Иля Илф, Евгений Петров
Златният телец (12)

Глава XI
Херкулесовци

Колкото и да се мъчеха често сменяващите се началници да изпъдят от „Херкулес“ хотелския дух, просто не можеха да постигнат това. Колкото и да замазваха домакините старите надписи, те все пак надничаха отвсякъде. Ту изскачаше в търговския отдел думата „Кабинети“, ту изведнъж върху матовата стъклена врата на машинописното бюро се забелязваха водните знаци „Дежурна прислужница“, ту се откриваха нарисуваните по стените златни показалци с надпис на френски „За жени“. Хотелът напираше навън.

По-дребните служащи работеха в евтините стаи на четвъртия етаж, дето едно време отсядаха селските попове, пристигнали на епархиални събори, или дребните търговски пътници с варшавски мустачки. Там още миришеше на подмишници и стояха розовите железни умивалници. В по-чистите стаи, които се наемаха от кралете на билярда и провинциалните драматични артисти, се бяха настанили завеждащите отдели, техните помощници и домакинът. Тук вече беше по-хубаво: имаше гардероби с огледала и подът беше покрит с червеникав линолеум. В разкошните стаи с ваните и нишите се беше разположило началството. В белите вани се търкаляха папки, а в полутъмните ниши висяха диаграми и схеми, които нагледно рисуваха структурата на „Херкулес“, а също така и неговите връзки с периферията. Тук бяха запазени глупашките позлатени диванчета, килимите и нощните шкафчета с мраморни плочи. В някои ниши имаше дори таблени никелирани кревати с топки. По тях също лежаха папки и разни необходими преписки. Това беше извънредно удобно, понеже книжата винаги се намираха под ръка.

В една от тези стаи, стая номер пет, беше отсядал през 1911 годи на прочутият писател Леонид Андреев. Всички херкулесовци знаеха това и стая номер пети, кой знае защо, се ползуваше в учреждението с лоша слава.

На всички отговорни работници, които уреждаха тук своя кабинет, непременно се случваше някоя беля. Не успяваше номер пети както трябва да влезе в курса на работата и току го сваляха и го пращаха на друга работа. Добре беше, ако това ставаше без наказание. Защото имаше и наказание, имаше и изнасяне в печата, имаше и по-лошо, за което дори е неприятно да се споменава.

— Демонична стая — твърдяха в един глас потърпевшите. — Кой би могъл да подозира?

И върху главата на писателя, автора на страшния „Разказ за седемте обесени“, се стоварваха най-ужасни обвинения, сякаш именно той беше виновен за това, че др. Лапшин назначи на работа шестимата си родни братя-юначаги, че др. Справченко при доставката на дървената кора се надяваше на самотека, с което и провали тези доставки, и че др. Индокитайски проигра на карти 7384 рубли и 03 копейки държавни пари. Както и да го усукваше Индокитайски, както и да доказваше в съответните инстанции, че е изразходвал 03 коп. в полза на държавата и че може да представи за посочената сума оправдателни документи, нищо не помогна. Сянката на покойния писател беше неумолима и една есенна вечер поведоха Индокитайски към затвора. Наистина не беше добра тази стая номер пети.

Началникът на целия „Херкулес“ др. Полихаев се помещаваше в някогашната зимна градина, неговата секретарка Серна Михайлов на постоянно се мяркаше между оцелелите палми и смокини. Там си стоеше и дългата като перон на гара маса, покрита с малиново сукно, на която ставаха честите и дълги заседания на ръководството. А отскоро в стая № 262, дето някога е бил малкият бюфет, се настани комисията по чистката, на брой осем незабележителни наглед другари със сиви очички. Идваха те акуратно всеки ден и все четяха някакви служебни книжа.

Когато Остап и Балаганов се изкачваха по стълбата, чу се тревожен звънец и веднага от всички стаи наизлязоха служащите. Устремността на тази маневра напомняше корабна тревога. Обаче това не беше тревога, а почивка за закусване. Едни от служащите забързаха към бюфета, за да могат да си вземат сандвичи с червен хайвер. Други пък правеха променада из коридорите, като закусваха вървешком.

От плановия отдел излезе служащ с най-благородна външност. Млада кръгла брада висеше на бледото му миловидно лице. Той държеше в ръка студено кюфтенце, което често поднасяше към устата си и всеки път го оглеждаше внимателно.

На това занимание на служащия без малко не попречи Балаганов, който искаше да научи на кой етаж се намира финансово-счетоводният отдел.

— Нима не виждате, другарю, че закусвам? — рече служащият и с негодувание показа гръб на Балаганов.

И без да обръща повече внимание на млечните братя, той се задълбочи в разглеждане на последното парченце от кюфтето. След като огледа от всички страни най-грижливо и дори го помириса на прощаване, служащият го прати в устата си, изпъчи гърди, изтърси от сакото си трохите и бавно се приближи до друг служащ, който стоеше до вратата на своя отдел.

— Е? — запита той, като се озърна. — Как е самочувствието ви?

— По-добре не питай, другарю Бомзе — отговори онзи, също се озърна и добави: — Нима това е живот? Няма никакъв простор за индивидуалността. Все едно и също, петилетка за четири години, петилетка за три години…

— Да, да — зашепна Бомзе, — просто някакъв ужас! Напълно съм съгласен с вас. Именно никакъв простор за индивидуалността, никакви стимули, никакви лични перспективи. Жената, сам разбирате, дето е домакиня, и тя казва, че няма стимули, няма лични перспективи.

Бомзе въздъхна и тръгна към друг служащ.

— Е — запита той, като предварително се усмихваше печално, — как е самочувствието ви?

— Ами — рече събеседникът му — тая сутрин се върнах от командировка. Успях да видя совхоза. Грандиозно нещо. Фабрика за зърнени храни! Не можете да си представите, гълъбче, какво нещо е петилетка, какво нещо е волята на колектива!

— Да, тоест буквално същото току-що казвах и аз! — възкликна пламенно Бомзе. — Именно волята на колектива! Петилетката за четири години, дори за три — ето стимулът, който… Вземете дори моята жена. Домакиня е, ама и тя признава значението на индустриализацията. Дявол да го вземе, пред очите ни израства новият живот!

Като отиде настрана, той радостно завъртя глава. След минута вече държеше за ръкава кроткия Борисохлебски и говореше:

— Вие сте прав, аз също мисля така. Защо да строим Магнитогорски, совхози, разни комбайни, когато няма личен живот, когато се потиска индивидуалността?

А след още една минута неговият възглух глас къкреше на площадката на стълбището:

— Да, тоест буквално същото току-що казвах и аз на другаря Борисохлебски. Защо да плачем за индивидуалност, за личен живот, когато пред очите ни растат фабрики за зърнени храни, Магнитогорски, разни комбайни, бетонобъркачки, когато колективът…

През време на почивката Бомзе, който обичаше духовното общение, успя да си побъбри с десетина свои колеги. Предметът на всеки разговор можеше да се определи по израза на неговото лице, върху което горчивината поради потъпкване на индивидуалността бързо преминаваше в светлата усмивка на ентусиаста. Ала каквито и да биваха чувствата, вълнуващи Бомзе, лицето му никога не губеше своя израз на вродено благородство. И всички, като се почне от последователните другари от профкома и се свърши с политически незрелия Кукушкинд, смятаха Бомзе за честен и най-важното, принципен човек. Впрочем самият той имаше същото мнение за себе си.

Нов звънец, който известяваше края на тревогата, върна служащите в стаите. Работата се възобнови.

Собствено казано, думите „работата се възобнови“ нямаха отношение към пряката дейност на „Херкулес“, която според устава се състоеше в различни търговски операции в областта на дърво- и триономатериалите. Последната година, като зарязаха всяка мисъл за разните му там скучни греди, шперплатови листа, експортни кедри и прочее неинтересни неща, херкулесовци се отдадоха на извънредно увлекателно занимание: те се бореха за помещението, за любимия свой хотел.

Цялата работа започна от едно малко листче, което донесе в своята брезентова разносна книга ленивият разносвач от комуналния отдел.

„След получаване на настоящето — пишеше в бележката — ви се предлага да освободите в едноседмичен срок помещението на бивш хотел «Кайро» и да го предадете с целия му бивш хотелиерски инвентар във владение на хотелиерския тръст. На вас се предоставя помещението на бивш. акц. д-во «Тенеке и бекон». Основание: постановление на Градския съвет от 12/1929 г.“

Вечерта сложиха тази бележка на масата пред другаря Полихаев, който седеше в електрическата сянка на палмите и смокините.

— Как! — извика нервно началникът на „Херкулес“. — Те на мен пишат „предлага ви се“! На мен, подчинения направо на центъра! Ама как я смятат те, да не са си загубили ума? А?

— Оставаше още да напишат „нарежда ви се“ — наля масло в огъня Серна Михайловна. — Селяндури!

— Това е просто смешно — рече Полихаев и се усмихна мрачно. И незабавно бе продиктуван отговор от най-решителен характер.

Началникът на „Херкулес“ категорично отказваше да освободи помещението.

— Друг път да знаят, че аз не съм им нощен пазач и никакви „предлага ви се“ да не ми се пишат — мърмореше другарят Полихаев, извадил от джоба си гуменото печатче със своето факсимиле, и от вълнение удари подписа си наопаки.

И отново ленивият разносвач, този път херкулесовският, се потътрузи по слънчевите улици, като се спираше пред будките за квас, намесваше се във всички улични скандали и буйно размахваше разносната книга.

Цяла седмица след това херкулесовци обсъждаха създаденото положение. Служащите бяха единодушни, че Полихаев няма да понесе такова подриване на своя авторитет.

— Вие още не познавате нашия Полихаев — говореха мъжагите от финансово-счетоводния отдел. — Той е врял и кипял човек. Него не можеш го подведе с едно голо постановление.

Скоро след това другарят Бомзе излезе от кабинета на началника със списъци на избрани служители в ръце. Той крачеше от отдел в отдел, навеждаше се над посочената в списъка особа и тайнствено пошепваше:

— Едно малко ешмедеменце. По три рубли на човек. За изпроводяк на Полихаев.

— Как? — стряскаха се сътрудниците. — Нима Полихаев си отива? Снемат ли го?

— А, не. Отива за една седмица в центъра да се погрижи за помещението. Внимавайте да не закъснеете. Точно в осем у дома.

Изпроводякът мина много весело. Сътрудниците гледаха предано Полихаев, който седеше с чаша лафит^[1] в ръка, пляскаха ритмично длани и пееха:

— Пий до дъно, пий до дъно, пий до дъно, пий до дъно, пий до дъно, пийдодъно.

Пяха дотогава, докато любимият началник не пресуши порядъчно количество винце във високи севастополски чаши, след което на свой ред подхвана с треперлив глас песента: „По стария път на Калуга, на четирсе девети километър“. Обаче никой не научи какво е станало на този километър, тъй като Полихаев неочаквано за всички мина на друга песен:

Пукна във трамваи деветка,

май че някакъв си дедка,

свличат го напред с крака,

думба-лумба. Иха-ха!

След заминаването на Полихаев производителността на труда в „Херкулес“ мъничко спадна. Смешно би било да работиш с всички сили, когато не знаеш дали ще останеш в това помещение, или ще трябва да се влачиш с всичките канцеларски принадлежности в „Тенеке и бекон“. Но още по-смешно би било да работиш с всички сили след завръщането на Полихаев. Той се върна, както се изрази Бомзе, победител, помещението остана за „Херкулес“ и сътрудниците посвещаваха служебните часове за подигравки по адрес на комуналния отдел.

Поваленото учреждение молеше да му бъдат дадени поне умивалниците и таблените кревати, но опияненият от успеха Полихаев дори не отговори. Тогава схватката се възобнови с нова сила. Към центъра летяха оплаквания. Полихаев отиваше лично да ги опровергае. Все по-често в квартирата на Бомзе се чуваше победното „пийдодъно“ и все по-широки слоеве сътрудници се включваха в борбата за помещението. Постепенно се забравяха дърво- и триономатериалите. Когато Полихаев намираше неочаквано на бюрото си документ, отнасящ се до експортните кедри или шперплатовите листа, той така се изненадваше, че известно време дори не разбираше какво искат от него. Сега той беше погълнат от изпълнението на изключително важна задача — подмамваше да дойдат при него с по-високи заплети две особено опасни лица от комуналния отдел.

— На вас ви потръгна — говореше Остап на своя спътник. — Присъствувате на едно смешно събитие — Остап Бендер върви по прясна диря. Учете се! Дребният углавен джебчия от рода на Паниковски веднага би написал на Корейко писмо: „Оставете в двора под сандъка за боклук шестстотин рубли, иначе лошо ви се пише“ — и отдолу би нарисувал кръст, череп и свещ. Соня Златната ръчичка, чиито достойнства в никакъв случай не искам да омаловажавам, в края на краищата би прибягнала до обикновено сутеньорство, което би й донесло хиляда и петстотин рубли. Женска работа. Да вземем най-сетне корнет Савин. Известен аферист. Както се казва, еша му няма. Какво би направил той? Би пристигнал в квартирата на Корейко, преоблечен като българския цар, би вдигнал скандал в домоуправлението и би изпортил цялата работа. А аз, както виждате, не бързам. Ние стоим в Черноморск вече цяла седмица, а аз едва днес отивам на първа среща… Аха, ето и счетоводната зала! Хайде, бордмеханико, покажете ми болния. Нали вие сте специалист по Корейко.

Те влязоха в боботещата, изпълнена с посетители зала и Балаганов поведе Бендер към ъгъла, дето зад жълта преградка седяха Чеважевска, Корейко, Кукушкинд и Драйфус. Балаганов вече бе вдигнал ръка да посочи милионера, но Остап сърдито му пошепна:

— Остава да викнете с всички сили: „Ето го, това е богаташът! Дръжте го! Спокойствие. Аз сам ще го открия. Кой ли е от чети римата?“

Остап седна на студения мраморен корниз на прозореца и клатейки по детски крака, започна да разсъждава:

— Момчето не влиза в сметката. Остават тримата: червендалестият мазник с безцветните очи, старчето-гъбарчето с железните очила и дебелият пес с най-сериозен вид. Старчето-гъбарчето отхвърлям с негодувание. Освен памука, с който е запушил косматите си уши, в него няма никакви ценности. Остават двамата: песът и белоокият мазник. Кой от тях е Корейко? Трябва да се помисли.

Остап протегна шия и започна да сравнява кандидатите. Той така бързо въртеше глава, сякаш следеше игра на тенис и изпращаше с поглед всяка топка.

— Знаете ли, бордмеханико — рече той най-сетне, — дебелият пес повече подхожда за ролята на нелегален милионер, отколкото белоокият мазник. Обърнете внимание на тревожния блясък в очите на песа. Той не може да се сдържи на едно място, не може да се стърпи, иска му се по-скоро да изтича в къщи и да пъхне лапите си в пачките с червонци. Естествено той е събирачът на каратите и доларите. Нима не виждате, че тази дебела мутра не е нищо друго освен демократическа комбинация от лицата на Шейлок, Скъперника рицар и Арпагон? А онзи, белоокият, е просто нищожество, съветски мишок. Разбира се, той има състояние — дванадесет рубли в спестовната каса. Границата на неговите нощни мечти е да си купи мъхнат балтон с яка от телешка кожа. Това не е Корейко. Това е мишка, която…

Но на това място бляскавата реч на великия комбинатор беше прекъсната от мъжествен вик, който долетя от дъното на финансово-счетоводната зала и несъмнено принадлежеше на служащ, който имаше право да вика:

— Другарю Корейко! А къде са цифрените данни за нашето задължение към комуналния отдел? Другарят Полихаев ги иска веднага.

Остап ритна Балаганов с крак. Ала песът спокойно продължаваше да скърца с перото. Неговото лице, носещо най-характерните черти на Шейлок, Арпагон и Скъперника рицар, не се промени. Затова пък червендалестият блондин с белите очи, нищожеството, съветският мишок, обладан от мечтата за балтон с телешката яка, прояви необикновено оживление. Той затрака припряно чекмеджетата на бюрото, грабна някакво листче и бързо изтича на вика.

Великият комбинатор се накръхна и изгледа изпитателно Балаганов. Шура се засмя.

— Да — каза Остап след известно мълчание. — Този няма да поднесе парите на чинийка. Само че аз доста ще го помоля. Обект, достоен за уважение. Сега — по-скоро на въздух. В моя мозък се роди забавна комбинация. С божия помощ тази вечер ние за пръв път ще подръпнем господин Корейко за вимето. Ще го дръпнете вие, Шура.