Иля Илф, Евгений Петров
Златният телец (27)

Глава XXVI
Пътникът от специалния влак

До асфалтовия пристан на Рязанската гара в Москва стоеше къс специален влак. Той имаше само шест вагона: фургон, дето нямаше както обикновено багаж, а се съхраняваха в лед запаси от храна, вагон-ресторант, от който надничаше белият готвач, и правителствен салон. Останалите три вагона бяха пътнически и на техните дивани със строги раирани калъфи трябваше да се настани делегацията от работници-ударници, а също така чуждестранните и съветските кореспонденти.

Влакът се готвеше да потегли за местосвързването релсите на Източната магистрала.

Предстоеше дълго пътуване. Ударниците тикаха в платформата на вагона пътнически кошници с люшкащи се на желязна пръчка черни катинарчета. Съветската преса се суетеше по перона, като размахваше лакирани шперплатови куфари.

Чужденците следяха носачите, които пренасяха големите им кожени куфари, сандъци и кутии с цветни етикети от разни туристически бюра и параходни компании.

Пътниците успяха да се снабдят с книжката „Източната магистрала“ с изрисувана на корицата камила, която души релса. Книжката се продаваше още тук, на една багажна количка. Авторът на книгата, журналистът Паламидов, вече няколко пъти минаваше покрай количката, като поглеждаше ревниво купувачите. Той се смяташе познавач на магистралата и отиваше там за трети път.

Наближаваше време за тръгване, но прощалната сцена с нищо не напомняше заминаването на обикновен пътнически влак. На перона нямаше баби, никой не показваше от прозореца детенце, което да хвърли последен поглед на своя дядо. Разбира се, нямаше го и дядото, в погасналите очи на когото се чете обикновено страх от теченията при пътуването с влак. Разбира се, никой не се и целуваше. Делегацията на работниците-ударници беше докарана на гарата от профсъюзните дейци, които още не бяха успели да подработят въпроса за прощалните целувки. Московските кореспонденти бяха изпращани от редакционните работници, свикнали в такива случаи да се отървават с ръкувания. Чуждестранните кореспонденти тук, на брой тридесетина души, пътуваха за откриването на магистралата в пълен състав, с жените и грамофоните си, така че нямаше кой да ги изпраща.

Участниците в експедицията говореха съответно на момента по-гръмко от обикновено, безпричинно вадеха бележници и упрекваха изпращачите, задето не тръгват заедно с тях в едно такова интересно пътуване. Особено дигаше врява журналистът Лавуазиян. Той беше млад по душа, но в неговите къдри като луна в джунгли лъщеше плешивина.

— Просто не мога да ви гледам! — викаше той на изпращачите. — Нима вие можете да разберете какво нещо е Източната магистрала!

Ако ръцете на пламенния Лавуазиян не бяха заети с голямата пишеща машина в мушамен коларски калъф, той може би дори би набил някой от приятелите си, толкова беше страстен и предан на делото на вестникарската информация. На него още сега му се искаше да прати в своята редакция бърза телеграма, само че нямаше за какво.

Пристигналият на гарата по-рано от всички сътрудник на профсъюзния орган Ухудшански се разхождаше бавно покрай влака. Той носеше със себе си „Туркестанският край, пълно географско описание на нашето отечество, настолна и пътеводна книга за руските хора“, съчинение на Семьонов-Тян-Шански, издадено в 1903 година. Спираше се около групите заминаващи и изпращачи и с известна сатирична нотка в гласа казваше:

— Заминавате ли? Тъй, тъй!

Или:

— Оставате ли? Тъй, тъй!

По такъв начин той мина към началото на влака, дълго гледа, отметнал глава назад, локомотива и най-сетне каза на машиниста:

— Работите ли? Тъй, тъй!

След това журналистът Ухудшански отиде в купето, разтвори последния брой на своя профорган и се унесе в четене на собствената си статия със заглавие „Да подобрим работата в магазинните комисии“ и подзаглавие „Комисиите се преустройват недостатъчно“. Статията съдържаше отчет за някакво заседание и отношението на автора към описваното събитие можеше да се определи с едно изречение: „Заседавате ли? Тъй, тъй!“ Ухудшански чете чак до тръгването на влака.

Един от изпращачите, човек с розов плюшен нос и кадифени слепоочия, произнесе пророчески думи, които страшно изплашиха всички.

— Познавам ги аз тези пътувания — заяви той, — пътувал съм и аз. Вашето бъдеще ми е известно. Вие сте тук стотина души. Ще пътувате, общо взето, цял месец. Двама от вас ще изтърват влака на малка глуха гаричка без пари и документи и ще ви настигнат едва след една седмица, гладни и окъсани. На някого непременно ще откраднат куфара. Може би на Паламидов или на Лавуазиян, или на Навроцки. И пострадалият ще хленчи през целия път и ще проси от колегите си четка за бръснене. Четката ще връща неизмита, а паничката ще загуби. Един пътник, разбира се, ще умре и приятелите на покойника, вместо да пътуват за местосвързването на релсите, ще бъдат принудени да върнат тленните останки в Москва. Много скучно и неприятно — да возиш тленни останки! Освен това из пътя ще започнат интриги. Повярвайте ми! Някой, може би същият този Паламидов или Ухудшански, ще извърши антиобществена постъпка. И вие дълго и скучно ще го съдите, а той със скимтене и стонове ще бяга от вас. Всичко ми е известно. Отивате вие сега с шапки и каскети, а ще се върнете с тюбетейки. Най-глупавият от вас ще купи пълна премяна на бухарски евреин: кадифена шапка, обшита с чакалова кожа, и дебел юрган, ушит като халат. И, разбира се, вечер всички ще пеете във вагона „Стенка Разин“, ще ревете глупаво: „Из за борд её бросает в надлежащую волну.“ Нещо повече, дори чужденците ще пеят „Вниз по матушке по Волге, сюр нотр мер Вольга, по нашей матери Волге.“

Лавуазиян се разсърди и замахна с пишещата машина към пророка.

— Вие ни завиждате! — каза той. — Ние няма да пеем.

— Ще запеете, гълъбчета. Това е неизбежно. На мен всичко ми е известно.

— Няма да пеем.

— Ще пеете. И ако сте честни хора, незабавно ще ми пишете за това една картичка.

В това време се чу сдържан вик. От покрива на фургона падна фоторепортерът Меншов. Той се бе качил горе, за да заснеме моменти от заминаването. Няколко секунди Меншов лежа на перона, като държеше апарата над главата си. После стана, провери угрижен обектива и отново се покатери на покрива.

— Падате ли? — попита Ухудшански, като се подаде от прозореца с вестника.

— Какво падане е това! — рече презрително фоторепортерът. — Ако бяхте видели как падах от спиралната стълба в Парка за отдих и култура!

— Тъй, тъй! — забеляза представителят на профоргана и се дръпна от прозореца.

Меншов се изкачи на покрива, застана на едно коляно и продължи работата си. Един норвежки писател, който вече бе наместил своите неща в купето и бе излязъл на перона да се поразходи, го гледаше с израз на най-живо задоволство. Писателят имаше светли детски коси и голям варяжки нос. Норвежецът беше така възхитен от фотоюначеството на Меншов, че почувствува нужда да сподели с някого своите чувства. С бързи крачки той се приближи към един старец — ударник от Трьохгорка, допря показалеца си до гърдите му и пронизително извика:

— Вие!

След това той посочи собствените си гърди и също така пронизително извика:

— Аз!

Като изчерпа по този начин всички руски думи, с които разполагаше, писателят се усмихна приветливо и изтича към своя вагон, понеже удари вторият звънец. Ударникът също изтича към вагона си. Меншов слезе на земята. Закимаха глави, появиха се последните усмивки, притича фейлетонист с балтон с черна кадифена яка. Когато опашката на влака вече се клатушкаше на изходната стрелка, от бюфета изскочиха двамата братя-кореспонденти — Лев Рубашкин и Ян Скамейкин. Между зъбите на Скамейкин се виждаше стиснат виенски шницел. Скачайки като млади кучета, братята хукнаха по перона, скочиха на покритата с петна нефт земя и едва тук, между траверсите, разбраха, че не могат да стигнат влака.

А влакът, изхвръкнал от строяща се Москва, вече поде своята оглушителна песен. Той тракаше с колелата, адски се кискаше под мостовете и едва когато се намери сред вилните гори, малко се поуспокои и разви голяма скорост. Предстоеше му да опише порядъчна крива върху глобуса, предстоеше му да смени няколко климатични провинции, да се прехвърли от централната прохлада в горещата пустиня, да мине през много големи и малки градове и да изпревари московското време с четири часа.

Първия ден надвечер във вагона на съветските кореспонденти се явиха двама вестители на капиталистическия свят: представителят на свободомислещ австрийски вестник господин Хайнрих и американецът Хирам Бурман. Те дойдоха да се запознаят. Господин Хайнрих беше дребен на ръст. Мистър Хирам носеше мека шапка с подвита периферия. И двамата говореха руски доста чисто и правилно. Известно време всички стояха мълчаливо в коридора и с интерес се оглеждаха едни други. За да завържат разговор, заговориха за Художествения театър. Хайнрих похвали театъра, а мистър Бурман забеляза уклончиво, че в СССР него, като ционист, най-много го интересува еврейският въпрос.

— У нас такъв въпрос вече няма — рече Паламидов.

— Как може да няма еврейски въпрос? — зачуди се Хирам.

— Няма. Не съществува.

Мистър Бурман се развълнува. Цял живот той бе писал в своя вестник статии по еврейския въпрос и сега му беше мъчно да се раздели с този въпрос.

— Но в Русия нали има евреи? — каза той предпазливо.

— Има — отговори Паламидов.

— Значи, има и въпрос?

— Не. Евреи има, а въпрос няма.

Сгъстеното електричество в коридора на вагона беше малко разредено от появяването на Ухудшански. Той отиваше към умивалнята с пешкир на врата.

— Разговаряте ли? — каза той, като се полюшкваше от бързото движение на влака. — Тъй, тъй!

Когато се връщаше чист и бодър, с капки вода по слепите очи, спорът беше обхванал вече целия коридор. От купетата наизлязоха съветските журналисти, от съседния вагон се явиха няколко ударници, дойдоха още двама чужденци — италиански кореспондент с фашистка значка, изобразяваща ликторския сноп и брадвичката, и един немски професор-ориентолог, който отиваше на тържеството по покана на Вокс^[1]. Спорът се водеше на много широк фронт — от строителството на социализма в СССР до излизащите на мода на Запад мъжки такета. И по всички точки, каквито и да биваха те, възникваха разногласия.

— Спорите ли? Тъй, тъй! — каза Ухудшански и се оттегли в своето купе.

Сред общия шум можеха да се различат само отделни подвиквания.

— Щом е така — казваше господин Хайнрих, хванал путиловеца Суворов за рубашката, — тогава защо вие тринадесет години само дърдорите? Защо не направите световната революция, за която толкова говорите? Значи, не можете? Тогава престанете да дърдорите!

— Но ние няма и да правим революция у вас! Сами ще си я направите.

— Аз ли? Не, аз няма да правя революция.

— Тогава без вас ще я направят, няма и да ви питат.

Мистър Хирам Бурман стоеше облегнат на тапицираната с кожа стена между прозорците и безучастно гледаше спорещите. Еврейският въпрос пропадна в някаква дискусионна пукнатина още в самото начало на разговора, а другите теми не извикваха в душата му никакви емоции. От групата, дето немският професор се изказваше положително за предимствата на съветския брак пред църковния, се отдели стихотворният фейлетонист, който се подписваше с псевдонима Гаргантюа. Той се приближи до замисления Хирам и започна разпалено да му обяснява нещо. Хирам се заслуша, ала скоро се убеди, че нищо не може да разбере. В същото време Гаргантюа непрекъснато оправяше нещо в тоалета на Хирам — ту затягаше връзката му, ту махаше от него някоя прашинка, ту закопчаваше и отново разкопчаваше копче, говореше доста силно и като че дори ясно. Но в неговата реч имаше някакъв неуловим дефект, който превръщаше думите в каша. Бедата ставаше по-голяма от това, че Гаргантюа обичаше да говори и след всяко изречение искаше потвърждение от събеседника си.

— Нали така? — казваше той и въртеше глава, сякаш се канеше да клъвне със своя голям хубав нос някакво зрънце. — Нали е правилно?

Само тези думи в същност можеха да се разберат в речта на Гаргантюа. Всичко останало се сливаше в чудновато убедително клокочене. Мистър Бурман се съгласяваше от вежливост и скоро избяга. Всички се съгласяваха с Гаргантюа и той се смяташе за човек, способен да убеди когото си иска и в каквото иска.

— Виждате ли — каза той на Паламидов, — вие не умеете да разговаряте с хората. А аз го убедих. Току-що му доказах и той се съгласи с мен, че у нас вече не съществува никакъв еврейски въпрос. Нали така? Нали е правилно?

Паламидов нищо не разбра, но кимна с глава и се заслуша в разговора, който се водеше между немския ориентолог и придружителя на вагона. На придружителя отдавна му се искаше да влезе в разговора и едва сега намери свободен по вкуса си слушател. Като научи предварително титлата, а също така името и презимето на събеседника, придружителят остави метлата настрана и започна плавно:

— Вие вероятно не сте чували, гражданино професоре, в Средна Азия има такова едно животно, което се нарича камила. То има на гърба си две могили. Имах аз един познат железничар, вие навярно сте чували за него, другаря Должностюк, багажен раздавач. Яхнал той тази камила между могилите и я ударил с камшика. Камилата била зла и почнала да го натиска с могилките, без малко да го смачка. Должностюк обаче успял да скочи на земята. Сърцат момък беше, вие навярно сте чували за него? Тогава камилата взела, че оплюла целия му кител, а пък кителът — току-що взет от пералнята.

Вечерният разговор догаряше. Сблъскването между двата свята завърши благополучно. Караница някак си не стана. Съвместното съществуване в специалния влак на двете системи — капиталистическата и социалистическата, — ще не ще трябваше да продължи около един месец. Врагът на световната революция, господин Хайнрих, разказа стар пътнически анекдот, след което всички отидоха в ресторанта да вечерят, като преминаваха от вагон на вагон по друсащите се железни щитове и присвиваха очи от пронизващия вятър. В ресторанта обаче населението на влака седна на различни места. Още тук, на вечерята, стана сгледа. Чужбина, представена от кореспондентите на най-големите вестници и телеграфни агенции от цял свят, усърдно залегна над хлебната водка и с ужасна вежливост попоглеждаше ударниците с ботуши и съветските журналисти, които бяха дошли по домашному с нощни пантофи и само с копчета на яките вместо връзки.

Различни хора седяха във вагон-ресторанта: и провинциалистът от Ню Йорк мистър Бурман, и една канадска девойка, която беше пристигнала отвъд океана само един час преди тръгването на специалния влак и поради това още въртеше като ударена глава над котлета в дългата металическа чиния, и един японски дипломат, и друг един японец, по-млад, и господин Хайнрих, чиито жълти очи, кой знае защо, се усмихваха, и един млад английски дипломат с тънка тениска талия, и немецът ориентолог, който доста търпеливо изслуша разказа на придружителя за съществуването на странното животно с двете могилки на гърба, и американски икономист, и чехословак, и поляк, и четирима американски кореспонденти, между които един пастор, който пишеше във вестника на Съюза на християнските младежи, и една стопроцентова американка от стар пионерски род с холандско име, която беше се прославила с това, че миналата година изтървала влака в Минерални води и с рекламна цел се крила известно време в бюфета на гарата (това събитие предизвика голяма паника в американската преса; три дни се печатаха статии със съблазнителните заглавия: „Девойка от стар род в лапите на дивите кавказки планинци“ и „Смърт или откуп“) и много други. Едни се отнасяха към всичко съветско враждебно, други се надяваха в най-кратък срок да разгадаят загадъчните души на азиатците, трети пък се мъчеха добросъвестно да проумеят какво става в края на краищата в Страната на съветите.

Съветската страна дигаше врява на своите маси. Ударниците донесоха със себе си храна в книжни пакети и залегнаха над чая в подложките от бял круповски метал. По-състоятелните журналисти си поръчаха шницели, а Лавуазиян, който внезапно бе обзет от припадък на славянизъм, реши да не се посрами пред чужденците и поиска бъбреци соте. Бъбреците той не изяде, защото не ги обичаше още от малък, но при все това се наду от гордост и хвърляше към чужбинците предизвикателни погледи. И на съветската страна имаше различни хора. Имаше тук сормовски работник, пратен като делегат от общото събрание, и строител от Сталинградския тракторен завод, който преди десет години беше лежал в окопите против Врангел на същото онова поле, където сега се издига тракторният гигант, и тъкач от Серпухов, заинтересован от Източната магистрала, защото тя трябваше да ускори доставянето на памук в текстилните райони.

Тук седяха и металици от Ленинград, и миньори от Донбас, и машинист от Украйна, и ръководителят на делегацията в бяла руска рубашка с голяма бухарска звезда, получена за борбата с емира. Колко би се учудил дипломатът с тенисната талия, ако научеше, че дребният вежлив стихотворец Гаргантюа осем пъти е бил пленяван от разните хайдамашки атамани и един път дори е бил разстрелян от махновци, за което не обичаше да разправя, понеже беше запазил най-неприятни спомени, измъквайки се с простреляно рамо от общата могила.

Възможно е и представителят на християнската младеж да се хванеше за сърцето, ако научеше, че веселият Паламидов е бил председател на армейски трибунал, а Лавуазиян, преоблечен в интерес на вестникарската информация като жена, бе проникнал в събрание на баптистките, за което написа голяма антирелигиозна кореспонденция, че нито един от присъствуващите съветски граждани не е кръстил своите деца и че между тези изчадия има дори четирима писатели.

Разни хора седяха във вагон-ресторанта.

На втория ден думите на плюшения пророк се сбъднаха. Когато влакът с тътен и пуфтене преминаваше Волга по Сизранския мост, специалните пътници подеха с неприятни градски гласове песента за волжкия богатир. При това те се стараеха да не се гледат в очите. В съседния вагон чужденците, които не знаеха точно къде и какво трябва да се пее, с въодушевление изпълняваха „Ей, пълна, пълна кошничка“ с не по-малко странния припев: „Ей, юхнем!“ Отворена картичка на човека с плюшения нос никой не изпрати, беше ги срам.

Единствен само Ухудшански се държеше. Той не пееше заедно с всички. Когато песенната вакханалия овладя влака, единствен той мълчеше — стискаше силно зъби и се преструваше, че чете „Пълно географско описание на нашето отечество“. Той беше строго наказан. Музикалният пароксизъм го сполетя през нощта, далече отвъд Самара. Посред нощ, когато необикновеният влак вече спеше, от купето на Ухудшански се чу треперлив глас: „Бди над Волга скала, в мъх обрасла е тя!“ Пътуването взе своето.

А още по-късно, когато заспа и Ухудшански, вратата откъм платформата се отвори, за миг се чу волният грохот на колелетата и в празния блестящ коридор влезе, като се озърташе, Остап Бендер. Един миг той се колеба, а после махна сънливо с ръка и отвори вратата още на първото купе. Под светлината на синята нощна лампичка спяха Гаргантюа, Ухудшански и фотографът Меншов. Четвъртото, горното легло беше празно. Великият комбинатор не му мисли много. Усещайки слабост в краката след тежките скитания, непоправимите загуби и двучасовото стоене на стъпалото на вагона, той се качи горе. Оттук му се откри чудно видение — до прозореца, на масичката, лежеше белотела варена кокошка, вирнала крачета нагоре като стръки.

— Аз вървя по несигурния път на Паниковски — прошепна Остап.

С тези думи той задигна кокошката и я изяде без хляб и сол. Кокалчетата напъха под твърдата цилиндрична възглавница. И заспа щастлив под скърцането на преградките, като вдишваше неповторимата железничарска миризма на боя.