Иля Илф, Евгений Петров
Златният телец (16)

Глава XV
Рога и копита

Живееше на този свят един беден частник. Той беше доста богат човек, собственик на галантериен магазин, разположен диагонално срещу кино „Капитални“. Търгуваше си той спокойно с бельо, дантели, връзки, копчета и друга дребна, но доходна стока. Една вечер се върна в къщи с изкривено лице. Бръкна мълком в бюфета, извади оттам цяла студена кокошка и като се разхождаше из стаята, изяде я без остатък. Щом свърши с нея, той отново отвори бюфета, измъкна цяло парче краковски салам, точно половин килограм, седна на стола и загледан неподвижно в една точка, бавно сдъвка цялото половин кило. Когато се пресегна вече към варените яйца, които бяха на масата, жена му попита изплашена:

— Какво се е случило, Боря?

— Нещастие! — отговори той, пъхайки в устата си твърдото еластично яйце. — Обложиха ме с ужасен данък. Ти не можеш дори да си представиш.

— Но защо ядеш толкова много?

— Трябва да се разсея — отвърна частникът. — Страх ме е.

И през цялата нощ частникът ходи из своите стаи, дето само скринове имаше осем на брой, и яде. Изяде всичко, каквото имаше в къщата. Беше го страх.

На другия ден той даде под наем половината от магазина за търгуване с книжарски материали. Сега в едната витрина имаше връзки и презрамки, а в другата висеше на две канапчета грамаден жълт молив.

Сетне настанаха още по-лоши времена. В магазина се появи трети сънаемател. Беше часовникар. Той избута настрана молива и зае половината от прозореца с един бронзов часовник с фигурата на Психея, но без минутна стрелка. И срещу бедния галантерист, който не преставаше да се усмихва вече иронично, седеше освен омразният му моливар, още и часовникарят с втикната в окото черна лупа.

На два пъти още злощастието сполетя галантериста. В магазина влязоха допълнително един водопроводчик, който тутакси запали някакъв поялен примус, и друг съвсем чудноват търговец, който беше решил, че тъкмо през 1930 година от Рождество Христово населението на Черноморск ще се нахвърли на неговата стока — колосани яки.

И гордата, спокойна някога фирма на галантериста доби отвратителен вид.

 

 

 

Купувачите и клиентите със страх влизаха в благоуханния някога магазин. Часовникарят Глазиус-Шенкер, заобиколен от колелца, пенсне и пружини, седеше под часовниците, между които имаше и един градски. В магазина често и остро звъняха будилници. В дъното на помещението се тълпяха ученици, които питаха за дефицитните тетрадки. Карл Павиайнен стрижеше своите яки с ножици, като прекарваше времето си в очакване на клиенти. И докато услужливият Б. Културтригер успееше да запита купувачката: „Какво ще обичате?“, водопроводчикът Фанатюк шумно удряше с чукче по ръждивата тръба и саждите от поялната лампа падаха върху нежната галантерийна стока.

В края на краищата странният комбинат на частниците се разпадна и Карл Павиайнен изчезна с един файтон в мъглата, като откара своята несъзвучна с епохата стока. След него потънаха в небитието Галантпром и Канцхарт, сподирени от конни финансови инспектори. Фанатюк се пропи. Глазиус-Шенкер отиде в часовникарския колектив

 

Вълнистите железни ролетки паднаха с трясък. Изчезна и интересната фирма.

Скоро обаче ролетките отново се вдигнаха и над бившия ковчег на частниците се появи малка спретната фирмичка:

 

 

Ако безделният черноморец надникнеше в магазина, можеше да забележи, че тезгяхите и полиците бяха изчезнали, подът беше чисто измит, имаше жълти канцеларски маси, а по стените висяха обикновени учрежденски плакати за приемните часове и за вредата от ръкуването. Новопоявилото се учрежденийце вече бе пресечено от бариера, издигната срещу посетителите, каквито обаче още нямаше. До малка масичка, на която жълт самовар пускаше пара и пискливо се оплакваше от своята самоварска съдба, седеше куриер със златен зъб. Бършейки чаените чаши, той си тананикаше раздразнено:

Чудно-дивно време днес настана,

чудно-дивно време днес настана —

в бога вярата престана,

в бога вярата престана.

Зад бариерата сновеше риж бабаитин. Понякога той отиваше до пишещата машина, удряше с дебелия си несгъващ се пръст по някой клавиш и се превиваше от смях. В дъното на кантората, под табелката „Началник на отделението“, седеше великият комбинатор, озарен от светлината на настолна лампа.

Хотел „Карлсбад“ отдавна бе напуснат. Всички антилоповци, с изключение на Козлевич, се настаниха в „Гарванско свърталище“ при Васисуалий Лоханкин, оскандален страшно много от това. Той дори се опитваше да протестира, като посочваше, че е дал стаята не на трима, а на един самотен интелигентен господин. „Мон дьо, Васисуалий Андреевич — отвръщаше Остап нехайно, — не се измъчвайте. Нали интелигентен от тримата съм само аз, така че условието е спазено.“ На по-нататъшните роптания на хазяина Бендер казваше разумно: „Майн гот, скъпи Васисуалий! Може би именно в това е великата шаячна правда.“ И Лоханкин веднага се успокои, като изпроси от Остап двадесет рубли. Паниковски и Балаганов се наредиха отлично в „Гарванско свърталище“ и техните гласове звучаха уверено в общия квартирен хор. Дори успяха да обвинят Паниковски в това, че нощем отлива газ от чуждите примуси, Митрич не пропусна да направи някаква заядлива забележка на Остап, в отговор на която великият комбинатор мълчаливо го блъсна в гърдите.

Кантората за доставка на рога и копита беше отворена по много причини.

— Следствието по делото Корейко — казваше Остап — може да погълне много време. Колко — един бог знае. Но тъй като няма бог, значи, никой не знае. Ужасно положение. Може би години, а може би и месец. Всеки случай на нас ни е необходима легалност. Необходимо е да се смесим с бодрата маса служащи. Всичко това ще ни даде кантората. Мен отдавна ме влече към административна дейност. По душа съм бюрократ и тъпак. Ние ще доставяме нещо много смешно, да речем, чаени лъжички, номера за кучета или реснарски стоки. Или рога и копита. Прекрасно! Рога и копита за нуждите на гребенарската и мундщучната промишленост. Защо не учреждение? При това в моето куфарче се намират чудни бланки за всички случаи в живота и кръгъл, така наречен маджунен печат.

Парите, от които Корейко се отрече и които педантичният Остап счете за възможно да заприходи, бяха вложени в банката по текущата сметка на новото учреждение. Паниковски отново се бунтуваше и искаше подялба. Като наказание за това той беше назначен на ниско платената и унизителна за неговата свободолюбива натура длъжност куриер. На Балаганов се падна отговорният пост пълномощник по копитата със заплата деветдесет и две рубли. Купена бе от пазара една стара пишеща машина „Адлер“, която нямаше буквата „е“ и тя трябваше да бъде заменяна с буквата „э“^[1]. Поради това още първото писмо, отправено от Остап до магазина за канцеларски материали, звучеше така:

„Отпуснэтэ прэдявитэлю настоящэто куриэра и др. Паниковски за Чэрноморското отдэлэниэ канцэларски матэриали на крэдит за 150 рубли (сто и пэтдэсэт) за смэтка на Управлэниэто в град Арбатов.

Приложэниэ: Бэз приложэниэ.“

— Как можа да ни прати господ, такъв глупак за пълномощник по копитата! — сърдеше се Остап. — Нищо не можеш да му възложиш. Купи машина с турски акцент. Значи, аз съм началник на отдэлэниэ? Свиня сте вие, Шура, след всичко това!

Ала дори и пишещата машина със странното произношение не можа да помрачи светлата радост на великия комбинатор. На него много му харесваше новото поприще. Час по час той дотичваше и кантората с покупки. Донасяше такива сложни канцеларски машини и прибори, че куриерът и пълномощникът само ахкаха. Тук имаше перфоратори, копирни преси, въртящо се столче и скъпа бронзова мастилница във вид на няколко къщурки за различни цветни мастила. Това произведение се наричаше „С лице към селото“ и струваше сто и петдесет рубли. Венец на всичко беше един чугунен железничарски компостер, изискан от Остап от пътническата гара. Накрая Бендер домъкна едни разклонени еленови рога. Паниковски, който пъшкаше и се оплакваше от своята ниска заплата, ги закова над масата на началника. Всичко вървеше добре и дори превъзходно. На планомерната работа се отразяваше на очи само липсата на автомобила и неговия славен водач Адам Козлевич.

На третия ден от съществуването на кантората се яви първият посетител. За всеобщо учудване това беше раздавач. Той донесе осем плика, подърдори с куриера Паниковски за туй, за онуй и си отиде. А в пликовете се оказаха три покани, с които викаха бързо представител на кантората на съвещания и заседания, при това и трите покани подчертаваха, че присъствието е задължително. Останалите писма съдържаха искания на непознати, но, както изглежда, бойки учреждения за представяне на различни видове сведения, сметки и ведомости в много екземпляри и всичко това също срочно и задължително.

— Какво е това? — викаше Остап. — Само преди три дни аз бях волен планински орел-лешояд, размахвах криле, където си исках, а сега — заповядайте, присъствието задължително! Излиза, че в този град има много хора, на които Остап Бендер е крайно нужен. И после, кой ще води цялата тази преписка с приятелите? Ще трябва да се понесат разходи и да се преразгледа щатът. Нужна е опитна чиновничка. Да се занимава с книжата.

След два часа връхлетя нова беда. Дойде един селянин с тежък чувал.

— Кой ще приеме рогата? — запита той и тръшна товара на пода.

Великият комбинатор попогледна накриво посетителя и неговата стока. Това бяха малки, криви и мръсни рога и Остап ги гледаше с отвращение.

— А стоката добра ли е? — попита сдържано началникът на клона.

— Ти само погледни какви рогчета са! — разпали се селякът и поднесе един жълт рог под носа на великия комбинатор. — Рогчета първо качество. Точно по стандарта.

Наложи се стандартната стока да се купи. След това селянинът дълго пи чай с Паниковски и разказваше за живота на село, като предизвикваше у Остап естественото раздразнение на човек, който напразно е загубил петнадесет рубли.

— Ако Паниковски пусне още един рогоносец — рече Остап, след като изчака посетителят да си излезе, — Паниковски повече няма да служи. Ще го уволня без обезщетение. И изобщо стига ни вече държавна дейност. Време е да се заловим за работа.

Като окачи на стъклената врата табелка „Обедна почивка“, началникът на клона извади от шкафа папката, в която уж се криеше синьо море и бял параход, тупна с длан върху нея и каза:

— Ето над какво ще работи нашата кантора. Сега в това „дело“ няма нито едно листче, но ние ще намерим дирите, та ако ще би за това да се командироват Паниковски и Балаганов в пясъците на Каракум или някъде в Кременчуг за следствен материал.

В този момент дръжката на вратата на кантората се затресе. Зад стъклото тъпчеше на едно място старец със закърпена с бели конци панама и широко копринено сако от шантунг, под което се виждаше жилетка от пике. Старецът протягаше кокошата си шия и долепяше голямото си ухо до стъклото.

— Затворено, затворено! — викна бързо Остап. — Доставката на копита временно е прекратена.

Обаче старецът продължаваше да прави знаци с ръце.

Ако Остап не беше пуснал стария беложилетник да влезе, може би магистралната линия на романа щеше да тръгне в друга насока и никога нямаше да се случат онези чудни събития, в които се наложи да участвуват и великият комбинатор, и неговият раздразнителен куриер, и нехайният пълномощник по копитата, и още много-много хора, в това число един източен мъдрец, внучката на стария ребусник, един прочут общественик, началникът на „Херкулес“, а така също и голям брой съветски и чужди граждани.

Но Остап отвори вратата. Като се усмихваше тъжно, старецът мина зад бариерата и се отпусна на един стол. Той затвори очи и мълчаливо седя на стола около пет минути. Чуваха се само къси посвирквания, които от време на време издаваше неговият бледен нос. Когато сътрудниците на кантората бяха вече решили, че посетителят никога няма да продума и взеха шепнешком да се съвещават как по-удобно да изнесат неговото тяло на улицата, старецът повдигна кафявите си клепачи и рече с нисък глас:

 

 

— Името ми е Фунт, Фунт.

— И това според вас е достатъчно, за да се вмъквате в затворено за обедна почивка учреждение? — рече весело Бендер.

— Вие се смеете — отвърна старецът, — но името ми е Фунт. Аз съм на деветдесет години.

— Какво обичате? — попита Остап, който бе започнал да губи търпение.

Но тук гражданинът Фунт отново млъкна и мълча доста продължително време.

— Вие имате кантора — каза най-после той.

— Да, да, кантора — насърчаваше го Остап. — По-нататък, по-нататък.

Но старецът само поглаждаше с ръка коляното си.

— Виждате ли тези панталони на мен? — промълви той след дълго мълчание. — Това са великденски панталони. По-рано ги обувах само на Великден, а сега ги нося всеки ден.

И въпреки че Паниковски го тупна по гърба, за да могат думите му да излизат без запъване, Фунт отново стихна. Той произнасяше думите бързо, но правеше между изреченията такива почивки, кои то траеха понякога до три минути. За хора, несвикнали с тази особеност на Фунт, разговорът с него беше непоносим. Остап вече се канеше да хване Фунт за колосания нашийник и да му посочи вратата, когато старецът отново отвори уста. По-нататък разговорът доби такъв интересен характер, че Остап трябваше да се примири с Фунтовия начин на говорене.

— Не ви ли трябва председател? — запита Фунт.

— Какъв председател? — възкликна Бендер.

— Официален. С една дума, ръководител на учреждението.

— Аз самият съм ръководител.

— Значи, вие самият се каните да лежите в затвора? Тогава веднага да бяхте казали. Защо ме въртите вече два часа?

Старецът с великденските панталони се разгневи, но паузите между изреченията не намаляха.

— Аз съм Фунт — повтори той с чувство. — На деветдесет години съм. Цял живот съм лежал в затворите заради други. Такава е моята професия — да страдам заради другите.

— Ах, вие сте подставено лице?

— Да — каза старецът, като с достойнство тръскаше глава. — Аз съм зицпредседателят Фунт. Винаги съм лежал в затвора. Лежал съм при Александър Втори „Освободителя“, при Александър Трети „Миротвореца“, при Николай Втори „Кървавия“.

И старикът бавно сгъваше пръсти и броеше царете.

— При Керенски също лежах. През време на военния комунизъм наистина никак не съм лежал, защото тогава беше изчезнала чистата търговия, нямаше работа. Но затова пък колко лежах при непа! Колко лежах при непа! Това бяха най-добрите дни през живота ми. За четири години аз прекарах на свобода не повече от три месеца. Омъжих внучката си, Голконда Евсеевна, и й дадох зестра концертно фортепиано, сребърна птичка и осемдесет рубли златни, в монети по десет. А сега ходя и не мога да позная нашия Черноморск. Къде е всичко това? Къде е частният капитал? Къде е първото взаимоспомагателно дружество? Къде е, питам ви, второто взаимоспомагателно дружество? Къде е командитното дружество? Къде са акционерните компании със смесен капитал? Къде е всичко това? Безобразие!

Тази кратка реч продължи сравнително недълго — половин час. Като слушаше Фунт, Паниковски се трогна. Той отведе Балаганов настрана и с уважение зашепна:

— Веднага проличава човекът от едно време. Сега такива вече няма и скоро съвсем ще се свършат.

И той любезно поднесе на стареца чашка сладък чай.

Остап — примъкна зицпредседателя на своето началническо бюро, нареди да се затвори кантората и се залови търпеливо да разпитва вечния затворник, отдал живота си за „други своея“. Зицпредседателят говореше с удоволствие. Ако не почиваше така продължително между изреченията, би могло дори да се каже, че меле неспирно.

— Не познавате ли такъв — Корейко Александър Иванович? — попита Остап и погледна папката с връзки за обуща.

— Не го познавам — отговори старецът. — Не познавам такъв.

— Ами с „Херкулес“ имали ли сте работа?

При думата „Херкулес“ зицпредседателят се размърда малко. Остап дори не забеляза това леко движение, но ако на негово място беше която и да било жилетка от пике от кафене „Флорида“, познаваща отдавна Фунт, например Валиадис, той щеше да си рече: „Фунт ужасно се е разпалил, той е просто извън себе си.“

Как да не познава Фунт „Херкулес“, когато последните четири излежавания в затвора бяха свързани непосредствено с това учреждение! Покрай „Херкулес“ преживяваха няколко частни акционерни дружества. Имаше например дружество „Интензивник“. Поканиха за председател Фунт. „Интензивник“ получи от „Херкулес“ голям аванс за доставка на някакъв дървен материал — зицпредседателят не е длъжен да знае за какво именно. И веднага фалира. Някой прибрал парите, а Фунт отиде в затвора за половин година. След „Интензивник“ се създаде командитното дружество. „Трудов кедър“ — разбира се, под председателството на благообразния Фунт. Естествено — аванс от „Херкулес“ за доставка на отлежал кедър. Естествено — неочакван крах, някой забогатява, а Фунт отработва председателската заплата — лежи в затвора. После „Трионопомощ“ — „Херкулес“ — аванс — крах — някой задигнал парите — лежане в затвора. И отново: аванс — „Херкулес“ — „Южен секач“ — за Фунт затвор — за някого печалба.

— Но за кого? — разпитваше Остап, като обикаляше около стареца. — Кой ръководеше фактически?

Старецът мълчеше, сърбаше чай от чашата и едва повдигаше натежалите си клепачи.

— Кой го знае? — рече той горестно. — От Фунт криеха всичко. Аз съм длъжен само да лежа, това е моята професия. Лежал съм и при Александър Втори, и при Трети, и при Николай Александрович Романов, и при Александър Фьодорович Керенски. И при непа, преди опиянението от непа, през време на опиянението и след опиянението. А сега съм без работа и трябва да нося великденските си панталони.

Дълго още Остап продължаваше да изцежда думички от стареца. Той действуваше като златотърсач, който неуморно промива тонове кал и пясък, за да намери на дъното няколко златни люспици. Той подканяше Фунт с рамо, будеше го и дори го гъделичкаше под мишниците. Тези действия му помогнаха да научи, че според Фунт зад всички фалирали дружества и сдружения без съмнение се е криело едно и също лице. Що се отнася до „Херкулес“, от него издоили не една стотица хиляди.

— Всеки случай — добави немощният зицпредседател, — всеки случай този неизвестен човек е умна глава. Познавате ли Валиадис? Валиадис не би турил пръста си в устата на този човек.

— А в устата на Бриан? — попита Остап с усмивка, понеже си спомни събраните жилетки от пике край бившето кафене „Флорида“. — Би ли турил пръста си Валиадис в устата на Бриан? Как мислите вие?

— В никакъв случай! — отговори Фунт. — Бриан е умна глава. Три минути той мърда беззвучно устни, а след това додаде:

— Хувър е умна глава! И Хинденбург е умна глава. Хувър и Хинденбург — това са две умни глави.

Остап започна да се плаши. Най-старият от пикените жилетки потъваше в блатото на висшата политика. Всеки момент той можеше да заговори за пакта Келог или за испанския диктатор Примо де Ривера и тогава никакви сили не биха могли да го откъснат от това почтено занимание. В очите му вече се бе появил идиотски блясък, над жълтеникавата колосана яка вече заигра адамовата ябълка, което предвещаваше раждането на ново изречение, но Бендер отвинти електрическата крушка и я запрати на пода. Крушката се пръсна със студения трясък на пушечен изстрел. И само това произшествие отвлече зицпредседателя от международните проблеми. Остап се възползува бързо от това.

— Но с някого от „Херкулес“ вие все пак сте се виждали, нали? — попита той. — По авансиранията?

— С мен имаше работа само счетоводителят на „Херкулес“ Берлага. Той беше на заплата при тях. А аз нищо не зная. От мен криеха всичко. Аз съм потребен на хората за лежане в затвора. Лежах и при царизма, и при социализма, и при хетмана, и при френската окупация. Бриан е умна глава.

Повече нищо не можеше да се изцеди от стареца. Ала и това, което беше казано, даваше възможност да се започне диренето.

„Тук се чувствува лапата на Корейко“ — помисли Остап.

Началникът на черноморското отделение на Арбатовската кантора по доставка на рога и копита приседна до бюрото и пренесе думите на зицпредседателя Фунт върху хартията. Разсъжденията за взаимоотношенията на Валиадис и Бриан обаче пропусна.

Първият лист от нелегалното следствие за нелегалния милионер беше прономерован, продупчен на съответните места и подшит към делото.

— Е какво, ще вземете ли председател? — попита старецът, като нахлупваше своята закърпена панама. — Виждам, че на вашата кантора е нужен председател. Аз не вземам скъпо: сто и двадесет рубли на месец на свобода и двеста и четиридесет — в затвора. Сто процента прибавка заради вредата.

— Май че ще ви вземем — рече Остап. — Подайте заявление до пълномощника по копитата.