Иля Илф, Евгений Петров
Златният телец (32)

Глава XXXI
Багдад

Седем дни как камилите мъкнеха през пустинята набедените шейхове. В началото на пътуването Остап се веселеше от душа. Всичко го разсмиваше: и друскащият се между могилките на камилата Александър Ибн-Иванович, и крантавият кораб на пустинята, който се мъчеше да изклинчи от своите задължения, и чувалчето с милиона, с което великият комбинатор понякога подкарваше непокорните овни. Себе си Остап наричаше полковник Лоуренс^[1].

— Аз съм емирът-динамит! — викаше той, като се клатушкаше върху високия хребет. — Ако след два дена не получим прилична храна, ще разбунтувам някои племена. Честна дума! Ще назнача себе си за пълномощник на пророка и ще обявя свещена война, джихад. На Дания например. Защо датчаните са мъчили своя принц Хамлет? При съвременната политическа обстановка дори Обществото на народите ще се задоволи с такъв повод за война. Бога ми, ще купя пушки от англичаните за един милион — те обичат да продават огнестрелно оръжие на племената — и ходом марш в Дания! Германия ще ни пусне — за сметка на репарациите. Представяте ли си нахлуването на племената в Копенхаген? Пред всички — аз на бяла камила! Ах! Няма го Паниковски! Да пипнеше някоя датска гъска!…

Но след няколко дни, когато от овните останаха само въженцата, а кумисът беше изпит до капка, дори емирът-динамит се опечали и само мрънкаше меланхолично:

Сред пясъци пусти в арабски земи

растяха си горди три палми сами.

Двамата шейхове отслабнаха много, одрипавяха, пораснаха им бради и заприличаха на дервиши от бедна енория.

— Още малко търпение, Ибн-Корейко, и ние ще пристигнем в градче, което не ще отстъпва на Багдад. Плоски покриви, местни оркестри, ресторантчета в източен стил, сладки вина, легендарни моми и четиридесет хиляди шиш кебапи — карски, турски, татарски, месопотамски и одески. И най-сетне — железницата.

На осмия ден пътниците стигнаха до едно древно гробище. Като окаменели вълни се простираха чак до самия хоризонт редици полукръгли гробници. Тук не заравяха покойниците. Поставяха ги на земята и ги зазиждаха с кръгли камъни. Над пепелявия град на мъртвите печеше страхотно слънце. Древният Изток лежеше в своите горещи ковчези.

Комбинаторите шибнаха камилите и скоро влязоха в един оазис. Далеч околовръст озаряваха града зелените факли на тополите, които се оглеждаха в залените с вода квадратни оризови ниви. Самотно стърчаха карагачи, които възпроизвеждаха точно формата на гигантски глобус с дървено краче. Почнаха да се срещат магаренца, които носеха шишкави ездачи в халати и вързопчета детелина.

Корейко и Бендер минаваха покрай дюкянчета, търгуващи със зелен тютюн на прах и смрадлив коничен сапун, наподобяващ главички на шрапнели. Занаятчии с бели муселинови бради се трудеха над бакърени листове, даваха им форма на легени и тесногърлени ибрици. Обущари сушаха на слънце мънички кожи, боядисани с мастила. Тъмносините, жълтите и небесносините гледжосани плочки на джамиите блестяха с бедна стъклена светлина.

Остатъка от деня и нощта милионерите проспаха тежко и безчувствено в хотела, а на сутринта се изкъпаха в белите вани, избръснаха се и излязоха из града. Безоблачното настроение на шейховете се помрачаваше малко от необходимостта да мъкнат със себе си куфара и чувала.

— Смятам като най-първо мое задължение — рече Бендер самохвално — да ви запозная с една вълшебна избичка. Нарича се „Под луната“. Идвах тук преди пет години, четох лекции за борбата с абортите. Каква избичка само! Полумрак, прохлада, стопанинът от Тифлис, местен оркестър, студена водка, танцьорки с дайрета и зилове. Ще се запием там цял ден. Нали и лекарите-общественици могат да имат свои миниатюрни слабости? Аз черпя. Златният телец отговаря за всичко.

И великият комбинатор тръсна своя чувал.

Ала избичката „Под луната“ вече я нямаше. За учудване на Остап нямаше я дори и онази улица, на която дрънчаха неговите дайрета и зилове! Тук минаваше права европейска улица, която се застрояваше едновременно по цялата си дължина. Издигаха се стобори, висеше алабастров прах, а камионите нажежаваха и без това горещия въздух. Остап погледа за минутка фасадите от сив кирпич с дълги полегнали прозорци, бутна Корейко, продума: „Има още едно местенце, държи го един от Баку“ и го поведе към другия край на града. Но на местенцето нямаше вече стихотворна фирма, която лично кръчмарят от Баку бе съчинил:

Вместо това пред очите на шейховете се мъдреше картонен плакат с арабски и руски букви:

— Да влезем — рече печално Остап, — там поне е прохладно. И после посещаването на музея влиза в програмата на пътуващите лекари-общественици!

Те прекрачиха в голяма, белосана като тебешир стая, оставиха на пода своите милиони и дълго изтриваха с ръкави горещите си чела. В музея имаше само осем експоната: зъб от мамонт, подарен на младия музей от град Ташкент, картина с маслени бои „Схватка с басмачите“, два емирски халата, златна рибка в аквариум, витрина с препариран скакалец, порцеланова статуетка от фабриката на Кузнецов и най-сетне макет на обелиск, който градът се готвеше да постави на главния площад. Тук, в подножието на проекта, лежеше голям тенекиен венец с ленти. Беше го донесла неотдавна специална делегация от една съседна република, но тъй като още нямаше обелиск (Определените за него средства бяха отишли за построяването на баня, която се оказа много по-нужна), делегацията произнесе съответните речи и положи венеца пред проекта.

До посетителите тутакси се приближи юноша е пъстра като килим бухарска тюбетейка на бръснатата си глава и развълнуван като автор, запита:

— Вашите впечатления, другари?

— Бива си го — каза Остап.

Младият човек завеждаше музея и без да губи време, заговори за затрудненията, които изживява неговата рожба. Кредитите са недостатъчни. Ташкент се отървал с един зъб, а собствени ценности, художествени и исторически, няма кой да събира. Не пращат специалист.

— Да имах триста рубли! — извика завеждащият. — Цял Лувър бих направил!

— Кажете, добре ли познавате града? — попита Остап, като смигна на Александър Иванович. — Не бихте ли могли да ни посочите някои забележителности? Аз познавах вашия град, но той някак си се е променил.

Завеждащият много се зарадва. Като викаше, че всичко ще им покаже лично, той заключи музея и изведе милионерите на същата оная улица, дето преди половин час те търсеха избичката „Под луната“.

— Проспект Социализъм! — каза той, като поемаше с удоволствие алабастровия прах. — Ах! Какъв чуден въздух! Какво ще бъде тук след една година! Асфалт! Автобус! Институт по иригация! Тропически институт! Е, ако Ташкент този път не даде научни сили!… Знаете ли, те имат толкова много кости от мамонт, но на мен пратиха само един зъб, а в нашата република има такъв интерес към естествознанието.

— Така ли? — забеляза Корейко, като гледаше с укор Остап.

— И знаете ли — зашепна ентусиастът, — аз подозирам, че това не е зъб от мамонт. Те са ни хързулнали слонов!

— А как е при вас с тези… с кръчмиците в азиатски стил, знаете ги, нали, с тъпаните и флейтите? — запита нетърпеливо великият комбинатор.

— Мина им времето — равнодушно отговори юношата, — отдавна трябваше да премахнат тази зараза, разсадник на епидемии. Тая пролет тъкмо задушихме последния вертеп. Наричаше се „Под луната“.

— Задушихте ли? — ахна Корейко.

— Честна дума! Но затова пък е открита фабрика-кухня. Европейско меню. Чиниите се мият и сушат с помощта на електричество. Кривата на стомашните заболявания рязко взе да пада надолу.

— Брей, какво става! — възкликна великият комбинатор и закри лицето си с ръце.

— Вие още нищо не сте видели — рече завеждащият музея, като се смееше срамежливо. — Да отидем във фабриката-кухня да обядваме.

Те седнаха в една бричка с платнен навес с фистони, обшити със син кенар, и тръгнаха. По пътя любезният придружител караше милионерите всяка минута да надничат изпод балдахина и им показваше издигнати вече сгради, издигащи се сгради и местата, където тепърва ще бъдат издигани. Корейко гледаше Остап със зли очи. Остап се извръщаше и казваше:

— Какво чудно местно пазарче! Багдад!

— На седемнадесети ще почнем да го събаряме — каза младият човек, — тук ще бъдат болницата и коопцентърът.

— Не ви ли е жал за тази екзотика? Та това е Багдад!

— Много е красиво! — въздъхна Корейко.

Младият човек се разсърди.

— За вас, за гостите, то е красиво, а ние трябва да живеем тук. В големия салон на фабриката-кухня, сред кахлените стени, под лентите на мухоморките, провиснали от тавана, пътниците ядоха булгурена супа и малки кафяви кюфтенца. Остап се осведоми за вино, но получи възторжен отговор, че близо до града наскоро е открит извор с минерална вода, който надминава със своите вкусови данни прочутия нарзан. За доказателство беше поискана бутилка от новата вода и изпита при гробно мълчание.

— А как е кривата на проституцията? — запита с надежда Александър Ибн-Иванович.

— Рязко слиза надолу — отвърна неумолимият млад човек.

— Ай, какво става! — рече Остап с фалшив смях.

Но той наистина не знаеше какво стана. Когато станаха от масата, се разбра, че младият човек е успял вече да плати и за тримата. Той за нищо на света не се съгласяваше да взема пари от милионерите, като ги уверяваше, че няма значение — вдругиден ще получи заплата, а дотогава все някак ще я нареди.

— Е, а с веселието как е? Как се весели градът? — вече без екстаз питаше Остап. — Дайрета, зилове има ли?

— Нима не знаете? — зачуди се завеждащият музея. — Миналата седмица у нас беше открита градската филхармония. Голям симфоничен квартет, който носи името на Бебел и Паганини. Да вървим веднага. Как съм изпуснал това!

След като той беше заплатил обеда, бе невъзможно, от етични съображения, да се откажат от посещението на филхармонията. Като излязоха оттам, Александър Ибн-Иванович каза с глас на вратар:

— Градска физхармоника!

Великият комбинатор се изчерви.

На път за хотела младият човек неочаквано спря каруцата, свали милионерите, хвана ги за ръце и като се повдигаше на пръсти от напиращия в него възторг, заведе ги до един малък камък, ограден с решетчица.

— Тук ще се издига обелискът! — каза той важно. — Колоната на марксизма!

На раздяла младият човек ги помоли да идват по-често. Добродушният Остап обеща непременно да дойде, защото никога не е прекарвал такъв радостен ден като днешния.

— Аз отивам на гарата — каза Корейко, когато остана насаме с Бендер.

— Да заминем ли в друг град да погуляем? — попита Остап. — В Ташкент може да се прекарат весело два-три дни.

— На мен ми стига — отговори Александър Иванович. — Ще отида на гарата да предам куфара на гардероб, ще се хвана на служба тук някъде като книговодител. Ще почакам да дойде капитализмът. Тогава ще се повеселя.

— Е, чакайте го — рече Остап доста грубо, — а аз ще тръгна. Днешният ден е досадно недоразумение, огъване по места. Златното теленце все още има някаква власт в нашата страна!

На площада пред гарата те видяха тълпа кореспонденти от специалния влак, които след откриването на линията правеха екскурзионно пътуване из Средна Азия. Те бяха заобиколили Ухудшански. Притежателят на тържествения комплект самодоволно се обръщаше на всички страни, като показваше своите находки. Той беше с кадифена шапка, обшита с опашка от чакал, и халат, скроен от памучно одеяло.

Предсказанията на плюшения пророк продължаваха да се сбъдват.