Иля Илф, Евгений Петров
Златният телец (22)

Глава XXI
Краят на „Гарванско свърталище“

Варвара Птибурдукова беше щастлива. Седнала до кръглата маса, тя обгръщаше с поглед своето домакинство. В стаята на Птибурдукови имаше много мебели, така че почти липсваше свободно място. Ала и онази площ, която оставаше, беше достатъчна за щастие. Лампата пращаше светлина навън през прозореца, където като дамска брошка трепкаше малка зелена клонка. На масата имаше сладкиши, бонбони и маринована бяла риба в кръгла тенекиена кутийка. Електрическият чайник беше събрал върху своята крива повърхност цялата уютност на Птибурдуковото гнездо. В него се оглеждаха и креватът, и белите пердета, и нощното шкафче. Оглеждаше се и самият Птибурдуков, който беше седнал срещу жена си със синя пижама с шнурове. Той също беше щастлив. Пропускаше дима от цигарата си през мустаците и изрязваше от шперплат с резбарско трионче играчка — нужник за вила. Работата беше деликатна. Трябваше да се изрежат стеничките, да се тури наклоненото покривче, да се подреди вътрешното устройство, да се постави стъкълце на прозорчето и да се сложи микроскопична кукичка на вратата. Птибурдуков работеше със страст: той смяташе рязането на дърво с трионче за най-добра почивка.

Когато завърши работата си, инженерът се засмя радостно, потупа жена си по дебелия топъл гръб и притегли към себе си кутийката с бялата риба. Но в този момент на вратата се чу силно чукане, лампата мигна и чайникът се отмести от телената поставка.

— Кой ли идва толкова късно? — продума Птибурдуков, докато отваряше вратата.

На стълбището стоеше Васисуалий Лоханкин. Той беше загърнат чак до брадата в бяло марсилско одеяло, изпод което се виждаха косматите му крака. На гърдите си притискаше книгата „Мъжът и жената“, дебела и позлатена като икона. Очите на Васисуалий блуждаеха.

— Заповядайте — рече смаян инженерът и отстъпи крачка назад. — Варвара, какво значи това?

— Дойдох при вас навеки да остана — отговори Лоханкин с гробовен ямб, — надявам се да найда тук приют.

— Как — приют ли? — каза Птибурдуков и започна да се изчервява. — Какво обичате, Васисуалий Андреевич?

На площадката изтича Варвара.

— Сашук! Погледни, той е гол! — развика се тя. — Какво се е случило, Васисуалий? Ама влез де, влезте.

Лоханкин прекрачи прага с босите си крака и като мърмореше: „Нещастие, нещастие“, захвана да снове из стаята. С края на одеялото той веднага събори на пода фината дърводелска работа на Птибурдуков. Инженерът се отдръпна в ъгъла, чувствувайки, че вече нищо хубаво не може да се очаква.

— Какво нещастие? — разпитваше Варвара. — Защо си само с едно одеяло?

— Дойдох при вас навеки да остана — повтори Лоханкин с кравешки глас.

Жълтата му кръгла пета отбиваше тревожни барабанни удари по чистия восъчен под.

— Какви дивотии дрънкаш? — нахвърли се Варвара върху бившия си мъж. — Бягай в къщи да се наспиш. Махай се оттук! Върви, върви си в къщи!

— Аз дом си нямам веч — рече Васисуалий, като продължаваше да трепери. — На пепел стана до основи. Пожар, пожар ме тук докара мен. Спасих аз само ей туй на одеяло и книгата любима при това. Но щом сте с мен така жестоки вие, отивам си и ви проклинам при това.

Олюлявайки се печално, Васисуалий тръгна към изхода. Но Варвара и мъжът й го задържаха. Те молеха за извинение, казваха, че не са разбрали веднага каква е работата, и изобщо се разшетаха. Измъкнати бяха на бял свят новият костюм на Птибурдуков, бельо и обувки.

Докато Лоханкин се обличаше, съпрузите се съвещаваха в коридора.

— Къде да го настаним? — шепнеше Варвара. — У нас не може да нощува, имаме само една стая.

— Чудя ти се — каза добрият инженер, — човекът е изпаднал в беда, а ти мислиш само за своето благополучие.

Когато съпрузите се върнаха в стаята, пострадалият от пожара седеше на масата и ядеше направо от тенекиената кутийка маринованата риба. Освен това от полицата бяха изхвърлени двата тома „Съпротивление на материалите“ и тяхното място беше заела позлатената книга „Мъжът и жената“.

— Нима цялата къща изгоря? — запита съчувствено Птибурдуков. — Това е ужасно!

— А аз си мисля, може би така и трябва — рече Васисуалий, като довършваше вечерята на домакините, — може би аз ще изляза от пламъците преобразен, а?

Но той не се преобрази.

Когато всичко бе казано, Птибурдукови взеха да се готвят за спане. На Васисуалий постлаха едно дюшече на същата оная празна площ, която до преди един час бе достатъчна за щастието им. Затвориха прозореца, загасиха светлината и в стаята влезе нощта. Двадесетина минути всички лежаха мълчаливи, от време на време се обръщаха и въздишаха тежко. После от пода се дочу провлеченият шепот на Лоханкин:

— Варвара! Варвара! Слушай, Варвара!

— Какво искаш? — запита с негодувание бившата му жена.

— Защо избяга ти от мен, Варвара?

Без да дочака отговор на този принципен въпрос, Васисуалий захленчи:

— Ти самка си, Варвара! И вълчица! Вълчица ти си и те аз презирам…

Инженерът лежеше неподвижно в леглото, задъхваше се от злоба и стискаше пестници.

„Гарванско свърталище“ се запали в дванадесет часа вечерта, тъкмо по онова време, когато Остап Бендер танцуваше танго в празната кантора, а млечните братя Балаганов и Паниковски излизаха от града, превити под тежестта на златните гири.

В дългата верига от приключения, които предхождаха пожара в квартира номер три, начално звено беше безименната бабичка. Както е известно, тя си светеше в своята галерия с газ, понеже нямаше доверие в електричеството. След набиването на Васисуалий Андреевич отдавна в общежитието не бяха ставали никакви интересни събития и неспокойният ум на камерхера Митрич се измъчваше от принудителното безделие. Като поразмисли хубавичко за навиците на бабата, той се разтревожи.

— Ще запали, дъртуша такава, цялата къща! — мърмореше той. — На нея що й е? А пък на мен само роялът може би ми струва две хиляди.

Като стигна до такова заключение, Митрич застрахова против пожар цялото си движимо имущество. Сега той можеше да бъде спокоен и равнодушно гледаше как бабичката мъкне нагоре голямо мътно шише с газ, държи го на ръце като дете. За предпазната постъпка на Митрич пръв научи гражданинът Гигиенишвили и тутакси я изтълкува посвоему. Той пристъпи до Митрич в коридора, сграбчи го за гърдите и рече заканително:

— Искаш да запалиш цялата къща, а? Искаш да получиш застраховка? Мислиш, Гигиенишвили е глупак? Гигиенишвили всичко разбира.

И буйният квартирант още същия ден сам се застрахова за голяма сума. При тази новина ужас обхвана цялото „Гарванско свърталище“. Люция Францевна Пферд дотича в кухнята с ококорени очи.

— Ще ни подпалят тия негодници! Правете, каквото щете, граждани, но аз още сега отивам да се застраховам. Тъй и тъй ще горим, поне застраховка да получа. Заради тях не искам да тръгна по просия.

На другия ден се застрахова цялата къща, с изключение на Лоханкин и на безименната бабичка. Лоханкин си четеше „Родина“ и нищо не забелязваше, а бабичката не вярваше в застраховката, както не вярваше и в електричеството. Никита Пряхин донесе в къщи една застрахователна полица със светлолилава ивица и дълго разглежда на светлината водните знаци.

— Излиза, значи, че държавата е насреща? — рече той мрачно. — Оказва помощ на наемателите? Е, благодарим! Сега, значи, както поискаме, тъй и ще го направим.

И Пряхин скри полицата под ризата си и се оттегли в своята стая. Неговите думи вселиха такъв страх, че тази нощ в „Гарванско свърталище“ никой не спа. Дуня прибираше багажа си в бохчи, а останалите наемателки на легла се пръснала да нощуват по познати. Денем всички се следяха един друг и изнасяха на части имуществото си от къщата.

Всичко беше ясно. Къщата бе обречена. Тя не можеше да не изгори. И наистина в дванадесет част през нощта тя пламна, запалена изведнъж на шест места.

Последен от къщата, която вече се беше изпълнила със самоварен дим и огнени змийчета, изскочи Лоханкин, като се загръщаше в бялото одеяло. Той викаше с всички сили: „Пожар! Пожар!“, макар никого да не учуди с тази новина. Всички наематели от „Гарванско свърталище“ бяха налице. Пияният Пряхин седеше на своя сандък с ковани ъгли. Той гледаше безсмислено мъждукащите прозорци и си повтаряше: „Както поискаме, тъй и ще го направим.“ Гигиенишвили миришеше с погнуса ръцете си, които дъхаха на газ, и всеки път след това ги избърсваше от гащите си. Огнена пружина отскочи из душника на прозореца и ронейки искри, се разгъна под дървения корниз. Пукна и със звън се пръсна първото стъкло. Безименната бабичка страшно зави.

— От четиридесет години е тая къща — важно разясняваше Митрич, като се разстъпяше из тълпата, — при всички власти оцеля, хубава къща беше. А при съветската изгоря. Такъв печален факт, граждани.

Женската част на „Гарванско свърталище“ се сплоти в една купчина и не сваляше очи от огъня. Оръдеен пламък вече излизаше от всички прозорци. Понякога огънят изчезваше и тогава потъмнялата къща сякаш се отдръпваше назад като оръдие след изстрел. И отново червено-жълт облак политаше навън и осветяваше парадно малката уличка „Лимонна“. Стана горещо. Беше невъзможно вече да се стои до къщата и тълпата се прехвърли на отсрещния тротоар.

Единствен само Никита Пряхин дремеше на сандъчето си посред паважа. Изведнъж той скочи — бос и страшен.

— Православни! — закрещя той, като си късаше ризата. — Граждани!

И изтича ребром от огъня, вряза се в тълпата и като крещеше непонятни думи, взе да сочи с ръка горящата къща. Сред тълпата настъпи паника.

— Дете са забравили — каза уверено една жена със сламена шапка.

Заобиколиха Никита. Той се бранеше с ръце и напираше към къщата.

— На кревата лежи! — викаше като луд Пряхин. — Пусни ме, казвам ти!

По лицето му се търкаляха огнени сълзи. Той удари по главата Гигиенишвили, който му препречваше пътя, и се спусна в двора. След минута изтича оттам с една стълба.

— Спрете го! — закрещя жената със сламената шапка. — Ще изгори!

— Махни се, казвам ти! — кряскаше Никита Пряхин, като облягаше стълбата на стената и отблъскваше младите хора от тълпата, които го хващаха за краката. Няма да позволя да загине. Душата ми гори.

Той риташе с крака и се качваше нагоре, към димящия прозорец на втория етаж.

— Назад! — викаха от тълпата. — Защо се качваш? Ще изгориш!

— На кревата лежи! — продължаваше да надава вик Никита. — Цяла гъска, четвърт пшеничена водка. Да я оставя да пропадне ли, православни граждани?

С неочаквана пъргавина Пряхин се хвана за перваза на прозореца и мигом изчезна, всмукан навътре от въздушната тяга. Последните му думи бяха: „Както поискаме, тъй и ще го направим.“ В уличката настъпи тишина, нарушена от камбаната и тръбните сигнали на пожарната команда. В двора нахълтаха пожарникари с корави брезентни костюми с широки сини колани.

Една минута след като Никита Пряхин извърши единствената през целия си живот героична постъпка, от къщата се откъсна и рухна на земята горяща греда. Покривът с трясък се разпадна и хлътна вътре в къщата. Към небето се издигна сияещ стълб, сякаш от къщата изстреляха снаряд към луната.

Така загина квартира номер три, известна повечето под името „Гарванско свърталище“.

Внезапно в уличката се чу чаткане на копита. Сред блясъка на пожара прелетя на файтон инженер Талмудовски. На коленете му лежеше облепен с етикети куфар. Инженерът подскачаше на седалката, навеждаше се към файтонджията и викаше:

— Кракът ми няма да стъпи тук при такава заплата! Карай по-бързо!

И тутакси дебелият му гръб, осветен от пламъците и от пожарникарските факли, изчезна зад завоя.