Иля Илф, Евгений Петров
Златният телец (6)

Глава V
Подземното царство

Оранжевите ботуши цъфнаха в Москва в края на 1922 година. Над ботушите властвуваше зеленикава бекеша с кожа от златна лисица. Вдигнатата овнешка яка, която приличаше от опакото на юрган, защищаваше от студа нахаканата мутра със севастополски полубакенбарди. На главата на Александър Иванович се кипреше прекрасен къдрав калпак.

А в Москва по онова време вече летяха новите мотори с кристални фарове, по улиците се движеха скорозрели богаташи в ермоловки от морски котки и в шубички, подплатени с шарени кожи „лира“. На мода излизаха островърхите готически обувки и чантите с ремъци и дръжки като на куфари. Думата „гражданин“ започваше да измества обикновената дума „другар“ и някакви млади хора, бързо схванали в какво именно се заключава радостта на живота, вече танцува ха в ресторантите уънстепа „Дикси“ и дори фокстрота „Цвете на слънцето“. Над града се носеше викът на файтонджиите и в голямата сграда на Наркоминдела^[1] шивачът Журкевич денонощно шиеше фракове за заминаващите в чужбина съветски дипломати.

Александър Иванович с учудване видя, че неговото облекло, което се считаше в провинцията белег на мъжественост и богатство, тук, в Москва, е отживяла старина и хвърля неблагоприятна сянка върху своя притежател.

Два месеца по-късно на Сретенския булевард бе открито ново заведение под фирмата „Промишлен артел за химически продукти «Реванш»“. Артелът разполагаше с две стаи. В първата висеше портретът на основоположника на социализма — Фридрих Енгелс, под който, усмихвайки се невинно, седеше самият Корейко в сив английски костюм с червена копринена нишка. Изчезнали бяха оранжевите ботуши и грубите бакенбарди. Бузите на Александър Иванович бяха добре избръснати. В задната стая се намираше производството. Там имаше две дъбови бъчви с манометри и водомерни стъкла, едната — на пода, другата — на галерията. Бъчвите бяха съединени с тънък маркуч от клизма, по който с енергично клокочене се лееше течност. Когато всичката течност преминаваше от горния съд в долния, в производственото помещение се явяваше едно момче с валенки. Като въздишаше не по детски, момчето изтребваше с кофа течността от долната бъчва, мъкнеше я на галерията и я изливаше в горната бъчва. Щом свършваше този сложен производствен процес, то отиваше в кантората да се грее, а от клизменото маркуче отново се чуваше хълцане: течността изминаваше своя познат път — от горния резервоар до долния.

Александър Иванович и сам не знаеше точно какъв вид химикали изработва артелът „Реванш“. Не му беше до химикалите. Работният му ден и без това беше уплътнен. Той ходеше от банка в банка да издействува кредит за разширяване на производството. В тръстовете сключваше договори за доставка на химически продукти и получаваше суровини по твърди цени. Получаваше и кредити. Доста много време му отнемаше препродажбата на получените суровини на държавните заводи по удесеторена цена, поглъщаха му много енергия и валутните сделки на черната борса край паметника на героите от Плевен.

Когато изтече една година, у банките и тръстовете се породи желание да научат доколко благотворно се е отразила върху развитието на промартела „Реванш“ дадената му финансова и суровинна помощ и не се ли нуждае този солиден частник още от някакво съдействие. Комисията, обкичена с учени бради, пристигна в артел „Реванш“ с три брички. В празната кантора председателят на комисията дълго се взира в равнодушното лице на Енгелс и чука с бастун по чамовия тезгях, за да се явят ръководителите и членовете на артела. Най-после вратата на производственото помещение се отвори и пред очите на комисията застана разплакано момче с кофа в ръка.

От разговора с младия представител на „Реванш“ стана ясно, че производството се намира в пълен ход и че стопанинът вече цяла седмица не е идвал. В производственото помещение комисията не стоя дълго. Течността, която така енергично клокочеше в клизмено то чревце, по вкус, цвят и химически състав напомняше обикновена вода, каквато в същност беше. Като се убеди в този невероятен факт, председателят на комисията каза: „Хм“ и погледна членовете, кои то също казаха: „Хм“. Сетне председателят с ужасна усмивка погледна момчето и запита:

— А ти на колко годинки си?

— Навърших дванадесет — отговори момчето.

И избухна в такива ридания, че членовете на комисията изтича ха навън, като се блъскаха един друг, настаниха се в бричките и заминаха съвсем объркани. Що се отнася до артел „Реванш“, всичките му операции бяха отнесени в банковите и тръстови книги към „Сметка загуби и печалби“, и то в онзи раздел на тази сметка, дето нито думичка не се споменава за печалби, а изцяло е посветен на загубите.

Същия ден, когато комисията води многозначителния разговор с момчето в кантората на „Реванш“, Александър Иванович Корейко слезе от спалния вагон за директни съобщения в една малка лозарска република, която се намираше на три хиляди километра от Москва.

Той отвори прозореца на стаята в хотела и видя градче сред оазис, с бамбуков водопровод, с негодна тухлена крепост, градче, оградено от пясъците с тополи и пълно с азиатски шум.

Още на другия ден той научи, че републиката е започнала да строи електрическа станция. Научи също така, че парите постоянно не стигали и че постройката, от която зависело бъдещето на републиката, можела да бъде спряна.

И солидният частник реши да помогне на републиката. Той отново влезе в оранжевите ботуши, сложи си тюбетейка и като грабна издута чанта, запъти се за управлението на строежа.

Срещнаха го не особено радушно; ала той се държеше твърде достойно, не молеше нищо за себе си и наблягаше главно на това, че идеята за електрифициране на изостаналите покрайнини е особено близка на сърцето му.

— За вашето строителство не стигат пари — говореше той. — Аз ще ви ги намеря.

И той предложи да се организира при строителството на електростанцията доходно помощно предприятие.

— Какво по-просто от това! Ще продаваме отворени картички с изгледи от строежа и така ще се сдобием с онези средства, от които толкова се нуждае постройката. Запомнете: вие нищо няма да давате, само ще получавате.

Александър Иванович смело сечеше въздуха с длан, думите му изглеждаха убедителни, проектът беше правилен и изгоден. След като се осигури с договор, според който той получаваше четвърт от всички печалби от предприятието за отворени картички, Корейко започна работа.

Най-напред потрябваха оборотни средства. Наложи се да ги вземат от парите, отпуснати за строежа на станцията. Други пари в републиката нямаше.

— Нищо — утешаваше той строителите, — запомнете: от този момент вие само ще получавате.

Александър Иванович инспектира на кон клисурата, дето вече се издигаха бетонните паралелепипеди на бъдещата станция, и с един поглед оцени живописните порфирови скали. След него пристигнаха с кола в клисурата фотографи. Те заобиколиха строежа със сглобяеми, коленчати стативи, скриха се под черните платна и дълго щракаха с апаратите. Когато всичко беше заснето, един от фотографите спусна платното и рече дълбокомислено:

— Разбира се, по-добре щеше да бъде станцията да се строи по-наляво, на фона на манастирските развалини. Там е много по-живописно.

А за отпечатването на картичките беше решено, колкото е възможно по-бързо да се построи собствена печатница. Пари, както и първия път, бяха взети от средствата за строежа. Ето защо някои работи на електростанцията трябваше да се ограничат. Но всички се утешаваха с това, че печалбите от новото предприятие ще позволят да се навакса загубеното време.

Печатницата строяха в същата клисура, срещу станцията. И в скоро време недалече от бетонните паралелепипеди на станцията се появиха бетонните паралелепипеди на печатницата. Постепенно буретата с цимент, железните пръти, тухлите и чакълът преминаха от единия край на клисурата в другия. След това направиха лек преход през клисурата и работниците — на новата постройка плащаха по-добре.

След половин година по всички железопътни спирки се появиха агенти-разпространители с раирани панталони. Те търгуваха с отворени картички, изобразяващи скалите на лозарската република, сред които се извършваха грандиозни работи. В летните градини, театрите, кината, на параходите и по курортите фризирани госпожички въртяха стъклените барабани на благотворителната лотария. Лотарията беше само печеливша — всяка печалба представляваше отворена картичка с изглед от електрическата клисура.

Думите на Корейко се сбъднаха — доходи течаха от всички страни. Но Александър Иванович не ги изпускаше от ръцете си. Една четвърт той вземаше за себе си по договор, още толкова присвояваше, като се базираше на това, че не всички агентски кервани са се отчели, а останалите средства употребяваше за разширяване на благотворителния комбинат.

— Човек трябва да бъде добър стопанин — казваше тихо той, — най-напред ще поставим работата както следва, чак тогава ще дойдат истинските доходи.

По това време екскаваторът „Марион“, снет от електростанцията, копаеше дълбоки основи за нов печатарски корпус. Работата на електростанцията се прекрати. Строежът опустя. Там щъкаха само фотографите и се мяркаха черните им платна.

Работата процъфтя и Александър Иванович, от лицето на когото не слизаше честната съветска усмивка, пристъпи към отпечатването на илюстровани картички с портрети на киноартисти.

Но както става обикновено, една вечер пристигна на друсаща лека кола комисия с пълномощия. Александър Иванович не се мая никак, хвърли прощален поглед към напукалите се основи на електростанцията, към грандиозното, заляно със светлина здание на помощното предприятие и си плю на петите.

— Хм! — рече председателят, като човъркаше с бастун в пукнатините на основите. — Но къде е електростанцията?

Той погледна членовете на комисията, които от своя страна казаха: „Хм.“ Електростанция нямаше.

Затова пък в печатницата комисията свари работата в пълен разгар. Сияеха лилави лампи и плоските печатарски машини загрижено пляскаха с криле. Три от тях щамповаха клисурата в един цвят, а от четвъртата, многоцветна машина, като карти от ръкава на фокусник излитаха картички с портретите на Дъглас Фербанкс с черна полумаска на дебелата си като самовар мутра, очарователната Лия де Пути и оня наперен синковец с облещени очи, известен под името Монти Бенкс.

И дълго още след тази паметна вечер в клисурата се разглеждаха под открито небе показни процеси. А Александър Иванович прибави към своя капитал половин милион рубли.

Неговият дребен, зъл пулс биеше както по-рано нетърпеливо. Той чувствуваше, че именно сега, когато старата стопанска система е вече загинала, а новата едва започва да живее, може да се натрупа голямо богатство. Но той вече знаеше, че в Съветската страна е немислима открита борба за забогатяване. И с усмивка на превъзходство гледаше самотните непмани, догниващи под фирмите:

или

Под натиска на държавната преса пращи финансовата база и на Лейбедев, и на Петкан, и на собствениците на музикалната лъжекооперация

Корейко разбра, че сега е възможна само подземна търговия, основана на най-строга тайна. Всички кризи, които раздрусваха младото стопанство, бяха от полза за него, всичко, от което държавата губеше, носеше доходи за него. Той си пробиваше път до всяка дефицитна стока и отнасяше оттам своите сто хиляди. Търгуваше с хлебни произведения, със сукна, захар, текстил — с всичко. И беше сам, съвсем сам със своите милиони. В различни краища на страната работеха за него големи и малки пройдохи, но те не знаеха за кого работят. Корейко действуваше само чрез подставени лица. И само той знаеше колко дълга е веригата, по която вървяха към него парите.

Точно в дванадесет часа Александър Иванович бутна настрана приходно-разходната книга и се зае със закуската. Той извади от чекмеджето си предварително очистена прясна репичка и я изяде, като гледаше чинно пред себе си. После изгълта едно студено рохко яйце. Студените рохки яйца са много неприятно ядене и един порядъчен, весел човек никога няма да ги яде. Но Александър Иванович не ядеше, а се хранеше. Той не закусваше, а извършваше един физиологичен процес — вкарване в организма необходимото количество мазнини, въглехидрати и витамини.

Всички херкулесовци увенчаваха своята закуска с чай, Александър Иванович изпиваше чаша гореща вода, като отхапваше от бучката захар. Чаят възбужда излишно дейността на сърцето, а Корейко пазеше своето здраве.

Притежателят на десетте милиона приличаше на боксьор, който разумно подготвя своя триумф. Той спазва специален режим, не пие и не пуши, старае се да избягва вълненията, тренира се и си ляга рано — всичко това само за да излезе в определен ден на блесналия ринг като щастлив победител. Александър Иванович искаше да бъде млад и бодър в онзи ден, когато се върне старото и той ще може да излезе от нелегалност и да разтвори без страх своето обикновено куфарче. Че старото ще се върне — в това Корейко никога не се съмняваше. Той пазеше себе си за капитализма.

И за да не открие никой неговия втори и главен живот, той водеше просяшко съществование, като гледаше да не излезе извън границите на четиридесет и шест рублевата заплата, която получаваше за жалката и досадна работа във финансово-счетоводния отдел, с изрисувани по стените менади, дриади и наяди.