Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Остап Бендер (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Золотой телёнок, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 26 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
sir_Ivanhoe (2010)
Корекция
NomaD (2010)

Издание:

Иля Илф, Евгений Петров. Златният телец

Трето издание

Издателство на Отечествения фронт, София, 1983

Редактор: Донка Станкова

Редактор на издателството: Манон Драгостинова

Художник: Живко Станкулов, Кукриникси

Художествен редактор: Пенчо Мутафчиев

Коректор: Ани Георгиева

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Златният телец (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Вижте пояснителната страница за други значения на Златен телец.

Златният телец
Золотой телёнок
АвторИля Илф и Евгений Петров
Създаване
Първо издание1931 г.
Оригинален езикруски
Видроман
ПредходнаДванадесетте стола“ (1928)
НачалоПешеходов надо любить. Пешеходы составляют большую часть человечества. Мало того - лучшую его часть.
КрайНе надо оваций! Графа Монте-Кристо из меня не вышло. Придется переквалифицироваться в управдомы.

„Златният телец“ (на руски: Золотой телёнок) е роман на писателите Иля Илф и Евгений Петров, написан през 1931 г. Продължение е на романа „Дванадесетте стола“.

Сюжет

Независимо че в края на романа „Дванадесетте стола“ главният герой Остап Бендер е оставен кървящ и с прерязано гърло, този факт не води до смъртта на Великия комбинатор. Животът му е спасен от хирурзите, както споделя самият герой в продължението.

В новия роман Великият комбинатор се занимава с шантажирането на нелегалния съветски милионер Корейко, от когото той иска да получи един милион съветски рубли. След първоначален неуспешен опит да изнуди Корейко, Остап Бендер се захваща сериозно за работата и завежда дело, в което – след поредица от комбинации – успява да опише втория, неизвестен живот на иначе обикновения съветски счетоводител.

Герои

Главни
Второстепенни
  • живущите в „Гарвановото свърталище“ (квартира № 3), между които особено място в романа заемат Васисуалий Лоханкин със съпругата му Варвара
  • служителите в „Херкулес“ – началникът др. Полихаев, отговорният работник Егор Скумбриевич, счетоводителят Берлага
  • Зося Синицка – красива девойка

Книгата е издавана нееднократно в България, за пръв път още преди 9 септември 1944 г. Заедно с „Дванадесетте стола“, тя представлява остра критика на съветската действителност, описваща с изключително майсторство състоянието на обществото в края на 20-е и началото на 30-е години на XX век. В много от следващите издания на романа той е отпечатан заедно с предхождащото го произведение.

Екранизации

  • 1968 г. – „Златният телец“, в главната роля Сергей Юрски
  • 1993 г. – „Мечтите на идиота“, в главната роля Сергей Крилов
  • 2006 г. – „Златният телец“ (сериал), в главната роля Олег Меншиков

Външни препратки

Уикицитат
Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за

Глава III
Бензинът ваш — идеите наши

telec_kukrinixi_11.jpg

Година преди Паниковски да наруши конвенцията, като проникне в чужд експлоатационен участък, в град Арбатов се появи първият автомобил. Основоположник на автомобилното дело беше шофьорът на име Козлевич.

До кормилното колело го докара решението да започне нов живот. Старият живот на Адам Козлевич беше греховен. Той непрестанно нарушаваше наказателния кодекс на РСФСР, а именно член 162-и, който третира въпросите за тайното похищаване на чуждо имущество (кражба).

Този член има много пунктове, но за грешния Адам беше чужд пункт „а“ (кражба, извършена без използуване на каквито и да било технически средства). Това беше за него много примитивно. Пункт „д“, предвиждащ наказание с лишаване от свобода в срок до пет години, също не му допадаше. Той не обичаше да лежи дълго в затвора. И понеже от детинство имаше влечение към техниката, той от цялата си душа се отдаде на пункт „в“ (тайно похищаване на чуждо имущество, извършено с използуване на технически средства или нееднократно, или по предварително споразумение с други лица, на гари, пристанища, параходи, вагони и в хотели).

Но на Козлевич не му вървеше. Хващаха го и тогава, когато използуваше любимите си технически средства, и тогава, когато минаваше и без тях. Хващаха го на гарите, пристанищата, на параходите и в хотелите. Във вагоните също го хващаха. Хващаха го дори тогава, когато той, съвсем отчаян, започваше да присвоява чужда собственост по предварително споразумение с други лица.

Като полежа по съвкупност около три години, Адам Козлевич стигна до мисълта, че много по-удобно е човек да се занимава с открито натрупване на своя собственост, отколкото с тайно похищение на чужда. Тази мисъл внесе успокоение в неговата метежна душа. Той стана примерен затворник, пишеше разобличителни стихове в затворническия вестник „Слънце взхожда и захожда“ и усърдно работеше в механо-работилницата на изправителния дом. Пенитенциарната система му оказа благотворно влияние. Козлевич Адам Казимирович, четиридесет и шест годишен, произхождащ от селско семейство в бившата Ченстоховска околия, неженен, нееднократно осъждан, излезе от затвора като честен човек.

След две години работа в един от московските гаражи той купи случайно такъв стар автомобил, че неговото появяване на пиацата можеше да се обясни само с ликвидирането на автомобилния музей. Редкият експонат беше продаден на Козлевич за сто и деветдесет рубли. Кой знае защо, автомобилът се продаваше заедно с една изкуствена палма в зелено каче. Трябваше да се купи и палмата. Палмата горе-долу приличаше на нещо, но колата искаше доста работа: трябваше да се издирват на пазара липсващи части, да се кърпят седалките, отново да се постави електрическата инсталация. Ремонтът беше увенчан с боядисване на колата в гущеровозелен цвят. Породата на колата беше неизвестна, но Адам Казимирович твърдеше, че е „Лорен-Дитрих“. За доказателство той закова на радиатора на автомобила медна плочка с фабричната марка „Лорен-Дитрих“. Оставаше само да се пристъпи към частен превоз, за който Козлевич отдавна мечтаеше.

В деня, когато Адам Казимирович се накани за пръв път да изведе своята рожба на бял свят. На автомобилната борса стана едно печално за всички частни шофьори събитие. В Москва пристигнаха сто и двадесет малки, черни, прилични на броунинги таксиметри „Рено“. Козлевич дори не направи опит да се конкурира с тях. Палмата той даде на съхранение във файтонджийската чайна „Версай“ и замина на работа в провинцията.

Арбатов, лишен от автомобилен транспорт, се хареса на шофьора и той реши да остане завинаги в него.

Адам Казимирович си представи как трудолюбиво, весело и най-важното честно ще работи на попрището на автотранспорта. Представяше си как в ранно арктическо утро дежури пред гарата в очакване на московския влак. Загърнат в рижа кожена шуба и вдигнал на чело авиаторските предпазни очила, той черпи дружелюбно носачите с цигари. Някъде отзад се гушат премръзналите файтонджии. Те плачат от студ и треперят в дебелите си сини поли. Но ето че се чува тревожният звън на камбанката на гарата. Това е сигналът. Влакът е пристигнал. Пътниците излизат на площада пред гарата и с доволни гримаси се спират пред колата. Те не са очаквали, че в този арбатовски затънтен край вече е проникнала идеята за автопревоза. Козлевич тръби с тромбата, лети с пътниците към Дома на селянина.

Работа има през целия ден, всички с радост се възползуват от услугите на механическия екипаж. Козлевич и неговият верен лорен-дитрих са неизбежни участници във всички градски сватби, екскурзии и тържества. Но най-много работа има през лятото. В неделни дни с колата на Козлевич излизат вън от града цели семейства. Кънти безгрижният смях на децата, вятърът развява ешарфи и панделки, жените чуруликат весело, бащите на семействата гледат с уважение кожения гръб на шофьора и го разпитват за състоянието на автомобилното дело в Северноамериканските съединени щати (вярно ли е, по-специално, това, че Форд ежедневно си купува нов автомобил?).

Така се рисуваше пред Козлевич неговият нов чуден живот в Арбатов. Но действителността за съвсем кратко време разруши построения от въображението на Адам Казимирович въздушен замък с всичките негови кулички, подвижни мостове, ветропоказатели и императорски флаг.

Отначало го подведе железопътният график. Бързите влакове и експресите минаваха покрай гара Арбатов, без да спират, като в движение приемаха жезлите и хвърляха бързата поща. Смесените влакове пристигаха само два пъти в седмицата. Те докарваха все повече незначителен народ: делегати и обущари с денкове, калъпи и прошения. Обикновено пътниците от смесените влакове не използуваха колата. Екскурзии и тържества нямаше, а на сватбите не викаха Козлевич. За сватбените процесии в Арбатов бяха свикнали да наемат файтонджии, които в такива случаи вплитаха в гривите на конете книжни рози и хризантеми, което много харесваше на кумовете.

Обаче разходки вън от града ставаха често. Но те съвсем не бяха такива, за каквито мечтаеше Адам Казимирович. Нямаше ни деца, ни развяващи се ешарфи, ни весело чуруликане.

Още първата вечер, осветена от мъждивите газени фенери, при Адам Казимирович, който цял ден беше престоял безплодно на Спасокооперативния площад, се приближиха четирима мъже. Те се взираха дълго и мълчаливо в автомобила. После единият от тях, гърбушко, неуверено запита:

— Всички можем ли да се качим?

— Може — отговори Козлевич, учуден от нерешителността на арбатовските граждани. — Пет рубли на час.

Мъжете взеха да си шушукат. До шофьора стигнаха чудновати въздишки и думи: „Да се разходим, другари, след заседанието, а? Но дали е удобно? По рубла и двадесет и пет копейки на човек не е скъпо. Че какво неудобно има?…“

И за пръв път обемистата кола прие в своето платнено лоно арбатовци. Няколко минути пътниците мълчаха, потиснати от бързината на движението, от топлата миризма на бензин и свиренето на вятъра. После, измъчвани от неясно предчувствие, те подеха тихичко: „Като вълни са бързи нашите дни.“ Козлевич включи трета скорост. Мярнаха се мрачните очертания на затворената лавка и колата изскокна в полето, на лунния път.

„Ден след ден скъсяваме ний пътя към гроба“ — извиваха тъжно пътниците. Стана им жал за тях самите, стана им обидно, че никога не са били студенти. Припевът изпълниха с мощни гласове:

„По чашчица, по мъничка, тирлим-бом-бом, тирлим-бом-бом.“

— Стой! — извика внезапно гърбушкото. — Карай назад! Душата ми гори.

В града пътниците взеха много бели бутилчици и някаква широкоплещеста гражданка. В полето устроиха бивак, вечеряха с водка, а после танцуваха без музика полка-кокетка.

Уморен от нощното приключение, Козлевич прекара целия ден в дрямка до кормилото на своята пиаца. А надвечер се яви вчерашната компания, вече пийнала, отново се настани в колата и цяла нощ летя около града. На третия ден се повтори същото. Нощните гуляи на веселата компания, под предводителството на гърбушкото, продължиха две седмици поред. Удоволствията от автомобилизацията оказаха странно влияние върху клиентите на Адам Казимирович: лицата им подпухнаха и се белееха в тъмнината като възглавници. Гърбушкото, с провиснало от устата му парче салам, приличаше на върколак.

Те станаха неспокойни и понякога в разгара на веселието плачеха. Веднъж дръзкият гърбушко докара с файтон при автомобила един чувал ориз. На разсъмване откараха ориза на село, размениха го там срещу домашна ракия-първак и този ден вече не се върнаха в града. Пиха със селяните брудершафт, седнали на купите. А през нощта запалиха огньове и плакаха особено жално.

През настъпилото след това сивичко утро железничарската кооперация „Линеец“, в която гърбушкото беше завеждащ, а неговите весели другари — членове на управата и магазинна комисия, беше затворена поради ревизия. Колко горчиво бяха изненадани ревизорите, когато не откриха в магазина нито брашно, нито пипер, нито домашен сапун, нито селски корита, нито текстилни стоки, нито ориз. Полици, тезгях, сандъци и качета — всичко беше опразнено. Само на пода насред магазина стърчаха към тавана гигантски ловджийски ботуши четиридесет и девети номер с жълти мукавени подметки и матово блещукаше в стъклената будка автоматичната каса „Национал“, чийто никелиран дамски бюст беше осеян с разноцветни копчета. А в квартирата на Козлевич изпратиха призовка от народния следовател: викаха шофьора като свидетел по делото на кооперация „Линеец“.

Гърбушкото и неговите приятели не се веснаха повече и зелената кола престоя три дни без работа.

Новите пътници, подобно на първите, се явяваха под закрилата на тъмнината. Те също започваха с невинна разходка извън града, но мисълта за водка възникваше у тях още при първите изминати от колата петстотин метра. Изглежда, арбатовци не можеха да си представят, че е възможно да се използува автомобилът в трезво състояние и смятаха автоталигата на Козлевич за гнездо на разврата, дето човек непременно трябва да се държи разпищолено, да издава ненужни крясъци и изобщо да прахосва живота си. Едва сега Козлевич разбра защо мъжете, които минаваха денем покрай неговата пиаца, си смигаха и се усмихваха многозначително.

telec_kukrinixi_12.jpg

 

 

Всичко вървеше съвсем не така, както предполагаше Адам Казимирович. Нощем той летеше със запалени фарове край околните горички, като слушаше зад гърба си пиянското боричкане и воплите на пътниците, а денем, зашеметен от безсъние, седеше при следователите и даваше свидетелски показания. Кой знае защо, арбатовци прахосваха своя живот с пари, принадлежащи на държавата, обществото и кооперациите. И Козлевич против волята си отново потъна в бездната на наказателния кодекс, в света на трета глава, която поучително разказваше за служебни престъпления.

Започнаха съдебни процеси. И във всеки от тях като главен свидетел на обвинението излизаше Адам Казимирович. Неговите правдиви разкази объркваха подсъдимите и те, давейки се в сълзи и сополи, си признаваха всичко. Той погуби много учреждения. Като последна негова жертва падна филиалното отделение на областната киноорганизация, която снемаше в Арбатов историческия филм „Стенка Разин и княгинята“. Целия филиал тикнаха в пандиза за шест години, а филмът, който представляваше тесносъдебен интерес, беше предаден в музея за веществени доказателства, дето вече се намираха ловджийските ботуши от кооперация „Линеец“.

След това настъпи крах. Почнаха да се боят от зеления автомобил като от чума. Гражданите заобикаляха отдалече Спасокооперативния площад, на който Козлевич беше забил шарен стълб с табелка:

БАВТОМОБИЛНА ПИАЦА

 

 

В продължение на няколко месеца Адам не изкара нито копейка и живееше от спестяванията, които бе направил по време на нощните разходки.

Тогава той се реши на жертви. На вратичката на автомобила написа бял и според него твърде подкупващ надпис: „Ех, как ще ви разходя!“ — и снижи цената от пет рубли на час на три. Ала гражданите и сега не промениха тактиката. Шофьорът караше бавно из града, приближаваше до учрежденията и викаше през прозорците:

— Ах, какъв въздух! Да се поразходим, а?

Служебните лица се подаваха от прозорците и под грохота на ундервудите отвръщаха:

— Сам се вози. Душегубец!

— Защо пък душегубец? — питаше Козлевич едва неразплакан.

— Душегубец си, ами — отговаряха служащите, — пред съда искаш да ни изправиш.

— А вие със свои пари да се бяхте возили! — викаше разпалено шофьорът. — Със собствени пари.

При тези думи служебните лица се споглеждаха комично и затваряха прозорците. Разходка с кола със свои пари им се струваше просто глупава.

Собственикът на „Ех, как ще ви разходя!“ се скара с целия град. Той вече с никого не се поздравяваше, стана нервен и зъл. Като видеше някой совслуж[1] в дълга кавказка рубашка и издути ръкави, той се приближаваше до него изотзад и с горчив смях викаше:

— Мошеници! Ей сега ще ви подведа под отговорност! По сто и девети член.

Совслужът трепваше, оправяше индиферентно колана си със сребърни украшения, с каквито обикновено украсяват хамутите на товарните коне, и преструвайки се, че виковете не се отнасят за него, ускоряваше крачка. Но отмъстителният Козлевич продължаваше да върви до него и да дразни своя враг с монотонно четене на джобния наказателен требник:

— „Присвояване от служебно лице на пари, ценности или друго имущество, намиращо се под негови грижи по силата на служебното му положение, се наказва…“

Совслужът побягваше страхливо и подхвърляше високо задник, сплескан от дългото седене на стола в канцеларията.

— „… с лишаване от свобода — викаше Козлевич, догонвайки го — за срок от три години.“

Ала всичко това носеше само морално удовлетворение на шофьора. Материалното му положение не беше добро. Спестяванията вече се свършваха. Трябваше да се вземе някакво решение. Не можеше да продължава повече така.

В такова възбудено състояние веднъж Адам Казимирович седеше в своята кола и гледаше с отвращение глупавия шарен стълб „Автомобилна пиаца“. Той разбираше смътно, че честният живот не му се удаде, че автомобилният месия беше пристигнал преждевременно и гражданите не повярваха в него. Козлевич бе така потънал в своите печални размишления, че дори не забеляза двамата млади хора, които доста дълго вече се любуваха на неговата кола.

— Оригинална конструкция — рече най-после единият от тях, — зората на автомобилизма. Виждате ли, Балаганов, какво може да се направи от една проста шевна машина „Сингер“? Малко приспособление — и се е получила прелестна колхозна сноповръзвачка.

— Махни се! — каза мрачно Козлевич.

— Тоест как така „махни се“? Защо сте поставили на вашата вършачка рекламно клеймо „Ех, как ще ви разходя!“? Може би ние с моя приятел желаем да направим едно делово пътуване? Може би ние желаем именно ех, да се разходим?

За пръв път през арбатовския период от живота му по лицето на мъченика на автомобилното дело се появи усмивка. Той изскочи от колата и чевръсто запали тежко тракащия мотор.

— Заповядайте — рече той, — къде да карам?

— Този път — никъде — забеляза Балаганов, — пари няма. Какво да се прави, другарю механик, беднотия.

— Няма значение, сядайте! — викна Козлевич отчаяно. — Ще ви откарам без пари. Няма ли да пиете? Няма ли да танцувате голи на луна? Ех! Ще ви разходя!

— Добре тогава, ще се възползуваме от гостоприемството — каза Остап и седна до шофьора. — Виждам, вие имате добър характер. Но защо мислите, че ние сме способни да танцуваме в гол вид?

— Тук всички са такива — отговори шофьорът, като изкарваше колата на главната улица, — държавни престъпници.

Той се топеше от желание да сподели с някого своята мъка. Естествено най-добре би било да разкаже за своите страдания на нежната си сбръчкана майчица. Тя би го пожалила. Но мадам Козлевич беше умряла от скръб отдавна, когато научи, че нейният син Адам започва да става известен като крадец-рецидивист. И шофьорът разказа на новите пътници цялата история за падението на град Арбатов, под чиито развалини се гърчеше сега неговият зелен автомобил.

— Накъде да вървя сега? — скръбно завърши Козлевич. — Къде да се дяна?

Остап се позабави, погледна многозначително своя риж компаньон и рече:

— Всичките ви беди идват от това, че сте правдотърсач. Вие просто сте агънце, неуспял баптист. Печално е да се наблюдават в шофьорските среди такива упадъчни настроения. Вие имате автомобил и не знаете накъде да вървите. Нашата работа е по-лоша — ние нямаме автомобил. Но ние знаем накъде да вървим. Искате ли да отидем заедно?

— Къде? — попита шофьорът.

— В Черноморск — каза Остап. — Имаме там малко лична работа. И за вас ще се намери нещо. В Черноморск ценят старинните предмети и на драго сърце се возят с тях. Да вървим.

Отначало Адам Казимирович само се усмихваше като вдовица, която няма вече нищо мило в живота си. Но Бендер не жалеше краските. Той разкри пред смутения шофьор чудни далнини и веднага ги разкраси със син и розов цвят.

— А в Арбатов няма какво да загубите освен запасните вериги. По пътя няма да гладувате. С това се заемам аз. Бензинът ваш — идеите наши.

Козлевич спря колата и като все още се опираше, рече мрачно:

— Бензинът е малко.

— За петдесет километра ще стигне ли?

— Ще стигне за осемдесет.

— В такъв случай всичко е наред. Аз вече ви съобщих, че не съм беден на идеи и мисли. Точно на шестдесетия километър на самия път ще ви очаква голям железен варел с авиационен бензин. Харесва ли ви авиационният бензин?

— Харесва ми — отговори срамежливо Козлевич.

Животът изведнъж му се стори лек и весел. Поиска му се незабавно да тръгне за Черноморск.

— И този варел — завърши Остап — вие ще получите съвсем безплатно. Ще кажа нещо повече. Вас ще ви молят да приемете този бензин.

— Какъв бензин? — пошепна Балаганов. — Какви ги дрънкате? Остап погледна отвисоко оранжевите лунички, пръснати по лицето на млечния му брат, и също така тихо отвърна:

— Хора, които не четат вестници, трябва морално да бъдат убивани на място. Вас ви оставям жив само защото се надявам да ви превъзпитам.

Остап не разясни каква връзка съществува между четенето на вестници и големия варел с бензин, който уж си стои на пътя.

— Обявявам големия пробег Арбатов — Черноморск за открит — рече тържествено Остап. — За капитан на пробега назначавам себе си. За водач на колата се зачислява… как се казвате? Адам Козлевич. Гражданинът Балаганов се утвърждава като бордмеханик и му се възлагат задълженията прислуга за всичко. Само че вижте какво, Козлевич: надписът „Ех, как ще ви разходя!“ трябва незабавно да се заличи. На нас не ни са нужни особени белези.

telec_kukrinixi_13.jpg

 

 

След два часа колата с прясно тъмнозелено петно отстрани бавно се изкърбаля от гаража и за последен път мина по улиците на град Арбатов. Надежда светеше в очите на Козлевич. До него седеше Балаганов. Той грижливо изтриваше с парцалче медните части, като ревностно изпълняваше новите за него задължения на бордмеханик. Капитанът на пробега се беше отпуснал върху червеникавата седалка и със задоволство поглеждаше своите нови подчинени.

— Адам! — викна той, като заглуши пукането на мотора. — Как се нарича вашата талижка?

— „Лорен-Дитрих“ — отговори Козлевич.

— Що за име е това? Всяка кола, както всеки военен кораб, трябва да има собствено име. Вашият „Лорен-Дитрих“ се отличава със забележителна скорост и благородна красота на линиите. Ето защо предлагам да кръстим колата „Антилопа-Гну“. Има ли някой против? Приема се единодушно.

Зелената „Антилопа“, скърцаща с всичките си части, се понесе по края на булевард „Млади дарования“ и изскочи на пазарния площад.

telec_kukrinixi_14.jpg

 

 

Там пред взора на екипажа на „Антилопа“ се откри странна картина. От площада, по посока на шосето, тичаше приведен човек с бяла гъска под мишницата. С лявата си ръка той придържаше твърдата сламена шапка на главата си. Подир него тичаше с викове голяма тълпа. Беглецът се обръщаше често назад и на неговото благообразно актьорско лице можеше да се различи израз на ужас.

— Паниковски бяга! — извика Балаганов.

— Втори стадий от кражбата на гъска — забеляза студено Остап. — Третият стадий ще започне след залавянето на виновника. Той се съпровожда с чувствителен бой.

Навярно Паниковски се досещаше за приближаването на третия стадий, защото тичаше с все сила. От страх той не пускаше гъската и това раздразваше още повече преследвачите.

— Сто и шестнадесети член — рече наизуст Козлевич. — Тайно, а също така и явно похищаване на едър добитък от трудовото земеделско и скотовъдно население.

Балаганов гръмко се разсмя. Радваше го мисълта, че нарушителят на конвенцията ще получи справедливо възмездие.

Колата излезе на шосето, като пресече шумната тълпа.

— Спасете ме! — закрещя Паниковски, когато „Антилопа“ се изравни с него.

— Бог ще ти помогне — отговори Балаганов, като се наведе през борда.

Колата обви Паниковски в кълба малинов дим.

— Вземете ме! — пищеше Паниковски с последни сили и тичаше редом с колата. — Аз съм добър човек.

Гласовете на преследвачите се сливаха в общ враждебен вой.

— Да бяхме взели този гад, а? — запита Остап.

— Няма нужда — отговори жестоко Балаганов, — нека знае друг път да не нарушава конвенция.

Но Остап вече беше взел решение.

— Хвърли птицата! — викна той на Паниковски и като се обърна към шофьора, добави: — Бавен ход.

Паниковски незабавно се подчини. Гъската недоволно стъпи на крака, почеса се и като че нищо не беше станало, тръгна назад за града.

— Качвайте се — предложи Остап, — дявол да ви вземе! Но повече да не грешите, инак ще ви отскубна ръцете.

Преплитайки крака, Паниковски се хвана за каросерията, после натисна корем на ръба, прехвърли се в колата като къпещ се в лодка и падна на пода, тракайки с ръкавелите.

— Пълен ход! — изкомандува Остап. — Заседанието продължава. Балаганов натисна тромбата и от медната фуния се изтръгнаха старомодни, весели, внезапно секващи звуци:

Матчиш е прелестен танц. Тарата…

Матчиш е прелестен танц. Тарата…

И „Антилопа Гну“ се измъкна в открито поле, на път за варела с авиационен бензин.

Бележки

[1] Совслуж — съветски служител. — Б.пр.