Иля Илф, Евгений Петров
Златният телец (26)

Глава XXV
Трите пътища

„Антилопа“ не се чувствуваше добре. Тя спираше дори и на леките нагорнища и безволево се хлъзгаше назад. В мотора се чуваха странни шумове и хъркане, като че под жълтия капак на автомобила душеха някого. Колата беше претоварена. Освен екипажа тя носеше на гърба си големи запаси гориво. В бидоните и бутилките, които запълваха цялото свободно място, бълбукаше бензин. Козлевич поклащаше глава, даваше газ и съкрушено гледаше Остап.

— Адам — казваше капитанът, — вие сте наш баща, ние сме ваши деца. Курс на изток! Вие имате прекрасен навигационен прибор — компас-украшение. Не се отклонявайте от пътя!

Антилоповци пътуваха вече трети ден, но освен Остап никой не знаеше точно крайната цел на новото пътешествие. Паниковски поглеждаше печално рошавите кукурузени ниви и плахо фъфлеше:

— Защо пак пътуваме? За какво е всичко това? Тъй хубаво беше в Черноморск.

И при спомена за чудната фемина той въздишаше трепетно. Освен това му се ядеше, а нямаше какво да се яде: парите се бяха свършили.

— Напред! — отговори му Остап. — Не мрънкайте, старче. Вас ви чакат златни челюсти, дебеличка вдовичка и цял басейн кефир. На Балаганов ще купя матроско костюмче и ще го запиша в първоначалното училище. Там той ще се научи да чете и пише, което на неговата възраст е абсолютно необходимо. А Козлевич, нашият верен Адам, ще получи нова кола. Каква искате, Адам Казимирович? „Стъдибейкър“? „Линкълн“? „Рой“?, „Испано-сюиз“?

— „Изота-фраскини“ — рече Козлевич, заруменял.

— Добре. Ще я получите. Тя ще се нарича „Антилопа Втора“ или „Дъщеря на Антилопа“, както ви се харесва. А сега няма защо да падаме духом. Прехраната аз ще ви осигуря. Наистина чантата ми изгоря, но останаха неизгарящите идеи. Ако ли съвсем загазим, тогава ще спрем в някое щастливо градче и ще уредим там севилски бой с бикове. Паниковски ще бъде пикадор. Само това ще предизвика необикновен интерес сред публиката, а следователно и огромен сбор.

Колата се движеше по широк друм, нашарен от следите на тракторни вериги. Шофьорът неочаквано спря.

— Накъде да вървим? — запита той. — Три пътя.

Пътниците слязоха от колата и като раздвижваха изтръпналите си крака, минаха малко напред. На кръстопътя имаше наклонен каменен стълб, на който бе кацнала тлъста врана. Сплесканото слънце захождаше зад кукурузените кичури. Тясната сянка на Балаганов се губеше към хоризонта. Земята беше леко докосната от тъмната краска и първата звезда навреме сигнализираше за настъпването на нощта.

Три пътя лежаха пред антилоповци: асфалтов, шосеен и черен. Асфалтът още се жълтееше от слънцето, синкава пара плуваше над шосето, а междуселският път беше съвсем тъмен и се губеше в нивите веднага след стълба. Остап подвикна на враната, която много се изплаши, но не литна, повъртя се замислен на кръстопътя и рече:

— Обявявам конференцията на руските богатири за открита! Налице са: Иля Муромец — Остап Бендер, Добриня Никитич — Балаганов, и Альоша Попович^[1] — уважаваният от всички нас Михаил Паниковски.

Козлевич, възползуван от спирането, беше се пъхнал под „Антилопа“ с френския ключ и поради това не беше включен в числото на богатирите.

— Драги Добриня — разпореди се Остап, — застанете, моля ви се, отдясно! Мосю Попович, заемете вашето място от лявата страна! Дигнете длани над челата и се взирайте напред.

— Какви са пък тия шеги сега? — възмути се Альоша Попович. — Аз съм гладен. Да вървим по-скоро някъде!

— Срамота е, Альошенка — рече Остап, — застанете, както прилича на древен княз. И мислете. Гледайте как се държи Добриня. За него, ако речеш, веднага можеш народна песен да напишеш. И така, богатири, по кой път да тръгнем? На кой от тях лежат парите, нужни ни за текущи разходи? Аз знам, Козлевич би тръгнал по асфалта, шофьорите обичат хубавите пътища. Но Адам е честен човек, той зле се оправя в живота. За витязите асфалтът не значи нищо. Той води навярно в някой зърнен гигант. Ще се загубим там сред шума на машините. При това ще ни сгази някой „катерпилер“ или комбайн. А да умреш под комбайн, е скучно. Не, богатири, ние няма да тръгнем по асфалтовия път. Сега — шосето. Козлевич естествено не би се отказал и от него. Ала повярвайте на Иля Муромец — шосето не е удобно за нас. Нека ни обвиняват в изостаналост, но ние няма да тръгнем по този път. Усетът ми подсказва, че ще срещнем нетактични колхозници и прочее образовани граждани. Освен това не им е притупало за нас. По техните обобществени имоти сега се мъкнат многобройни литературни и музикални бригади, които събират материал за агропоеми и бостански кантати. Остава черният път, граждани богатири! Ето го древния приказен път, по който ще тръгне „Антилопа“. Тук витае руският дух! Тук на Русия лъха! Тук още лети догарящата жар-птица и за хора от нашата професия попадват сегиз-тогиз златни перца. Тук още седи на своите сандъци кулакът Кашчей^[2], който се е смятал за безсмъртен и сега, ужасен, се е убедил, че идва краят му. Но за нас, богатири, нещо може да падне от него, особено ако му се представим като странствуващи монаси. От гледище на пътната техника този приказен път е отвратителен. Но за нас друг път няма. Адаме! Тръгваме!

Козлевич тъжно изкара колата на черния път, дето тя веднага започна да описва криволици, да се накланя настрана и да подхвърля високо пътниците. Антилоповци се хващаха един за друг, псуваха се тихо и удряха коленете си в твърдите бидони.

— Искам да ям! — стенеше Паниковски. — Искам гъска! Защо напуснахме Черноморск?

Колата пищеше, измъквайки се от дълбоките коловози, и отново пропадаше в тях.

— Дръжте се, Адаме! — викаше Бендер. — Дръжте се на всяка цена! Нека само „Антилопа“ ни закара до Източната магистрала и ние ще я наградим със златни шини с мечове и ленти!

Козлевич не чуваше. От бесните подскачания кормилото се изтръгваше от ръцете му. Паниковски продължаваше да се тормози.

— Бендер — изхърка той неочаквано, — вие знаете колко ви уважавам, но нищо не разбирате! Вие не знаете какво нещо е гъската! Ах, как обичам тази птица! Тя е дивна, тлъста птица, честна, благородна дума. Гъска! Бендер! Крилце! Шийка! Краче! Вие знаете ли, Бендер, как хващам аз гъската? Аз я убивам като тореадор — с един удар. Същинска опера е, когато отивам за гъска! „Кармен“!…

— Знаем — каза капитанът, — видяхме в Арбатов. Не ви съветвам да повтаряте.

Паниковски замълча, но само след една минута, когато нов тласък на колата го хвърли върху Бендер, отново се чу неговият трескав шепот:

— Бендер! Тя се разхожда по пътя. Гъска! Тази дивна птица се разхожда, а аз стоя и се преструвам, че това не ме интересува. Тя се приближава. Ей сега ще почне да съска срещу мен. Тези птици си мислят, че са най-силни и тук е слабото им място. Бендер! Тук е слабото им място!…

Сега нарушителят на конвенцията почти пееше:

— Тя идва към мен и съска като грамофон. Но аз не съм от страхливите, Бендер. На мое място друг би избягал, а аз стоя и чакам. Ето тя идва и проточва шия, бяла гъша шия с жълта човка. Тя иска да ме ухапе. Забележете, Бендер, моралното предимство е на моя страна. Не аз я нападам, а тя напада мен. И тук, с цел да се самозащитя, аз я хва…

Но Паниковски не успя да довърши своята реч. Раздаде се ужасен разтърсващ трясък и антилоповци за миг се намериха направо на пътя в най-различни пози. Краката на Балаганов стърчаха от канавката. На корема на великия комбинатор лежеше бидон с бензин. Паниковски пъшкаше, притиснат леко от един ресор. Козлевич се изправи на крака и направи няколко крачки, като се олюляваше.

„Антилопа“ я нямаше. На пътя лежеше безобразна купчина останки: бутала, възглавници, ресори. Медните тръбички на мотора блестяха на лунната светлина. Разбитата каросерия се бе свлякла в канавката и лежеше до свестилия се Балаганов. Веригата се бе проснала в коловоза като змия. В настъпилата тишина се чу тънък звън и някъде отвисоко долетя колело, види се, далече отхвърлено от удара. Колелото описа дъга и меко легна пред краката на Козлевич.

И ето тогава шофьорът разбра, че всичко е свършено. „Антилопа“ беше загинала. Адам Казимирович седна на земята и обхвана главата си с ръце. След няколко минути капитанът го побутна по рамото и каза с променен глас:

— Адаме, трябва да вървим.

Козлевич стана и тозчас се отпусна пак на предишното си място.

— Трябва да вървим — повтори Остап. — „Антилопа“ беше вярна кола, но на този свят има още много коли. Скоро вие ще можете да си изберете, каквато обичате. Да вървим, трябва да бързаме. Трябва да пренощуваме някъде, да хапнем, да намерим пари за билети. Ще се наложи да пътуваме далече. Да вървим, да вървим, Козлевич! Животът е прекрасен въпреки недостатъците. Къде е Паниковски? Къде е този гъскокрадец? Шура! Водете, Адам!

Повлякоха Козлевич под ръце. Той се чувствуваше като кавалерист, чийто кон е загинал по негово недоглеждане. Струваше му се, че сега ще му се присмиват всички пешеходци.

След гибелта на „Антилопа“ пътят изведнъж стана по-труден. Наложи се да нощуват в полето.

Остап тутакси заспа сърдит, заспаха и Балаганов и Козлевич, а Паниковски цяла нощ седя край огъня и трепера.

Антилоповци станаха на разсъмване, но до най-близкото село можеха да стигнат едва в четири часа след обяд. През целия път Паниковски се влачеше отзад. Той накуцваше. От глад очите му бяха добили котешки блясък и той неспирно се оплакваше от съдбата и капитана.

В селото Остап заповяда на екипажа да чака на Трета улица и никъде да не се отлъчва, а той отиде на Първа, в селсъвета. Оттам се върна доста бързо.

— Всичко е наредено — рече той с развеселен глас, — ей сега ще ни настанят на квартира и ще ни дадат да хапнем. След обяда ще се изтягаме на сеното. Помните ли — мляко и сено? А довечера даваме спектакъл. Аз вече го продадох за петнадесет рубли. Парите са получени. Шура! Вие ще трябва да издекламирате нещо от „Четец-декламатор“, аз ще показвам антирелигиозни фокуси с карти, а Паниковски… Къде е Паниковски? Къде се е дянал?

— Ей сега беше тука — рече Козлевич.

 

 

Но не щеш ли, иззад плета, до който стояха антилоповци, се чу крякане на гъски и женски писък, полетяха бели пера и на улицата изтича Паниковски. Изглежда, че ръката беше изменила на тореадора и той, с цел да се самозащити, беше нанесъл неправилен удар на птицата. Подир него тичаше стопанката и размахваше цепеница.

— Жалка, нищожна жена! — викаше Паниковски, който беше се устремил вън от селото.

— Ама че пън! — възкликна Остап, без да скрива яда си. — Този негодник развали спектакъла ни. Да бягаме, докато не са си взели петнадесетте рубли.

В това време разядосаната стопанка настигна Паниковски, замахна и го цапардоса с цепеницата по гръбнака. Нарушителят на конвенцията се строполи на земята, но веднага скочи и полетя с неестествена бързина. Извършила този акт на възмездие, стопанката свърна радостно назад. Когато изтича покрай антилоповците, тя им се закани с цепеницата.

— Сега нашата артистична кариера завърши — каза Остап, като се измъкваше с бърза крачка от селото. — Яденето, почивката — всичко пропадна.

Те настигнаха Паниковски едва след три-четири километра. Той лежеше в канавката край пътя и високо се вайкаше. От умора, страх и болка беше побледнял и многобройните старчески румени петна бяха изчезнали от лицето му. Беше толкова жалък, че капитанът отмени наказанието, което се канеше да му наложи.

— Тупнаха Альоша Попович, и то по яката гърбина! — рече Остап, когато мина покрай него.

Всички погледнаха Паниковски с отвращение. И той отново се потътри в опашката на колоната, като пъшкаше и бръщолевеше:

— Почакайте ме, не бързайте. Аз съм стар, болен съм, лошо ми е!… Гъска! Краче! Шийка! Фемина!… Жалки, нищожни хора!

Но антилоповци така бяха свикнали с вайканията на стареца, че не им обръщаха внимание. Гладът ги гонеше напред. Никога досега светът не им се бе виждал така тесен и неудобен. Пътят се точеше безкрайно и Паниковски изоставаше все повече и повече. Приятелите вече се спуснаха в една тясна жълта долина, а нарушителят на конвенцията все още се чернееше на гребена на хълма върху зеленикавото здрачно небе.

— Старецът стана невъзможен — каза гладният Бендер. — Ще трябва да го уволним. Идете, Шура, и довлечете този симулант!

Недоволният Балаганов тръгна да изпълни поръката. Докато той се изкачваше бързо по хълма, фигурата на Паниковски изчезна.

— Нещо е станало — рече Козлевич след известно време, като гледаше към гребена, от който Балаганов даваше знаци с ръце.

Шофьорът и капитанът се изкачиха горе.

Нарушителят на конвенцията лежеше насред пътя неподвижен като кукла. Розовата лента на връзката пресичаше косо гърдите му. Едната му ръка беше подвита под гърба. Очите гледаха дръзко към небето. Паниковски беше мъртъв.

— Паралич на сърцето — каза Остап само за да каже нещо. — Мога да определя и без стетоскоп. Горкият старец!

Той се извърна. Балаганов не можеше да откъсне очи от мъртвеца. Внезапно лицето му се изкриви и той едва проговори:

— А аз го набих заради гирите. И по-преди се бих с него.

Козлевич си спомни за загиналата „Антилопа“, погледна ужасен Паниковски и запя латинска молитва.

— Зарежете това, Адаме! — каза великият комбинатор. — Аз знам всичко, което имате намерение да направите. След псалма ще кажете: „Бог дал, бог взел“, сетне: „Всички сме под божията воля“, а после още нещо, лишено от смисъл, като: „Все пак нему сега му е по-добре, отколкото на нас.“ Всичко това е ненужно, Адам Казимирович. Пред нас стои проста задача: тялото трябва да бъде предадено на земята.

 

 

Беше вече съвсем тъмно, когато за нарушителя на конвенцията се намери последно пристанище. Това беше естествен гроб, изрит от дъждовете в основата на една каменна, стърчаща перпендикулярно плоча. Види се, тази плоча стоеше отдавна край пътя. Може би някога да се е мъдрил на нея надпис:

 

 

а може би тя беше просто синорен знак от времето на Потьомкин, но това не беше важно. Положиха Паниковски в ямата, накопаха с пръти земя и го затрупаха. След това антилоповци натиснаха с рамене разклатилата се от времето плоча и я събориха. Сега гробът беше готов. При светлината на кибритени клечки великият комбинатор написа върху плочата с парче тухла епитафия:

Остап свали капитанската си фуражка и каза:

— Аз често бях несправедлив към покойника. Но беше ли покойникът нравствен човек? Не, той не беше нравствен човек. Това беше бивш слепец, самозванец и гъскокрадец. Всичките си сили той вложи, за да живее за сметка на обществото. Но обществото не искаше той да живее за негова сметка. А Михаил Самуелевич не можеше да понесе това противоречие на възгледите, защото имаше избухлив характер. И затуй умря. Край.

Козлевич и Балаганов останаха недоволни от надгробното слово на Остап. Те смятаха, че би било по-уместно, ако великият комбинатор се спреше подробно върху благодеянията, оказани от покойния на обществото, неговата помощ на бедните, върху чувствителната душа на покойния, върху неговата любов към децата, а също така и върху всичко онова, което се приписва на всеки покойник. Балаганов дори пристъпи към гроба, за да изрази сам всичко това, но капитанът вече бе нахлупил фуражката си и се отдалечаваше с бързи крачки.

Когато останките от антилоповската армия пресякоха долината и превалиха нов хълм, веднага след него се показа малка железопътна гара.

— А ето и цивилизацията — каза Остап, — може би има бюфет, храна. Ще поспим на пейките. Сутринта ще потеглим на изток. Вие как смятате?

 

 

Шофьорът и бордмеханикът стояха безмълвни.

— Защо мълчите като годеници?

— Знаете ли, Бендер — рече най-после Балаганов, — аз няма да дойда. Не се обиждайте, но не вярвам. Не знам къде трябва да вървя. Всички ще се затрием там. Аз оставам.

— И аз исках да ви кажа същото — подкрепи го Козлевич.

— Както искате — забеляза Остап с внезапна сухост.

На гарата нямаше бюфет. Гореше голяма газена лампа. В чакалнята дремеха върху торбите си две жени. Целият железопътен персонал сновеше по дъсчения перон и тревожно се взираше в предутринната тъмнина отвъд семафора.

— Какъв е влакът? — попита Остап.

— Специален — отвърна нервно началникът на гарата, поправяйки червената си шапка със сребърните ширити. — С особено назначение. Задържан е за две минути. Спирката не дава пропуск.

Дочу се бучене, затрепераха жиците, от бученето се излюпиха две вълчи очички и късият блестящ влак нахлу бързо в гарата. Засияха широките стъкла на първокласните вагони, току под носа на антилоповци прелетяха букетите и винените бутилки на вагон-ресторанта, придружителите на вагоните скочиха в движение с фенери и перонът в миг се изпълни с весел руски говор и чуждестранна реч. Надлъж по вагоните висяха гирлянди от иглолистни клонки и лозунги:

Специалният влак с гостите отиваше за откриването на линията.

Великият комбинатор изчезна. След половин минута той отново се появи и зашепна:

— Аз ще пътувам! Как ще пътувам — не зная, не зная, но ще пътувам! Искате ли да дойдете с мен? За последен път ви питам.

— Не — каза Балаганов.

— Няма да дойда — рече Козлевич, — не мога повече.

— А какво ще правите?

— Ами какво мога да правя? — отговори Шура. — Ще стана дете на лейтенант Шмид — това е.

— Смятам да стегна „Антилопа“ — продума жално Адам Казимирович, — ще ида при нея, ще я прегледам, ремонт ще й направя.

Остап искаше да каже нещо, но продължително изсвирване затвори устата му. Той притегли към себе си Балаганов, помилва го по гърба, разцелува се с Козлевич, махна с ръка и изтича към влака, чиито вагони вече се сблъскваха от първия тласък на локомотива. Но още нестигнал до влака, той се върна, пъхна в ръката на Козлевич петнадесетте рубли, получени срещу продадения спектакъл, и скочи на стъпалото на потеглилия влак.

Когато се озърна, той забеляза в лилавата мъгла две мънички фигурки, които се изкачваха по насипа. Балаганов се връщаше в неспокойния стан на децата на лейтенант Шмид, Козлевич се тътреше към останките на „Антилопа“.