Иля Илф, Евгений Петров
Златният телец (8)

Глава VII
Сладкото бреме на славата

Капитанът на пробега, водачът на колата, бордмеханикът и слугата за всичко се чувствуваха прекрасно.

Утрото беше прохладно. В изумрудното небе блуждаеше бледното слънце. В тревата цвърчаха дребни птичи гадинки.

Пътните птички „овчарки“ бавно пресичаха пътя пред самите колела на автомобила. Степните простори разливаха такова благоухание, че ако на мястото на Остап беше някой селски писател-средняк от групата „Стоманено виме“, той не би се стърпял да не слезе от колата, би седнал в тревата й веднага още тук би започнал да пише на листове от походния си бележник нова повест, започваща с думите: „Чак зимниците се сепнаха. Разпаса се слънчицето, изпроводи своите лъчи по белия свят. Помириса старият Ромуалдич своята партенка и чак се опияни…“

Но Остап и неговите спътници бяха чужди на поетични възприятия. Цяло денонощие вече те се носеха пред състезателите. Посрещаха ги с музика и речи. Децата биеха барабани в тяхна чест. Възрастните ги хранеха с обеди и вечери, снабдяваха ги с предварително приготвени автомобилни части, а в една паланка им поднесоха хляб и сол на дъбово резбовано блюдо с кърпа, пошита с кръстчета. Хлябът и солта лежаха на дъното на колата, между краката на Паниковски. Той през цялото време отщипваше от кравая залъци и в края на краищата направи в него цяла миша дупка. След това гнусливият Остап изхвърли хляба и солта на пътя. Нощта антилоповци прекараха в едно селце, заобиколени от грижите на селския актив. Те отнесоха оттам едно голямо гърне топло мляко и мил спомен за одеколонния дъх на сеното, в което спаха.

— Мляко и сено — рече Остап, когато на разсъмване „Антилопа“ напускаше селото, — какво по-хубаво може да има от това! Човек винаги си мисли: „Ще успея ли да свърша това. В моя живот ще има още много мляко и сено.“ А в същност това никога вече няма да се случи. Така и да го знаете: това беше най-хубавата нощ в нашия живот, бедни мои приятели. Но вие дори не забелязахте това.

Спътниците на Бендер го гледаха с уважение. Те бяха във възторг от разкрилия се пред тях лек живот.

— Хубаво е да се живее на този свят! — рече Балаганов. — Ето ние пътуваме, сити сме. Може би щастието ни очаква…

— Убедени ли сте твърдо в това? — запита Остап. — Че щастието ни чака на пътя? Може би и трепка с крилца от нетърпение? „Къде е — дума то — адмирал Балаганов? Защо толкова се бави?“ Вие сте побъркан, Балаганов! Щастието никого не чака. То скита из страната в дълги бели дрехи и си пее детската песничка: „Ах, Америка — това е страна, там гуляят и пият без закуска.“ Но това наивно девойче трябва да се хване, трябва да му се харесаш, трябва да го ухажваш. А вие, Балаганов, с това девойче роман няма да изкарате. Вие сте дрипльо. Вижте се на какво приличате! Човек с вашия костюм никога няма да постигне щастие. Пък и изобщо целият екипаж на „Антилопа“ е екипиран отвратително. Чудя се как все още ни вземат за участници в автопробега!

Остап изгледа със съжаление своите спътници и продължи:

— Шапката на Паниковски сериозно ме смущава. Изобщо той е облечен с предизвикателен разкош. Този скъпоценен зъб, тези вързалки на долните гащи, тези космати гърди под връзката… По-просто трябва да се обличате, Паниковски! Вие сте почтен старец. На вас ви трябват черен сюртук и касторена шапка. На Балаганов ще му отиват карирана, каубойска риза и кожени гамаши. И той веднага ще добие вид на студент, който се занимава с физкултура. А сега прилича на уволнен заради пиянство матрос от търговския флот. За нашия уважаван водач няма да говоря. Тежки изпитания, изпратени му от съдбата, му попречиха да се облече съобразно званието. Нима не виждате как биха прилегнали към неговото одухотворено, леко изцапано с масло лице кожен комбинезон и черен хромов каскет? Да, деца, вие трябва да се екипирате.

— Пари няма — каза Козлевич, обърнат назад.

— Шофьорът е прав — отвърна любезно Остап, — пари наистина няма. Няма ги тези малки металически кръгчета, които аз толкова обичам.

„Антилопа-Гну“ се спусна от една височинка. Нивите продължаваха да се въртят бавно от двете страни на колата. Голяма рижа сова беше кацнала до сами пътя, навела глава на една страна и опулила глупаво слепите си жълти очи. Разтревожена от скърцането на „Антилопа“, птицата разпери криле, закръжи над колата и скоро отлетя по своите скучни совини работи. Нищо друго, заслужаващо внимание, не се случи по пътя.

— Гледайте! — развика се изведнъж Балаганов. — Автомобил!

Остап се разпореди за всеки случай да махнат плаката, който придумваше гражданите да ударят чрез автопробега по нехайството. Докато Паниковски изпълняваше заповедта, „Антилопа“ се приближи до изпречилата се отпреде им кола.

Закрит сив кадилак, леко наклонен, беше спрял край пътя. Средноруската природа, която се отразяваше в неговите дебели полирани стъкла, изглеждаше по-чиста и красива, отколкото беше в действителност. Коленичил, шофьорът сваляше гумата от едното предно колело. Над него в мъчително очакване стояха три фигури в пътни палта, пясъчен цвят.

— Претърпели сте бедствие ли? — запита Остап, като вежливо вдигна леко фуражка.

Шофьорът вдигна напрегнато лице и без да отговори, отново потъна в работа.

Антилоповци слязоха от своята зелена бричка. Козлевич няколко пъти обиколи прекрасната кола, като въздишаше завистливо, след това приклекна до шофьора и скоро поведе с него специален разговор. Паниковски и Балаганов с детско любопитство разглеждаха пътниците, двама от които имаха твърде надменен чужбински вид. Третият, ако се съдеше по зашеметяващата миризма на галоши, която идеше от гумената му мушама, беше съотечественик.

— Претърпели сте бедствие ли? — повтори Остап, като деликатно докосна гуменото рамо на съотечественика и в същото време устреми унесен поглед към чужденците.

Съотечественикът раздразнено заговори за пукналата се гума, но неговото дърдорене мина покрай ушите на Остап. По големия път, на сто и тридесет километра от най-близкия окръжен център, в самия пъп на Европейска Русия се разтъпкваха край своя автомобил две тлъстички чуждестранни птици. Това развълнува великия комбинатор.

— Кажете — прекъсна го той, — тези двамата не са ли от Рио де Жанейро?

— Не — отговори съотечественикът, — от Чикаго са. А аз съм преводач от „Интурист“.

— А какво правят те тук, по тези развалени пътища, сред дивото древно поле, далеч от Москва, от балета „Червеният мак“, от антикварните магазини и прочутата картина на художника Репин „Иван Грозни убива своя син“? Не разбирам! Защо сте ги домъкнали насам?

— Да ги вземат дяволите! — рече нажалено преводачът. — Трети ден вече препускаме по селата като побъркани. Просто ми извадиха душата. Много работа съм имал с чужденци, но такива досега не бях виждал! — И той махна с ръка към своите румени спътници. — Всички туристи като туристи — тичат из Москва, купуват от занаятчийските магазини дървени кани. А тези двама се отделиха. Тръгнаха да обикалят по селата.

— Това е похвално — рече Остап. — Широките милиардерски маси се запознават с бита на новото, съветското село.

Гражданите на град Чикаго надменно наблюдаваха поправянето на автомобила. Те бяха със сребристи шапки, твърди колосани яки и червени матови обувки.

Преводачът погледна с негодувание Остап и подвикна:

— Ами! Притрябвало им е новото село! Селската домашна ракия им трябва, а не селото!

При думите „домашна ракия“, които преводачът натъртено произнесе, джентълмените неспокойно се огледаха и почнаха да се приближават към разговарящите.

— Ето, виждате ли? — рече преводачът. — Не могат да слушат спокойно тези думи.

— Да. Тук има някаква тайна — каза Остап — или извратен вкус. Не разбирам как могат да обичат домашната ракия, когато в нашето отечество има толкова голям избор от благородни силни напитки.

— Всичко това е много по-просто, отколкото ви се струва — рече преводачът. — Те търсят рецепта за приготвяне на добра ракия.

— Е, разбира се! — развика се Остап. — Нали у тях има „сух закон“. Всичко е ясно… Намерихте ли рецепта?… Ах, не сте намерили? Е, да. Да бяхте дошли с три автомобила! Ясно, вземат ви за началство. Няма и да получите рецептата, смея да ви уверя.

Преводачът започна да се оплаква от чужденците:

— Ще ми повярвате ли, като ме налегнаха: разкажи, та разкажи тайната на домашната ракия. А аз не съм варил никога ракия. Аз съм член на съюза на работниците по просветата. Имам в Москва стара майка.

— А на вас много ли ви се иска да се върнете обратно в Москва? При мама?

Преводачът въздъхна жално.

— В такъв случай заседанието продължава — промълви Бендер. — Колко ще дадат вашите шефове за рецептата? Сто и петдесет ще дадат ли?

— Двеста ще дадат — зашепна преводачът. — Но вие наистина ли имате рецептата?

— Веднага ще ви я продиктувам, тоест веднага след като получа парите. Каквато обичате: от картофи, пшеница, зарзали, ечемик, от дуди, от елдена каша. Даже от най-обикновена табуретка може да се свари ракия. Някои обичат табуретовка. А пък може просто гроздова или сливова. С една дума — за коя и да е от сто и петдесетте ракии, чиито рецепти зная.

Остап беше представен на американците. Във въздуха дълго плаваха вежливо вдигнатите шапки. След това пристъпиха към работа.

Американците избраха пшеничната ракия, която им допадна с простия си начин на добиване. Дълго записваха рецептата в бележниците си. Като безплатна премия Остап съобщи на американските делови хора най-добрата конструкция кабинетен апарат за варене на ракия, който лесно може да се скрие от чужди погледи отдолу под писалището. Деловите хора увериха Остап, че при американската техника изработването на такъв апарат не представлява никаква трудност. От своя страна Остап увери американците, че апаратът от неговата конструкция дава на ден кофа прелестен ароматен първак.

— О! — развикаха се американците.

Те вече били чували тази дума в едно почтено семейство от Чикаго. И там за „pervatsch“^[1] били дадени прекрасни референции. Главата на това семейство на времето си бил с американския окупационен корпус в Архангелск, пил там „pervatsch“ и още не може да забрави очарователното усещане, което изпитал тогава.

В устата на разнежилите се туристи грубата дума „първак“ звучеше гальовно и примамливо.

Американците дадоха лесно двестате рубли и дълго тръскаха ръката на Бендер. Паниковски и Балаганов също успяха да се ръкуват на довиждане с гражданите на отвъдатлантическата република, измъчени от „сухия закон“. От радост преводачът млясна Остап по коравата буза и го помоли да му идва на гости, като прибави, че старата му майка много ще се радва. Обаче, кой знае защо, не му остави адреса.

Сприятелилите се пътници насядаха в своите коли. На тръгване Козлевич изсвири матчиш и под неговите весели звуци автомобилите се разлетяха в противоположни страни.

— Виждате ли — каза Остап, когато американската кола се обви в прах, — всичко стана така, както ви казвах. Ние пътувахме. На пътя се валяха пари. Аз ги прибрах. Вижте, те дори не са се напрашили.

И той заплющя с пачката банкноти.

— Собствено казано, няма какво да се хвалим, комбинацията е простичка. Но чистотата, честността — ето кое е ценното. Двеста рубли. За пет минути. И аз не само че не наруших законите, но дори направих нещо приятно. Снабдих екипажа на „Антилопа“ с парични средства. На старата майка върнах сина-преводач. И най-после утолих духовната жажда на гражданите от страната, с която ние тъй или иначе, имаме търговски връзки.

Наближаваше време за обяд. Остап се задълбочи в картата на пробега, която той бе откъснал от автомобилното списание, и възвести наближаването на град Лучанск.

— Градът е доста малък — рече Остап, — това е лошо. Колкото по-малък е градът, толкова по-дълги са приветствените речи. Поради това ще поискаме от любезните домакини на града обяда по-напред, а речите на второ място. През антракта ще ви снабдя с вещево продоволствие. Паниковски! Вие започвате да забравяте вашите задължения. Възстановете плаката на предишното му място.

Поизпеклият се вече в тържествените финиши Козлевич ловко спря колата пред самата трибуна. Тук Бендер се ограничи с кратко приветствие. Уговориха се да проведат митинга след два часа. Като се подкрепиха с безплатен обяд, автомобилистите потеглиха в най-приятно разположение на духа към магазина за готови дрехи. Заобикаляха ги любопитни. Антилоповци с достойнство носеха стоварилото се върху тях сладко бреме на славата. Те вървяха посред улицата, хванати за ръце, и се клатеха като матроси в чуждо пристанище. Рижият Балаганов, който наистина приличаше на млад боцман, подхвана моряшка песен.

Магазинът „Мъжко, дамско и детско облекло“ се помещаваше под грамадна фирма, която заемаше цялата двуетажна сграда. На нея бяха изрисувани десетки фигури: жълтолики мъже с тънки мустачки в шуби с отметнати навън поли от порови кожи, дами с маншони в ръце, късокраки деца с матроски костюмчета, комсомолки с червени забрадки и смръщени стопански деятели, потънали чак до бедрата в плъстени ботуши.

Цялото това великолепие се разбиваше в мъничката бележчица, залепена на входната врата на магазина:

 

 

— Тю, колко грубо! — каза Остап, като влизаше. — Веднага личи, че е провинция. Да бяха написали поне, както пишат в Москва: „Панталони няма“, прилично и благородно. Гражданите се разотиват доволни по домовете си.

В магазина автомобилистите не се бавиха дълго. За Балаганов се намери каубойска риза на големи жълти квадрати и стетсоновска шапка с дупчици. Козлевич трябваше да се задоволи с обещания му хромов каскет и също такава тужурка, която лъщеше като пресован хайвер. Дълго се мотаха с Паниковски. Пасторският дългопол сюртук и мека шапка, които по замисъла на Бендер трябваше да облагородят външността на нарушителя на конвенцията, отпаднаха още първата минута. Магазинът можеше да предложи само пожарникарски костюм: куртка със златни помпи на петлиците, мъхнат полувълнен панталон и фуражка със син кант. Паниковски дълго подскача пред вълнообразното огледало.

— Не разбирам защо не ви харесва пожарникарският костюм — каза Остап. — Все пак той е по-хубав, отколкото костюмът на крал в изгнание, които носите вие. Я, я се обърнете, синко! Отлично! Ще ви кажа откровено. Това ви отива повече, отколкото проектираните от мен сюртук и шапка.

Излязоха на улицата в нови премени.

— На мен ми трябва смокинг — каза Остап, — но тук нямат. Ще почакаме по-хубави дни.

Остап откри митинга в повишено настроение, без да подозира каква буря се надига над пътниците на „Антилопа“. Той пускаше духовитости, разказваше смешни приключения и еврейски анекдоти, с което извънредно много разположи публиката към себе си. Края на речта си той посвети на разбор на отдавна назрелия автопроблем.

— Автомобилът — извика той с тръбен глас — не е разкош, а…

В този миг той видя, че председателят на комисията по посрещането взе от ръцете на едно дотичало момче телеграма.

Като каза думите: „не е разкош, а превозно средство“, Остап се наведе наляво и през рамото на председателя надникна в телеграфната бланка. Това, което прочете, го порази. Той мислеше, че са още с цял ден напред. Неговото съзнание мигновено зарегистрира редица села и градове, дето „Антилопа“ беше се възползувала от чуждите материали и средства.

Председателят още мърдаше мустаци, като се мъчеше да вникне в съдържанието на телеграмата, а Остап, скочил от трибуната, без да се доизкаже, вече се промъкваше през тълпата. „Антилопа“ се зеленееше на кръстопътя. За щастие пътниците седяха на местата си, скучаеха и очакваха момента, когато Остап ще нареди да пренасят в колата даровете от града. Това ставаше обикновено след митинга.

Най-после смисълът на телеграмата стигна до председателя.

Той вдигна очи и видя бягащия капитан.

— Това са мошеници! — викна председателят страдалчески.

Той цяла нощ се беше трепал да съчини приветствената реч и сега авторското му самолюбие бе уязвено.

— Дръжте ги, момчета!

Викът на председателя стигна до ушите на антилоповци. Те се засуетиха нервно. Козлевич запали мотора и с един скок се намери на своето седалище. Колата подскочи напред, без да дочака Остап. В бързината антилоповци дори не съобразиха, че оставят своя капитан в опасност.

— Стой! — викаше Остап, като правеше гигантски скокове. — Ще ви стигна и всички ви ще уволня!

— Стой! — викаше председателят.

— Стой, глупчо! — викаше Балаганов на Козлевич. — Не виждаш ли, шефа загубихме!

Адам Казимирович натисна педалите. „Антилопа“ заскърца и спря. Капитанът се преметна в колата с отчаян вик: „Пълен ход!“ Въпреки че бе всестранно развита и хладнокръвна натура, той не можеше да търпи физическата разправа. Обезумелият Козлевич даде трета скорост, колата потегли отведнъж и през отворилата се вратичка изхвръкна Балаганов. Всичко това стана в един миг. Докато Козлевич отново спре, над Балаганов вече бе паднала сянката на налитащата тълпа. Към него вече се протягаха здрави ръчища, когато „Антилопа“ го доближи със заден ход и желязната ръка на капитана го хвана за каубойската риза.

— Дай пълен! — закрещя Остап.

Едва сега жителите на Лучанск за първи път разбраха предимството на механичния транспорт пред конния. Колата задрънча с всичките си съставни части и бързо отлетя, като отърва от справедливо наказание четиримата правонарушители.

Първия километър мошениците дишаха тежко. Балаганов, който държеше за своята красота, разглеждаше в джобно огледалце малиновите драскотини по лицето си, получени при падането. Паниковски трепереше в своя пожарникарски костюм. Той се страхуваше от отмъщението на капитана. И то дойде незабавно.

— Вие ли подкарахте колата, преди да успея да се кача? — запита страшно капитанът.

— Бога ми… — започна Паниковски.

— Не, не, не отричайте! Това е ваша работа. Значи, на всичко отгоре сте и страхливец? Попаднал съм в една компания с крадец и страхливец? Добре! Аз ще ви разжалвам. Досега вие бяхте в моите очи пожарен командир. Отсега нататък сте прост пожарникар.

И Остап тържествено откъсна от червените петлици на Паниковски златните помпи.

След тази процедура Остап запозна своите спътници със съдържанието на телеграмата.

— Работата е лоша. В телеграмата се казва да бъде задържана зелената кола, която се движи пред автопробега. Трябва веднага да свием някъде настрана. Стигат ни вече триумфи, палмови клонки и безплатни обеди с оливия. Идеята е вече остаряла. Можем да завием само по Гряжкото шосе. Но до него има още три часа път.

Сигурен съм, че във всички най-близки населени пунктове ни се готви бурно посрещане. Проклетият телеграф навсякъде е натикал своите стълбове и жици.

Капитанът не се излъга.

По-нататък на пътя им се простираше градче, чието име антилоповци никога и не научиха, но биха искали да го научат, за да го споменат, когато стане нужда, с недобра дума. Още преди да се влезе в града, пътят беше препречен с тежка греда. „Антилопа“ зави и като сляпо кученце започна да се тика настрани и да търси заобиколен път. Но такъв нямаше.

— Карай назад! — каза Остап, станал много сериозен.

 

 

И тогава мошениците дочуха много далечно бръмчене на мотори, като от комари. Ясно бе, че идваха колите на истинските състезатели. Да се върнат назад, беше невъзможно и антилоповци отново се втурнаха напред.

Козлевич се намръщи и с бърз ход приближи колата до самата греда. Гражданите, които стояха наоколо, се пръснаха изплашени на разни страни, очаквайки катастрофа. Ала Козлевич неочаквано намали ход и бавно се прехвърли през препятствието. Когато „Антилопа“ минаваше през града, минувачите заядливо псуваха пътниците, но Остап дори не отговаряше.

До Гряжкото шосе „Антилопа“ се приближи под все по-засилващото се бучене на невидимите още автомобили. Едва успяха да свият настрана от проклетата магистрала и в настъпилата тъмнина да скрият колата зад една височина, когато се разнесоха взривове и пукотевици на мотори и сред снопове светлина се показа челната кола. Мошениците се спотаиха в тревата край самия път и загубили изведнъж обикновената си наглост, мълчаливо гледаха минаващата колона.

Платна от ослепителна светлина се развяваха по пътя. Колите меко скърцаха, профучавайки покрай повалените антилоповци. Прах летеше изпод колелетата. Проточено виеха клаксоните. Вятърът се мяташе на всички страни. В миг всичко изчезна и само рубиненото фарче на последната кола дълго мигаше и подскачаше в тъмнината.

Истинският живот прелетя покрай тях, като радостно тръбеше и проблясваше с лакирани крила.

За търсачите на приключения остана само бензинената опашка. И те дълго още седяха в тревата, кихаха и се изтърсваха.

— Да — рече Остап, — сега и аз самият виждам, че автомобилът не е разкош, а превозно средство. Вие, Балаганов, не завиждате ли? Аз завиждам.