Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Остап Бендер (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Золотой телёнок, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 26 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
sir_Ivanhoe (2010)
Корекция
NomaD (2010)

Издание:

Иля Илф, Евгений Петров. Златният телец

Трето издание

Издателство на Отечествения фронт, София, 1983

Редактор: Донка Станкова

Редактор на издателството: Манон Драгостинова

Художник: Живко Станкулов, Кукриникси

Художествен редактор: Пенчо Мутафчиев

Коректор: Ани Георгиева

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Златният телец (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Вижте пояснителната страница за други значения на Златен телец.

Златният телец
Золотой телёнок
АвторИля Илф и Евгений Петров
Създаване
Първо издание1931 г.
Оригинален езикруски
Видроман
ПредходнаДванадесетте стола“ (1928)
НачалоПешеходов надо любить. Пешеходы составляют большую часть человечества. Мало того - лучшую его часть.
КрайНе надо оваций! Графа Монте-Кристо из меня не вышло. Придется переквалифицироваться в управдомы.

„Златният телец“ (на руски: Золотой телёнок) е роман на писателите Иля Илф и Евгений Петров, написан през 1931 г. Продължение е на романа „Дванадесетте стола“.

Сюжет

Независимо че в края на романа „Дванадесетте стола“ главният герой Остап Бендер е оставен кървящ и с прерязано гърло, този факт не води до смъртта на Великия комбинатор. Животът му е спасен от хирурзите, както споделя самият герой в продължението.

В новия роман Великият комбинатор се занимава с шантажирането на нелегалния съветски милионер Корейко, от когото той иска да получи един милион съветски рубли. След първоначален неуспешен опит да изнуди Корейко, Остап Бендер се захваща сериозно за работата и завежда дело, в което – след поредица от комбинации – успява да опише втория, неизвестен живот на иначе обикновения съветски счетоводител.

Герои

Главни
Второстепенни
  • живущите в „Гарвановото свърталище“ (квартира № 3), между които особено място в романа заемат Васисуалий Лоханкин със съпругата му Варвара
  • служителите в „Херкулес“ – началникът др. Полихаев, отговорният работник Егор Скумбриевич, счетоводителят Берлага
  • Зося Синицка – красива девойка

Книгата е издавана нееднократно в България, за пръв път още преди 9 септември 1944 г. Заедно с „Дванадесетте стола“, тя представлява остра критика на съветската действителност, описваща с изключително майсторство състоянието на обществото в края на 20-е и началото на 30-е години на XX век. В много от следващите издания на романа той е отпечатан заедно с предхождащото го произведение.

Екранизации

  • 1968 г. – „Златният телец“, в главната роля Сергей Юрски
  • 1993 г. – „Мечтите на идиота“, в главната роля Сергей Крилов
  • 2006 г. – „Златният телец“ (сериал), в главната роля Олег Меншиков

Външни препратки

Уикицитат
Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за

Глава ХП
Омир, Милтън и Паниковски

telec_kukrinixi_26.jpg

Инструкцията беше съвсем проста:

1. Да стане уж случайна среща с гражданина Корейко на улицата.

2. Да не се бие по никакъв начин и изобщо да не се прилага физическо въздействие.

3. Да се вземе всичко, което бъде намерено в джобовете на споменатия гражданин.

4. За извършеното да се доложи.

Въпреки изключителната простота и яснота на указанията, дадени от великия комбинатор, Балаганов и Паниковски повели горещ спор. Синовете на лейтенанта седяха на една зелена пейка в градската градина и многозначително поглеждаха към входа на „Херкулес“. Препирайки се, те дори не забелязваха, че вятърът, който превиваше пожарната струя на фонтана, ги ръси с воден прах. Те само въртяха глави, поглеждаха безсмислено чистото небе и продължаваха да спорят.

Паниковски, който поради горещината бе сменил дебелата пожарникарска куртка с басмена ризица с отворена яка, се държеше високомерно. Той се гордееше много с възложената му поръчка.

— Само кражба — говореше той.

— Само ограбване — възразяваше Балаганов, който също беше горд от доверието на капитана.

— Вие сте жалка, нищожна личност — заяви Паниковски, като гледаше с отвращение своя събеседник.

— А вие — изрод — забеляза Балаганов. — Сега аз съм началник.

— Кой е началник?

— Аз съм началник. На мене е възложено.

— На вас?

— На мен.

— На тебе?

— Че на кого другиго? Да не би на тебе?

И разговорът премина в област, която нямаше нищо общо с получената инструкция. Мошениците така се разпалиха, че дори започнаха лекичко да се блъскат с длани и да крещят в надпревара: „Ами ти кой си?“ Обикновено такива действия предхождат генерално сбиване, в което противниците хвърлят шапките си на земята, канят минувачите за свидетели и размазват по брадясалите си мутри детски сълзи.

Но сбиване не стана. Когато бе настъпил най-подходящият момент за нанасяне на първата плесница, Паниковски изведнъж прибра ръце и се съгласи да счита Балаганов за свой непосредствен началник.

Вероятно той си спомни, че него често го биеха отделни лица и цели колективи и че при това много го болеше. Взел властта в свои ръце, Балаганов тутакси омекна.

— Че защо да не го ограбим? — рече той не така настойчиво. — Нима е толкова трудно? Върви Корейко вечер по улицата. Тъмно е. Аз се приближавам откъм лявата му страна. Вие се приближавате отдясно. Аз го блъсвам в левия хълбок, вие го блъскате в десния. Глупакът се спира и казва: „Хулиган!“ На мене. „Кой е хулиган?“ — питам аз. И вие също питате кой е хулиган и натискате отдясно. Тогава аз му давам един по мутрата… Не, не бива да се бие!

— Там е цялата работа я, че не бива да се бие — въздъхна лицемерно Паниковски. — Бендер не позволява.

— И без вас знам това… Изобщо аз го хващам за ръцете, а вие гледате дали няма в джобовете му нещо излишно. Той, както си му е редът, вика „милиция“ и тогава аз го… Ах, дявол да го вземе, не бива да се бие! Изобщо ние си отиваме в къщи. Е, как ти се вижда планът?

Но Паниковски отбягна прекия отговор. Той взе от ръцете на Балаганов гравираното курортно бастунче с кръсташка отгоре вместо топка, начерта една права линия на пясъка и каза:

— Гледайте. Първо, трябва да се чака до вечерта. Второ…

И Паниковски прекара от десния край на линията вълнообразен перпендикуляр нагоре.

— Второ, той може тази вечер просто да не излезе на улицата. А дори и да излезе, то…

Тук Паниковски съедини двете линии с трета, така че върху пясъка се появи нещо прилично на триъгълник, и завърши:

— Кой го знае? Той може да се разхожда с голяма компания. Как ви се струва това?

Балаганов погледна с уважение триъгълника. Доводите на Паниковски му се сториха не особено убедителни, но в триъгълника се чувствуваше такава правдива безнадеждност, че Балаганов се поколеба. Като забеляза това, Паниковски никак не се бави.

— Заминете за Киев! — рече той неочаквано. — Тогава ще разберете, че аз съм прав. Непременно заминете за Киев!

— Какъв Киев пък сега! — изломоти Шура. — Защо?

— Заминете за Киев и запитайте там какво е правил Паниковски до революцията. Непременно запитайте!

— Вас какво ви е прихванало? — рече мрачно Балаганов.

— Не, вие запитайте! — настояваше Паниковски. — Заминете и запитайте! И на вас ще ви кажат, че до революцията Паниковски е бил сляп. Ако не беше революцията, нима аз щях да стана син на лейтенант Шмид, как мислите? Ами че аз бях богат човек. Имах семейство и на масата никелиран самовар. А кое ме хранеше? Сините очила и бастунът.

Той извади от джоба си картонен калъф, облепен с черна хартия с помътнели сребърни звездички, и показа едни сини очила.

— Ето с тези очила — каза той с въздишка — аз се прехранвах дълги години. Излизах с очилата и бастунчето на Крешчатик и молех някой по-издокаран господин да помогне на нещастния слепец да пресече улицата. Господинът ме вземаше под ръка и ме водеше. На другия тротоар вече му нямаше часовника, ако имаше часовник, или портмонето. Някои носеха със себе си портмонета.

— А защо сте зарязали тая работа? — запита Балаганов оживен.

— Революцията — отговори бившият слепец. — Преди аз плащах на стражаря от ъгъла на Крешчатик и Прорезная пет рубли на месец и никой не ме закачаше. Стражарят дори следеше да не ме обиждат.

Добър човек беше! Казваше се Небаба, Семьон Василиевич. Срещнах го неотдавна. Сега е музикален критик. А сега какво е? Нима може да се свърже човек с милицията? Не съм виждал по-лош народ. Станали са едни такива идейни, едни културтрегери. И ето на, Балаганов, на стари години трябваше да ставам аферист. Но за такава изключителна работа могат да се пуснат в ход моите стари очила. Това е много по-сигурно от ограбване.

След пет минути от обществения клозет, обрасъл наоколо с тютюн и мента, излезе слепец със сини очила. Вирнал брадичка към небето и почуквайки ситно-ситно пред себе си с курортното бастунче, той се запъти към изхода на градината. Балаганов го следваше отблизо. Човек не можеше да познае Паниковски. Изпънал назад рамене и местейки внимателно крака по тротоара, той вървеше съвсем близо до къщите, като чукаше с бастунчето по перилата на витрините, блъскаше се в минувачите и загледан през тях, шествуваше напред. Той работеше толкова добросъвестно, че дори разбърка голямата опашка, която почваше от стълбчето с надпис „Автобусна спирка“. Балаганов просто не можеше да се начуди на нахакания слепец.

Паниковски върши безобразия дотогава, докато от портала на херкулесовци излезе Корейко. Балаганов се защура неспокойно. Отначало изтича много близо до мястото на действието, после избяга много далече. И едва след всичко това зае удобна за наблюдение позиция до едно павилионче за плодове. Кой знае защо, в устата му се появи неприятен вкус, сякаш половин час бе смукал медната дръжка на някоя врата. Но като видя движенията на Паниковски, той се успокои.

Балаганов забеляза, че слепият се обърна с лице към милионера, задяна го с бастунчето по крака и го удари с рамо. След това, види се, те си размениха няколко думи. После Корейко се усмихна, взе слепеца под ръка и му помогна да слезе на паважа. За по-голяма правдоподобност Паниковски с всички сили удряше с бастунчето по паважа и виреше нагоре глава, като че ли му бе надяната юзда. По-нататъшните действия на слепия се отличаваха с такава чистота и точност, че Балаганов дори почувствува завист. Паниковски прегърна своя спътник през кръста. Ръката му се плъзна по лявата страна на Корейко и за някаква си част от секундата се спря над платнения джоб на милионера-книговодител.

— Тъй, тъй — шепнеше Балаганов. — Карай, старче, карай!

Ала в този миг блеснаха стъкла, тревожно измуча тромба, земята се разтърси и големият бял автобус, който едва се задържа на колелата си, изведнъж спря насред улицата. Едновременно с това се чуха два вика:

— Идиот! Автобуса не вижда! — пищеше Паниковски, който се бе измъкнал изпод колелата и се заканваше на придружителя си със свалените от носа очила.

— Той не е сляп! — извика учуден Корейко. — Хайдутяга!

Всичко потъна в сив дим, автобусът продължи своя път, а когато бензиновата завеса се разкъса, Балаганов видя, че Паниковски е заобиколен от неголяма тълпа граждани. Около мнимия слепец започна някаква разправия. Балаганов изтича по-близо. По лицето на Паниковски шареше безобразна усмивка. Той бе странно безучастен към случилото се, макар едното му ухо да беше толкова рубинено, че сигурно би светило на тъмно и при неговата светлина би могло дори да се проявяват фотоплаки.

Като разбутваше стеклите се отвсякъде граждани, Балаганов се спусна към хотел „Карлсбад“.

Великият комбинатор седеше до бамбукова масичка и пишеше.

— Бият Паниковски! — викна Балаганов, застанал като картина на вратата.

— Вече? — попита деловито Бендер. — Нещо много бързо.

— Бият Паниковски! — повтори отчаяно рижият Шура. — До „Херкулес“.

— Защо ревете като бяла мечка в топло време? — каза строго Остап. — Отдавна ли го бият?

— Повече от пет минути.

— Тогава веднага да бяхте казал. Ей, че глупав старец! Хайде да идем да погледаме! Из пътя ще ми разкажете.

Когато великият комбинатор пристигна на местопроизшествието, Корейко вече го нямаше, но около Паниковски се люшкаше голяма тълпа, която бе преградила улицата. Автомобилите нетърпеливо крякаха, опрени в човешкия масив. От прозорците на амбулаторията гледаха санитарките в бели престилки. Тичаха кучета с извити като саби опашки. В градската градина фонтанът бе престанал да плиска нагоре. Бендер въздъхна решително и се вряза в тълпата.

— Пардон — викаше той, — моля, пардон! Извинете, мадам, не сте ли загубили вие купона си за мармалад? Тичайте по-скоро, той е още там. Дайте път на експертите вие, мъже! Дай път, на тебе казват, лишенец[1]!

Прилагайки по такъв начин политиката на камшика и благата дума, Остап се промъкна до центъра, дето се терзаеше Паниковски. По това време и при светлината на другото ухо на нарушителя на конвенцията можеше да се извършат различни фотографски манипулации. Когато видя капитана, Паниковски жално клюмна глава.

— Този ли е? — попита сухо Остап, като блъсна Паниковски в гърба.

— Той, той — радостно потвърдиха многобройните правдолюбци. — С очите си видяхме.

Остап прикани гражданите да запазят спокойствие, извади от джоба си бележник и като погледна Паниковски, произнесе властно:

— Моля свидетелите да кажат имената и адресите си. Свидетели, записвайте се!

Човек би очаквал, че гражданите, проявили такава активност при залавянето на Паниковски, няма да се забавят да уличат престъпника със своите показания. В същност при думата „свидетели“ всички правдолюбци провесиха нос, засуетиха се глупаво и взеха да отстъпват. В тълпата се образуваха празнини и дупки. Тя бавно се топеше.

— Но къде са свидетелите? — повтори Остап.

Настъпи паника. Работейки с лакти, свидетелите се измъкваха надалеч и за една минута улицата прие своя обикновен вид.

Автомобилите полетяха напред, прозорците на амбулаторията се захлопнаха, кучетата се заеха да оглеждат внимателно основите на тротоарните бордюри и в градската градина с нарзанно[2] съскане отново се издигна струята на фонтана.

Като се убеди, че улицата е очистена и че опасност не застрашава вече Паниковски, великият комбинатор рече сърдито:

— Некадърен старик! Неталантлив луд! Пръкна се още един велик слепец — Паниковски! Омир, Милтън и Паниковски! Сърдечна компания! А Балаганов? И той — матрос от разбит кораб. Бият Паниковски, бият Паниковски! А самият той… Да вървим в градската градина. Ще ви направя сцена при фонтана.

При фонтана Балаганов веднага прехвърли цялата вина върху Паниковски. Оскандалилият се слепец се позоваваше на своите разклатени през годините на тежкия живот нерви и използува случая да заяви, че виновен за всичко е Балаганов — личност, както е известно, жалка и нищожна. Братята начаса взеха да се блъскат един друг с длани. Чуха се вече еднообразните възгласи „А ти кой си?“, търкулна се вече от очите на Паниковски една едра сълза, предвестница на генерално сбиване, когато великият комбинатор каза: „Стой!“ и раздели противниците като съдия на ринг.

— Ще се боксирате в празник — промълви той. — Прелестна двойка: Балаганов — категория петел, Паниковски — категория кокошка! Ала, господа шампиони, от вас стават работници, колкото от кучешка опашка — сито. Това ще свърши зле. Ще ви уволня, още повече, че вие не представлявате никаква социална ценност.

Забравили за свадата, Паниковски и Балаганов започнаха да се кълнат и да уверяват, че още тая вечер на всяка цена ще претършуват Корейко. Бендер само се усмихваше.

— Ще видите — перчеше се Балаганов. — Нападение на улицата. Под закрилата на нощната тъмнина. Така ли е Михаил Самуелевич?

— Честна, благородна дума — подкрепи го Паниковски. — Ние с Шура… не се безпокойте! Вие имате работа с Паниковски.

— Това именно ме опечалява — каза Бендер, — макар, моля ви се… Как казвате? Под закрилата на нощната тъмнина ли? Настанявайте се под закрила. Мисълта естествено е безсъдържателничка. А пък и оформлението навярно също ще бъде мизерно.

След няколко часа дежурство на улицата всички необходими данни бяха най-после налице: закрилата на нощната тъмнина и самият пациент, който излезе с една девойка от къщата, дето живееше старият ребусник. Девойката не влизаше в плана. Наложи се засега да тръгнат подир разхождащите се, които се запътиха към морето.

Горящата отломка на луната висеше ниско над изстиващия бряг. На скалите седяха черни, базалтови, прегърнати навеки двойки. Морето шушукаше за любов до гроб, за невъзвратимо щастие, за сърдечни мъки и тям подобни неактуални дреболии. Звездите разговаряха помежду си с азбуката на Морз, като пламваха и гаснеха. Светлинен тунел от прожектор съединяваше бреговете на залива. Когато той изчезна, на неговото място дълго още стоя черен стълб.

— Уморих се — хленчеше Паниковски, като се тътреше по стръмния бряг подир Александър Иванович и неговата дама. — Аз съм стар. Трудно ми е.

Той се препъваше в дупките на лалугерите и падаше, като се хващаше с ръце за сухите кравешки пити. Искаше му се да си отиде в хана, при къщовника Козлевич, с когото човек можеше така приятно да пие чай и да си побъбри за какво ли не.

И тъкмо в момента, когато Паниковски бе вече твърдо решил да си върви у дома и предложи на Балаганов да довърши сам започнатото дело, отпред казаха:

— Колко е топло! Вие не се ли къпете нощем, Александър Иванович? Е, тогава почакайте тук. Аз само ще се натопя и — веднага излизам.

Чу се шум от търкалящи се по склона камъчета, бялата рокля изчезна и Корейко остана сам.

— По-бързо! — пошепна Балаганов, като дърпаше Паниковски за ръката. — Значи, аз ще мина от лявата му страна, а вие — от дясната. Само по-живо!

— Аз от лявата! — рече страхливо нарушителят на конвенцията.

— Добре, добре, вие отляво. Аз го блъсвам в левия хълбок, не, в десния, а вие натискате отляво.

— Защо отляво?

— Хайде пак! Добре де, отдясно. Той казва: „Хулиган“, а вие отговаряте: „Кой е хулиган?“

— Не, вие пръв отговаряте.

— Добре. Всичко ще кажа на Бендер. Да вървим, да вървим. Значи, вие отляво…

И доблестните синове на лейтенанта се приближиха до Александър Иванович, ужасно разтреперани.

Планът беше нарушен още в самото начало. Вместо да заобиколи съгласно диспозицията от дясната страна и да блъсне милионера в десния хълбок, Балаганов попристъпи на едно място и неочаквано каза:

— Позволете да запаля.

— Не пуша — отвърна студено Корейко.

— Така — рече глупаво Шура, Като погледна към Паниковски. — Ами колко е часът, не знаете ли?

— Към дванайсет.

— Дванайсет — повтори Балаганов. — Хм… Нямах понятие.

— Топла вечер — каза угоднически Паниковски.

Настъпи пауза, през време на която щурците беснееха. Луната побеля и при нейната светлина можеха да се видят добре развитите рамене на Александър Иванович. Паниковски не издържа напрежението, отиде зад гърба на Корейко и викна пискливо:

— Горе ръцете!

— Какво? — попита зачуден Корейко.

— Горе ръцете — повтори Паниковски с отпаднал глас.

telec_kukrinixi_27.jpg

 

 

Тозчас той получи рязък, доста болезнен удар в рамото и падна на земята. Когато се изправи, Корейко вече беше се счепкал с Балаганов. Двамата дишаха тежко, сякаш пренасяха роял. Отдолу долетя смях на русалка и плискане.

— Ама защо ме биете? — крещеше Балаганов. — Че аз само попитах колко е часът!…

— Ще ти кажа аз на тебе колко е часът! — съскаше Корейко и влагаше в своите удари вековната омраза на богаташа към грабителя.

Паниковски се промъкна пълзешком до полесражението и бръкна отзад с две ръце в джобовете на херкулесовеца. Корейко го ритна с крак, но бе вече късно. Желязната кутийка от цигари „Кавказ“ премина от левия му джоб в ръцете на Паниковски. От другия джоб се посипаха на земята бележки и членски карти.

— Да бягаме! — викна Паниковски някъде от тъмното.

Последния удар Балаганов получи в гърба.

След няколко минути изпомачканият и развълнуван Александър Иванович видя високо над себе си две лунни синкави фигури. Те тичаха по гребена на височината в посока към града.

Освежената, лъхаща на йод Зося завари Александър Иванович зает със странно занимание. Застанал на колене, той палеше клечки кибрит с треперещи пръсти и събираше от тревата бележчици. Но преди Зося да успее да го запита какво прави, той вече бе намерил квитанцията за куфарчето, което си лежеше в гардероба на гарата между една тръстикова кошничка с череши и пътна платнена торба.

— Изтървах я случайно — рече той с пресилена усмивка и грижливо прибра квитанцията.

За цигарената кутия „Кавказ“ с десетте хиляди, които не беше успял да прехвърли в куфара, му дойде наум чак когато влизаха в града.

Докато на морския бряг се водеше титаничната борба, Остап Бендер реши, че престояването му в хотела пред очите на целия град излиза вън от рамките на замисленото дело и му придава ненужна официалност. Като прочете в черноморското вечерно вестниче обявлението: „Дав. пр. ст. вс. у. д. из. к. м. с. ин. ер.“ и мигом съобрази, че това обявление означава — „Дава се под наем прекрасна стая с всички удобства и с изглед към морето за сам интелигентен ерген“, Остап помисли: „Сега аз, кажи-речи, съм ерген. Неотдавна старогородският отдел за гражданско състояние ми изпрати съобщение, че моят брак с гражданката Грицацуева е разтрогнат по искане от нейна страна и че аз получавам добрачното си име О. Бендер. Няма що, ще трябва да водя същия живот като преди брака. Аз съм ерген, самотен и интелигентен. Стаята безусловно ще бъде моя.“

И като обу прохладния бял панталон, великият комбинатор се запъти към посочения в обявлението адрес.

Бележки

[1] Лишенец — лишен от права човек. — Б.пр.

[2] Нарзан — газирана минерална вода. — Б.пр.