки път през тия седем години старецът се хващаше за сърцето, което много развеселяваше всички. Освен това те не бяха толкова богати, че да се охарчват за телеграми.

След телеграмата, с която неизвестният гражданин уведомяваше, че ще командува парада именно той, а не някой друг, настъпи успокоение. Три дни не безпокоиха Александър Иванович. Той вече бе започнал да свиква с мисълта, че всичко случило се съвсем не се отнася до него, когато пристигна дебел препоръчан бандерол. Бандеролът съдържаше книга, озаглавена „Капиталистическите акули“ с подзаглавие: „Биография на американските милионери“.

В друго време Корейко и сам би си купил такава занимателна книжка, но сега той дори се сгърчи от ужас. Първото изречение беше подчертано със син молив и гласеше:

„Всички крупни съвременни богатства са натрупани по най-безчестен път.“

За всеки случай Александър Иванович реши засега да не се вестява на гарата при заветното куфарче. Той се намираше в много тревожно състояние на духа.

— Най-важното е — говореше Остап, като се разстъпяше из просторната стая на хотел „Карлсбад“ — да внесеш смут в лагера на противника. Врагът трябва да изгуби душевното си равновесие. Да се направи това, не е толкова трудно. В края на краищата хората най-много се плашат от неизвестното. Самият аз едно време бях мистик-самотник и бях стигнал до такова състояние, че човек можеше да ме изплаши с един обикновен фински нож. Да, да. Повече неизвестни неща. Аз съм убеден, че моята последна телеграма „мислено заедно“ е направила на нашия контрагент потресно впечатление. Всичко това е суперфосфат, тор. Нека се поразтревожи. Клиентът трябва да свикне с мисълта, че ще се наложи да даде парите. Той трябва да бъде морално разоръжен, да бъдат потиснати в него реакционните собственически инстинкти.

Като произнесе тази реч, Бендер изгледа строго своите подчинени. Балаганов, Паниковски и Козлевич седяха прилежно в червените плюшени кресла с ресни и пискюли. Те се стесняваха. Смущаваше ги широкият начин на живот на капитана, смущаваха ги позлатените ламбрекени^[1], килимите, които бляскаха с ярките си химически кольори, както и гравюрата „Явяването на Христа пред народа“. Самите те заедно с „Антилопа“ се бяха настанили в един хан и идваха в хотела само за получаване на инструкции.

— Паниковски — каза Остап, — на вас ви беше възложено да се срещнете днес с нашия доверител и за втори път да поискате от него милиона, като придружите тази молба с идиотски смях.

— Щом само ме видя, той мина на отсрещния тротоар — отговори самодоволно Паниковски.

— Така. Всичко върви добре. Клиентът започва да нервничи. Сега той минава от тъпо недоумение към безпричинен страх. Не се съмнявам, че скача нощем в леглото си и ломоти жално: „Мамо, мамо.“ Още малко, съвсем мъничко, последен удар на четката — и той окончателно ще дозрее. С плач ще бръкне той в бюфета и ще извади оттам чинийката със синята ивица по края…

Остап смигна на Балаганов. Балаганов смигна на Паниковски, Паниковски смигна на Козлевич и макар честният Козлевич абсолютно нищо да не разбра, той също взе да смига с двете очи.

Дълго още в стаята на хотел „Карлсбад“ продължаваше приятелското смигане, съпроводено с шеги, цъкане на език и дори с подскачане от червените плюшени кресла.

— Стига веселба — рече Остап. — Засега чинийката с парите е в ръцете на Корейко, ако тя изобщо съществува, тази вълшебна чинийка.

След това Бендер прати Паниковски и Козлевич в хана, като им нареди да държат „Антилопа“ готова за път.

— Е, Шура — каза той, когато останаха двамата с Балаганов, — телеграми повече не трябват. Подготвителната работа може да се смята за завършена. Започва активната борба. Сега ние ще идем да погледаме скъпоценния телец при изпълнение на служебните му задължения.

Като се прикриваха в прозрачните сенки на акациите, млечните братя минаха градската градина, дето дебелата струя на фонтана се топеше като свещ, минаха покрай няколко огледално чисти бирарии и се спряха на ъгъла на улица „Меринг“. Цветарки с червени матроски лица къпеха своята нежна стока в емайлирани паници. Напеченият от слънцето асфалт съскаше под краката. От синя кахлена млекарница излизаха граждани, които пътем изтриваха изцапаните си с кефир устни.

Дебелите макаронени букви от дървено злато, които съставяха думата „Херкулес“, светеха примамливо. Слънцето подскачаше по двуметровите стъкла на въртящата се врата. Остап и Балаганов влязоха във вестибюла и се смесиха с тълпата делови хора.