Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Остап Бендер (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Золотой телёнок, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 26 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
sir_Ivanhoe (2010)
Корекция
NomaD (2010)

Издание:

Иля Илф, Евгений Петров. Златният телец

Трето издание

Издателство на Отечествения фронт, София, 1983

Редактор: Донка Станкова

Редактор на издателството: Манон Драгостинова

Художник: Живко Станкулов, Кукриникси

Художествен редактор: Пенчо Мутафчиев

Коректор: Ани Георгиева

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Златният телец (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Вижте пояснителната страница за други значения на Златен телец.

Златният телец
Золотой телёнок
АвторИля Илф и Евгений Петров
Създаване
Първо издание1931 г.
Оригинален езикруски
Видроман
ПредходнаДванадесетте стола“ (1928)
НачалоПешеходов надо любить. Пешеходы составляют большую часть человечества. Мало того - лучшую его часть.
КрайНе надо оваций! Графа Монте-Кристо из меня не вышло. Придется переквалифицироваться в управдомы.

„Златният телец“ (на руски: Золотой телёнок) е роман на писателите Иля Илф и Евгений Петров, написан през 1931 г. Продължение е на романа „Дванадесетте стола“.

Сюжет

Независимо че в края на романа „Дванадесетте стола“ главният герой Остап Бендер е оставен кървящ и с прерязано гърло, този факт не води до смъртта на Великия комбинатор. Животът му е спасен от хирурзите, както споделя самият герой в продължението.

В новия роман Великият комбинатор се занимава с шантажирането на нелегалния съветски милионер Корейко, от когото той иска да получи един милион съветски рубли. След първоначален неуспешен опит да изнуди Корейко, Остап Бендер се захваща сериозно за работата и завежда дело, в което – след поредица от комбинации – успява да опише втория, неизвестен живот на иначе обикновения съветски счетоводител.

Герои

Главни
Второстепенни
  • живущите в „Гарвановото свърталище“ (квартира № 3), между които особено място в романа заемат Васисуалий Лоханкин със съпругата му Варвара
  • служителите в „Херкулес“ – началникът др. Полихаев, отговорният работник Егор Скумбриевич, счетоводителят Берлага
  • Зося Синицка – красива девойка

Книгата е издавана нееднократно в България, за пръв път още преди 9 септември 1944 г. Заедно с „Дванадесетте стола“, тя представлява остра критика на съветската действителност, описваща с изключително майсторство състоянието на обществото в края на 20-е и началото на 30-е години на XX век. В много от следващите издания на романа той е отпечатан заедно с предхождащото го произведение.

Екранизации

  • 1968 г. – „Златният телец“, в главната роля Сергей Юрски
  • 1993 г. – „Мечтите на идиота“, в главната роля Сергей Крилов
  • 2006 г. – „Златният телец“ (сериал), в главната роля Олег Меншиков

Външни препратки

Уикицитат
Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за

Глава XXIX
Гремяшчий ключ

telec_kukrinixi_55.jpg

Слънцето изгря над хълмистата пустиня в 5 часа 02 минути 46 секунди. Остап стана една минута по-късно. Фоторепортерът Меншов вече беше наокачил по себе си чанта и ремъци. Каскета си сложи обратно, за да не му пречи козирката да гледа във визьора. На фотографа му предстоеше изключителен ден. Остап също се надяваше на изключителен ден и изхвръкна от вагона без дори да се измие. Жълтата папка той взе със себе си.

Пристигналите влакове с гости от Москва, Сибир и Средна Азия образуваха улици и пресечки. Композициите се приближаваха от всички страни към трибуната, съскаха локомотиви, бяла пара се задържаше върху дългия платнен лозунг:

МАГИСТРАЛАТА Е ПЪРВАТА РОЖБА НА ПЕТИЛЕТКАТА

 

 

Всички още спяха и хладният вятър плющеше със знамената на празната трибуна, когато Остап видя, че чистият хоризонт на силно пресечената местност внезапно се помрачи от вдигналия се прах. От всички страни иззад хълмовете се появяваха островърхи шапки. Хиляди конници, седнали върху дървени седла, препускаха рошавите си кончета към дървения стълб, който се издигаше тъкмо в онази точка, която преди две години бе определена за място бъдещото свързване.

Чергарите се движеха на цели аули. Бащите на семействата яздеха коне, яздешком по мъжки пътуваха и жените, децата бяха накачени по три на собствени кончета, дори злите тъщи и те препускаха напред със своите верни коне, като ги удряха с токове по корема. Конните групи се въртяха сред праха, летяха из полето с червени знамена, изправяха се на стремената и извърнати настрани, любопитно зяпаха чудесиите. А чудесии имаше много — влаковете, релсите, напетите фигури на кинооператорите, израсналата неочаквано на голото място решетеста столова и високоговорителите, от които се носеше ясен глас: „Едно, две, три, четири, пет, шест“ — проверяваха дали работи добре радиоуредбата. Двете монтажни градчета, двете строителни предприятия на колелета, с материалните си складове, трапезарии, канцеларии, бани и жилища за работниците, бяха застанали едно срещу друго пред трибуната, разделени само от двадесет метра траверси, още непрошити с релси. На това място ще легне последната релса и ще бъде забит последният крамон. Отпред да Южното градче имаше плакат:

ДАВАЙ НА СЕВЕР!

 

 

а отпред на Северното:

ДАВАЙ НА ЮГ!

 

 

Работниците от двете градчета се смесиха в една купчина. Те се виждаха за първи път, макар да се знаеха и помнеха още от започването на строителството, когато ги разделяха хиляда и петстотин километра пустини, скали, езера и реки. Съревнованието в работата ускори с една година тяхната среща. Последния месец те монтираха релсите бегом. И Северът, и Югът се стремяха да се изпреварят един друг и първи да влязат в Гремяшчий ключ. Победи Северът. Сега началниците на двете градчета, единият с куршумена толстовка, а другият с бяла рубашка, разговаряха кротко край стълба, но върху лицето на началника на Севера въпреки волята му от време на време се появяваше змийска усмивка. Той бързаше да я пропъди и хвалеше Юга, но усмивката отново повдигаше избелелите му от слънцето мустаци.

Остап изтича към вагоните на Северното градче, обаче градчето беше пусто. Всичките му жители бяха отишли при трибуната, пред която вече седяха музикантите. Изгаряйки устните си от нагорещените металически мундщуци, те свиреха увертюра.

Съветските журналисти заеха лявото крило на трибуната. Надвесен надолу, Лавуазиян молеше Меншов да го фотографира при изпълнение на служебните му задължения. Но на Меншов не му беше до това. Той снимаше ударниците на магистралата на групи и поединично, като караше забивачите на крампони да размахват чуковете, а копачите — да се подпират на лопатите. В дясното крило седяха чужденците. Пред входовете за трибуната червеноармейци проверяваха поканите. Остап нямаше покана. Комендантът на влака ги раздаваше по списък, дето представителят на „Черноморски вестник“ О. Бендер не фигурираше. Напразно Гаргантюа махаше с ръка на великия комбинатор да отиде горе, като викаше: „Нали така? Нали е правилно?“ Остап клатеше отрицателно глава и опипваше с очи трибуната, на която гъсто се бяха сместили герои и гости.

На първия ред седеше спокойно контрольорът от Северното градче Александър Корейко. За защита срещу слънцето главата му беше покрита с триъгълна шапка от вестник. Той беше подал малко едното си ухо, за да може по-добре да чува първия оратор, който вече се промъкваше към микрофона.

— Александър Иванович! — извика Остап, турил ръце на устата си като тръба.

Корейко погледна надолу и се надигна. Музикантите засвириха „Интернационалът“, но богатият контрольор изслуша химна невнимателно. Просташката фигура на великия комбинатор, който тичаше по площадката, очистена за последните релси, веднага го лиши от душевно спокойствие. Той погледна над главите на тълпата, като съобразяваше накъде да избяга. Ала наоколо беше пустиня.

Петнадесет хиляди конници непрестанно сновяха назад-напред, десетки пъти преминаваха по бродовете студената рекичка и едва в началото на митинга се разположиха в конен строй зад трибуната. А някои, срамежливи и горди, току само се мяркаха целия ден по гребените на хълмовете, без да се осмелят да дойдат по-близо до бучащия и ревящ митинг.

Строителите на магистралата празнуваха своята победа шумно, весело, с викове, музика и подхвърляха във въздуха своите любимци и герои. Върху платното със звек полетяха релси. За минутка те бяха поставени и работниците-монтажници, които бяха забили досега милиони крампони, отстъпиха правото на последните удари на своите ръководители.

— Съгласно законите на гостоприемството — рече бюфетчикът, който седеше с готвача на покрива на вагон-ресторанта.

Един инженер-червенознаменец килна назад голямата си филцова шапка, грабна един чук с дълга дръжка и като придаде плачещ израз на лицето си, удари право в земята. Дружелюбният смях на забивачите на крампони, между които имаше такива юначаги, дето забиваха крампона с един удар, придружи тази операция. Обаче между меките удари в земята скоро започна да се чува и звън, който свидетелствуваше, че понякога чукът влиза в съприкосновение с крампона. Размахваха чукове секретарят на крайкома, членовете на правителството, началниците на Севера и Юга и гостите. Последният крампон беше забит в траверсата за някакъв си половин час от началника на строежа.

Започнаха речите. Те се произнасяха по два пъти — на казахски и на руски.

— Другари — каза бавно един забивач на крампони — ударник, като се мъчеше да не гледа ордена „Червено знаме“, току-що прикачен на рубашката му, — каквото е направено, направено е и по това няма какво много да се говори. А от целия наш монтажен колектив има молба към правителството — час по-скоро да ни изпрати на нов строеж. Ние добре се сработихме и през последните месеци поставяхме по пет километра релси на ден. Обещаваме да задържим и повишим тази норма. Да живее нашата световна революция! Исках да кажа още, другари, че траверсите постъпваха с голям брак, много изхвърлихме. Тази работа трябва да се издигне на висота.

Кореспондентите вече не можеха да се оплакват от липса на събития. Записваха се речи. Прегръщаха инженерите през кръста и искаха от тях сведения с точни цифрени данни. Стана горещо, прашно и оживено. Митингът в пустинята задимя като грамаден огън. Надраскаше ли десетина реда, Лавуазиян тичаше на телеграфа, пращаше бърза телеграма и пак се залавяше да записва. Ухудшански не записваше нищо и не изпращаше телеграми. В джоба му лежеше „Тържественият комплект“, който даваше възможност за пет минути да се състави прекрасна кореспонденция с азиатски орнамент. Бъдещето на Ухудшански беше осигурено. И поради това той говореше на своите събратя с по-висока от обичайната сатирична нотка в гласа:

— Стараете ли се? Тъй, тъй!

Неочаквано в ложата на съветските журналисти се появиха изостаналите в Москва Лев Рубашкин и Ян Скамейкин. Беше ги взел самолетът, който пристигна рано сутринта за свързването. Той беше кацнал на десетина километра от Гремяшчий ключ, на естествено летище, зад един далечен хълм, и братята-кореспонденти чак сега се бяха дотътрили пеша оттам. Още нездрависали се, Лев Рубашкин и Ян Скамейкин измъкнаха от джобовете си бележниците и се заловиха да наваксат загубеното време.

Фотоапаратите на чужденците щракаха непрекъснато. Гърлата пресъхнаха от речите и слънцето. Насъбралите се все по-често и по-често поглеждаха надолу, към студената рекичка, към столовата, дето шарените сенки на навеса лежаха върху предългите банкетни маси, отрупани със зелени бутилки нарзан. До нея бяха разположени павилиончетата, където участниците в митинга сегиз-тогиз притичваха да пийнат нещо. Корейко се измъчваше от жажда, но си мируваше под своята детска триъгълна шапка. Великият комбинатор го дразнеше отдалече, като вдигаше над главата си шише лимонада и жълтата папка с връзките за обуща.

На масата, до карафата и микрофона, качиха едно момиченце-пионерка.

— Хайде, момиченце — рече весело началникът на строежа, — кажи ни какво мислиш ти за Източната магистрала?

Нямаше да бъде чудно, ако момиченцето тупнеше изведнъж с крак и започнеше: „Другари! Позволете ми да направя равносметка на онези достижения, кои…“ — и така нататък, защото у нас се срещат примерни деца, които с печална старателност произнасят двучасови речи. Обаче пионерката от Гремяшчий ключ веднага улови със своите слаби ръчички бика за рогата и с тънък смешен глас извика:

— Да живее петилетката!

Паламидов се приближи до чуждестранния професор-икономист, за да получи от него интервю.

— Аз съм възхитен — рече професорът, — цялото строителство, което видях в СССР, е грандиозно. Не се съмнявам, че петилетката ще бъде изпълнена. Аз ще пиша за това.

За това след половин година той наистина издаде книга, в която на двеста страници доказваше, че петилетката ще бъде изпълнена в набелязаните срокове и че СССР ще стане една от най-мощните индустриални страни. А на двеста и първата страница професорът заявяваше, че тъкмо поради тази причина Страната на съветите трябва колкото е възможно по-скоро да бъде унищожена, иначе тя ще докара естествена гибел на капиталистическото общество. Професорът излезе по-делови човек от бъбривия Хайнрих.

Иззад хълма се вдигна бял самолет. Казахите се пръснаха на всички страни. Голямата сянка на самолета се метна през трибуната, огъна се и хукна из пустинята. С викове и вдигнати камшици казахите се втурнаха подир сянката. Кинооператорите завъртяха разтревожени своите машинки. Стана още по-шумно и прашно. Митингът завърши.

— Вижте какво, другари — говореше Паламидов, като бързаше заедно с братята по перо към столовата, — хайде да се условим — да не пишем банални работи.

— Баналността е отвратително нещо! — подкрепи го Лавуазиян. — Тя е ужасна.

И по пътя за столовата кореспондентите единодушно решиха да не пишат за Узун Кулак, което значи Дълго ухо, а то от своя страна значи телеграф. За това са писали всички, които са ходили на Изток, и повече е невъзможно да се чете такова нещо. Да не пишат очерци под заглавие: „Легендата за езерото Исик Кул“. Стига банални работи в източен вкус!

На опустялата трибуна, сред угарки, накъсани докладни бележки и надонесен от пустинята пясък, седеше едничък само Корейко. Той не се решаваше да слезе долу.

— Слезте, Александър Иванович! — викаше Остап. — Съжалете себе си! Една глътчица студен нарзан! А? Не искате ли? Е, тогава поне мене съжалете! Искам да ям! Защото тъй и тъй аз няма да се махна! Може би вие искате да ви изпея серенадата на Шуберт „Пристъпи със стъпка лека, друже“? Мога!

Но Корейко не чака повече. И без серенада му беше ясно, че ще трябва да даде парите. Сгърбушил се и като се спираше на всяко стъпало, той заслиза надолу.

— Вие си имате триъгълна шапка? — закачаше се Остап. — Ами къде ви е сивото походно сако? Няма да ми повярвате колко скучах без вас. Е, здравейте, здравейте! Може би трябва да се цункаме? Или да отидем направо в хамбара, в пещерата на Лайхтвайс, дето Пазите вашите тугрики!

— Най-напред да обядваме — каза Корейко, чийто език бе изсъхнал от жажда и дращеше като едрозъба пила.

— Може и да обядваме. Само че този път без шмекеруване. Впрочем вие нямате никакви шансове. Зад хълмовете са залегнали моите момчета — слъга Остап за всеки случай.

И спомнил си за момчетата, той се натъжи.

Обедът за строителите и гостите беше даден по евразийски. Казахите се разположиха на килимите с подгънати крака, както правят всички на Изток, а на Запад само шивачите. Казахите ядяха пилаф от бели панички и пийваха лимонада. Европейците се разположиха на масите.

Много мъки, грижи и вълнения преживяха строителите на магистралата през двете години работа. Но не малко безпокойство им причини и организирането на тържествения обед в центъра на пустинята. Дълго бе обсъждано менюто — азиатското и европейското. Продължителна дискусия предизвика въпросът за спиртните напитки. За няколко дни управлението на строежа заприлича на Съединените щати пред избори за президент. Привържениците на сухия и мокрия режим влязоха в единоборство. Най-сетне партийната ядка се изказа против спиртните напитки. Тогава изплува ново обстоятелство — чужденците, дипломатите, московчаните! Как да бъдат нахранени те по-изящно? Все пак там в своите Лондон и Ню Йорк те са свикнали с разни кулинарни ексцеси. И ето, извикаха от Ташкент стария специалист Иван Осипович. Едно време той бил метр д’отел в Москва при прочутия Мартиянич, а сега доживяваше своите дни като завеждащ столовата за обществено хранене при Кокоши пазар.

— Та вие гледайте, Иван Осипович — говореха му в управлението, — да не се посрамим. Чужденци ще има. Трябва някак да направим всичко по-бляскаво, по-фасонлия.

— Повярвайте ми — мърмореше старецът със сълзи на очите, — какви хора съм хранил! Принц Вюртембергски съм хранил! Няма нужда да ми заплащате. Как може в края на живота си да не нахраня хората? Ще ги нахраня и — ще умра!

Иван Осипович ужасно се развълнува. Като научи за окончателното решение да няма спиртни напитки, той без малко не се разболя, но не се реши да остави Европа без обед. Орязаха силно представената от него сметка и старецът, като си мърмореше под носа: „Ще ги нахраня и ще умра“ — добави шестдесет рубли от своите спестявания. В деня на обеда Иван Осипович пристигна с нафталинов фрак. Докато траеше митингът, той нервничеше, поглеждаше слънцето и подвикваше на чергарите, които просто от любопитство се опитваха да влязат в столовата с конете си. Старецът замахваше към тях със салфетката си и дърдореше:

— Махай се, Мамай, не видиш ли какво става! Ах, господи! Соусът пикан ще престои. И консомето с пашот не е готово.

Мезетата вече бяха сложени на масата. Всичко беше сервирано изключително красиво и с голямо умение. Твърдите салфетки стърчаха, маслото, завито като пъпки, беше сложено в стъклени чинийки с лед, херингите държаха в уста серсо от лук или маслини, имаше цветя и дори обикновеният сив хляб изглеждаше доста представителен.

Най-после гостите се явиха на масата. Всички бяха изпрашени, червени от жегата и много гладни. Никой не приличаше на принц Вюртембергски. Иван Осипович изведнъж почувствува приближаването на бедата.

— Моля извинение от гостите — рече той изискано, — още пет минутки и ще започнем да обядваме! Имам лична молба към вас — не пипайте нищо на масата до обеда, за да бъде всичко, както се полага.

За минутка той изтича в кухнята с лека танцова стъпка, по светски, а когато се върна с някаква специална риба в блюдо, видя страшна сцена: гостите разграбваха масата. Това дотолкова не подхождаше на разработения от Иван Осипович церемониал за приемане на храната, че той се спря. Англичанинът с тенисната талия безгрижно ядеше хляб с масло, а Хайнрих, наведен през масата, измъкваше с пръсти маслината от устата на една херинга. На масата всичко се беше смесило. Утолили първия си глад, гостите весело си разменяха впечатления.

— Какво е това? — запита старецът с отпаднал глас.

— А супата къде е, татенце? — развика се Хайнрих с пълна уста.

Иван Осипович не отговори нищо. Само махна със салфетката и се отдалечи. По-нататъшните грижи той възложи на своите подчинени.

Когато комбинаторите се провряха до масата, шишкав човек с увиснал като банан нос произнасяше първата наздравица. За крайно свое учудване Остап позна в него инженер Талмудовски.

— Да! Ние сме герои! — възклицаваше Талмудовски и протягаше напред чаша с нарзан. — Привет на нас, строителите на магистралата! Но какви бяха условията на нашата работа, граждани! Да кажа например за заплатите. Не споря, на магистралата заплатите са подобри, отколкото на други места, но, виж, културните удобства… Театър няма! Пустиня! Никаква канализация… Не, аз не мога да работя така!

— Кой е този? — питаха се един друг строителите. — Не го ли познавате?

В това време Талмудовски вече бе измъкнал куфарите си изпод масата.

— Плюя аз на договора! — викаше той, запътил се към изхода. — Какво? Да върна парите ли? Само чрез съда, само чрез съда!

И дори като блъскаше обядващите с куфарите си, той вместо „пардон“ крещеше свирепо: „Само чрез съда!“

Късно през нощта Талмудовски вече пътуваше с една моторна дрезина, присъединил се към ликьорите, които отиваха по работа към южното начало на магистралата. Той седеше върху куфарите си и разясняваше на майсторите причините, поради които един честен специалист не може да работи в това затънтено място. С тях си заминаваше и метр д’отелът Иван Осипович. От огорчение той не беше успял да си свали фрака. Беше много пиян.

— Варвари! — викаше той, като се подаваше навън на бръснещия вятър и се заканваше с пестник към Гремяшчий ключ. — Цялата сервировка обърнаха на свинска кочина!… Антон Павлович съм хранил, принц Вюртембергски!… Щом пристигна в къщи и ще умра! Тогава ще си спомнят за Иван Осипович. Сервирай, ще кажат, банкетна маса за осемдесет и четири души, за свинска кочина. А няма да има кой! Няма да го има вече Иван Осипович Трикартов! Умрял! Заминал за по-добрия свят, иде же несть ни болезни, ни печали, ни воздихания, но жизнь безконечная… Ве-е-ечная пам-м-мят!

И докато старецът опяваше сам себе си, крилата на фрака му плющяха на вятъра като вимпели.

Остап не остави Корейко да дояде компота си, дигна го от масата и го повлече да си разчистят сметките. По подвижна стълбичка комбинаторите се изкачиха в един товарен вагон, дето се помещаваше канцеларията на Северното градче и се намираше походното брезентово легло на контрольора. Тук те се заключиха.

Следобеда, когато пътниците от специалния влак си почиваха — събираха сили за вечерната веселба, — фейлетонистът Гаргантюа залови братята-кореспонденти в непозволено занимание. Лев Рубашкин и Ян Скамейкин носеха в телеграфа две бележки. На едната от тях имаше кратко съобщение:

БЪРЗА / МОСКВА / СТЕПНИЯТ ТЕЛЕГРАФ ТИРЕ УЗУН КУЛАК КВЧ ДЪЛГОТО УХО ЗПТ ПО АУЛИТЕ ВЕСТТА ЗА СТАНАЛОТО СВЪРЗВАНЕ НА МАГИСТРАЛАТА / РУБАШКИН

 

 

Втората бележка беше изписана от горе до долу. Ето какво съдържаше тя:

ЛЕГЕНДА
ЗА ЕЗЕРОТО ИСИК КУЛ

Старият каракалпак Ухум Бухеев ми разказа тази легенда, обвеяна с диханието на вековете. Преди двеста хиляди четиристотин осемдесет и пет луни младата, бързонога като джейран (планински овен) жена на хана, хубавицата Сумбурун, обикнала пламенно младия нукер Ай Булак. Голяма била мъката на стария хан, когато научил за изневярата на горещо обичаната жена. Дванадесет луни старецът възнасял молитви, а сетне със сълзи на очи запечатал хубавицата в една бъчва, привързал към нея кюлче чисто злато от осем джасасъна (18 кила) и хвърлил скъпоценния товар в планинското езеро. Оттогава езерото именно получило своето име — Исик Кул, което значи „Сърцето на хубавицата е склонно към измяна“…

Ян Скамейкин-Сараматски (Буталото)

— Нали така? — питаше Гаргантюа, като показваше взетите от братята бележки. — Нали е правилно?

— Разбира се, възмутително! — отвърна Паламидов. — Как сте посмели да напишете легендата след всичко говорено? Според вас Исик Кул се превежда като „Сърцето на хубавицата е склонно към измяна и промяна“? Едва ли! Не ви ли е излъгал този фалшив каракалпак Ухум Бухеев? Не звучи ли това име например така: „Не хвърляйте младите хубавици в езерото, а хвърляйте в езерото лековерните кореспонденти, които се поддават на пагубното влияние на екзотиката“?

Писателят с детското палтенце се изчерви. В неговия бележник вече се мъдреха и Узун Кулак, и две благоуханни легенди, украсени с източен орнамент.

— А според мен — рече той — в това няма нищо страшно. Щом като Узун Кулак съществува, не е ли длъжен все пак някой да пише за него?

— Но нали вече хиляди пъти е писано! — рече Лавуазиян.

— Узун Кулак съществува — въздъхна писателят — и с това трябва да се съобразяваме.