Иля Илф, Евгений Петров
Златният телец (28)

Глава XXVII
„Позволете на наемника на капитала да влезе“

През нощта Остап сънува тъжното посърнало лице на Зося, а след това му се яви Паниковски. Нарушителят на конвенцията беше с файтонджийска шапка с перо, кършеше ръце и говореше: „Бендер! Бендер! Вие не знаете какво нещо е кокошката! Каква дивна, тлъста птица е кокошката!“ Остап не разбираше нищо и се сърдеше: „Каква кокошка? Та нали ваша специалност е гъската!“ Но Паниковски настояваше на своето: „Кокошка, кокошка, кокошка!“

Бендер се събуди. Ниско над главата си той видя тавана, извит като капака на бабиния сандък. До самия нос на великия комбинатор мърдаше багажната мрежа. В купето беше много светло. През спуснатия наполовина прозорец нахлуваше горещият въздух на оренбургската степ.

— Кокошката! — чу се отдолу. — Къде се дяна моята кокошка? Освен нас в купето няма никой друг! Нали така? Чакайте, а тези крака чии са?

Остап закри очи с ръка и веднага с неудоволствие си спомни, че така правеше и Паниковски, когато го застрашаваше опасност. Като махна ръката си, великият комбинатор видя две глави, които се показваха на равнището на неговото легло.

— Тъй, тъй — каза първата глава.

— Кажете, драги — продума добродушно втората глава, — вие ли изядохте кокошката ми? Нали така? Нали е правилно?

Фоторепортерът Меншов седеше долу, пъхнал до лактите двете си ръце в черния фотографски чувал. Той зареждаше отново касетите.

— Да — рече сдържано Остап, — аз я изядох.

— Много ви благодаря! — възкликна неочаквано Гаргантюа. — Вече не знаех какво да я правя. Нали е горещо, кокошката можеше да се развали. Правилно? Жалко е да се изхвърли! Нали така?

— Разбира се — каза Остап предпазливо, — много се радвам, че съм могъл да ви направя тази малка услуга.

— Вие от кой вестник сте? — запита фоторепортерът, като продължаваше да бърника с морна усмивка в чувала. — Нали не се качихте в Москва?

— Виждам, вие сте фотограф — рече Остап, отклонявайки прекия отговор. — Познавах един провинциален фотограф, който дори консервите отваряше само при червена светлина, боеше се, че иначе ще се развалят.

Меншов се засмя. Шегата на новия пътник му допадна. И тази сутрин никой не задаваше повече такива деликатни въпроси на великия комбинатор. Той скокна от дивана, поглади бузите си, по които за три дни беше израснала разбойническа четина, и погледна въпросително добрия Гаргантюа. Стихотворният фейлетонист отвори куфара си, извади оттам бръснарски прибор, подаде го на Остап и дълго му обяснява нещо, сякаш кълвеше невидими зърна, като всяка минута искаше потвърждение на своите думи.

Докато Остап се бръснеше, миеше и почистваше, Меншов, опасан с фотографски ремъци, пръсна по целия вагон новината, че в тяхното купе пътува нов провинциален кореспондент, който настигнал влака през нощта с аероплан и изял кокошката на Гаргантюа. Разказът за кокошката предизвика голямо оживление. Почти всички кореспонденти бяха взели със себе си за из път домашна храна: курабийки, кюфтета, бели хлебчета и твърдо сварени яйца. Никой не ядеше тази храна. Кореспондентите предпочитаха да ходят в ресторанта.

И Бендер още не беше успял да привърши своя тоалет, когато в купето се яви един дебел писател с меко детско палтенце. Той сложи на масата пред Остап дванадесет яйца и рече:

— Изяжте ги. Това са яйца. Щом яйцата съществуват, все някой е длъжен да ги яде, нали?

После писателят надникна през прозореца, погледна покритата като с брадавици пустиня и продума пламенно:

— Пустиня — това е бездарно! Но тя съществува. И ние сме длъжни да имаме пред вид това.

Той беше философ. Като изслуша благодарностите на Остап, писателят тръсна глава и отиде да дописва разказа си. Като човек пунктуално точен, той беше твърдо решил всеки ден непременно да пише по един разказ. И изпълняваше това решение с прилежанието на пръв ученик. Изглежда, той се вдъхновяваше от мисълта, че щом хартията съществува, все някой трябва да пише на нея.

Примерът на философа беше последван и от други пътници. Навроцки донесе пълнени пиперки в буркан, Лавуазиян — кюфтета с полепнали по тях редове от вестник. Сапегин — сельодка и курабийки, а Днестров — чаша ябълков мармалад. Идваха и други, но Остап прекрати приема.

— Не мога, не мога, приятели мои — казваше той, — направи някому услуга, та да си хванеш белята.

Кореспондентите му харесаха много. Остап бе готов да се трогне, но той така се беше натъпкал, че не беше в състояние да се отдаде на каквито и да било чувства. Той едва се изкачи на своя диван и спа почти през целия ден.

Беше вече трето денонощие от пътуването. В очакване на събития специалният влак изнемогваше. Магистралата беше още далече, нищо достойно за отбелязване не беше се случило и все пак московските кореспонденти, изсушавани от принудителното безделие, подозрително се попоглеждаха един друг.

„Дали някой не е научил нещо и не е ли пратил за това бърза телеграма в своята редакция?“

Накрая Лавуазиян не се стърпя и отправи телеграфно съобщение:

 

 

Тайната скоро се разкри и още на следната гара пред телеграфното гише се образува опашка. Всички изпратиха кратки съобщения за бодрото настроение и за комина на локомотива, който бълва дим.

 

 

За чужденците се разкри широко поле за дейност веднага след Оренбург, когато те видяха първата камила, първата юрта и първия казах с островърха кожена шапка и с камшик в ръка. На една спирка, където влакът случайно се позабави, най-малко двадесет апарата се насочиха към една камилска муцуна. Започна екзотиката, корабите на пустинята, свободолюбивите синове на степите и прочее данък на романтизма.

Американката от стария род слезе от вагона с кръгли очила с тъмни стъкла. От слънчевата светлина я защищаваше и едно зелено чадърче. В такъв вид дълго я снима с ръчния си киноапарат „Аймо“ един побелял американец. Отначало тя стоеше до камилата, после пред нея и най-сетне на нея, като се настани между могилките, за които така топло разказваше придружителят. Дребният и зъл Хайнрих сновеше сред тълпата и говореше на всички:

— Вие я понаглеждайте, иначе, току-виж, закъсала на гарата и пак ще има сензация в американската преса: „Смелата кореспондентка в лапите на обезумялата камила.“

Японският дипломат бе застанал на две крачки от казаха. И двамата се гледаха мълчаливо. Те имаха съвсем еднакви, малко сплеснати лица, твърди мустаци, жълта лъскава кожа и очи, подпухнали и тесни. Можеха преспокойно да минат за близнаци, ако казахът не беше с овча шуба, препасана с басмен пояс, а японецът — със сив лондонски костюм, и ако казахът не беше почнал да чете едва от миналата година, а японецът не беше завършил преди двадесет години два университета — в Токио и Париж. Дипломатът отстъпи една крачка, наведе глава към визьора и щракна. Казахът се засмя, качи се на своето рошаво конче и тръгна за степта.

Но още на следната гара в романтичната повест влязоха нови елементи. Зад гаровата сграда бяха струпани червени цилиндрични варели — желязна тара за гориво, жълтееше се нова дървена сграда, а пред нея, потънала дълбоко в земята с гъсеничните си вериги, се беше проточила тракторна колона. Върху една решетеста фигура от траверси стоеше девойка-трактористка с черен работен панталон и валенки. Сега съветските кореспонденти взеха реванш. Дигнали фотоапаратите на равнището на очите си, те започнаха да се прокрадват към девойката. Най-напред се промъкваше Меншов.

В зъбите си той държеше алуминена касета и със своите движения напомняше стрелец, който прави прибежка във веригата. Но докато камилата се фотографираше с пълното съзнание за своето право на известност, трактористката се оказа по-скромна. Тя понесе четири-пет снимки спокойно, но после се изчерви и се махна. Фотографите се прехвърлиха към тракторите. Тъкмо по това време на хоризонта, зад тракторите се виждаше керван камили. Всичко тора — тракторите и камилите — отлично се побираше в рамката на кадър под названието „Старото и новото“ или „Кой кого?“

Остап се събуди пред залез-слънце. Влакът продължаваше да лети през пустинята. По коридора сновеше Лавуазиян и убеждаваше другарите си да издадат специален влаков вестник. Той дори беше измислил името му: „С пълна пара“.

— Оставете, какво е това название! — каза Остап. — Видях веднъж стенвестника на една пожарна команда, който се казваше — „От огъня, та в пламъка“. Това беше заглавие по същество.

— Вие сте професионалист на перото! — викна Лавуазиян. — Признайте си, че просто ви мързи да пишете за рупора на пътуващата общественост.

Великият комбинатор не отричаше, че е професионалист на перото. Ако се наложеше, той би могъл без запъване да обясни какъв орган на печата представлява той в този влак — „Черноморски вестник“. Впрочем от това нямаше особена нужда, защото влакът беше специален и не го посещаваха сърдитите контрольори с никелираните клещи. Но Лавуазиян вече седеше със своята пишеща машина във вагона на ударниците, дето неговото предложение предизвика суматоха. Старецът от Трьохгорка вече пишеше с химически молив бележка за необходимостта да се уреди във влака вечер за обмяна на опит и литературно четене, търсеха вече карикатурист и мобилизираха Навроцки да проведе анкета кое измежду представените с делегати предприятия най-добре е изпълнило своя производствено-финансов план.

Вечерта в купето на Гаргантюа, Меншов, Ухудшански и Бендер се бе събрал много вестникарски народ. Седяха притиснати, по шест души на диванче. Отгоре висяха глави и крака. Чувствително прохладната нощ освежи журналистите, измъчвани цял ден от горещината, а дългото тактуване на колелата, които не млъкваха вече три дни, предразполагаше към дружба. Говориха за Източната магистрала, спомняха си за своите редактори и секретари, разказваха за смешни вестникарски грешки и всички вкупом хокаха Ухудшански, че му липсва в характера журналистическа жилка. Ухудшански вдигаше високо глава и с превъзходство отвръщаше:

— Дрънкате ли? Тъй, тъй!

В разгара на веселието се яви господин Хайнрих.

— Позволете на наемника на капитала да влезе — рече бойко той. Хайнрих се настани на коленете на дебелия писател, от което писателят извика, но стоически си помисли: „Щом имам колене, не трябва ли все пак някой да седи на тях? И ето той седи.“

— Е, как върви строителството на социализма? — попита нахално представителят на свободомислещия вестник.

Кой знае как стана така, но към всички чужденци във влака се обръщаха учтиво, като добавяха към имената им: „мистър“, „хер“ или „сеньор“, а кореспондента на свободомислещия вестник наричаха просто Хайнрих, смятаха го за дрънкало и не се държаха сериозно с него. Поради това на поставения направо въпрос Паламидов отговори:

— Хайнрих! Напразно се трепете! Ей сега ще почнете пак да псувате съветската власт, което е скучно и неинтересно. И после ние можем да чуем същото от всяка зла бабичка по опашките.

— Съвсем не е същото — рече Хайнрих, — аз искам да разкажа библейската история за Адам и Ева. Ще ми позволите ли?

— Слушайте, Хайнрих, откъде така добре знаете руски? — запита го Сапегин.

— Научих го в Одеса, когато през хиляда деветстотин и осемнадесета година с армията на генерал фон Белц окупирах този чуден град. Тогава бях лейтенант. Вие навярно сте чували за фон Белц?

— Не само сме чували — каза Паламидов, — но сме го и виждали. Вашият фон Белц лежеше в своя златен кабинет в двореца на командуващия Одеския военен окръг с простреляна глава. Той се беше застрелял, когато научил, че във вашето отечество е избухнала революция.

При думата „революция“ господин Хайнрих се усмихна официално и рече:

— Генералът остана верен на клетвата си.

— Ами вие защо не сте се застреляли, Хайнрих? — запита някой от горната полица. — Какво стана с вашата клетва?

— Е, какво, ще слушате ли библейската история? — каза раздразнено представителят на свободомислещия вестник.

Обаче известно време все още него го мъчиха с въпроси около клетвата и чак когато той вече съвсем се обиди и се накани да си върви, съгласиха се да изслушат историята.

РАЗКАЗ

НА ГОСПОДИН ХАЙНРИХ

ЗА АДАМ И ЕВА

— Имало, господа, в Москва един млад човек, комсомолец. Казвал се Адам. В същия град живеела и една млада девойка, комсомолката Ева. И ето че веднъж тези млади хора отишли да се разходят в московския рай — в Парка за отдих и култура. За какво са говорили там не знам. У нас младите хора обикновено говорят за любов. Но вашите Адам и Ева били марксисти и възможно е да са говорили за световната революция. Всеки случай получило се така, че като се разхождали по бившата Нескучна градина, те седнали на тревата под едно дърво. Не зная какво е било това дърво. Може би то е било дървото на познание доброто и злото. Но марксистите, както ви е известно, не обичат мистиката. По всяка вероятност на тях им се сторило, че то е обикновена офика. Както разговаряли, Ева откъснала от дървото една клонка и я подала на Адам. Но не щеш ли, появил се един човек, когото лишените от въображение млади марксисти взели за пазача на градината. А в същност той бил по всяка вероятност ангел с огнен меч. С ругатни и подвиквания ангелът повел Адам и Ева към канцеларията, за да им състави акт за повредите, нанесени на градинското стопанство. Това нищожно битово произшествие отвлякло младите хора от висшата политика и Адам видял, че пред него стои нежната Ева, а Ева забелязала, че пред нея стои мъжественият Адам. И младите хора се залюбили. След три години те вече имали двама сина.

Когато стигна до това място, господин Хайнрих неочаквано млъкна и взе да пъха в ръкавите си меките раирани маншети.

— Е, и после? — попита Лавуазиян.

— А после — каза гордо Хайнрих — нарекли единия син Каин, а другия — Авел и след известно време Каин ще убие Авел, Аврам ще роди Исак. Исак ще роди Яков и изобщо цялата библейска история ще започне отначало и никакъв марксизъм не ще може да попречи на това. Всичко се повтаря. Ще има и потоп, ще има и Ной с трима сина, и Хам ще обиди Ной, ще има и Вавилонска кула, която, господа, никога няма да бъде достроена. И така нататък. Нищо ново няма да се случи на този свят. Така че вие напразно се горещяхте за новия живот.

И Хайнрих, доволен, се облегна назад, като притисна със своя тесен като на херинга гръб дебелия добродушен писател.

— Всичко това би било прекрасно — рече Паламидов, — ако беше подкрепено с доказателства. Но вие не можете нищо да докажете. На вас просто ви се иска да е така. Няма защо да ви забраняваме да вярвате в чудеса. Вярвайте, молете се.

— А вие имате ли доказателства, че ще бъде иначе? — възкликна представителят на свободомислещия вестник.

— Имаме — отговори Паламидов, — едно от тях вие ще видите другиден при свързването на Източната магистрала.

— Хайде-е, започва! — изръмжа Хайнрих. — Строителство! Заводи! Петилетка! Какво току ми навирате в очите вашето желязо? Важен е духът! Всичко ще се повтори! Ще има и тридесетгодишна война, и стогодишна война, и пак ще почнат да горят ония хора, които се осмелят да кажат, че земята е кръгла. И пак ще излъжат бедния Яков, като го накарат да работи седем години безплатно и му натрапят грозната и късогледа жена Лия вместо гърдестата Рахил. Всичко, всичко ще се повтори. И Вечния евреин ще се скита както по-рано по земята…

— Вечния евреин никога вече няма да се скита! — рече неочаквано великият комбинатор и изгледа насъбралите се с весел поглед.

— А можете ли да представите доказателства и за това в срок от два дена? — изписка Хайнрих.

— Ако щете, още сега — отговори любезно Остап. — Ако компанията позволи, аз ще разкажа какво е станало с така наречения Вечен евреин.

Всички на драго сърце му разрешиха. Приготвиха се да слушат разказа на новия пътник, а Ухудшански дори промълви: „Разказвате ли? Тъй, тъй.“

И великият комбинатор започна.

РАЗКАЗ

НА ОСТАП БЕНДЕР

ЗА ВЕЧНИЯ ЕВРЕИН

— Няма да ви напомням дългата и скучна история на Вечния евреин. Ще кажа само, че около две хиляди години този банален старец се скитал из цял свят, без да се регистрира в хотелите, и додялал на гражданите със своите оплаквания от високите железопътни тарифи, поради които бил принуден да ходи пеша. Виждали го много пъти. Той присъствувал на историческото заседание, дето Колумб просто не могъл да отчете авансовите суми, получени за откриването на Америка. Още като съвсем млад, той видял как изгорял Рим. Около сто и петдесет години прекарал в Индия, дето смайвал необикновено йогите със своята жизнеспособност и свадлив характер. С една дума, старецът би могъл да разкаже много интересни неща, ако в края на всяко столетие пишеше мемоари. Но Вечния евреин бил неграмотен и при това имал слаба памет.

Не много отдавна старецът живял в прекрасния град Рио де Жанейро, пиел разхладителни напитки, гледал океанските параходи и се разхождал под палмите с бели панталони. Тези панталони той купил оказион преди осемстотин години в Палестина от някакъв рицар, който освобождавал гроба господен, и те били още съвсем като нови. И изведнъж старецът се разтревожил. Дощяло му се да отиде в Русия, на Днепър. Той бил обиколил навсякъде: и Рейн, и Ганг, и Мисисипи, и Ян Дзъ, и Нигер, и Волга. Не бил ходил само на Днепър. Дощяло му се, виждате ли, да хвърли поглед и на тази широка река.

Точно в 1919 година Вечния евреин минал със своите рицарски панталони нелегално румънската граница. Има ли смисъл да казвам, че на корема си той криел осем чифта копринени чорапи и флакон парижки парфюм, които една кишиневска дама го помолила да предаде на нейни киевски роднини. В онова бурно време носенето на контрабанда на корема се наричало „нося компрес“. На тази работа на бърза ръка обучили стареца в Кишинев. Когато Вечния евреин, изпълнил вече поръката, стоял на брега на Днепър, провесил сплъстена зелена брада, до него се приближил един човек с жълто-сини лампази и петлюровски пагони и го попитал строго:

— Чифутин?

— Чифутин — отговорил старецът.

— Хайде с мене — поканил го човекът с лампазите.

И го повел към куренния атаман^[1].

— Хванахме един чифутин — доложил той, като побутвал стареца с коляно отзад.

— Чифутин ли? — запитал атаманът с весело учудване.

— Чифутин — отговорил скитникът.

— Теглете му тогава куршума — казал мило атаманът.

— Но нали аз съм Вечния! — развикал се старецът.

Две хиляди години той нетърпеливо чакал смъртта, а сега изведнъж много му се приискало да живее.

— Млък, чифутска мутра! — закрещял радостно перчеместият атаман. — Съсечете го, момци-юнаци!

И дошъл краят на вечния скитник.

— Това е всичко — завърши Остап.

— Мисля, че на вас, господин Хайнрих, като бивш лейтенант от австрийската армия, са ви известни похватите на вашите приятели петлюровците? — каза Паламидов.

Хайнрих не отговори нищо и веднага си отиде. Отначало всички мислеха, че той се е обидил, но още на другия ден стана ясно, че от съветския вагон кореспондентът на свободомислещия вестник се запътил право при мистър Хирам Бурман, на когото продал историята за Вечния евреин срещу четиридесет долара. А Хирам още на първата гара предал по телеграфа в редакцията на своя вестник разказа на Остап Бендер.