Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Остап Бендер (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Золотой телёнок, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 26 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
sir_Ivanhoe (2010)
Корекция
NomaD (2010)

Издание:

Иля Илф, Евгений Петров. Златният телец

Трето издание

Издателство на Отечествения фронт, София, 1983

Редактор: Донка Станкова

Редактор на издателството: Манон Драгостинова

Художник: Живко Станкулов, Кукриникси

Художествен редактор: Пенчо Мутафчиев

Коректор: Ани Георгиева

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Златният телец (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Вижте пояснителната страница за други значения на Златен телец.

Златният телец
Золотой телёнок
АвторИля Илф и Евгений Петров
Създаване
Първо издание1931 г.
Оригинален езикруски
Видроман
ПредходнаДванадесетте стола“ (1928)
НачалоПешеходов надо любить. Пешеходы составляют большую часть человечества. Мало того - лучшую его часть.
КрайНе надо оваций! Графа Монте-Кристо из меня не вышло. Придется переквалифицироваться в управдомы.

„Златният телец“ (на руски: Золотой телёнок) е роман на писателите Иля Илф и Евгений Петров, написан през 1931 г. Продължение е на романа „Дванадесетте стола“.

Сюжет

Независимо че в края на романа „Дванадесетте стола“ главният герой Остап Бендер е оставен кървящ и с прерязано гърло, този факт не води до смъртта на Великия комбинатор. Животът му е спасен от хирурзите, както споделя самият герой в продължението.

В новия роман Великият комбинатор се занимава с шантажирането на нелегалния съветски милионер Корейко, от когото той иска да получи един милион съветски рубли. След първоначален неуспешен опит да изнуди Корейко, Остап Бендер се захваща сериозно за работата и завежда дело, в което – след поредица от комбинации – успява да опише втория, неизвестен живот на иначе обикновения съветски счетоводител.

Герои

Главни
Второстепенни
  • живущите в „Гарвановото свърталище“ (квартира № 3), между които особено място в романа заемат Васисуалий Лоханкин със съпругата му Варвара
  • служителите в „Херкулес“ – началникът др. Полихаев, отговорният работник Егор Скумбриевич, счетоводителят Берлага
  • Зося Синицка – красива девойка

Книгата е издавана нееднократно в България, за пръв път още преди 9 септември 1944 г. Заедно с „Дванадесетте стола“, тя представлява остра критика на съветската действителност, описваща с изключително майсторство състоянието на обществото в края на 20-е и началото на 30-е години на XX век. В много от следващите издания на романа той е отпечатан заедно с предхождащото го произведение.

Екранизации

  • 1968 г. – „Златният телец“, в главната роля Сергей Юрски
  • 1993 г. – „Мечтите на идиота“, в главната роля Сергей Крилов
  • 2006 г. – „Златният телец“ (сериал), в главната роля Олег Меншиков

Външни препратки

Уикицитат
Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за

Глава XVII
Блудният син се завръща

telec_kukrinixi_37.jpg

Великият комбинатор не обичаше ксендзовете. В същата степен той се отнасяше отрицателно и към равините, далай ламите, поповете, муедзините, шаманите и останалите служители на култа.

— Самият аз имам склонност към измама и шантаж — казваше той. — Сега например се занимавам с измъкването на крупна сума от един упорит гражданин. Но аз не съпровождам моите съмнителни действия нито с песнопения, нито с рев на орган, нито с глупави заклинания на латински или на църковнославянски език. И изобщо аз предпочитам да работя без тамян и астрални звънчета.

И докато Балаганов и Паниковски в надпревара разказваха за тежката участ, постигнала водача на „Антилопа“, мъжественото сърце на Остап кипеше от гняв и досада.

Ксендзовете уловиха душата на Адам Козлевич в хана, дето „Антилопа“ стоеше в редкавия тор сред двуконните немски фургони и молдавските платформи за плодове. Ксендз Кушаковски се отбиваше в хана за нравствени беседи с католиците-колонисти. Съгледал „Антилопа“, служителят на култа я обиколи от всички страни и побутна с пръст гумата. Той поговори с Козлевич и научи, че Адам Казимирович принадлежи към римокатолическата църква, но не се е изповядвал вече близо двадесет години. Ксендз Кушаковски само му рече: „Не е хубаво, не е хубаво, пан Козлевич!“ и си отиде, като прескачаше пенестите кръчмарски локви, повдигайки с две ръце черните си поли.

Рано-рано на другия ден, когато коларите откарваха на пазара в градчето Кошари неспокойните дребни спекуланти, натоварили ги по петнадесетина души в една фура[1], ксендз Кушаковски се появи отново. Този път го придружаваше още един ксендз — Алоизий Морошек. Докато Кушаковски се здрависваше с Адам Казимирович, ксендз Морошек огледа внимателно автомобила и не само попипа с пръст гумата, но дори натисна тромбата, която издаде звуците на матчиша. След това ксендзовете се спогледаха, приближиха се до Козлевич от двете му страни и започнаха да го омагьосват. Омагьосваха го те целия ден. Млъкнеше ли Кушаковски, започваше Морошек. И още неуспял той да спре, за да избърше потта си, когато с Адам отново се залавяше Кушаковски. Понякога Кушаковски вдигаше към небето жълтия си показалец, а в това време Морошек прехвърляше броениците. Понякога пък броениците прехвърляше Кушаковски, а небето сочеше Морошек. Няколко пъти ксендзовете започваха да пеят тихо на латински и още първия ден надвечер Адам Казимирович взе да им приглася. При това двамата патери поглеждаха делово колата.

След известно време Паниковски забелязал промяна в стопанина на „Антилопа“. Адам Казимирович изричал някакви неясни думи за царството небесно. Това потвърждаваше и Балаганов. Сетне Адам започнал дълго да се губи нанякъде и най-сетне съвсем изчезнал от хана.

— А вие защо не сте ми доложили? — възмути се великият комбинатор.

Те искали да доложат, но се страхували от гнева на капитана. Надявали се, че Козлевич ще се опомни и сам ще се върне. Но сега всички надежди са загубени. Ксендзовете окончателно са го омагьосали. Съвсем наскоро, вчера, куриерът и пълномощникът по копитата случайно срещнали Козлевич. Той седял в колата пред входа на костела[2]. Но те не успели да отидат при него. От костела излязъл ксендз Алиозий Морошек с едно момче, облечено в дантели.

— Разбирате ли, Бендер — рече Шура, — цялата банда се настани в нашата „Антилопа“, нещастният Козлевич свали шапка, момчето удари едно звънче и те заминаха. Просто ни дожаля, като гледахме нашия Адам. Няма да видим вече „Антилопа“.

Великият комбинатор мълчаливо сложи капитанската си фуражка с лачена козирка и тръгна към вратата:

— Фунт — рече той, — вие ще останете в кантората! Рога и копита няма да приемате по никакъв начин. Ако има поща, хвърляйте я в коша. Чиновничката след това ще се оправи с нея. Разбрано?

Когато зицпредседателят отвори уста за отговор (това стана точно след пет минути), осиротелите антилоповци бяха вече далече. Начело на процесията се носеше с гигантски крачки капитанът. От време на време той извръщаше глава назад и мърмореше: „Меланхолици, не можахте да опазите нежния Козлевич! Всички ви ще дезавуирам! Ох, до гуша ми е дошло от това черно и бяло духовенство!“ Бордмеханикът вървеше мълчалив, като се правеше, че упреците не се отнасят до него. Паниковски подскачаше като маймуна и разпалваше чувството на мъст към похитителите на Козлевич, макар в душата му да лежеше голяма студена жаба. Той се страхуваше от черните ксендзове, за които смяташе, че притежават много вълшебни свойства.

В такъв ред цялата кантора за доставка на рога и копита се приближи до подножието на костела. Пред желязната ограда, сплетена от спирали и кръстове, стоеше празната „Антилопа“. Костелът беше грамаден. Той се беше забил в небето, бодлив и остър като рибена кост. И засядаше в гърлото. Гланцираните червени тухли, керемидените скатове, тенекиените флагове, глухите контрафорси и красивите каменни идоли, скри в нишите от дъжда — цялата тази изпъната войнишка готика изведнъж потисна антолоповци. Те се почувствуваха мънички. Остап се качи в автомобила, подуши въздуха и с отвращение каза:

— Фу! Мръсотия! Нашата „Антилопа“ се е въвоняла вече на свещи, касички за събиране помощи за построяване на храм и ксендзовски ботуши. Разбира се, че е по-приятно да ходиш по треби с автомобил, отколкото с файтон. При това безплатно! Имате да вземате, драги отчета, нашите треби са по-важни!

С тези думи Бендер влезе в църковния двор; той мина между децата, които играеха на дама върху разчертания с тебешир асфалт, и се изкачи по гранитното като на банка стълбище към вратата на храма. Върху тежките врати, обковани с плоско желязо, барелефни светии, пръснати из квадратите, си предаваха въздушни целувки или сочеха с ръце на различни страни, или пък се развличаха с четене на доста дебели книги, върху които добросъвестният резбар беше изрязал дори латински буквички. Великият комбинатор дръпна вратата, но тя не се помръдна. Отвътре долитаха тихи звуци на фисхармониум.

— Омагьосват го! — викна Остап и се спусна по стълбището. — Сега става истинското омагьосване! Под сладкия звън на мандолина.

— Да бяхме се махнали, а? — попита Паниковски, като въртеше шапката си в ръце. — Все пак божи храм е. Неудобно.

Но без да му обръща внимание, Остап отиде до „Антилопа“ и нетърпеливо взе да стиска тромбата. Той свири матчиш дотогава, докато зад тежката врата не се чу дрънчене на ключове. Антилоповци вирнаха глави. Вратата се отвори с двете си крила и веселите светии отстъпиха бавно в своите дъбови квадратчета навътре. От тъмния портал излезе на високото светло преддверие Адам Казимирович. Той беше бледен. Кондукторските му мустаци бяха овлажнели и висяха плачевно от ноздрите му. В ръцете си държеше молитвеник. От двете му страни го подкрепяха ксендзовете. Отляво — ксендз Кушаковски, отдясно — ксендз Алоизий Морошек. Очите на патерите плуваха в елей.

— Ало, Козлевич! — викна Остап отдолу. — Още ли не ви е омръзнало?

— Здравейте, Адам Казимирович — рече Паниковски непринудено, криейки се обаче зад гърба на капитана.

Балаганов вдигна ръка за поздрав и смръщи мутра, което, види се, означаваше: „Адам, оставете тия ваши шеги!“

Тялото на водача на „Антилопа“ направи крачка напред, ала дутата му, прикована от двете страни от проницателните погледи на Кушаковски и Морошек, се дръпна назад. Козлевич погледна тъжно своите приятели и наведе очи.

И започна велика борба за безсмъртната душа на шофьора.

— Ей вие, херувими и серафими! — рече Остап, предизвиквайки враговете на диспут. — Няма бог!

— Не, има — възрази ксендз Алоизий Морошек и закри със своето тяло Козлевич.

— Това е просто хулиганство — измърмори ксендз Кушаковски.

— Няма, няма — продължаваше великият комбинатор — и никога не е имало. Това е медицински факт.

— Смятам този разговор за неуместен — заяви сърдито Кушаковски.

— А да задигате колата уместно ли е? — развика се нетактично Балаганов. — Адаме! Те просто искат да задигнат „Антилопа“.

Като чу това, шофьорът вдигна глава и изгледа въпросително ксендзовете. Ксендзовете се раздвижиха неспокойно, зашушнаха с копринените си раса и се опитаха да отведат Козлевич навътре. Но той се запъна.

— Какво ще стане все пак с бога? — настояваше великият комбинатор.

Ксендзовете трябваше да започнат дискусията. Децата престанаха да подскачат на един крак и дойдоха по-близо.

— Как можете да твърдите, че няма бог — започна Алоизий Морошек със задушевен глас, — когато всичко живо е създадено от него!…

— Зная, зная — рече Остап, — и аз съм стар католик и латинист. Пуер, соцер, веспер, генер, либер, мозер аспер, тенер.

Тези изключения в латинския език, зазубрени от Остап от „Илиадата“ в трети клас на частната гимназия, които и досега седяха безсмислено в главата му, произведоха магическо въздействие върху Козлевич. Душата му се присъедини към тялото и в резултат на това обединение шофьорът плахо пристъпи напред.

— Сине мой — каза Кушаковски, като гледаше с омраза Остап, — вие се заблуждавате, сине мой. Чудесата господни свидетелствуват…

— Ксендзе! Престанете да се трепете! — каза строго великият комбинатор. — Аз самият съм правил чудеса. Не много отдавна, а само преди четири години се наложи да прекарам в едно градче няколко дни като Исус Христос. И всичко мина както се следва. Аз дори нахраних с пет хляба няколко хиляди верующи. Че ги нахраних, нахраних ги, но каква блъсканица беше!

Диспутът продължаваше все по тоя чудноват начин. Неубедителните, но весели доводи на Остап влияеха на Козлевич по най-животворен начин. По бузите на шофьора взе да се появява руменина и мустаците му постепенно почнаха да се повдигат нагоре.

— Карай, карай! — чуваха се насърчителни възгласи откъм спиралите и кръстовете на оградата, зад която вече се беше събрала голяма тълпа любопитни. — Ти им кажи за римския папа, за кръстоносния поход.

Остап каза и за папата. Той заклейми Александър Борджия за лошото му поведение, припомни ни в клин, ни в ръкав за Серафим Саровски и наблегна най-много на инквизицията, която преследвала Галилей. Той така се увлече, че обвини за нещастията на великия учен направо Кушаковски и Морошек. Това беше последната капка. Като чу за страшната съдба на Галилей, Адам Казимирович бързо остави молитвеника на едно стъпало и падна в широките като врата обятия на Балаганов. Паниковски също се навърташе там и милваше блудния син по грапавите бузи. Във въздуха се носеха щастливи целувки.

— Пан Козлевич! — застенаха ксендзовете. — Доконд пан идзе? Опаментайсе, пан!

Но героите от автомобилния пробег вече седяха в колата.

— Ето виждате ли — викна Остап на опечалените ксендзове, когато заемаше капитанското място, — нали ви казах, че няма бог. Научен факт е. Прощавайте ксендзове! Довиждане, патери!

Съпроводена от одобрителните викове на тълпата, „Антилопа“ потегли и скоро тенекиените флагове и керемидените скатове на костела се скриха от погледа. По този случай антилоповци спряха пред една бирарийка.

— Благодаря ви, братлета — говореше Козлевич, като държеше в ръка тежката чаша. — Съвсем щях да пропадна. Омагьосаха ме ксендзовете. Особено този Кушаковски. Ей, че е хитър, дяволът му неден! Няма да повярвате, караше ме да постя! Иначе, казва, нямало да отида на небето.

— Небето! — рече Остап. — Небето сега е запустяло. Не е предишната епоха. Не е предишният отрязък от време. Сега на ангелите им се иска да слязат на земята. На земята е хубаво, има комунални услуги, има планетарий, можеш да погледаш звездите в съпровод с антирелигиозна лекция.

След осмата чаша Козлевич поиска девета, вдигна я високо над главата си й като посмука кондукторския си мустак, запита възторжено:

— Няма ли бог?

— Няма — отговори Остап.

— Значи, няма? Тогава наздраве.

И той продължаваше да пие, като преди всяка нова чаша произнасяше:

— Има ли бог? Няма? Тогава наздраве.

Паниковски пиеше наравно с всички, но за бога не се изказваше. Той не искаше да се меси в тая спорна работа.

 

Със завръщането на блудния син и „Антилопа“ Черноморският клон на Арбатовската кантора за доставка на рога и копита придоби липсващия му блясък. Пред вратата на бившия комбинат на петимата частници сега постоянно дежуреше колата. Естествено тя не можеше да се сравнява със сините буици и дълготелите линколни, не можеше да се мери дори с Фордовите карети, но все пак това беше кола, автомобил, екипаж, който, както казваше Остап, въпреки всичките си недостатъци е годен понякога да се движи по улиците без помощта на коне.

Остап работеше с увлечение. Ако той би насочил своите сили за истинска доставка на рога или копита, мундщучното и гребенарско дело сигурно щеше да бъде подсигурено със суровини поне до края на текущото бюджетно столетие. Обаче началникът на кантората се занимаваше със съвсем друго нещо.

След като се откъсна от Фунт и Берлага, чиито съобщения бяха много интересни, но засега не водеха непосредствено към Корейко, в интерес на работата Остап намисли да се сприятели със Зося Синицка и между две целувки под нощната акация да провентилира въпроса за Александър Иванович, и не толкова за него, колкото за неговите парични работи. Но продължителното наблюдение, направено от пълномощника по копитата, изясни, че между Зося и Корейко няма любов и че последният, според израза на Шура, напразно се натиска.

— Дето няма любов — с въздишка коментираше Остап, — там не е прието да се говори за пари. Да оставим момичето настрана.

В същото време, докато Корейко с усмивка си спомняше мошеника с милиционерската фуражка, който направи жалък опит за третостепенен шантаж, началникът на кантората се носеше с жълтия автомобил из града и намираше хора и хорица, които милионерът-книговодител отдавна бе забравил, но които добре помнеха него самия. Няколко пъти Остап говори с Москва, като викаше по телефона един познат частник, известен специалист по търговските тайни. Сега в кантората пристигаха писма и телеграми, които Остап бързо отбираше от общата поща, изобилствуваща както по-рано с покани, искания на рога и упреци заради недостатъчно енергичната доставка на копита. Някои от тези писма и телеграми влязоха в папката с връзки за обуща.

В края на юли Остап реши да замине на командировка в Кавказ. Работата налагаше личното присъствие на великия комбинатор в една неголяма лозарска република.

В деня на заминаването на началника на кантората стана едно скандално произшествие. Паниковски, изпратен с тридесет рубли на пристанището за билет, се върна след половин час пиян, без билет и без пари. Той не можеше да каже нищо за свое оправдание, само обръщаше джобовете си, които увисваха като билярдни лузи, и непрекъснато се смееше. Всичко го разсмиваше: и гневът на капитана, и укорният поглед на Балаганов, и самоварът, поверен на неговите грижи, и Фунт с нахлупената на носа панама, който дремеше на своето бюро. А когато Паниковски погледна еленовите рога, гордостта и украсата на кантората, напуши го такъв смях, че той се стовари на пода и скоро заспа с радостна усмивка на виолетовите си устни.

— Сега ние си имаме истинско учреждение — каза Остап, — имаме си собствен прахосник, който е и вратар-пияница. И двата тези типа правят реални всички наши начинания.

В отсъствието на Остап под прозорците на кантората няколко пъти се появяваха Алоизий Морошек и Кушаковски. Щом видеше ксендзовете, Козлевич се криеше в най-отдалечения ъгъл на учреждението. Ксендзовете отваряха вратата, надничаха вътре и тихо викаха:

— Пан Козлевич! Пан Козлевич! Чи слишиш глос отца небесното? Опаментайсе, пан!

При това ксендз Кушаковски вдигаше пръст към небето, а ксендз Алоизий Морошек прехвърляше броеницата. Тогава срещу служителите на култа излизаше Балаганов и мълчаливо им показваше огнен пестник. И ксендзовете си отиваха, като поглеждаха печално „Антилопа“.

Остап се върна след две седмици. Посрещна го цялото учреждение. От високата черна стена на долепящия се до брега параход великият комбинатор погледна своите подчинени дружелюбно и ласкаво. От него лъхаше на младо агне и имеретинско вино.

В Черноморското отделение освен чиновничката, назначена още докато беше Остап, седяха двама млади хора с ботуши. Това бяха студенти, изпратени от животновъдния техникум на практически стаж.

— Това е чудесно! — рече Остап кисело. — Смяната идва. Само че при мен, драги другари, ще трябва да поработите. Вие естествено знаете, че рогата, тоест израстъците, покрити с вълна или твърд рогов слой, са придатъци на черепа и се срещат главно при бозайниците?

— Знаем това — рекоха смело студентите, — ние трябва да прекараме практика.

Наложи се да се избавят от студентите по един сложен и твърде скъп начин. Великият комбинатор ги изпрати на командировка в калмицките степи за организиране на снабдителни пунктове. Това погълна шестстотин рубли на кантората, но друг изход нямаше: студентите биха попречили да се завърши успешно придвижваното дело.

Когато Паниковски научи каква сума е отишла за студентите, той отведе Балаганов настрана и раздразнено му пошепна:

— А мен не ме изпращат в командировка. И отпуск не ми дават. Аз трябва да замина за Есентуки, за да се лекувам. И почивен ден нямам, и работно облекло не ми се дава. Не, Шура, такива условия не са за мен. И изобщо аз научих, че в „Херкулес“ заплатите са по-високи. Ще отида там куриер. Честна, благородна дума, ще отида!

Вечерта Остап отново извика при себе си Берлага.

— На колене! — викна Остап с гласа на Николай Първи, щом видя счетоводителя.

При все това разговорът имаше приятелски характер и продължи два часа. След това Остап заповяда да закарат „Антилопа“ на следното утро пред входа на „Херкулес“.

Бележки

[1] Фура — голяма товарна кола. — Б.пр.

[2] Костел — католически храм. — Б.пр.