Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Остап Бендер (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Золотой телёнок, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 26 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
sir_Ivanhoe (2010)
Корекция
NomaD (2010)

Издание:

Иля Илф, Евгений Петров. Златният телец

Трето издание

Издателство на Отечествения фронт, София, 1983

Редактор: Донка Станкова

Редактор на издателството: Манон Драгостинова

Художник: Живко Станкулов, Кукриникси

Художествен редактор: Пенчо Мутафчиев

Коректор: Ани Георгиева

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Златният телец (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Вижте пояснителната страница за други значения на Златен телец.

Златният телец
Золотой телёнок
АвторИля Илф и Евгений Петров
Създаване
Първо издание1931 г.
Оригинален езикруски
Видроман
ПредходнаДванадесетте стола“ (1928)
НачалоПешеходов надо любить. Пешеходы составляют большую часть человечества. Мало того - лучшую его часть.
КрайНе надо оваций! Графа Монте-Кристо из меня не вышло. Придется переквалифицироваться в управдомы.

„Златният телец“ (на руски: Золотой телёнок) е роман на писателите Иля Илф и Евгений Петров, написан през 1931 г. Продължение е на романа „Дванадесетте стола“.

Сюжет

Независимо че в края на романа „Дванадесетте стола“ главният герой Остап Бендер е оставен кървящ и с прерязано гърло, този факт не води до смъртта на Великия комбинатор. Животът му е спасен от хирурзите, както споделя самият герой в продължението.

В новия роман Великият комбинатор се занимава с шантажирането на нелегалния съветски милионер Корейко, от когото той иска да получи един милион съветски рубли. След първоначален неуспешен опит да изнуди Корейко, Остап Бендер се захваща сериозно за работата и завежда дело, в което – след поредица от комбинации – успява да опише втория, неизвестен живот на иначе обикновения съветски счетоводител.

Герои

Главни
Второстепенни
  • живущите в „Гарвановото свърталище“ (квартира № 3), между които особено място в романа заемат Васисуалий Лоханкин със съпругата му Варвара
  • служителите в „Херкулес“ – началникът др. Полихаев, отговорният работник Егор Скумбриевич, счетоводителят Берлага
  • Зося Синицка – красива девойка

Книгата е издавана нееднократно в България, за пръв път още преди 9 септември 1944 г. Заедно с „Дванадесетте стола“, тя представлява остра критика на съветската действителност, описваща с изключително майсторство състоянието на обществото в края на 20-е и началото на 30-е години на XX век. В много от следващите издания на романа той е отпечатан заедно с предхождащото го произведение.

Екранизации

  • 1968 г. – „Златният телец“, в главната роля Сергей Юрски
  • 1993 г. – „Мечтите на идиота“, в главната роля Сергей Крилов
  • 2006 г. – „Златният телец“ (сериал), в главната роля Олег Меншиков

Външни препратки

Уикицитат
Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за

Глава XIII
Васисуалий Лоханкин и неговата роля в руската революция

telec_kukrinixi_28.jpg

Точно в шестнадесет часа и четиридесет минути Васисуалий Лоханкин обяви гладна стачка.

Той лежеше на мушамения диван, обърнал гръб на целия свят, с лице към издутото облегало. Лежеше той с тиранти и зелени чорапи, които в Черноморск наричат още карпетки.

Погладувал около двадесет минути в това положение, Лоханкин запъшка, обърна се на другата страна и погледна жена си. При това зелените карпетки описаха малка дъга във въздуха. Жена му хвърляше в една боядисана пътническа торба своя багаж: красиви флакони, гумено валяче за масаж, две рокли с опашки и една стара без опашка, филцова шапка със стъклен полумесец, медни гилзи с червило за устни и панталони от трико.

— Варвара! — рече Лоханкин гъгниво.

Жена му мълчеше и дишаше тежко.

— Варвара! — повтори той. — Нима ти наистина ме напускаш и отиваш при Птибурдуков?

— Да — отговори жена му. — Отивам. Така трябва.

— Но защо, защо? — рече Лоханкин с кравешка страст.

Ноздрите му, и без това широки, се разшириха горестно. Затрепери фараонската му брадичка.

— Защото го обичам.

— Ами аз какво ще правя?

— Васисуалий! Още вчера те предупредих. Не те обичам повече.

— Но аз! Аз те обичам, Варвара!

— Това си е твоя частна работа, Васисуалий. Аз отивам при Птибурдуков. Така трябва.

— Не! — извика Лоханкин. — Не трябва така! Не може един човек да си отиде, щом другият го обича!

— Може — рече раздразнено Варвара, като се оглеждаше в джобното си огледалце. — И изобщо престани да вършиш глупости, Васисуалий.

— В такъв случай аз продължавам гладната стачка! — закрещя нещастният съпруг. — Ще гладувам дотогава, докато ти не се върнеш. Ден. Седмица. Година ще гладувам!

Лоханкин отново се обърна и заби дебелия си нос в хлъзгавата студена мушама.

— Ей така ще лежа с тиранти — дочу се от дивана, — докато умра. И за всичко ще бъдете виновни вие с инженер Птибурдуков.

Жена му помисли, вдигна върху бялото си неизпечено рамо смъкналата се презрамка и изведнъж зациври:

— Да не си посмял да говориш така за Птибурдуков! Той стои над теб!

Лоханкин не можа да понесе това. Той трепна, сякаш електрически ток премина по цялата му дължина, от тирантите до зелените карпетки.

— Ти си самка, Варвара — захленчи той проточено. — Ти си улична жена!

— Васисуалий, ти си глупак! — спокойно отговори жена му.

— Вълчица си ти — продължаваше Лоханкин със същия провлечен тон. — И те аз презирам. От мене при любовника си бягаш ти. От мене при Птибурдуков бягаш. При подлия Птибурдуков сега, гадино, бягаш ти от мен. Ето на при кого от мене бягаш! На похот с него искаш да се отдадеш. Вълчица стара, гадна при това си ти!

Опивайки се от своята горест, Лоханкин дори не забелязваше, че говори в петостъпен ямб, макар никога да не бе писал стихове и да не обичаше да ги чете.

— Васисуалий! Престани с твоите превземки — рече вълчицата, като завързваше торбата. — Виж се на какво приличаш. Поне да се беше измил. Аз тръгвам. Прощавай, Васисуалий! Оставям твоя купон за хляб на масата.

И като надигна торбата, Варвара тръгна към вратата. Видял, че заклинанията не помогнаха, Лоханкин скочи пъргаво от дивана, изтича до масата и с вика: „Помощ“! — скъса купона. Варвара се изплаши. Тя си представи своя мъж, изсъхнал от глад, със замиращ пулс и студени крайници.

— Какво направи? — рече тя. — Да не си посмял да гладуваш!

— Ще гладувам! — заяви упорито Лоханкин.

— Това е глупаво, Васисуалий. Това е бунт на индивидуалността.

— И с туй се аз гордея — отвърна Лоханкин с подозрителен за ямба тон. — Ти не оценяваш значението на индивидуалността и изобщо на интелигенцията.

— Но нали обществеността ще те осъди.

— Нека ме осъди — рече решително Васисуалий и отново се тръшна на дивана.

Варвара мълчаливо хвърли торбата на пода, смъкна бързо от главата си сламената шапка и като нареждаше: „побеснял самец“, „тиранин“, „собственик“, бързо направи сандвич с кьопоолу.

— Яж! — рече тя, като поднесе храната към алените устни на мъжа си. — Чуваш ли, Лоханкин? Веднага яж. Хайде!

— Остави ме! — каза той и отблъсна ръката на жена си.

Възползувана от това, че устата на гладуващия за миг се отвори, Варвара сръчно тикна сандвича в отвора, който се образува между фарасиската брадичка и подбръснатите московски мустачки. Ала гладуващият със силен удар на езика изтласка храната навън.

— Яж, негоднико! — викна отчаяно Варвара, като тикаше сандвича. — Интелигент!

Но Лоханкин извръщаше лице и мучеше отрицателно. След няколко минути разгневената и омазана с кьопоолуто Варвара отстъпи. Тя седна върху торбата и заплака с ледени сълзи.

Лоханкин изтърси от брадата си заплелите се в нея трохи, хвърли на жена си внимателен, кос поглед и притихна на своя диван. На него никак не му се искаше да се раздели с Варвара. Наред с многото си недостатъци Варвара имаше две съществени преимущества: големи бели гърди и служба. Самият Васисуалий никога и никъде не беше работил. Работата би му попречила да мисли за значението на руската интелигенция, към която социална прослойка той причисляваше и себе си. А продължителните размисли на Лоханкин се свеждаха до приятната и близка тема: „Васисуалий Лоханкин и неговото значение“, „Лоханкин и трагедията на руския либерализъм“, „Лоханкин и неговата роля в руската революция“. Леко и спокойно размишляваше той за всичко това, разхождайки се из стаята с плъстените пантофи, купени с парите на Варвара, и поглеждайки любимия шкаф, дето блещукаха с църковното си злато кориците на Брокхаусовия енциклопедичен речник. Дълго стоеше Васисуалий пред шкафа, като местеше поглед от корица на корица. Наредени по височина, там стояха мирно чудни образци на книговезкото изкуство: Голяма медицинска енциклопедия, „Животът на животните“, еднопудов том „Мъж и жена“, а също така и „Земя и хора“ на Елизе Реклю.

„Редом с тази съкровищница на мисълта — мудно мислеше Васисуалий — ставаш по-чист, някак си растеш духовно.“

Щом стигнеше до това заключение, той въздъхваше радостно, измъкваше изпод шкафа „Родина“ от 1899 година в подвързия с цвят на морска вълна с пяна и пръски, разглеждаше картинките от Англо-бурската война, обявлението на неизвестната дама под заглавие: „Ето как аз увеличих своя бюст с шест дюйма“ и други такива интересни нещица.

Отидеше ли си Варвара, щеше да изчезне и материалната база, върху която се градеше благополучието на тоя най-достоен представител на мислещото човечество.

Вечерта дойде Птибурдуков. Той дълго не се решаваше да влезе в стаята на Лоханкини и се въртеше в кухнята между дългопламъчните примуси и опънатите на кръст въжета, по които висеше сухо гипсово бельо с петна от синка. Квартирата се оживи. Тракаха врати, прелитаха сенки, бляскаха очите на съжителите, а някъде страстно въздъхнаха: един мъж си бе дошъл.

Птибурдуков свали фуражката си, дръпна инженерския си мустак и най-после се реши.

— Варя — рече умолително той, когато влезе в стаята, — нали се уговорихме…

— Полюбувай се, Сашук! — развика се Варвара, като го улови за ръка и го побутна към дивана. — Виж го! Лежи! Самец! Подъл собственик! Разбираш ли, този крепостник обяви гладна стачка, защото искам да го напусна.

Щом видя Птибурдуков, гладуващият веднага пусна в ход петостъпния ямб.

— Птибурдуков, презирам те аз тебе — захленчи той. — Не смей жена ми да докоснеш ти. Простак си ти, Птибурдуков, мръсник си! Къде отвеждаш моята жена?

— Другарю Лоханкин — рече смаян Птибурдуков, като се хвана за мустаците.

— Махни, махни се, теб ненавиждам аз — продължаваше Васисуалий, клатейки се като стар евреин при молитва, — ти гнида жалка си и мръсна при това. Не инженер си ти — простак, мръсник и тип, пълзяща гад и сутеньор си при това!

— Как не ви е срам, Васисуалий Андреич — рече отегченият Птибурдуков, — просто е глупаво дори. Я си помислете, какво правите? През втората година на петилетката…

— Посмя на мен да каже той, че туй е глупост! Той, той, кой задигна ми жената! Махни се ти, Птибурдуков, че инак ще ти дам по вие, тоест по врата един.

— Болен човек — каза Птибурдуков, като се мъчеше да се държи в рамките на приличието.

Но за Варвара тези рамки бяха тесни. Тя грабна от масата засъхналия вече зелен сандвич и пристъпи към гладуващия. Лоханкин се защищаваше с такова отчаяние, като че се готвеха да го кастрират. Птибурдуков се извърна и гледаше през прозореца дивия кестен, който цъфтеше с бели свещички. Зад себе си той чуваше отвратителното мучене на Лоханкин и виковете на Варвара: „Яж, подли човече! Яж, крепостнико!“

На другия ден, разстроена от неочакваната пречка, Варвара не отиде на работа. На гладуващия му стана по-зле.

— Ето почнаха вече остри болки в стомаха — съобщи той със злорадство, — после скорбут поради недояждане, опадване на косата и зъбите.

Птибурдуков доведе брат си — военен лекар. Птибурдуков-втори дълго притиска ухо до туловището на Лоханкин и прислушва работата на неговите органи с онова внимание, с каквото котката се вслушва в движението на мишката, пъхнала се в захарницата. През време на прегледа Васисуалий гледаше с налени със сълзи очи гърдите си, рошави като демисезонно палто. Беше му много жал за самия него. Птибурдуков-втори погледна Птибурдуков-първи и съобщи, че болният не трябва да пази диета. Може да яде всичко. Например супа, котлети, компот. Може също така и хляб, зеленчуци, плодове. Не се забранява и риба. Може да пуши — разбира се, с мярка. Не го съветва да пие, но за апетит не би било лошо да вкара в организма си чашка хубав портвайн. Изобщо докторът не разбра душевната драма на Лоханкин. Той изпъхтя надуто, затрака ботуши и си отиде, като заяви на тръгване, че на болния не се забранява също така да се къпе в морето и да кара велосипед.

Но болният не мислеше да вкарва в организма си нито компот, нито риба, нито котлет, нито каквато и да било друга храна. Той не отиде да се къпе в морето, а продължаваше да лежи на дивана и да сипе по околните кавгаджийски ямб. Варвара почувствува жалост към него. „Заради мен гладува — размисляше тя с гордост, — все пак каква страст! Способен ли е Сашук на такова високо чувство?“ И тя хвърляше неспокойни погледи към сития Сашук, чийто вид показваше, че любовните преживявания не ще му попречат редовно да вкарва в организма си обеди и вечери. Дори веднъж, когато Птибурдуков излезе от стаята, тя нарече Васисуалий „горкичкия“. И до устата на гладуващия отново се появи сандвичът и отново беше отблъснат. „Още малко издръжливост — помисли си Лоханкин — и Птибурдуков няма да види моята Варвара.“

Той с удоволствие се вслуша в гласовете, които долитаха от съседната стая.

— Той ще умре без мен — говореше Варвара, — ще трябва да почакаме. Виждаш, че сега не мога да си отида.

През нощта Варвара сънува страшен сън. Измършавелият от възвишеното чувство Васисуалий глождеше белите шпори на ботушите на военния лекар. Беше ужасно. На лицето на лекаря лежеше израз на покорство, като на крава, доена от някой селски крадец. Шпорите звънтяха, зъбите скърцаха. От страх Варвара се събуди.

telec_kukrinixi_29.jpg

 

 

Жълто японско слънце светеше в упор, като разходваше цялата си сила, за да огрява такава дреболия като кристалната запушалка на стъкълцето с одеколона „Турандот“. Мушаменият диван беше празен. Варвара обърна очи и видя Васисуалий. Той бе застанал до отворената вратичка на бюфета, с гръб към кревата, и мляскаше силно. От нетърпение и лакомия той се навеждаше, тупваше с обутия в зелен чорап крак и издаваше с носа си свиркащи и къркорещи звуци. Като опразни високия буркан с консервата, той внимателно свали капака на тенджерата, бръкна с пръсти в студения борш и извади оттам парче месо. Ако Варвара уловеше мъжа си да прави така дори през най-добрия период от техния брачен живот, то и тогава Васисуалий би си изпатил. Но сега неговата участ бе решена.

— Лоханкин! — извика тя с ужасен глас.

От уплаха гладуващият изтърва месото, което цопна обратно в тенджерата и вдигна фонтанче от зеле и морковни звезди. С жален вой се втурна Васисуалий към дивана. Варвара мълчаливо и бързо се обличаше.

— Варвара! — рече той гъгниво. — Нима наистина ти бягаш от мен при Птибурдуков?

Отговор не последва.

— Вълчица си ти — каза неуверено Лоханкин — и те презирам аз, ти бягаш от мен при Птибурдуков…

Но бе вече късно. Напразно Васисуалий хленчеше за любов и гладна смърт. Варвара си отиде завинаги, като помъкна пътната торба с цветните панталони, филцовата шапка, красивите флакони и прочие предмети от дамския гардероб.

И в живота на Васисуалий Андреевич настъпи период на мъчителни мисли и морални страдания. Има хора, които не умеят да страдат, не излиза някак си при тях. А пък и да страдат, гледат това да стане колкото е възможно по-скоро и незабелязано за околните. Лоханкин обаче страдаше открито, величаво, той плискаше своята мъка с чайни чаши, той се опиваше от нея. Голямата скръб му даваше възможност да поразмисли за последен път за значението на руската интелигенция, а също така и за трагедията на руския либерализъм.

„А може би така и трябва — мислеше той, — може би това е изкупление и аз ще изляза от него очистен? Не е ли такава съдбата на всички, които стоят над тълпата, хора с нежно телосложение? Галилей, Милюков, А. Ф. Кони. Да, да, Варвара е права, така трябва!“

Душевната депресия обаче не му попречи да даде във вестника обявление за даване под наем втората стая.

„Все пак на първо време това ще ме подкрепи материално“ — реши Васисуалий. И отново потъна в мъгляви разсъждения за страданията на плътта и за значението на душата като извор на прекрасното.

От това негово занимание не можаха да го отвлекат дори упоритите напомняния на съседите, че трябва да загасва светлината, когато излиза от клозета. Но тъй като беше разстроен, Лоханкин постоянно забравяше да прави това, което много възмущаваше икономичните съжители.

А обитателите на голямата комунална квартира номер три, където живееше Лоханкин, се славеха като хора своенравни и бяха известни в цялата къща със своите чести скандали и тежки разправии. Квартира номер три дори получи прозвището „Гарванско свърталище“. Дългогодишният съвместен живот беше закалил тези хора и те не знаеха що е страх. Квартирното равновесие се поддържаше от сдружения между отделните наематели. Понякога обитателите на „Гарванско свърталище“ се обединяваха всички заедно само срещу един квартирант и тежко и горко на този квартирант. Центростремителната сила на любовта към водене съдебни дела го подемаше, въвличаше го в канцелариите на юрисконсултите, като вихрушка го пренасяше през опушените съдебни коридори и го втикваше в стаите на другарските и народни съдилища. И дълго още обикаляше непокорният квартирант да търси правдата, като стигаше чак до всесъюзния старей другаря Калинин. И чак до гроба квартирантът ще пуска юридически думички, с каквито ще се нагълта от различните обществени места, ще употребява не „наказва се“, а „наказуемо“, не „постъпка“, а „деяние“. Себе си ще нарича не „другарят Жуков“, както се води от деня на раждането си, а „потърпевша страна“. Ала най-често и с особена наслада той ще произнася израза „предявявам иск“. И животът му, който и по-рано не е текъл като по мед и масло, ще стане съвсем отвратителен.

Доста преди семейната драма на Лоханкин летецът Севрюгов, който живееше, за свое нещастие, в квартира номер три, отлетя в бърза командировка на Осоавиахим[1] за Полярния кръг. Цял свят с вълнение следеше полета на Севрюгов. Изчезнала бе безследно една чуждестранна експедиция, която отиваше към полюса, и Севрюгов трябваше да я открие. Светът живееше с надежда, че действията на летеца ще бъдат успешни. Обаждаха се радиостанциите от всички материци, метеоролозите предупреждаваха смелия Севрюгов за магнитни бури, любителите на къси вълни изпълваха етера със свистене и полският вестник „Куриер порани“, близък до Министерството на външните работи, вече настояваше за разширяване на Полша до границите й от 1772 година. Цял месец Севрюгов летя над ледената пустиня и грохотът на неговите мотори се чуваше по целия свят.

Най-сетне Севрюгов извърши онова, което съвсем обърка вестника, близък до полското Министерство на външните работи. Той намери загубената сред ледовете експедиция, успя да съобщи точното й местонахождение, но след това изведнъж самият той изчезна. При това съобщение земното кълбо ехтеше от викове. Името на Севрюгов се произнасяше на триста и двадесет езика и наречия, като включваме тук и езика на чернокраките индианци, портретите на Севрюгов, облечен в зверски кожи, се появиха на всяко свободно листче хартия. В беседа с представителите на печата Габриеле д’Анунцио заяви, че току-що е завършил новия си роман и веднага излита да търси смелия русин. Появи се чарлстонът „Топло ми е с мойта мила на полюса“. И старите московски драскачи Устишкин-Вертер, Леонид Трепетовски и Борис Амиаков, които отдавна практикуваха литературния дъмпинг и хвърляха на пазара своята продукция по цени на загуба, вече пишеха обзор под заглавие: „А на вас не ви ли е студено?“ С една дума, нашата планета преживяваше велика сензация.

Но още по-голяма сензация предизвика това съобщение в квартира номер три, намираща се в сграда номер осем на улица Лимонна и известна повече под името „Гарванско свърталище“.

— Изчезна нашият съквартирант — говореше радостно бившият вратар Никита Пряхин и сушеше над примуса плъстения си ботуш. — Изчезна, миличкият. А ти не лети, не лети! Човек трябва да ходи, а не да лети. Да ходи трябва, да ходи.

И той обръщаше валенката над стенещия огън.

— Нахвърча се, бухалът му неден — ломотеше една бабичка, което име и презиме никой не знаеше. Тя живееше в галерията над кухнята и макар цялото жилище да се осветяваше с електричество, бабичката си палеше горе газена лампа с рефлектор. Тя нямаше доверие в електричеството. — Ето че се освободи стая, площ!

Бабичката първа произнесе думата, която отдавна вече тежеше на сърцата на обитателите от „Гарванско свърталище“. За стаята на изчезналия летец заговориха всички: и бившият кавказки княз, а сега трудещият се от Изтока гражданин Гигиенишвили, и Дуня, която държеше под наем легло в стаята на леля Паша, и самата леля Паша — търговка и отчаяна пияница, и Александър Дмитриевич Суховейко — в миналото камерхер при двора на негово императорско величество, когото тук наричаха просто Митрич, и останалият дребосък от квартирата, начело с отговорната наемателка Люция Францевна Пферд.

— Че какво — рече Митрич, като оправи златните си очила, когато кухнята се изпълни с наемателите, — щом другарят е изчезнал, трябва да се дели. Аз например отдавна имам право на допълнителна площ.

— Че защо му е на един мъж площ? — възрази наемателката на легло Дуня. — Трябва на жена. Може би на мене няма да ми се падне друг такъв случай в живота — един мъж внезапно да изчезне.

И тя дълго още се вря между насъбралите се, като привеждаше различни доводи в своя полза и често произнасяше думата „мъж“.

Всеки случай квартирантите бяха единодушни, че стаята трябва незабавно да се заеме.

Същия ден светът бе разтърсен от нова сензация. Смелият Севрюгов се намери. Нижни Новгород, Квебек и Рейкиявик чуха сигналите на Севрюгов. Той бил кацнал със смачкано шаси на осемдесет и четвъртия паралел. Етерът се тресеше от съобщения: „Смелият русин се чувствува отлично“, „Севрюгов праща рапорт на президиума на Осоавиахим!“, „Чарлз Линдберг смята Севрюгов за най-добрия летец в света“, „Седем ледоразбивача потеглиха на помощ на Севрюгов и откритата от него експедиция“. В промеждутъците на тези съобщения вестниците печатаха само снимки на някакви ледени блокове и брегове. Непрестанно се чуваха думите: „Севрюгов, Нордкап, паралел, Севрюгов, Францйссифова земя, Шпицберген, Кингсбей, пими[2], гориво, Севрюгов“.

Унинието, което бе обзело при това известие „Гарванско свърталище“, скоро се смени от спокойна увереност. Ледоразбивачите се придвижваха бавно, като с мъка разбиваха ледените полета.

— Да се отнеме стаята и — туйто! — казваше Никита Пряхин. — На него му е добре да си седи там на леда, а тук Дуня например има всички права. Още повече, че според закона наемателят няма право да отсъствува повече от два месеца.

— Как не ви е срам, гражданино Пряхин! — възразяваше Варвара, по онова време още Лоханкина, и размахваше „Известия“. — Та той е герой! Сега е на осемдесет и четвъртия паралел!

— Че какъв ще е този паралел — обаждаше се смутен Митрич. — Може такъв паралел-маралел изобщо да няма. Ние не го знаем. В гимназията не сме го учили.

Митрич казваше самата истина. Той не бе изкарал гимназия. Бе завършил Пажеския корпус.

— Но разберете най-сетне! — кипеше Варвара и тикаше вестника под носа на камерхера. — Ето статията. Виждате ли? „Сред ледовете и айсбергите“.

— Айсберги! — думаше Митрич подигравателно. — Това можем да разберем. Десет години вече, как няма живот. Все едни Айсберги, Вайсберги, Айзенберги, разни там Рабиновичи. Право казва Пряхин. Да се отнеме и — край. Още повече, че ей на, и Люция Францевна казва същото за закона.

— А багажът да се изхвърли на стълбата, да върви по дяволите! — възкликна с гръден глас бившият княз, а сега трудещ се от Изтока, гражданинът Гигиенишвили.

Закълваха бързо Варвара и тя избяга да се оплаче на мъжа си.

— А може би така и трябва — отговори мъжът й, като повдигна фараонската си брада, — може би чрез устата на простия селяк Митрич говори великата шаячна правда. Замисли се само за ролята на руската интелигенция, за нейното значение.

В онзи велик ден, когато ледоразбивачите стигнаха най-сетне до палатката на Севрюгов, гражданинът Гигиенишвили разби ключалката на Севрюговата врата и изхвърли в коридора цялата покъщнина на героя ведно с висящата на стената червена перка. В стаята се настани Дуня, която незабавно пусна при себе си срещу заплащане шест души квартиранти. Върху завладяната площ цяла нощ продължи веселба. Никита Пряхин свири на хармоника, а камерхерът Митрич танцува „руската“ с пияната леля Паша.

Ако славата на Севрюгов беше мъничко по-малка от оная световна слава, която той си спечели със своите прочути полети над Арктика, той никога нямаше да види стаята си, щеше да го повлече центростремителната сила на любовта към съдебни дела и чак до смъртта си той щеше да се нарича не „смелият Севрюгов“, не „героят на леда“, а „потърпевша страна“. Но този път основателно стъпиха на врата на „Гарванско свърталище“. Стаята бе върната (наскоро след това Севрюгов се премести в нова квартира), а храбрият Гигиенишвили прекара заради своя произвол четири месеца в затвора и се върна оттам зъл като дявол.

Той именно направи на осиротелия Лоханкин първото предупреждение да изгасва редовно светлината, когато излиза от клозета. При това очите му бяха също като на дявол. Разсеяният Лоханкин не оцени важността на демарша, предприет от гражданина Гигиенишвили, и по този начин прозяпа началото на конфликта, който наскоро доведе до едно ужасяващо, нечувано дори в жилищната практика събитие.

Ето как се извъртя тая работа. Васисуалий Андреевич както по-рано забравяше да изгасва светлината в помещенията за общо ползуване. Но можеше ли той да помни такива дребни работи от бита, когато жена му бе избягала, когато той бе останал без копейка, когато не бе още точно уяснено цялото многообразно значение на руската интелигенция? Можеше ли той да мисли, че жалкото бронзово пламъче на лампата от осем свещи ще предизвика такова голямо чувство у съседите? Отначало го предупреждаваха по няколко пъти на ден. После му изпратиха писмо, съчинено от Митрич и подписано от всички съжители. Накрая престанаха да го предупреждават и вече не му пращаха писма. Лоханкин още не проумяваше важността на онова, което ставаше, но вече смътно долавяше, че някакъв обръч е готов да се стегне.

Във вторник вечерта дотича момиченцето на леля Паша и на един дъх отрапортува:

— Те ви казват за последен път, че трябва да изгасвате.

Но случи се някак така, че Васисуалий Андреевич пак забрави и лампичката продължаваше да свети престъпно през паяжината и прахоляка. Къщата въздъхна. След една минута на вратата на Лоханкиновата стая се показа гражданинът Гигиенишвили. Той беше със сини платнени ботуши и плоско калпаче от кафява овца.

— Да вървим — рече той, като повика Васисуалия с пръст.

Той го хвана здраво за ръка, поведе го по тъмния коридор, дето Васисуалий, кой знае защо, се натъжи и дори започна лекичко да се дърпа, и с удар в гърба го прати насред кухнята. Лоханкин се вчепка за въжетата, запази равновесие и изплашено се огледа. Тук се бяха събрали всички съквартиранти. В мълчание стоеше тук Люция Францевна Пферд. Виолетови химически бръчки лежаха върху властното лице на отговорната наемателка. До нея на печката седеше натъжена пийналата леля Паша. Босият Никита Пряхин се хилеше и гледаше изплашения Лоханкин. От галерията беше подала глава безименната бабичка. Дуня правеше знаци на Митрич. Бившият придворен камерхер се усмихваше и криеше нещо зад гърба си.

— Какво? Общо събрание ли ще има? — запита Васисуалий Андреевич с тъничък гласец.

— Ще има, ще има — каза Никита Пряхин, който се приближаваше към Лоханкин, — всичко ще има за тебе. Кафе ще има за тебе, какво! Лягай! — кресна той изведнъж и дъхна срещу Васисуалий на нещо като водка или терпентин.

— В какъв смисъл лягай! — попита Васисуалий Андреевич и взе да трепери.

— Ама какво ще говорим с него, с този калпав човек! — рече гражданинът Гигиенишвили. И като приклекна, залови се да тършува по кръста на Лоханкин и да откопчава презрамките му.

— Помо-ощ! — произнесе шепнешком Васисуалий, устремил безумен поглед към Люция Францевна.

— Трябваше да загасвате светлината! — отвърна сурово гражданката Пферд.

— Ние не сме буржоа, за да горим на вятъра електрическата енергия — добави камерхерът Митрич, като топеше нещо в кофата с вода.

— Не съм виновен! — запищя Лоханкин, като се дърпаше от ръцете на бившия княз, а сега трудещ се от Изтока.

— Всички не са виновни! — мърмореше Никита Пряхин и придържаше треперещия наемател.

— Аз нищо такова не съм направил!

— Всички нищо такова не са направили.

— Имам душевна депресия.

— Всички имат душевна.

— Да не сте посмели да ме пипате! Аз съм малокръвен.

— Всички, всички са малокръвни.

— Жена ми избяга от мен! — ревеше с цяло гърло Васисуалий.

— На всички жената е избягала — отговаряше Никита Пряхин.

— Хайде, хайде, Никитушко! — грижливо мълвеше камерхерът Митрич и изнасяше на светло мокрите, лъщящи пръчки. — От приказки до съмнало няма да си свършим работата.

Сложиха Васисуалий Андреевич по корем на пода. Краката му лъснаха млечнобели. Гигиенишвили замахна с все сила и пръчката засвири тънко във въздуха.

— Майчице! — изпищя Васисуалий.

— Всички имат майчица! — каза наставнически Никита, като натискаше с коляно Лоханкин.

И тогава Васисуалий внезапно млъкна.

„А може би така и трябва — помисли той, като трепваше при ударите и разглеждаше черните щитовидни нокти на крака на Никита. — Може би именно в това е изкуплението, очистението, великата жертва…“

И докато го налагаха, докато Дуня виновно се смееше, а бабата подвикваше от галерията: „Удрете го, нефелития, удрете го, миличкия!“ — Васисуалий Андреевич съсредоточено мислеше за значението на руската интелигенция и за това, че Галилей също е пострадал за правдата.

Последен взе пръчките Митрич.

— Я дай аз да опитам — каза той и дигна ръка. — Да го рязна по филетата.

Но Лоханкин нема̀ късмет да опита камерхерски удар. На вратата на черния вход се почука. Дуня се спусна да отвори. (Парадният вход на „Гарванско свърталище“ отдавна беше закован поради простата причина, че наемателите никак не можаха да решат кой пръв трябва да мие стълбището. По същата причина беше заключена и банята.)

— Васисуалий Андреевич, търси ви един непознат мъж — каза Дуня, като че нищо не бе се случило.

telec_kukrinixi_30.jpg

 

 

И всички наистина видяха застаналия на вратата непознат мъж с бял джентълменски панталон. Васисуалий Андреевич скочи живо, оправи тоалета си и с ненужна усмивка обърна лице към влезлия Бендер.

— Не ви ли попречих? — запита учтиво великият комбинатор, присвил очи.

— Да, да — измърмори Лоханкин, като се покланяше, — виждате ли, аз бях, как да ви кажа, малко зает… Но… струва ми се, вече съм свободен?

И той се огледа умолително. Но в кухнята вече нямаше никой освен леля Паша, която беше заспала върху печката, докато траеше екзекуцията. На дъсчения под се търкаляха отделни пръчки и едно бяло платнено копче с две дупчици.

— Заповядайте при мен — покани Васисуалий.

— А може би аз все пак ви попречих? — попита Остап, когато се намери в първата стая на Лоханкин. — Не? Добре тогава. Ами вие ли „Дав. пр. ст. вс. уд. из. к. м. с. ин. ер.“? И тя наистина ли е „пр.“ и има „вс. уц“?

— Абсолютно вярно — оживи се Васисуалий, — прекрасна стая, всички удобства. И няма да ви взема скъпо. Петдесет рубли на месец.

— Няма да се пазаря — рече вежливо Остап, — само че съседите… Как са те?

— Прекрасни хора — отговори Васисуалий — и изобщо всички удобства. И цената ниска.

— Но те, струва ми се, са въвели тук телесни наказания?

— Ах! — рече Лоханкин проникновено. — В края на краищата кой знае? Може би така и трябва. Може би именно в това е великата шаячна правда.

— Шаячна? — повтори замислен Бендер. — Онази — конопената, домашната изработка, кълчишената? Така, така. Изобщо кажете, от кой клас на гимназията са ви изгонили за слаб успех? От шести?

— От пети — отговори Лоханкин.

— Златен клас. Значи, до физиката на Краевич не сте стигнали? И оттогава сте водили изключително интелектуален начин на живот? Впрочем на мен ми е все едно. Живейте, както си искате. Утре вечер се пренасям у вас.

— А капаро? — попита бившият гимназист.

— Не сте в църква, няма да ви излъжат — рече важно великият комбинатор. — И капарото ще дойде. С течение на време.

Бележки

[1] Дружество за съдействие на отбраната и на авиационното и химическо строителство в СССР. — Б.пр.

[2] Плъстени или кожени ботуши в Сибир и у северните народи. — Б.пр.