Иля Илф, Евгений Петров
Златният телец (33)

Глава XXXII
Вратата на великите възможности

В този печален и светъл есенен ден, когато градинарите режат в московските обществени градинки цветята и ги раздават на децата, първородният син на лейтенант Шмид — Шура Балаганов — спеше на една пейка в чакалнята на Рязанската гара. Той лежеше, турил глава на страничната дървена облегалка. Смачканият му каскет беше нахлупен на носа. По всичко личеше, че бордмеханикът на „Антилопа“ и пълномощник по копитата е нещастен и опросял. Върху небръснатата му буза беше залепнала начупена черупка от яйце. Платнените му обуща бяха загубили формата и цвета си и приличаха по-скоро на молдовански опинци. Под високия таван на осветената с два реда прозорци зала летяха лястовички.

Зад големите немити прозорци се виждаха блокировка, семафори и други предмети, необходими на железниците. Разтичаха се носачи и скоро през залата се заточиха пътниците от пристигналия влак. Последен влезе от перона пътник с чисти дрехи. Под разкопчаната мушама се виждаше костюм на ситни калейдоскопични каренца. Панталоните му се спускаха като водопад над лачените чепици. Чуждестранният вид на пътника се допълваше от меката шапка, килната малко над челото. Той не се възползува от услугите на носачите и носеше куфара си сам. Пътникът вървеше лениво през опустялата зала и несъмнено щеше да се озове във вестибюла, ако внезапно не бе забелязал плачевната фигура на Балаганов. Той присви очи, пристъпи по-близо и известно време гледа спящия. После предпазливо, с два пръста в ръкавица повдигна каскета от лицето на бордмеханика и се усмихна.

— Ставайте, графе, викат ви от подземието! — каза той, като раздрусваше Балаганов.

Шура седна, потърка лицето си с ръка и чак тогава позна пътника.

— Капитане! — извика той.

— Не, не — рече Бендер, като се защищаваше с длан, — не ме прегръщайте. Сега аз съм горд.

Балаганов се завъртя около капитана. Той не можеше да го познае. Сменен беше не само костюмът. Остап бе отслабнал, в очите му се бе появила разсеяност, лицето му бе покрито с колониален загар.

— Помургавял си, помургавял! — радостно възкликна Балаганов. — Ех, че си помургавял!

— Да, помургавях — каза Бендер с достойнство. — Погледнете панталона ми. Европа — „А“! А това видяхте ли? На безименния пръст на лявата ми ръка е нанизан брилянтен пръстен. Четири карата. Ами вашите постижения какви са? Все още ли работите като син?

— М-да — смотолеви Шура, — повече на дребно.

В бюфета Остап поиска бяло вино и бисквити за себе си и бира със сандвичи за бордмеханика.

— Кажете честно, Шура, колко пари ви трябват, за да сте щастлив? — попита Остап. — Само че пресметнете всичко.

— Сто рубли — отвърна Балаганов, като със съжаление се откъсваше от хляба и салама.

— О не, вие не ме разбрахте. Не за днес, а изобщо. За да сте щастлив. Ясно ли ви е? За да ви е добре на тоя свят.

Балаганов дълго мисли, като се усмихваше нерешително, и накрая каза, че за да бъде напълно щастлив, са му нужни шест хиляди и четиристотин рубли и че с тази сума ще му бъде много добре на тоя свят.

— Хубаво — рече Остап, — ще получите петдесет хиляди.

Той отвори квадратното куфарче на коленете си и пъхна на Балаганов пет бели пачки, превързани с канап. Бордмеханикът веднага загуби апетит. Той престана да яде, скри парите в джобовете си и вече не извади ръце оттам.

— Нима чинийката? — попита той възторжено.

— Да, да, чинийката — отговори Остап равнодушно. — Със синята ивица. Довереникът я донесе в зъби. Дълго маха с опашка, преди аз да се съглася да ги взема. Сега аз командувам парада! Чувствувам се отлично.

Последните думи той произнесе не твърде уверено.

Парадът, трябва да кажем истината, не се уреждаше и великият комбинатор лъжеше, като твърдеше, че се чувствува отлично. По-вярно би било да се каже, че се чувствува някак неловко, което обаче той не искаше да признае дори и пред себе си.

Откак се раздели с Александър Иванович пред гардероба на гарата, дето нелегалният милионер предаде своето куфарче, беше минал месец.

Още в първия град, в който влезе с чувството на завоевател, Остап не можа да си намери стая в хотела.

— Ще платя, колкото искате! — високомерно каза великият комбинатор.

— Нищо няма да излезе, гражданино — отговори портиерът, — конгресът на почвоведите пристигна в пълен състав за разглеждане на опитната станция. Всичко е ангажирано за представителите на науката.

И вежливото лице на портиера изрази уважение пред конгреса. На Остап му се прииска да закрещи, че той е главният, че него трябва да уважават и почитат, че той има в чувала си един милион, но сметна за уместно да се въздържи и излезе на улицата крайно раздразнен.

Цял ден той скита из града с файтон. В най-добрия ресторант се топи час и половина в очакване, докато почвоведите, които обядваха всички заедно, станат от масите. В театъра този ден се даваше спектакъл за почвоведите и билети не се продаваха на свободните граждани. При това не биха пуснали Остап в зрителната зала с чувал в ръце, а нямаше къде да го дене. За да не нощува в интереса на науката на улицата, милионерът замина същата вечер, като се наспа в международния вагон.

На сутринта Бендер слезе в един голям волжки град. От дърветата падаха спиралообразно жълти прозрачни листа. Откъм Волга подухваше вятър. Стаи нямаше нито в един хотел.

— Може би след месец — казваха колебливо хотелиерите с бради и без бради, мустакати и просто бръснати, — докато не монтират третия агрегат на електроцентралата, не се надявайте. Всичко е дадено на специалистите. И освен това — на окръжния конгрес на комсомола. Нищо не можем да направим.

Докато великият комбинатор стърчеше пред високите маси на портиерите, по стълбищата на хотелите потичваха инженери, техници, чуждестранни специалисти и комсомолци — делегати на конгреса.

И отново Остап прекара деня на файтон, като очакваше с нетърпение бързия влак, дето човек можеше да се измие, да си почине и да почете вестник.

Великият комбинатор прекара петнадесет нощи в различни влакове, прехвърляйки се от град на град, защото никъде нямаше стаи. На едно място издигаха доменна пещ, на друго — хладилник, на трето — цинков завод. Всичко беше препълнено с делови хора. На четвърто място пионерски сбор пресече пътя на Остап и в стаята, където милионерът можеше да прекара приятно вечерта с приятелка, дигаха врява деца. Той свикна да пътува, купи си куфар за милиона, пътни вещи и се екипира. Остап вече замисляше дълго и спокойно пътуване до Владивосток; като пресмяташе, че отиването и връщането ще заеме три седмици, когато внезапно почувствува, че ако тутакси не стъпи на земята, ще умре от някаква загадъчна железопътна болест. И той направи онова, което правеше винаги, когато беше щастлив притежател на празни джобове. Почна да се представя за друго лице, телеграфираше предварително, че пристига еди-кой си инженер или лекар-общественик, или тенор, или писател. За негово учудване за всички хора, които пристигаха по работа, стаи се намираха и Остап малко дойде на себе си след люшкането по влаковете. Веднъж, за да получи стая, той трябваше дори да се представи за син на лейтенант Шмид. След този епизод великият комбинатор се отдаде на тъжни размисли.

„И това ми било живот на милионер! — мислеше той с огорчение. — Къде е уважението? Къде е почитта? Къде е славата? Къде е властта?“

Дори Европа—„А“, с която Остап се хвалеше пред Балаганов — костюмът, обувките и шапката — бяха купени от един оказионен магазин и въпреки превъзходното им качество имаха дефект — това бяха вещи не свои, не родни, а от чужд гръб. Тях вече ги бе носил някой, може би час, минута, но все пак беше ги носил някой друг. Обидно беше и това, че правителството не обръща никакво внимание на бедственото положение на милионерите и разпределя планово жизнените блага. И изобщо беше лошо. Началникът на гарата не козируваше, което едно време правеше пред всеки търговец с капиталец от петдесет хиляди, първенците на града не идваха в хотела да му се представят, пресата не бързаше да вземе интервю и вместо снимките на милионерите публикуваше портретите на някакви си ударници, които изкарваха по сто и двадесет рубли на месец.

Остап броеше всеки ден своя милион и милионът си беше все милион, без някаква си дребна сума. Той полагаше всички усилия, обядваше по няколко пъти на ден, пиеше скъпи вина, раздаваше необикновено големи бакшиши, купи си пръстен, японска ваза и шуба от порчета. Шубата и вазата трябваше да подари на прислужника в хотела, защото Остап не обичаше да се занимава из пътя с обемисти вещи. Освен това, ако станеше нужда, той можеше да накупи още много шуби и вази. Все пак за цял месец бяха изхарчени само шест хиляди.

Не! Парадът никак не вървеше, макар всичко да си беше на място. Навреме бяха изпратени линейните кораби, на определеното време пристигнаха войсковите части, свиреше музика. Но полковете не гледаха него, не нему викаха „ура“, не за него махаше ръце капелмайсторът. Ала Остап не се предаваше. Той много се надяваше на Москва.

— А какво става с Рио де Жанейро? — възбудено попита Балаганов. — Отиваме ли?

— Да върви по дяволите! — с неочаквана злоба рече Остап. — Всичко това е измислица, няма никакъв Рио де Жанейро, и Америка няма, и Европа няма, нищо няма. Изобщо последният град — това е Шепетовка, в който се разбиват вълните на Атлантическия океан.

— Ама че работа! — въздъхна Балаганов.

— На мен един доктор всичко ми обясни — продължаваше Остап, — чужбина — това е митът за задгробния живот. Който попадне там, вече не се връща.

— Просто чудесии! — възкликна Шура, който не бе разбрал нищо.

— Ух, как ще заживея сега! Бедният Паниковски! Разбира се, той наруши конвенцията, но бог да го прости! Щеше да се радва старикът!

Предлагам ди почетем паметта на покойния със ставане на крика — рече Бендер.

Млечните братя се изправиха и постояха една минута в мълчание, като гледаха надолу, към начупените бисквити и недоизядения сандвич.

Тягостното мълчание бе прекъснато от Балаганов.

— Знаете ли какво стана с Козлевич? — рече той. — Просто чудесии! Въпреки всичко той сглоби „Антилопа“ и работи в Черноморск. Писа ми едно писмо! Ето…

Бордмеханикът извади писмото от каскета си.

 

„Здравейте, Шура — пишеше шофьорът на «Антилопа», — как живеете? Все още ли сте син на л. Ш.? Аз я карам добре, само че пари си нямам, а колата след ремонта нещо капризничи и работи само един час на ден. През цялото време я поправям, просто никакви сили не ми останаха. Пътниците се сърдят. Може би вие, драги Шура, ще ми изпратите маслопроводно черво, макар и не ново. Тук на пазара просто не може да се намери. Потърсете на Смоленския пазар, там, дето продават стари катинари и ключове. А ако сте зле, елате, все ще прекараме някак си. Аз стоя на ъгъла на ул. Меринг, на пиацата. Къде е сега О. Б.? С почит Ваш Адам Козлевич. Забравих да ви пиша. При мен на пиацата идваха ксендзовете, Кушаковски и Морошек. Стана скандал. А.К.“

 

— Ще изтичам сега да търся черво — рече загрижено Балаганов.

— Няма нужда — отвърна Остап, — аз ще му купя нова кола. Да вървим в „Гранд хотел“, ангажирал съм по телефона стая за диригент на симфоничен оркестър. А вие трябва да се облечете, да се измиете, трябва да ви се направи основен ремонт. Пред вас, Шура, се разтварят вратите на велики възможности.

 

 

Те излязоха на Каланчевския площад. Таксита нямаше. Остап отказа да се вози на файтон.

— Това е каретата на миналото — рече той с презрение, — с нея не можеш отиде далеч. Освен това там, в тапицерията, живеят малки мишки.

Трябваше да се качат в трамвая. Той беше претъпкан. Това беше един от онези заразени с кавга трамваи, които често циркулират из столицата. Разправията в тях захваща обикновено някаква отмъстителна бабка в ранните часове на предслужебната блъсканица. Постепенно в кавгата се намесват всички пътници от вагона, дори онези, които са попаднали тук половин час след започване на инцидента. Злата бабка отдавна е слязла, забравена е вече и причината за спора, а виковете и взаимните оскърбления продължават и в караницата се включват все нови и нови кадри пътници. В такъв трамвай до късно през нощта не затихват ругатните.

Вълнуващите се пътници бързо откъснаха Балаганов от Остап и скоро млечните братя се клатушкаха в различни краища на трамвая, притиснати от гърди и кошници. Остап бе увиснал на кожената дръжка, като с мъка издърпваше куфара, който хорският поток постоянно отнасяше.

Внезапно, заглушавайки обикновената трамвайна глъчка, оттам, дето се клатушкаше Балаганов, се чу женски писък:

— Обраха ме! Дръжте го! Ей тоя там!

Всички обърнаха глави. Към мястото на произшествието, задъхани от любопитство, започнаха да се промъкват любителите. Остап видя слисаното лице на Балаганов. Бордмеханикът още не можеше сам да разбере какво се бе случило, а вече го държаха за ръката, която здраво стискаше евтина дамска чантичка със ситна бронзова верижка.

— Бандит! — крещеше жената. — Едва се обърнах и той…

Притежателят на петдесетте хиляди беше откраднал една чантичка, в която имаше костенуркова пудриера, профсъюзна книжка и една рубла и седемдесет копейки. Трамваят спря. Любителите повлякоха Балаганов към изхода. Когато минаваше покрай Остап, Шура пошепна жално:

— Но какво значи това? Аз просто машинално.

— Ще ти дам аз едно машинално! — рече един любител с пенсне и чанта, като с настървение удряше бордмеханика по врата.

През прозореца Остап видя как към групата с бързи крачки се приближи милиционер и повлече престъпника по паважа.

Великият комбинатор се извърна.