Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Остап Бендер (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Золотой телёнок, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 26 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
sir_Ivanhoe (2010)
Корекция
NomaD (2010)

Издание:

Иля Илф, Евгений Петров. Златният телец

Трето издание

Издателство на Отечествения фронт, София, 1983

Редактор: Донка Станкова

Редактор на издателството: Манон Драгостинова

Художник: Живко Станкулов, Кукриникси

Художествен редактор: Пенчо Мутафчиев

Коректор: Ани Георгиева

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Златният телец (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Вижте пояснителната страница за други значения на Златен телец.

Златният телец
Золотой телёнок
АвторИля Илф и Евгений Петров
Създаване
Първо издание1931 г.
Оригинален езикруски
Видроман
ПредходнаДванадесетте стола“ (1928)
НачалоПешеходов надо любить. Пешеходы составляют большую часть человечества. Мало того - лучшую его часть.
КрайНе надо оваций! Графа Монте-Кристо из меня не вышло. Придется переквалифицироваться в управдомы.

„Златният телец“ (на руски: Золотой телёнок) е роман на писателите Иля Илф и Евгений Петров, написан през 1931 г. Продължение е на романа „Дванадесетте стола“.

Сюжет

Независимо че в края на романа „Дванадесетте стола“ главният герой Остап Бендер е оставен кървящ и с прерязано гърло, този факт не води до смъртта на Великия комбинатор. Животът му е спасен от хирурзите, както споделя самият герой в продължението.

В новия роман Великият комбинатор се занимава с шантажирането на нелегалния съветски милионер Корейко, от когото той иска да получи един милион съветски рубли. След първоначален неуспешен опит да изнуди Корейко, Остап Бендер се захваща сериозно за работата и завежда дело, в което – след поредица от комбинации – успява да опише втория, неизвестен живот на иначе обикновения съветски счетоводител.

Герои

Главни
Второстепенни
  • живущите в „Гарвановото свърталище“ (квартира № 3), между които особено място в романа заемат Васисуалий Лоханкин със съпругата му Варвара
  • служителите в „Херкулес“ – началникът др. Полихаев, отговорният работник Егор Скумбриевич, счетоводителят Берлага
  • Зося Синицка – красива девойка

Книгата е издавана нееднократно в България, за пръв път още преди 9 септември 1944 г. Заедно с „Дванадесетте стола“, тя представлява остра критика на съветската действителност, описваща с изключително майсторство състоянието на обществото в края на 20-е и началото на 30-е години на XX век. В много от следващите издания на романа той е отпечатан заедно с предхождащото го произведение.

Екранизации

  • 1968 г. – „Златният телец“, в главната роля Сергей Юрски
  • 1993 г. – „Мечтите на идиота“, в главната роля Сергей Крилов
  • 2006 г. – „Златният телец“ (сериал), в главната роля Олег Меншиков

Външни препратки

Уикицитат
Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за

Глава XXX
Александър Ибн-Иванович

telec_kukrinixi_56.jpg

В нагорещения и тъмен товарен вагон въздухът беше тежък и застоял като в стара обувка. Миришеше на кожа и крака. Корейко запали един кондукторски фенер и се пъхна под кревата. Остап го гледаше замислен, седнал на един празен сандък от макарони. И двамата комбинатори бяха уморени от борбата и се отнесоха към събитието, от което Корейко се страхуваше извънредно много, а Бендер го очакваше цял живот с някакво формално спокойствие. Някому дори би се сторило, че всичко ставаше като в кооперативен магазин: купувачът търси шапка, а продавачът лениво подхвърля на тезгяха рошав каскет, калдъръмен цвят. На него му е все едно дали купувачът ще вземе каскета, или няма да го вземе. А и самият купувач не се вълнува много, пита само за успокоение на съвестта: „Може би имате други?“ — на което обикновено следва такъв отговор: „Вземайте, вземайте, че и това няма да го има.“ И двамата се гледат с най-голямо равнодушие. Корейко дълго се бави под кревата, види се, откопчаваше капака на куфара и бъркаше в него наслуки.

— Ей, вие там, на шхуната! — викна уморено Остап. — Какво щастие е, че не пушите! Да поиска човек цигара от такъв скръндза като вас, би било просто мъчително. Вие никога не бихте подали табакерата от страх, че вместо една цигара могат да ви вземат няколко, а дълго ще бърникате в джоба, ще отворите с мъка кутията и ще извадите оттам жалка, смачкана цигарка. Вие не сте добър човек. Че какво ви струва да измъкнете навън целия куфар!

— Друго не щете ли? — изломоти Корейко, задъхвайки се под кревата.

Сравнението със скръндзата-пушач му беше неприятно. Тъкмо в този момент той изваждаше от куфара дебелички пачки. Никелираното езиче на ключалката дращеше оголените му до лактите ръце. За по-удобно той легна по гръб и продължаваше да работи като миньор в забой. От тюфлека в очите на милионера падаха плява и други сламени боклуци, някакъв прашец и осилчета.

„Ах, колко лошо — мислеше Александър Иванович, — лошо и страшно! Ама ако ей сега ме удуши и ми вземе всичките пари? Много просто. Ще ме нареже на части и ще ме разпрати с малка бързина в различни градове. А главата ми ще тури в кацата със зелето.“

Гробовна влага поби Корейко. От страх той надникна изпод кревата. Бендер дремеше на своя сандък, като клюмаше с глава към железничарския фенер.

„А може би него… с малка бързина — помисли Александър Иванович, като продължаваше да измъква пачки ужасен — в различни градове? Строго поверително. А?“

Той отново надникна. Великият комбинатор се протегна и се прозя грозно като дог. След това взе кондукторския фенер и почна да го размахва и да вика:

— Гара Хацепетовка! Слизайте, гражданино! Пристигнахме! Впрочем аз съвсем бях забравил да ви кажа: може би вие се каните да ме заколите? Тогава знайте — аз съм против. И после мен веднъж вече ме убиваха. Имаше един такъв побъркан старец от добро семейство, бивш предводител на дворянството, а също и регистратор в отдела за гражданско състояние. Писанчо Воробянинов. Ние с него заедно търсехме щастие на сума сто и петдесет хиляди рубли. И ето че пред самото разделяне на добитата сума глупавият предводител ме рязна с бръснач по шията. Ах, колко долно беше това, Корейко! Долно и болно! Хирурзите едва спасиха моя млад живот, за което аз съм им дълбоко признателен.

Най-после Корейко излезе изпод кревата, като бутна към краката на Остап пачките с парите. Всяка пачка беше грижливо залепена с бяла хартия и превързана с канап.

— Деветдесет и девет пачки — каза Корейко тъжно, — по десет хиляди във всяка. Банкноти от по двадесет и пет червонци. Можете да не ги проверявате, при мен е като в банка.

— А къде е стотната пачка? — попита Остап въодушевен.

— Десет хиляди извадих. За сметка на откраднатите на морския бряг.

— Е, това е вече свинщина. Парите са изхарчени пак за вас. Не се занимавайте с формалистика.

Корейко даде с въздишка липсващите пари, в замяна на което получи своя животопис в жълтата папка с връзките за обуща. Животописа той изгори веднага в желязната печка, чийто кюнец излизаше през покрива на вагона. В това време Остап взе наслуки една от пачките, скъса обвивката и като се убеди, че Корейко не го е излъгал, пъхна я в джоба.

— А къде е валутата? — придирчиво запита великият комбинатор. — Къде са мексиканските долари, турските лири, къде са фунтовете, рупиите, пезетите, центавосите, румънските леи, къде са лимитрофните лати и злоти? Дайте поне една част от валутата!

— Вземайте, вземайте, каквото има — отговори Корейко, седнал пред печката и загледан в гърчещите се в огъня документи, — вземайте, че и това скоро няма да го има. Валута не държа.

— Ето ме и милионер! — възкликна Остап с весело учудване. — Сбъднаха се мечтите на идиота!

Остап изведнъж се опечали. Порази го ежедневният вид на обстановката, стори му се странно, че светът не се промени още същата секунда и че нищо, абсолютно нищо не стана наоколо. И макар да знаеше, че в нашето сурово време не може да има никакви тайнствени пещери, бурета със злато и лампи на Аладин все пак му стана някак жално: Стана му малко скучно, както на Роалд Амундсен, когато, летейки с дирижабъла „Норг“ над Северния полюс, до който цял живот се мъчил да се добере, той казал без всякакво въодушевление на своите спътници: „Ето че пристигнахме.“ Долу имало натрошени ледове, пукнатини, студ, пустота. Тайната е разкрита, целта — постигнала, няма какво повече да се прави и трябва да се сменява професията. Но скръбта е минутна, защото занапред са славата, почитта и уважението — звучат хорове, стоят в шпалир гимназистки с бели пелерини, плачат старици, майки на полярни изследователи, изядени от другарите си по експедиция, изпълняват се национални химни, излитат ракети и старият крал притиска изследователя до своите бодливи ордени и звезди.

Минутната слабост премина. Остап нахвърли пачките в едно чувалче, предложено му любезно от Александър Иванович, взе го под мишница и отвори тежката врата на товарния вагон.

Празникът беше към своя край. Като златни въдици ракетите политаха в небето и хващаха оттам червени и зелени рибки, студен огън плискаше в очите, въртяха се пиротехнически слънца. На дървена естрада зад телеграфната къщурка даваха спектакъл за чергарите. Някои от тях седяха на пейките, а други гледаха представлението от висотата на своите седла. Често цвилеха коне. Специалният влак беше осветен от опашката до главата.

— Да! — възкликна Остап. — Банкет във вагон-ресторанта! Съвсем, бях забравил! Каква радост! Да вървим, Корейко, аз ви черпя, всички черпя! Съгласно законите на гостоприемството! Коняк с лимонче, кльоцки от дивеч, фрикандо с шампиньони, старо унгарско, ново унгарско, шампанско!…

— Фрикандо, фрикандо — рече Корейко злобно, а след това — в дранголника. Не искам да се афиширам!

— Обещавам ви райска вечеря върху бяла покривка — настояваше Остап. — Да вървим, да вървим! И изобщо зарежете това отшелничество, бързайте да изпиете вашата част от спиртни питиета, да изядете вашите двадесет хиляди котлети. Иначе ще налетят чужди лица и ще излапат вашата порция. Ще ви настаня в специалния влак, там аз съм вътрешен човек — и още утре ще бъдем в сравнително културен център. А там с нашите милиони… Александър Иванович!

На великия комбинатор се искаше веднага да облагодетелствува всички, искаше на всички да е весело. Мрачното лице на Корейко го потискаше. И той се залови да убеждава Александър Иванович. Беше съгласен, че не бива да се афишира, но защо да се мори от глад? Остап сам не можеше да си обясни защо му е притрябвал весел контрольор, но веднъж започнал, той не можеше вече да спре. Накрая дори почна да го заплашва:

— Ще си седите така на куфара, а един прекрасен ден ще дойде при нас онази, костеливата — и с косата по шията. А? Представяте ли си какъв атраксион? Бързайте, Александър Иванович, котлетите са още на масата. Не бъдете твърдоглавец.

След загубата на милиона Корейко стана по-мек и възприемчив.

— Наистина, защо да не вземем вятър? — рече той неуверено. — Да отидем до центъра, а? Но, разбира се, без лукс, без това перчене.

— Какво пък перчене има тук! Просто двама лекари-общественици отиват в Москва, за да посетят Художествения театър и със собствените си очи да зърнат мумията в Музея на изящните изкуства. Вземайте куфара.

Милионерите тръгнаха към влака. Остап размахваше небрежно своето чувалче като кадилница. Александър Иванович се усмихваше най-глупашки. Пътниците от специалния влак се разхождаха, като гледаха да са по-близо до вагоните, защото прикачваха вече локомотива. В тъмнината се мяркаха белите панталони на кореспондентите.

telec_kukrinixi_57.jpg

 

 

В купето на горното легло, дето спа Остап, лежеше, завит с чаршаф, непознат нему човек и четеше вестник.

— Хей, слизайте — рече дружелюбно Остап, — пристигна стопанинът.

— Това място е мое, другарю — забеляза непознатият. — Аз съм Лев Рубашкин.

— Знаете ли, Лев Рубашкин, не събуждайте звяра в мене, махайте се оттук.

Недоумяващият поглед на Александър Иванович подтикваше великия комбинатор на борба.

— Ей, че го рекохте! — каза кореспондентът надуто. — Кой сте вие?

— Това не е работа на баламите! Казват ви — слизайте, значи, слизайте!

— Всеки пиян — започна пискливо Рубашкин — може да хулиганствува тук…

Остап хвана мълчаливо кореспондента за голия крак. Виковете на Рубашкин събраха целия вагон. За всеки случай Корейко се измъкна на платформата.

— Биете ли се? — попита Ухудшански. — Тъй, тъй.

Гаргантюа и дебелият писател с детското палтенце държаха за ръце Остап, който вече беше успял да тупне с чувала по главата Рубашкин.

— Нека покаже билета си! — дереше се великият комбинатор. — Нека покаже плацкартата си!

Съвсем гол, Рубашкин скачаше от легло на легло и настояваше да извикат коменданта. Откъсналият се от действителността Остап също настояваше да се извика началството. Скандалът завърши с голяма неприятност. Рубашкин показа и билет, и плацкарта, след което с трагичен глас поиска същото от Бендер.

— А аз по принцип няма да ги покажа! — заяви великият комбинатор, като напускаше бързо местопроизшествието. — Такива принципи имам!

— „Контрабандист“! — запищя Лев Рубашкин, изхвръкнал гол в коридора. — Обръщам ви внимание, другарю комендант, тук има „контрабандист“!

— Къде е този „контрабандист“? — запита комендантът, в очите на когото се появи блясък на гонче.

Александър Иванович, спотаил се страхливо зад издатината на трибуната, се взираше в тъмното, но нищо не можеше да различи. Покрай влака шаваха фигури, подскачаха огънчетата на цигарите и се чуваха гласове: „Помъчете се да представите!“ — „А аз ви казвам, че по принцип!“ — „Хулиганство!“ — „Нали така? Нали е правилно?“ — „А нали все някой трябва да пътува без билет?“ Тракнаха буферните дискове, ниско над земята със съскане прелетя въздухът от спирачките и светлите прозорци на вагоните помръднаха от мястото си. Остап още се перчеше, но покрай него вече се движеха раирани дивани, багажни мрежи, кондуктори с фенери, букети и таванските перки на вагон-ресторанта. Заминаваше банкетът с шампанското, със старото и новото унгарско вино. Изплъзнаха се от ръцете кльоцките от дивеч и потънаха в нощта. Фрикандото, нежното фрикандо, за което така пламенно разказваше Остап, напусна Гремяшчий ключ. Александър Иванович се приближи.

— Аз няма да оставя това така — мърмореше Остап. — Да изоставят в пустинята кореспондент на съветската преса! Ще вдигна на крак цялата общественост. Корейко! Заминаваме още с първия експресен влак! Ще закупим всичките места в международния вагон!

— Какво говорите — рече Корейко, — какъв експрес сънувате. Оттук никакви влакове не тръгват. По план експлоатацията ще започне чак след два месеца.

Остап вдигна глава. Той видя черно абисинско небе, диви звезди и разбра всичко. Ала плахото напомняне на Корейко за банкета му придаде нови сили.

— Зад хълма е кацнал самолет — каза Бендер, — същият, който долетя за тържеството. Той ще отлети едва на разсъмване. Ще успеем.

За да успеят, милионерите потеглиха с широка дромадерска крачка. Краката им се разиждаха в пясъка, горяха огньовете на чергарите; да се мъкнат куфарът и чувалът, не че беше толкова тежко, колкото крайно противно. Докато те се катереха по хълма откъм страната на Гремяшчий ключ, от противоположната страна сред трясъка на пропелерите постепенно се развиделяваше. Надолу по хълма Бендер и Корейко вече тичаха, страхувайки се, че самолетът ще отлети без тях.

Под високите като покрив грапави криле на самолета се движеха мънички механици с кожени палта. Трите пропелера се въртяха бавно и вентилираха пустинята. На квадратните прозорци на пътническата кабина трепкаха перденца с плюшени топчета. Пилотът се беше облегнал на алуминената стълбичка, ядеше пирожка и пиеше нарзан от бутилка.

— Ние сме пътници — викна Остап задъхан, — два билета първа класа!

Никой не му отговори. Пилотът хвърли бутилката и започна да слага ръкавиците си с фуниестите маншети.

— Има ли места? — повтори Остап, като дръпна пилота за ръката.

— Пътници не приемаме — рече пилотът и се хвана за перилата на стълбата. — Това е специален рейс!

— Купувам самолета! — каза бързо великият комбинатор. — Затънете ми го в книжка.

— Варда! — викна един механик, като се изкачваше подир пилота. Пропелерите изчезнаха в бързото въртене. Като трепереше и се накланяше ту на една, ту на друга страна, самолетът започна да се обръща срещу вятъра. Въздушните вихри изтласкаха милионерите назад към хълма. Капитанската фуражка на Остап отхвръкна и се затъркаля към Индия с такава бързина, че нейното пристигане в Калкута би трябвало да се очаква най-късно след три часа. Така щеше да се търкулне на главната улица на Калкута, обръщайки със своето загадъчно появяване вниманието на кръговете, близки на Интелиджънс сървис, ако самолетът не беше отлетял и бурята не беше утихнала. Във въздуха самолетът светна с ребрата си и се стопи в слънчевата светлина. Остап изтича за фуражката си, която се бе закачила на едно саксаулово храстче, и рече:

— Транспортът се изплъзна от ръцете ни. С железницата се скарахме. Въздушните пътища за съобщение са затворени за нас. Да тръгнем пеша? Четиристотин километра. Това не въодушевява. Остава едно — да приемем исляма и да се придвижим с камили.

За исляма Корейко премълча, но мисълта за камилите му хареса. Привлекателният вид на вагон-ресторанта и самолета затвърди в него желанието да направи една приятна обиколка като лекар-общественик, естествено без перчене, но не и без известна волност.

Аулите, които бяха пристигнали за тържеството, още не бяха се вдигнали и те успяха да купят камили недалече от Гремяшчий ключ.

Корабите на пустинята им излязоха по сто и осемдесет рубли едната.

— Колко евтино! — прошепна Остап. — Хайде да купим петдесет камили. Или сто!

— Това е фукня — каза мрачно Александър Иванович. — Какво ще ги правим? Стигат и две.

telec_kukrinixi_58.jpg

 

 

Казахите с викове качиха пътешествениците между гърбиците, помогнаха им да вържат куфара, чувала и провизиите за из път — тулум с кумис и два овена. Камилите се изправиха първо на задните си крака, от което милионерите се поклониха ниско, а после на предните и закрачиха покрай платното на Източната магистрала. Овните, привързани с въженца, потичваха отзад, като от време на време пускаха маслинки и блееха сърцераздирателно.

— Ей, шейх Корейко! — викна Остап. — Александър Ибн-Иванович! Прекрасен ли е животът?

Шейхът не отговори нищо. Беше му се паднала крантава камила и той яростно я пердашеше по плешивата задница със саксаулова пръчка.