Иля Илф, Евгений Петров
Златният телец (19)

Глава XVIII
По суша и по море

Другарят Скумбриевич се яви на плажа, като държеше в ръце чанта с името си. На чантата бе прикована сребърна визитна картичка с подгънат ъгъл и много висок курсив, от който ставаше ясно, че Егор Скумбриевич вече е успял да отпразнува своя петгодишен юбилей на служба в „Херкулес“.

Лицето му беше чисто, открито и мъжествено като на бръснещ се англичанин от рекламен плакат. Скумбриевич постоя до дъската, дето се отбелязваше с тебешир температурата на водата, и като освобождаваше с мъка краката си от горещия пясък, тръгна да си избере по-удобно местенце.

Лагерът на къпещите се беше многолюден. Неговите леки постройки изникваха сутрин, за да изчезнат със залеза на слънцето, оставили върху пясъка градски отпадъци: спарени динени кори, черупки от яйца и парчета от вестници, които след това цяла нощ водят на пустия бряг таен живот, шумолят и хвърчат под скалите.

Скумбриевич се промъкна между колибките от хавлиени пешкири, чадъри и чаршафи, опънати на пръчки. Под тях се криеха девойки с бански костюми. Мъжете също бяха с костюми, но не всички. Някои от тях се ограничаваха само със смокинени листа, пък и те покриваха не библейските места, а носовете на черноморските джентълмени. Това се правеше с цел да не се бели кожата на носа. Нагласени така, мъжете лежаха в най-свободни пози. Сегиз-тогиз, прикрили с ръка библейското място, те влизаха във водата, потапяха се и бързо тичаха към своите вдлъбнати в пясъка ложета, за да не загубят нито един кубически сантиметър лечебна слънчева баня.

Недостатъкът в облеклото на тези граждани се компенсираше с лихвите от един джентълмен със съвсем друг вид. Той беше с хромови обуща с копчета, официален панталон, закопчано догоре сако, с яка, връзка и часовникова верижка, а така също и с мека шапка. Дебелите мустаци и памукът в ушите допълваха облика на този човек. До него стърчеше бастун със стъклена топка, забит отвесно в пясъка.

Зноят го измъчваше. Яката му беше набъбнала от потта. Под мишниците на джентълмена беше горещо като в доменна пещ; там можеше да се топи руда. Но той продължаваше да лежи неподвижно.

На всеки плаж по света може да се срещне един такъв човек. Кой е той, защо е дошъл тука, защо лежи в пълно снаряжение — нищо не се знае. Но такива хора има, по един на всеки плаж. Може би това са членове на някаква тайна лига на глупаците или останка от могъщия едно време орден на розенкройцерите, или пък оглупели ергени — кой знае…

Егор Скумбриевич се разположи до члена на лигата на глупаците и бързо се съблече. Голият Скумбриевич поразително не приличаше на облечения Скумбриевич. Суховата глава на англичанин стърчеше над бялото дамско тяло с увиснали рамене и много широк таз. Егор отиде до водата, опита я с крак и изпищя. После потопи във водата другия си крак и отново изпищя. След това направи няколко крачки напред, запуши с палци ушите си, с показалците затвори очите, със средните пръсти натисна ноздрите, изпусна сърцераздирателен вик и се потопи четири пъти наред. Чак след тази процедура той заплува напред с широк размах, като обръщаше глава при всяко размахване на ръката. И дребните вълни поеха върху себе си Егор Скумбриевич — примерния херкулесовец и изтъкнат обществен работник. След пет минути, когато умореният общественик се обърна по гръб и неговото кръгло като глобус шкембе се залюшка на повърхността на морето, откъм стръмнината над плажа се дочу антилоповският матчиш.

От колата слязоха Остап Бендер, Балаганов и счетоводителят Берлага, върху чието лице беше изписана пълна покорност пред съдбата. И тримата се спуснаха долу и започнаха да търсят някого, като разглеждаха безцеремонно физиономиите на къпещите се.

— Това са неговите панталони — каза най-сетне Берлага, когато се спря пред дрехите на нищо неподозиращия Скумбриевич. — Той сигурно е навлязъл доста навътре.

— Стига! — викна великият комбинатор. — Нямам намерение да чакам повече. Налага се да се действува не само по суша, но и по море.

Той съблече костюма и рубашката си, под които се оказаха бански гащета, и като размахваше ръце, нагази във водата. На гърдите на великия комбинатор имаше синя барутена татуировка, която представляваше Наполеон с триъгълна шапка и чаша бира в късата ръка.

— Балаганов! — викна вече от водата Остап. — Съблечете и пригответе Берлага. Може би той ще потрябва.

И великият комбинатор заплува странично, като пореше водата с медното си рамо и държеше курс север-североизток, дето се мержелееше седефеният корем на Егор Скумбриевич.

Преди да се гмурне в морската бездна, Остап трябваше доста да поработи на континента. Магистралната следа заведе великия комбинатор под златните букви на „Херкулес“ и по-голяма част от времето си той прекара в това учреждение. Вече не го учудваха стаите с нишите и умивалниците, статуите и портиерът със златния зигзаг на фуражката, който обичаше да си побъбри за огненото погребение.

От обърканите обяснения на отчаяния Берлага изплува полуотговорната фигура на другаря Скумбриевич. Той работеше в голяма стая с два прозореца, в която едно време отсядаха чуждестранни капитани, укротители на лъвове или богати студенти от Киев.

В стаята често и раздразнително звъняха телефоните, понякога поотделно, а понякога и двата заедно. Но никой не вдигаше слушалките. Още по-често се отваряше вратата, стригана чиновническа глава надзърташе в стаята, смутено я обгръщаше с очи и изчезваше, за да даде веднага място на друга глава, но вече не стригана, а обрасла с корави кичури или просто гола и синкава като луковица. Но и луковичният череп не се задържаше дълго в отвора на вратата. Стаята беше празна.

Когато вратата се отвори, може би за петдесети път през този ден, в стаята надникна Бендер. Както и всички други той повъртя глава отляво надясно и отдясно наляво и както всички се убеди, че другаря Скумбриевич го няма в стаята. Изразявайки дръзко своето недоволство, великият комбинатор заснова из отделите, секциите, секторите и кабинетите и разпитваше дали някой не е виждал другаря Скумбриевич. И на всички тези места той получаваше един и същи отговор: „Скумбриевич ей сега беше тук“ или „Скумбриевич излезе преди една минута“.

Полуотговорният Егор принадлежеше към онзи многолюден вид служители, които или „ей сега бяха тук“, или „преди една минута излязоха“. Някои от тях през цялото служебно време на деня не могат дори да стигнат до своя кабинет. Точно в девет часа такъв човек влиза във вестибюла на учреждението и изпълнен от най-добри намерения дига крак над първото стъпало на стълбата. Очакват го велики дела. Определил е в кабинета си осем важни срещи, две разширени заседания и едно по-тясно. На бюрото лежат куп книжа, които чакат незабавен отговор. Изобщо страшно много работа, едно денонощие няма да стигне. И полуотговорният или отговорният гражданин бодро вдига крак над мраморното стъпало. Но съвсем не е леко да го спусне. „Другарю Парусинов, само за една минутка — чува се гукащ глас, — тъкмо исках да уточним с вас едно въпросче.“ Нежно улавят Парусинов под ръка и го отвеждат в ъгъла на вестибюла.

И от този момент отговорният или полуотговорният работник е загубен за страната — той тръгва от ръка на ръка. Още неуспял да уточни въпросчето и да изтича три стъпала, отново го вземат под ръка, отвеждат го към прозореца или в тъмния коридор, или в някой потаен кът, дето нехайният домакин е нахвърлял празни сандъци, и нещо го убеждават, нещо искат от него, за нещо настояват и молят нещо да се придвижи срочно. Към три часа той все пак стига до първата площадка на стълбата. Към пет успява да се промъкне дори на площадката на втория етаж. Но тъй като работи на третия етаж, а работният ден вече е свършил, той бързо тича надолу и напуска учреждението, за да не закъснее за междуведомствено съвещание. А в това време телефоните в кабинета прегракват от звънене, определените срещи пропадат, писмата лежат без отговор, а членовете на двете разширени и едното тясно заседание безучастно пият чай и дърдорят за неуредиците по трамваите.

Всички тези особености бяха изключително изострени при Егор Скумбриевич поради обществената работа, на която той се отдаваше с прекалена разпаленост. Умело и изгодно използуваше той взаимната и всестранна лъжа, която някак незабелязано се срасна с „Херкулес“ и, кой знае защо, беше наречена обществена заетост.

Херкулесовци седяха по три часа наред на събрания и слушаха унизителното дрънкане на Скумбриевич.

На всички много им се искаше да пипнат Егор за дебелите кълки и да го изхвърлят през прозореца от порядъчна височина. Понякога дори им се струваше, че изобщо никаква обществена дейност не съществува и никога не е съществувала, макар да знаеха, че отвъд стените на „Херкулес“ има някакъв друг, истински обществен живот. „Ама че говедо — мислеха си те и с досада въртяха в ръце моливите и чаените лъжички, — симулант проклет!“ Но да се заядат със Скумбриевич, да го разобличават — не беше по силите им. Егор произнасяше хубави речи за съветската общественост, за културната работа, за профпросветата и за самодейните кръжоци. Но зад всички тези пламенни слова нямаше нищо. Петнадесетте кръжоци, политически и музикалнодраматични, изготвяха вече две години своите перспективни планове; ядките на доброволните дружества, които имаха за цел да съдействуват за развитието на авиацията, химическите знания, автомобилизма, конния спорт, пътното дело, а също така и за по-бързото унищожаване на великодържавния шовинизъм, съществуваха само в разпаленото въображение на членовете на месткома. А школата за профпросвета, за чието създаване Скумбриевич си приписваше особена заслуга, постоянно се преустройваше, което, както е известно, значи пълно бездействие. Ако Скумбриевич беше честен човек, той навярно сам би казал, че цялата тази работа се ръководи „като мираж“. Но в месткома този мираж се обличаше в отчети, а в следващата профсъюзна инстанция съществуването на музикално-политическите кръжоци вече не будеше никакви съмнения. Школата пък за профпросвета се рисуваше там във вид на голямо каменно здание, в което има чинове, пъргав учител чертае с тебешир на дъската кривата за нарастването на безработицата в Съединените щати, а мустакатите ученици растат политически просто пред очите ти. От целия вулканичен пръстен на обществена дейност, с който Скумбриевич беше обхванал „Херкулес“, действуваха само две огнедишащи точки: стенният вестник „Гласът на председателя“, който излизаше веднъж в месеца и се правеше през работно време със силите на Скумбриевич и Бомзе, и една дъска от шперплат с надпис: „Оставили пиенето и призоваващи и другите“, под който обаче не се виждаше нито едно име.

Тичането подир Скумбриевич по етажите на „Херкулес“ омръзна на Бендер. Великият комбинатор никак не можеше да настигне славния общественик. Той се изплъзваше от ръцете. Ето тук, в месткома, той току-що бе говорил по телефона, мембраната още беше гореща и от черния лак на телефонната слушалка още не бе се махнала парата от неговото дишане. Ето тук, на перваза на прозореца, още седеше човекът, с когото той ей сега беше разговарял. Веднъж Остап видя дори отражението на Скумбриевич в огледалото на стълбата. Той се втурна напред, но огледалото тозчас се очисти, отразявайки само един прозорец с далечен облак.

— Майчице-застъпнице, милицио-троеручице! — възкликна Остап, като си поемаше дъх. — Какъв е тоя банален, опротивял на всички бюрократизъм! Нашият Черноморски клон също има свои слаби страни, какви ли не нередности в приемателната стаичка, но такова нещо като в „Херкулес“… Вярно ли е, Шура?

Пълномощникът по копитата изпусна тежка помпена въздишка. Двамата отново се озоваха в прохладния коридор на втория етаж, дето този ден се бяха качвали петнадесетина пъти. И отново, за петнадесети път, те минаха покрай дървения диван пред кабинета на Полихаев.

На дивана от сутринта седеше повиканият от Германия срещу голямо възнаграждение немски специалист, инженер Хайнрих Мария Заузе. Той беше с обикновен европейски костюм и само украинската рубашчица, пошита със запорожка шевица, показваше, че инженерът е пристигнал в Русия от две-три седмици и вече е успял да посети магазина за занаятчийски изделия. Той седеше неподвижен, отметнал глава върху дървеното облегало на дивана и затворил очи, като човек, когото ще бръснат. Някому можеше да се стори, че той дреме. Ала млечните братя, които неведнъж вече притичваха покрай него, за да търсят Скумбриевич, успяха да забележат, че краските върху неподвижното лице на далечния гост непрекъснато се менят. В началото на работния ден, когато инженерът зае позиция пред вратата на Полихаев, лицето му беше умерено румено. С всеки изминат час то все повече пламваше и до почивката за закуска доби цвета на червен восък. По всяка вероятност другарят Полихаев се беше добрал по това време само до втората извивка на стълбата. След почивката смяната на краските тръгна по обратен ред. Цветът на червен восък премина в някакви скарлатинни петна. Хайнрих Мария взе да бледнее и към средата на деня, когато началникът на „Херкулес“, види се, беше успял да си пробие път до втората площадка, лицето на чуждестранния специалист стана нишестенобяло.

— Какво става с този човек? — пошепна Остап на Балаганов. — Каква гама от преживявания.

Едва успя да произнесе тези думи и Хайнрих Мария Заузе подскочи на дивана и злобно изгледа вратата на Полихаев, зад която се чуваха халосни телефонни звънци. „Wolokita!“^[1] — изпищя той с дискант и като се спусна към великия комбинатор, с всички сили взе да го друса за раменете.

— Геносе Полихаев! — викаше той и подскачаше пред Остап. — Геносе Полихаев!

Той вадеше часовника си, тикаше го под носа на Балаганов, вдигаше рамене и пак се нахвърляше на Бендер.

— Вас махен зи? — попита слисаният Остап, за да покаже, че донякъде е запознат с немския език. — Вас волен зи от бедния посетител?

Но Хайнрих Мария Заузе не се оставяше. Като продължаваше да държи лявата си ръка върху рамото на Бендер, с дясната той притегли по-близо Балаганов и произнесе пред тях дълга страстна реч, през време на която Остап нетърпеливо поглеждаше настрана с надежда да улови Скумбриевич, а пълномощникът по копитата тихо хълцукаше, прикривайки прилично устата си с ръка, и гледаше безсмислено обувките на чужденеца.

Инженер Хайнрих Мария Заузе беше подписал договор за една година работа в СССР или както определяше самият Хайнрих, който обичаше точността — в концерна „Херкулес“. „Внимавайте, господин Заузе — предупреждаваше го неговият познат доктор по математика Бернхард Хернгрос, — заради парите си болшевиките ще ви накарат да поработите здравата.“ Но Заузе обясни, че не се бои от работа и отдавна вече търси широко поле за приложение на своите знания в областта на механизиране горското стопанство.

Когато Скумбриевич доложи на Полихаев, че е пристигнал чуждестранният специалист, началникът на „Херкулес“ се засуети под своите палми.

— Той ни трябва ужасно! Къде го дянахте?

— Засега е в хотела. Нека си почине от пътя.

— Каква почивка ви видяла! — извика Полихаев. — Колко пари са платени за него, чиста валута! Още утре, точно в десет, той трябва да бъде тук.

В десет без пет минути Хайнрих Мария Заузе влезе в кабинета на Полихаев, блестящ в кафявия си панталон и усмихнат при мисълта за широкото поле на дейност. Началника още го нямаше. Нямаше го и след час, и след два часа. Хайнрих започна да се отегчава. Развличаше го само Скумбриевич, който от време на време се появяваше и с най-невинна усмивка питаше:

— Какво, нима геносе Полихаев още не е дошъл? Странно!

След още два часа Скумбриевич спря в коридора закусващия Бомзе и му зашепна:

— Просто не зная какво да правя. Полихаев повика немеца за десет часа сутринта, а замина за Москва да действува относно помещението. По-рано от една седмица няма да се върне. Помогнете ми, Адолф Николаевич! Аз имам обществено задължение, ето на, и профпросветата никак не можем да преустроим. Заемете се с немеца, занимавайте го някак. Пари са платени за него, валута.

Бомзе за последен път помириса всекидневното си кюфтенце, лапна го, изтърси трохите и отиде да се запознае с госта.

За една седмица инженер Заузе, ръководен от любезния Адолф Николаевич, успя да разгледа трите музея, да посети балета „Спящата красавица“ и да прекара около десет часа на тържественото заседание, свикано в негова чест. След заседанието се състоя неофициална част, през време на която избраните херкулесовци се веселиха много, чукаха се с чаши червено вино и със севастополски чашки, обръщаха се към Заузе и викаха: „Пий до дъно!“

 

„Скъпа Тили — писа инженерът на своята годеница в Аахен, — ето вече десет дни живея в Черноморск, но още не съм започнал работа в концерна «Херкулес». Страхувам се, че ще ми приспаднат тези дни от договорните суми.“

 

Обаче на петнадесето число касиер-платецът връчи на Заузе полумесечната му заплата.

— Не ви ли се струва — рече Хайнрих на своя нов приятел Бомзе, — че ми дадоха незаслужено тези пари? Аз не върша никаква работа.

— Оставете тези мрачни мисли, колега! — извика Адолф Николаевич. — Впрочем ако искате, можем да ви поставим специално бюро в моя кабинет.

След това Заузе писа писмо на годеницата си, седнал на специално свое бюро:

„Мило дете. Живея чуден и необикновен живот. Просто нищо не работя, но получавам парите си точно, според договорните срокове. Всичко това ме удивява. Разкажи го на нашия приятел, на доктор Бернхарт Хернгрос. То ще му се види интересно.“

Пристигналият от Москва Полихаев много се зарадва, когато научи, че Заузе има вече бюро.

— Прекрасно! — каза той. — Нека Скумбриевич въведе немеца в работата.

Но Скумбриевич, отдаден с целия си жар на организиране мощен кръжок от хармонисти-баянисти, прехвърли немеца на Адолф Николаевич. Това не се хареса на Бомзе. Немецът му пречеше да закусва и изобщо се пъхаше там, дето не му е работа, и затова Бомзе го предаде на експлоатационния отдел. Но тъй като този отдел по това време преустройваше своята работа, което се състоеше в безкрайно местене на бюра от едно място на друго, тикнаха Хайнрих Мария във финансово-счетоводната зала. Тук Арников, Драйфус, Сахарков, Корейко и Борисохлебски, които не владееха немски език, решиха, че Заузе е чуждестранен турист от Аржентина и по цели дни му обясняваха херкулесовската счетоводна система. При това те използуваха азбуката за глухонеми.

След месец твърде развълнуваният Заузе издебна Скумбриевич в бюфета и започна да вика:

— Аз не искам да получавам даром пари! Дайте ми работа! Ако продължава така, ще се оплача на вашия патрон!

Последните думи на чуждестранния специалист не се харесаха на Скумбриевич. Той извика Бомзе.

— Какво става с немеца? — попита той. — Защо беснее?

— Знаете ли какво — рече Бомзе, — според мен той просто е интригант. Бога ми! Седи си човекът на бюрото, нищо не прави, получава сума ти пари, а отгоре на туй се и оплаква.

— Наистина интригантска натура — забеляза Скумбриевич, — язък, че е немец. Спрямо него трябва да се приложат репресии. Ще видя някак да кажа на Полихаев. Той веднага ще го натика в миша дупка.

Обаче Хайнрих Мария реши сам да се добере до Полихаев. Но пред вид на това, че началникът на „Херкулес“ беше виден представител на онези работници, които „преди една минута излязоха“ или „ей сега бяха тук“, този опит доведе само до седене на дървения диван и до избухването, жертва на което станаха невинните деца на лейтенант Шмид.

— Бюрократизмус! — крещеше немецът, като във възбудата си премина на трудния руски език.

Остап хвана мълком за ръка европейския гост, заведе го до окачената на стената кутия за оплаквания и каза като на глухоням:

— Тук! Разбирате ли? В кутията. Шрайбен, шриб, гешрибен. Пиша. Разбирате ли? Аз пиша, ти пишеш, той пише, тя, то пише. Разбирате ли? Ние, вие, те пишат оплаквания и ги пускат в тази кутия. Пускам! Глаголът пускам. Ние, вие, те пускат оплаквания… И никой не ги изважда. Изваждам! Аз не изваждам, ти не изваждаш…

Но в този момент великият комбинатор видя в дъното на коридора широките бедра на Скумбриевич и без да довърши урока по граматика, затири се подир неуловимия общественик.

— Дръж се, Германийо! — викна Балаганов окуражително на немеца и се спусна след капитана.

Но за най-голям яд на Остап Скумбриевич пак изчезна, като че изведнъж се дематериализира.

— Това е вече мистика — рече Бендер, като въртеше глава, — ей сега имаше тук човек и вече няма го.

От отчаяние млечните братя започнаха да отварят всички врати наред. Но още от третата стая Балаганов изхвръкна като от пробита в лед дупка. Лицето му се бе изкривило на една страна като при невралгия.

— Ва-ва — каза пълномощникът по копитата, облегнат на стената, — ва-ва-ва.

— Какво ви стана, дете мое? — попита Бендер. — Обиди ли ви някой?

— Там — измърмори Балаганов, като протягаше трепереща ръка. Остап отвори вратата и видя черен ковчег.

Ковчегът лежеше насред стаята върху канцеларска маса с къси крачета. Остап свали капитанската си фуражка и се приближи на пръсти до ковчега. Балаганов следеше плахо неговите действия. След минута Остап повика с ръка Балаганов и му посочи изрисувания с големи бели букви надпис върху страните на ковчега.

— Виждате ли, Шура, какво е написано тук? — рече той. — „Смърт на бюрократизма!“ Успокоихте ли се сега?

Това беше прекрасен агитационен ковчег, който херкулесовци на големи празници изнасяха на улицата и с песни го мъкнеха из целия град. Обикновено ковчегът се крепеше на раменете на Скумбриевич, Бомзе, Берлага и самия Полихаев, който беше човек с демократични разбирания и не се срамуваше да се показва заедно с подчинените си на различни шествия и политкарнавали. Скумбриевич много уважаваше този ковчег и му придаваше голямо значение. Препасал престилка, понякога Егор собственоръчно пребоядисваше ковчега и опресняваше антибюрократичните лозунги, а в това време телефоните в кабинета му хъркаха и се задавяха и най-различни глави, подали се през открехнатата врата, тъжно шареха с очи.

Егор не можа да се намери — и туйто. Портиерът с фуражката със зигзага съобщи на Бендер, че другарят Скумбриевич само преди минутка бил тук и току-що излязъл, отишъл да се къпе на Комендантския плаж, което му давало, както той се изразяваше, заряд от бодрост.

 

 

Като взеха за всеки случай Берлага със себе си и раздрусаха дремещия на кормилото Козлевич, антилоповци се отправиха навън от града.

Трябва ли да се чудим, че разпаленият от всичко случило се Остап не се бави никак и влезе да търси Скумбриевич във водата, без ни най-малко да се смущава от това, че важният разговор за нечистите акционерни дела ще трябва да се води в Черно море!

Балаганов изпълни съвсем точно заповедта на капитана. Той съблече покорния Берлага, заведе го до водата и като го прихвана с две ръце за талията, търпеливо зачака. В морето явно ставаше тежко обяснение. Остап викаше като морски цар. Думите не можеха да се разберат. Виждаше се само как Скумбриевич се опита да вземе курс към брега, но Остап му пресече пътя и го подгони в открито море. След това гласовете се усилиха и взеха да се чуват отделни думи: „Интензивник!“, „А кой ги е взел? Римският папа ли ги е взел?…“, „Какво се бъркам аз ли?…“

Берлага отдавна вече пристъпваше с боси пети, като оставяше върху морския пясък индиански следи. Най-после откъм морето долетя вик:

— Пускай!

Балаганов спусна в морето счетоводителя, който с необикновена бързина заплува кучешката, като разбиваше водата с ръце и крака. Щом видя Берлага, Егор Скумбриевич потопи от страх главата си във водата.

В това време пълномощникът по копитата се изтегна на пясъчеца и запали цигара. Наложи се да чака около двадесет минути. Пръв се върна Берлага. Той приклекна, извади от джоба на панталона си носна кърпа, избърса лицето си и каза:

— Призна си нашият Скумбриевич. Не издържа очната ставка.

— Предаде ли го, усойница такава? — запита добродушно Шура. И като махна с палеца и показалеца угарката от устните си, цъкна с език. При това от устата му излитна плюнка, бърза и дълга като торпедо.

Подскачайки на един крак и целейки да улучи с другия крачола, Берлага поясни мъгляво:

— Направих това не в интерес на истината, а в интерес на правдата. Втори пристигна великият комбинатор. Той с размах се просна по корем и притиснал буза до напечения пясък, дълго и многозначително гледа излизащия от водата посинял Скумбриевич. После пое от ръцете на Балаганов папката и плюнчейки молива с език, се зае да нанася в делото добитите с тежък труд нови сведения.

Чудно превращение бе станало с Егор Скумбриевич. Само преди половин час вълните приеха върху себе си най-активен общественик, такъв човек, за когото дори председателят на профкома, другарят Нидерландюк, казваше: „Всеки друг може, но Скумбриевич няма да се изложи.“ А ето че Скумбриевич се изложи. И как още се изложи! Малките летни вълни изхвърлиха на брега вече не дивно женско тяло с глава на бръснещ се англичанин, а някакъв безформен мях, напълнен с горчица и хрян.

Докато великият комбинатор пиратствуваше по море, Хайнрих Мария Заузе, който все пак издебна Полихаев и води с него доста дълъг разговор, излезе от „Херкулес“ в пълно недоумение. Странно усмихнат, той отиде на пощата и там, застанал пред високата масичка, покрита със стъклена плоча, написа следното писмо на годеницата си в Аахен:

„Скъпо момиче. Бързам да ти съобщя радостна вест. Най-сетне моят патрон Полихаев ме изпраща в производството. Но ето кое ме поразява, скъпа Тим — в концерна «Херкулес» това се казва да те натикат в миша дупка (natikat w mischa dupka). Моят нов приятел Бомзе ми съобщи, че ме изпращат в производството за наказание. Можеш ли да си представиш такова нещо? И ще може ли някога да разбере това нашият добър доктор по математика Бернхард Хернгрос?“