Иля Илф, Евгений Петров
Златният телец (5)

Глава IV
Обикновеното куфарче

Един човек без шапка, със сив дочен панталон, кожени сандали, обути на бос крак по монашески, и бяла риза без яка, наведе глава и излезе от ниската портичка на дом номер шестнайсети. Като се намери на тротоара, постлан със синкави каменни плочи, той се спря и рече тихо:

— Днес е петък. Значи, пак трябва да се ходи на гарата.

Като произнесе тези думи, човекът със сандалите бързо се обърна. Стори му се, че зад гърба му стои гражданин с цинкова мутра на шпионин. Но улица „Малая Касателная“ беше съвсем пуста.

Юнското утро току-що започваше да се оформя. Акациите потрепваха и ронеха върху плоските камъни студена оловна роса. Уличните птички чуруликаха някаква весела дивотия. В дъното на улицата, долу, зад покривите на къщите, пламтеше изляното, тежко море. Млади кучета се катереха по сандъците за боклук, като се озъртаха жално и дращеха с нокти. Часът на портиерите вече бе минал, часът на млекарките още не бе настъпил.

Беше онзи промеждутък между пет и шест часа, когато портиерите, намахали се до втръсване с бодливите метли, вече са се разотишли по своите шатри, в града е светло, чисто и тихо като в Държавната банка. В такъв момент ти се иска да плачеш и да вярваш, че мътеницата наистина е по-полезна и по-вкусна от хлебната ракия; ала долита вече далечен тътнеж: млекарките слизат със своите бидони от излетните влакове. Ей сега те ще се втурнат в града и на площадките на черните входове ще захванат обикновената кавга с домакините. За миг ще се покажат работници с торбички и веднага ще се скрият в заводските врати. От фабричните комини ще забълва дим. А после върху нощните масички ще заподскачат от злоба и ще зазвънят като звънчета на тройка безчет будилници (на фирмата „Павел Буре“ — по-тихо, на тръста за фина механика — по-силно) и ще замучат сънените съветски служащи, падайки от високите момински креватчета. Часът на млекарките ще свърши, ще настъпи часът на чиновническия народ.

Ала беше още рано, служащите още спяха под своите фикуси. Човекът със сандалите прекоси целия град и не срещна почти никого из пътя си. Той вървеше под акациите, които изпълняваха в Черноморск някои обществени функции: на едни висяха сини пощенски кутии с герба на ведомството (плик и светкавица), за други пък бяха приковани тенекиени легенчета с вода за кучетата.

Човекът със сандалите пристигна на Приморската гара в момента, когато оттам излизаха млекарките. Като се блъсна няколко пъти силно в техните железни рамене, той се приближи до помещението за съхраняване на ръчен багаж и подаде квитанция. Чиновникът от гардероба погледна квитанцията с неестествена строгост, приета само по железниците, и веднага подаде на предявителя неговото куфарче. От своя страна предявителят отвори кожената си кесийка, извади оттам с въздишка една монета от десет копейки и я сложи на тезгяха на гардероба, направен от шест стари, излъскани от лактите релси.

Когато излезе на площада пред гарата, човекът със сандалите остави куфара на паважа, огледа го внимателно от всички страни и дори попипа бялата му ключалка от ръчна чанта. Това беше най-обикновено куфарче, склепано от дърво и облепено с изкуствен фибър.

Тъкмо в такива куфарчета по-младите пътници носят памучни чорапи „Скетч“, две смени толстовки, мрежа за коса, гащета, брошурата „Задачите на комсомола в село“ и три твърди смачкани яйца. Освен това в един ъгъл непременно се намира нечисто бельо, завито на топка с вестник „Икономически живот“. По-старите пътници пазят в такъв куфар комплектуван костюм и отделно към него панталони от кариран плат, известен под името „Стогодишнината на Одеса“, презрамки с машинки, домашни пантофи с езичета, флакон троен одеколон и бяло марсилско одеяло. Трябва да отбележим, че и в този случай в ъгъла има нещо, завито в „Икономически живот“. Но това вече не е мръсно бельо, а анемична варена кокошка.

Като се задоволи с бегъл преглед, човекът със сандалите вдигна куфара и влезе в белия тропически вагон на трамвая, който го откара на другия край на града — на Източната гара. Тук неговите действия бяха правопротивоположни на онова, което току-що бе направил на Приморската гара. Той предаде своя куфар на съхранение и получи квитанция от величествения гардеробиер.

Като извърши тия странни операции, стопанинът на куфара напусна гарата тъкмо в момента, когато по улиците вече се появиха най-примерните служащи. Той се вмъкна в техните нестройни колони, след което костюмът му загуби всякаква оригиналност. Човекът със сандалите беше служащ, а почти всички служащи в Черноморск се обличаха по неписаната мода: нощница със запретнати над лактите ръкави, леки сирашки панталони, същите сандали или платнени обувки. Никой не носеше шапка или фуражка. Само понякога се мяркаше каскет, а най-често черни, щръкнали нагоре перчеми, още по-често като диня на бостан лъщеше загоряла от слънцето плешивина, на която човек изпитва голямо желание да напише с химически молив някоя дума.

Учреждението, в което служеше човекът със сандалите, се наричаше „Херкулес“ и се помещаваше в един бивш хотел. Въртящата се стъклена врата с медни параходни дръжки го вкара в голям вестибюл от розов мрамор. В заземения асансьор се помещаваше бюро справки. Оттам вече надничаше усмихнато женско лице. Като изтича по инерция няколко крачки, влезлият се спря пред стария портиер, който носеше фуражка със златен зигзаг на околишката, и с наперен глас запита:

— Е, старче, време ли е за крематориума?

— Време е, любезни — отговори портиерът, като се усмихваше радостно, — за нашия съветски колумбариум.

Той дори махна с ръце. На добродушното му лице се изписа пълна готовност, ако ще би веднага да се предаде на огненото погребение.

В Черноморск се канеха да строят крематориум със съответно помещение за урните с праха, тоест колумбари, и тази новост от страна на гробищния подотдел, кой знае защо, много развеселяваше гражданите. Може би ги разсмиваха новите думи — крематориум и колумбари, а може би им се виждаше забавна самата мисъл, че човек може да бъде изгорен като цепеница — тъй или иначе, но те задяваха всички дядовци и баби в трамвая и по улиците с подвиквания: „Ти, бабичко, де се пъхаш? За крематориума ли бързаш?“ Или: „Пуснете дядката да мине напред, време му е за крематориума“ И чудна работа, идеята за огненото погребение много хареса на старците, така че веселите шеги предизвикваха пълно одобрение от тяхна страна. Изобщо разговорите за смъртта, които досега се смятаха неудобни и неучтиви, почнаха да се котират в Черноморск наравно с анекдотите от европейския и кавказкия живот и предизвикваха всеобщ интерес.

Като подмина намиращата се в началото на стълбището гола мраморна девойка, която държеше във вдигнатата си ръка електрически факел, и погледна с неудоволствие плаката:

 

 

служащият се изкачи на втория етаж. Той работеше във финансово-счетоводния отдел. До започване на работа оставаха още петнадесет минути, но на масите си вече седяха Сахарков, Драйфус, Тезоименицки, Музикант, Чеважевска, Кукушкинд, Борисохлебски и Лапидус-млади. Те никак не се плашеха от чистката, в което нееднократно се уверяваха един друг, но напоследък, кой знае защо, започнаха да идват на работа колкото може по-рано. Те използуваха малкото минути свободно време и шумно разговаряха помежду си. Гласовете им кънтяха в грамадната зала, която едно време е била ресторант на хотела. За това напомняха таванът в резба от дъбови кесони и изрисуваните стени, дето с навяващи ужас усмивки се премятаха менади, наяди и дриади.

— Чухте ли новината, Корейко? — попита влезлият Лапидус-млади. — Не сте ли я чули? Не? Ще бъдете поразени.

— Каква новина?… Здравейте, другари! — произнесе Корейко. — Здравейте, Ана Василевна!

— Вие дори не можете да си представите! — с удоволствие каза Лапидус-млади. — Счетоводителят Берлага е в лудницата.

— Какво говорите? Берлага? Та той е съвсем нормален човек!

— До вчера беше най-нормален, а от днес стана най-ненормален — намеси се в разговора Борисохлебски. — Това е факт. Обади ми се по телефона неговият шурей. Берлага има много сериозно психическо заболяване, разстройство на нерва на петата.

— Трябва само да се учудваме, че на всички ни още не се е разстроил този нерв — забеляза зловещо старият Кукушкинд, като гледаше колегите си през овалните никелирани очила.

— Не грачете — каза Чеважевска. — Вечно той разваля настроението.

— Все пак жалко за Берлага — обади се Драйфус, като се завъртя на своето въртящо се столче с лице към компанията.

Компанията мълчаливо се съгласи с Драйфус. Единствен само Лапидус-млади се усмихна загадъчно. Разговорът мина на друга тема — за поведението на душевно болните; заговориха за маниаците, разказани бяха няколко истории за прочути луди.

— Аз например — възкликна Сахарков — имах луд чичо, който си въобразяваше, че е едновременно Аврам, Исак и Яков! Представяте ли си какъв шум вдигаше!

— Трябва само да се учудваме — рече с тенекиен глас старецът Кукушкинд, като бършеше бавно очилата си с пеша на сакото, — трябва само да се учудваме, че ние все още не сме си въобразили, че сме Аврам — старецът засумтя, — Исак…

— И Яков ли? — запита подигравателно Сахарков.

— Да! И Яков! — записка внезапно Кукушкинд. — И Яков! Именно Яков. Живееш в такова нервно време… Когато аз работех в банкерската къща „Сикоморски и Цесаревич“, тогава нямаше никаква чистка.

При думата „чистка“ Лапидус-млади трепна, взе Корейко под ръка и го отведе към грамадния прозорец, върху който с разноцветни стъкълца бяха изобразени двама готически рицари.

— Най-интересното за Берлага вие още не знаете — зашепна той. — Берлага е здрав като бик.

— Как? Значи, той не е в лудницата?

— Не, в лудницата е.

Лапидус се ухили тънко.

— В това е целият трик. Той просто се изплаши от чистката и реши да изчака тревожното време. Престори се на побъркан. Сега сигурно ръмжи и се хили. Това се казва шмекер. Просто да му завидиш!

— Какво, да не би родителите му нещо да не са в ред? Търговци ли са? Чужд елемент?

— И родителите му не са в ред, а и самият той, между нас казано, е имал аптека. Но кой е можел да знае, че ще има революция? Хората се нареждали, както могли — един имал аптека, друг фабрика дори. Лично аз не виждам нищо лошо в това. Кой е могъл да знае?

— Трябвало е да знае — рече хладно Корейко.

— Това казвам и аз — бързо поде Лапидус, — за такива няма място в съветско учреждение.

И като изгледа Корейко с ококорени очи, той се отдалечи към своята маса.

Салонът вече бе се изпълнил със служащи, от чекмеджетата бяха извадени еластичните металически линии, които лъщяха със сребърния блясък на херинга, сметалата с палмовите топки, дебелите тефтери, разграфени с розови и сини линии, и още много други малки и големи канцеларски принадлежности. Тезоименицки откъсна от календара вчерашния лист — започна новият ден и някои от служащите вече бе забил младите си зъби в дългия сандвич с овнешки пастет.

Седна на своята маса и Корейко. Като подпря загорелите си лакти на бюрото, той се залови да вписва записи в приходо-разходната книга.

Александър Иванович Корейко, един от най-дребните служители в „Херкулес“, се намираше в последния пристъп на младостта — той беше на тридесет и осем години. На руменото му като червен восък лице имаше жълти като пшеничен клас вежди и безцветни очи. И английските мустачки по цвят приличаха на узряла трева. Лицето му щеше да изглежда съвсем младо, ако не бяха грубите ефрейторски бръчки, които пресичаха бузите и шията. В службата си Александър Иванович се държеше като войник на свръхсрочна служба: не разсъждаваше, беше изпълнителен, трудолюбив, мижитурка и тъповат.

— Плах е някак си — говореше за него началникът на финансово-счетоводния отдел, — някак си покорен, предан някак прекалено. Щом се обяви подписка за заем — и той вече се натиска със своята едномесечна заплата. Пръв записва. А цялата му заплата — четиридесет и шест рубли. Бих искал да зная как кара с тези пари…

Александър Иванович имаше една чудесна особеност. Той мигновено умножаваше и делеше наум големи трицифрени и четирицифрени числа. Но това не освободи Корейко от репутацията му на тъповат момък.

— Слушайте, Александър Иванович — питаше го съседът му по маса, — колко правят осемстотин тридесет и шест по четиристотин двадесет и три?

— Триста петдесет и три хиляди шестстотин двадесет и осем — отговаряше Корейко, като се забавяше съвсем малко.

И колегата му не проверяваше резултата от умножението, тъй като знаеше, че тъповатият Корейко никога не греши.

— Друг на негово място кариера щеше да направи — казваха и Сахарков, и Драйфус, и Тезоименицки, и Музикант, и Чеважевска, и Борисохлебски, и Лапидус-млади, и старият глупак Кукушкинд, и дори избягалият в лудницата счетоводител Берлага, — а този е мухльо! Цял живот ще работи за четиридесет и шест рубли.

И естествено колегите на Александър Иванович, пък и самият началник на финансово-счетоводния отдел другарят Арников, и не само той, но дори и Серна Михайловна, личната секретарка на началника на целия „Херкулес“ другаря Полихаев — с една дума, всички щяха да останат крайно учудени, ако узнаеха, че Александър Иванович Корейко, най-смиреният от чиновниците, само преди един час пренасяше, кой го знае защо, от едната гара на другата куфар, и който имаше не панталон „Стогодишнината на Одеса“, не анемична кокошка и не някакви си „Задачи на комсомола в село“, а десет милиона рубли в нужда валута и съветски парични знаци.

През 1915 година еснафът Саша Корейко беше двадесет и три годишен безделник, един от онези, които справедливо наричаха запасни гимназисти. Той не завърши реалното училище, не се залови за никаква работа, кръстосваше булевардите и се прехранваше при родителите си. От военна служба го отърва чичо му, деловодител на войсковия началник, и поради това той без страх слушаше виковете на смахнатия вестникар:

— Последни телеграми! Нашите настъпват! Слава богу! Много убити и ранени! Слава богу!

По това време Саша Корейко си представяше своето бъдеще така: върви той по улицата и изведнъж по водосточната тръба, осеяна с цинкови звезди, край самата стена намира вишнев, скърцащ като седло кожен портфейл. В портфейла — много пари, две хиляди и петстотин рубли… А по-нататък всичко щеше да бъде извънредно хубаво.

Той така често си представяше как ще намери пари, че дори знаеше точно къде ще стане това. На улица „Полтавска победа“, в асфалтовия ъгъл, образуван от издатината на къщата, при осеяната със звезди тръба. Там лежи той, коженият благодетел, посипан лекичко със сух акациев цвят, близо до една сплескана угарка. Саша ходеше на улица „Полтавска победа“ всеки ден, но за голямо негово учудване портфейла го нямаше. Той ровеше боклука с гимназиалната си показалка и гледаше тъпо висящата до парадния вход емайлирана табелка —

 

 

И Саша като замаян се тътреше към къщи, тръшваше се на червения плюшен диван и мечтаеше за богатство, оглушавай от ударите на сърцето и пулса. Пулсът му беше дребен, зъл, нетърпелив.

Революцията през седемнадесета година прогони Корейко от плюшения диван. Той разбра, че може да стане щастлив наследник на непознати нему богаташи. Подуши, че сега по цялата страна се търкаля голямо количество изоставено злато, скъпоценности, прекрасни мебели, картини и килими, кожени палта и сервизи. Човек трябва само да не изпусне момента и по-бързо да грабне богатството.

Ала тогава той беше още глупав и млад. Пипна една голяма квартира, чийто собственик благоразумно бе заминал с френски параход за Константинопол, и заживя открито в нея. Цяла седмица той се ширеше в чуждия богат бит на изчезналия търговец, пиеше намерения в бюфета мискет, като се замезваше с купонна сельодка, мъкнеше на пазара разни дрънкулки и доста се учуди, когато го арестуваха.

От затвора излезе след пет месеца. От мисълта си да стане богат той не се отказа, но разбра, че тази работа става на тъмно, потайно и постепенно. Трябваше да надене отгоре си защитна кожа; и тя прилегна на Александър Иванович във вид на високи оранжеви ботуши, бездънни сини бричове и дългопол френч на работник по снабдяването.

В онова неспокойно време всичко, направено от човешките ръце, служеше по-зле, отколкото преди: къщите не спасяваха от студ, храната не засищаше, електричеството се запалваше само когато имаше голяма хайка за дезертьори и бандити, водопроводът докарваше водата само до първите етажи, а трамваите съвсем не работеха. Всички стихийни сили пък станаха по-зли и по-опасни зимите бяха по-студени, отколкото по-рано, вятърът беше по-силен, а простудата, която по-рано сваляше човек на легло за три дни, сега за същите тези три дни го умаряше. И млади хора без определено занятие на тумби скитаха из улиците и пееха разпасано песенчицата за парите, загубили своята цена:

Тичам към бюфета пак,

в джоба нямам ни петак,

развалете десет милиона…

Александър Иванович с безпокойство виждаше как парите, които трупаше с големи хитрини, се превръщаха в нищо.

Тифът тръшкаше хората с хиляди. Саша търгуваше с крадени от склада медикаменти. Той спечели от тифа петстотин милиона, но за един месец курсът на парите ги превърна в пет милиона. От захар спечели милиард. Курсът превърна тези пари в прах.

През този период едно от най-успешните негови дела беше залитането на цял товарен влак с продоволствени стоки, който отиваше за Волга. Корейко беше комендант на влака. Влакът излезе от Полтава на път за Самара, но до Самара не стигна, а в Полтава не се върна. Той изчезна безследно по пътя. Заедно с него се изгуби и Александър Иванович.