Иля Илф, Евгений Петров
Златният телец (15)

Глава XIV
Първата среща

Когато Остап се върна в хотел „Карлсбад“, като се отрази безброй пъти в огледалата на вестибюла, стълбището и коридорите, с които така обичат да се украсяват подобен род учреждения, и влезе в стаята си, смути го царуващото там безредие. Червеното плюшено кресло лежеше обърнато нагоре с кривите си крачета, като показваше непривлекателната опака страна от зебло. Кадифената покривка със сърмените ширити беше смъкната от масата. Дори картината „Явяването на Христа пред народа“ — и тя беше изкривена на една страна и в това си положение бе загубила голяма част от поучителността, която художникът бе вложил в нея. От балкона духаше свеж параходен вятър, който премяташе разхвърляните по кревата парични знаци. Сред тях лежеше тенекиена кутия от цигари „Кавказ“. На килима, вкопчили се един в друг, мълчаливо се търкаляха и виреха крака Паниковски и Балаганов.

Великият комбинатор с погнуса прекрачи борещите се и излезе на балкона. Долу, на булеварда, гълчаха минувачите, хрущеше под краката чакълът, носеше се над черните кленове монолитното дихание на симфоничния оркестър. В тъмната далечина на пристанището се перчеше със светлините си и трещеше с желязото си строящият се хладилник. Отвъд вълнолома ревеше и искаше нещо невидим параход, вероятно молеше да го пуснат в пристанището.

Когато се върна в стаята, Остап видя, че млечните братя вече седят на пода един срещу друг, бутат се уморено с длани и мърморят:

„А ти кой си?“

— Не можахте ли да си ги разделите? — попита Бендер, като дърпаше портрета.

Паниковски и Балаганов бързо скочиха на крака и се заловиха да разказват. Всеки приписваше целия успех на себе си и очерняше действията на другия. Без да се бяха сговаряли, те изпускаха обидните за тях подробности, но в замяна на това привеждаха голям брой детайли, рисуващи в изгодна светлина тяхното мъжество и похватност.

— Е, стига толкова! — продума Остап. — Не удряйте чела по паркета. Картината на битката ми е ясна. Та вие казвате, че с него било едно момиче? Това е хубаво. И така, този дребен служащ просто носи в джоба… вие, струва ми се, вече сте ги преброили? Колко са? Охо! Десет хиляди! Заплатата на господин Корейко за двадесет години непорочна служба. Зрелище за боговете, както пишат най-умните челници. Но не ви ли попречих? Вие правехте тук нещо на пода? Деляхте парите ли? Продължавайте, продължавайте, аз ще погледам.

— Аз исках честно — рече Балаганов, като събираше парите от кревата, — както е справедливо. На всички по равно — по две и половина хиляди.

И след като раздели парите на четири купчини, той скромно се отдръпна настрана и рече:

— На вас, на мен, на него и на Козлевич.

— Много добре — забеляза Остап. — А сега нека ги раздели Паниковски, той май е на особено мнение.

Останалият на особено мнение Паниковски се залови за работата с необикновено усърдие. Наведен над кревата, той мърдаше дебелите си устни, плюнчеше пръсти и непрекъснато местеше банкнотите от място на място, сякаш нареждаше голям пасианс с попове. След всички манипулации върху одеялото се образуваха три купчини: едната — голяма, от чисти, новички банкноти, втората — също такава, но от по-нечисти банкноти, а третата — малка и съвсем мръсна.

— На нас с вас по четири хиляди — каза той на Бендер, — а на Балаганов две. Той и две не е заслужил.

— Ами на Козлевич? — попита Балаганов, като от яд дори затвори очи.

— Защо на Козлевич? — запищя Паниковски. — Това е грабеж! Кой е този Козлевич, че да делим с него? Аз не познавам никакъв Козлевич.

— Това ли е всичко? — запита великият комбинатор.

— Това е — отговори Паниковски, без да откъсва очи от пачката с чистите банкноти. — Какъв Козлевич може да има в този момент?

— А сега ще деля аз — рече господарски Остап.

Без да бърза, той събра купчините на едно, сложи парите в тенекиената кутия и я пъхна в джоба на белия си панталон.

— Всичките пари — каза той в заключение — ей сега ще бъдат върнати на загубилия ги гражданин Корейко. Харесва ли ви този начин на делба?

— Не, не ни харесва — изтръгна се от Паниковски.

— Оставете шегите, Бендер — каза недоволен Балаганов. — Трябва да си ги разделим справедливо.

— Това няма да го бъде — рече студено Остап. — И изобщо в този среднощен час нямам намерение да се шегувам с вас.

Паниковски плесна със старческите си лилави длани. Той погледна ужасен великия комбинатор, отдръпна се в ъгъла и притихна. Само сегиз-тогиз святкаше оттам златният зъб на нарушителя на конвенцията.

Лицето на Балаганов тутакси стана мокро, като че бе се сварило на слънцето.

— А ние защо работихме? — каза той задъхан. — Така не може. Това е… обяснете.

— На вас — рече вежливо Остап, — любимия син на лейтенанта, мога да повторя само онова, което казах в Арбатов. Аз тача наказателния кодекс. Не съм грабител, а идеен борец за парични знаци. В моите четиристотин честни начина за отнемане на пари грабежът не влиза, някак си не се вмества. И после, ние пристигнахме тук не за десет хиляди. От тези хиляди на мене лично ми трябват поне петстотин хиляди.

— Тогава защо ни пратихте? — попита Балаганов, като изстиваше. — Ние се старахме.

— С други думи, вие искате да попитате, известно ли е на достопочтения капитан с каква цел е предприел той последната операция? На това ще ви отговоря — да, известно му е. Работата е там…

В този момент златният зъб угасна в ъгъла. Паниковски се развъртя, наведе глава и с вик: „А ти кой си?“ — като луд се хвърли върху Остап. Без да измени позата си и дори без да извърне глава, с един удар на гумения си юмрук великият комбинатор върна побеснелия нарушител на конвенцията на предишното му място и продължи:

— Работата е там, Шура, че това беше проверка. В джоба на един служащ с четиридесетрублева заплата се намериха десет хиляди рубли, което е малко странно и ни дава големи шансове, позволява ни, както казват маратонците и бръмбарите-бегачи, да се надяваме на голяма сума. Петстотин хиляди — това безусловно е голяма сума. И ще я добием ние така. Аз ще върна на Корейко десетте хиляди и той ще ги вземе. Бих искал да видя оня, който не би взел обратно парите си. И ето тук именно ще бъде неговият край. Ще го погуби алчността му. А щом той признае богатството си, ще го пленя с голи ръце. Като умен човек, той ще разбере, че частта е по-малко от цялото и ще ми даде тази част от страх да не загуби всичко. И тогава, Шура, на сцената ще се появи една чинийка с ивица по края…

— Много право! — извика Балаганов.

В ъгъла плачеше Паниковски.

— Дайте си ми парите — фъфлеше той, — аз съм съвсем беден! Цяла година не съм ходил на баня. Стар съм. Момичетата не ме обичат.

— Обърнете се към Световната лига за сексуални реформи — рече Бендер. — Може би там ще ви помогнат.

— Мене никой не ме обича — продължаваше Паниковски, като потръпваше.

— А защо да ви обичат? Момичетата не обичат такива като вас. Те обичат младите, дългокраките, политически грамотните. А вие скоро ще умрете. И никой няма да пише във вестника за вас: „Още един изгоря на работния си пост.“ И на гроба ви няма да седи прекрасна вдовица с персийски очи. И разплакани деца няма да питат: „Татко, татко, чуваш ли ни?“

— Не говорете така! — закрещя изплашилият се Паниковски. — Аз ще преживея всички ви. Вие не познавате Паниковски. Паниковски все още може всички ви да продаде и купи. Дайте си ми парите.

— Вие по-добре кажете, ще служите ли, или не? Питам ви за последен път.

— Ще служа — отговори Паниковски, като бършеше бавно стичащите се старчески сълзи.

 

Нощ, нощ, нощ лежеше над цялата страна.

В пристанището на Черноморск леко се извиваха крановете, спускаха стоманените си скоби в дълбоките трюмове на чуждестранните параходи и отново се извиваха, за да положат внимателно, с котешка любов, на пристана чамовите сандъци със съоръженията на Тракторстрой. Розов кометен огън изригваше от високите комини на силикатните заводи. Пламтяха звездните гроздове на Днепрострой, Магнитогорск и Сталинград. На север изгря Краснопутиловската звезда, а след нея пламнаха голям брой звезди от първа величина. Имаше тук фабрики, комбинати, електростанции, нови строежи. Грееше цялата петилетка и затъмняваше с блясъка си старото, тъй познато още на египтяните небе.

Млад човек, заседял се с любимата си в работническия клуб, нетърпеливо запалва електрическата карта на петилетката и шепне:

— Виж ей тая червена светлинка. Там ще бъде Сибкомбайн. Ще отидем там. Искаш ли?

А любимата тихо се смее и освобождава ръцете си.

Нощ, нощ, нощ, както вече бе казано, лежеше над цялата страна. Стенеше насън монархистът Хворобиев, комуто се присъни грамадна профсъюзна книжка. На горното легло във влака хъркаше инженер Талмудовски, който пътуваше от Харков за Ростов, където го привличаше по-голямата заплата. Люшкаха се върху широката атлантическа вълна американските джентълмени, отнасяйки в родината си рецептата за чудесна пшенична домашна ракия. Въртеше се на своя диван Васисуалий Лоханкин и потриваше с ръка пострадалите места. Старият ребусник Синицки напусто гореше електричеството и съчиняваше за списание „Водопроводно дело“ скрита картинка: „Къде е председателят на това общо събрание на работниците и служащите, събрани да изберат местком на помпената станция?“ При това той гледаше да не шуми, за да не събуди Зося. Полихаев лежеше в леглото със Серна Михайловна. Останалите херкулесовци спяха тревожен сън в разните части на града. Александър Иванович Корейко не можеше да заспи, измъчван от мисли за своето богатство. Ако това богатство го нямаше никакво, той би си спал спокойно. Какво правеха Бендер, Балаганов и Паниковски — вече е известно. И само за Козлевич, шофьора и собственика на „Антилопа-Гну“, сега няма да бъде казано нищо, макар него да беше го сполетяла беда от извънреден политически характер.

Рано сутринта Бендер отвори своята акушерска чанта, извади оттам милиционерската фуражка с герба на град Киев, напъха я в джоба си и се запъти към Александър Иванович Корейко. По пътя той задяваше млекарките, тъй като часът на тези практични жени вече бе настъпил, а часът на служащите още не започваше, и си мъркаше романса: „И радостта от първата ни среща не ми вълнува веч кръвта.“ Великият комбинатор си кривеше малко душата. Първата среща с милионера-книговодител го вълнуваше. Щом влезе в дом №16 на улица „Малая Касателная“, той нахлупи официалната фуражка, сви вежди и почука на вратата.

 

 

На средата на стаята стоеше Александър Иванович. Той беше с мрежеста фланелка без ръкави и вече бе успял да обуе панталона си на дребен служащ. Стаята беше мебелирана с типична бедност, установена преди революцията в приютите за сираци и тям подобни организации, които бяха под покровителството на императрица Мария Фьодоровна. Тук имаше три предмета: желязно болнично креватче, кухненска маса с вратичка, снабдена с дървена запънка, с каквито обикновено заключват нужниците на вилите, и изтъркан виенски стол. В ъгъла лежаха хантели и между тях две големи гири, занимавка за тежкоатлет.

При вида на милиционера Александър Иванович тежко пристъпи напред.

— Гражданинът Корейко, нали? — запита Остап с лъчезарна усмивка.

— Аз съм — отговори Александър Иванович, който също изрази радост по повод срещата си с представителя на властта.

— Александър Иванович? — осведоми се Остап, като се усмихваше още по-лъчезарно.

— Точно така — потвърди Корейко и разпали своята радост, колкото беше възможно.

След това на великия комбинатор остана само да седне на виенския стол и да лепне на лицето си свръхестествена усмивка. Той направи всичко това и погледна Александър Иванович. Но милионерът-книговодител се напрегна и изобрази дявол знае що: и умиление, и възторг, и възхищение, и нямо обожание. И всичко това поради щастливата среща с представителя на властта.

Това нарастване на усмивките и чувствата напомняше ръкопис на композитора Ференц Лист, дето на първата страница пише да се свири „бързо“, на втората — „много бързо“, на третата — „много, много бързо“, на четвъртата — „колкото може бързо“ и все пак на петата — „още по-бързо“.

Като видя, че Корейко стигна до петата страница и по-нататъшното съревнование вече е невъзможно, Остап пристъпи към работата.

— А аз дойдох при вас с поръчение — рече той и стана сериозен.

— Заповядайте, заповядайте — забеляза Александър Иванович, също помрачнял.

— Искаме да ви зарадваме.

— Любопитен съм да узная за какво.

И с безмерна скръб Бендер бръкна в джоба си. Корейко следеше неговите действия вече със съвсем погребална физиономия. На бял свят излезе тенекиената кутия от цигари „Кавказ“. Обаче очакваният от Остап възглас на учудване не последва. Нелегалният милионер гледаше кутията с пълно равнодушие. Остап извади парите, грижливо ги преброи и като бутна пачката към Александър Иванович, рече:

— Точно десет хиляди. Бъдете добър да ми подпишете разписка за получаването им.

— Имате грешка, другарю — каза Корейко много тихо. — Какви десет хиляди? Каква разписка?

— Как каква? Нали вчера са ви ограбили?

— Мен никой не ме е ограбвал.

— Но как не са ви ограбили? — развълнува се Остап. — Вчера край морето. И са ви задигнали десет хиляди. Крадците са арестувани. Пишете разписката.

— Да, ей богу, но мен никой не ме е ограбвал — рече Корейко, по чието лице пробягаха слънчеви петна. — Тук има явна грешка.

Неосъзнал още размерите на своето поражение, великият комбинатор допусна неприлична нервност, за което по-късно винаги си спомняше със срам. Той настояваше, сърдеше се, пъхаше парите в ръцете на Александър Иванович и изобщо, както казват китайците, загуби лице. Корейко вдигаше рамене, усмихваше се любезно, но не вземаше парите.

— Значи, вас не са ви ограбили?

— Никой не ме е ограбвал.

— И не са ви задигнали десет хиляди?

— Разбира се, не са. Че как мислите вие, откъде може да имам аз толкова пари?

— Вярно, вярно — каза Остап, поизстинал. — Откъде у един дребен служащ толкова много пари?… Значи, при вас всичко е наред?

— Всичко! — отговори милионерът с омайна усмивка.

— И стомахът ви е в ред? — попита Остап, като се усмихваше още по-прелъстително.

— Съвсем в ред. Знаете ли, аз съм много здрав човек.

— И не ви ли измъчват страшни сънища?

— Не, не ме измъчват.

По-нататък по отношение на усмивките всичко вървеше точно като у Лист: бързо, много бързо, много-много бързо, колкото може най-бързо и дори още по-бързо. Новите познати се разделяха така, сякаш се обожаваха един друг.

— Милиционерската фуражчица да не забравите — говореше Александър Иванович. — Тя остана на масата.

— Не яжте вечер сурови домати — съветваше го Остап, — за да не ви навредят на стомаха.

— Всичко хубаво — казваше Корейко, като радостно се покланяше и правеше реверанси.

— Довиждане, довиждане — отговаряше Остап, — интересен човек сте вие! Всичко ви е наред. Чудно, с такова щастие — и на свобода.

И без да сваля от лицето си ненужната усмивка, великият комбинатор излезе на улицата. Той премина няколко квартала с бърза крачка, забравил, че на главата му се мъдри официалната фуражка с герба на град Киев, съвсем неуместен в град Черноморск. И чак когато се озова сред тълпа почтени старци, които си дърдореха срещу покритата веранда на народен стол № 68, той се опомни и се зае спокойно да прецени шансовете.

Докато той се отдаваше на своите размисли, крачейки разсеяно назад-напред, старците продължаваха да се занимават със своята всекидневна работа.

Това бяха смешни и чудновати за нашето време хора.

 

 

Почти всички бяха с жилетки от пике и със сламени гарсонетки. Някои дори носеха шапки от потъмняла панамска слама. И, разбира се, всички бяха с пожълтели колосани яки, от които стърчаха космати кокоши шии. Тук, при стол № 68, дето по-рано се помещаваше прочутото кафене „Флорида“, се събираха отломките на довоенния търговски Черноморск: търговски посредници, останали без собствени кантори, комисионери, посърнали поради липса на консигнации, житарски агенти, изветрели счетоводители и всякаква сбирщина. Едно време те се събираха тук, за да сключват сделки. Сега ги теглеше насам, на слънчевия ъгъл, дългогодишният навик и необходимостта да почешат старите си езици. Те четяха всекидневно московската „Правда“ — местната преса не зачитаха — и всичко, което ставаше по света, старците разглеждаха като прелюдия към обявяването на Черноморск за свободен град. Едно време, преди сто години, Черноморск наистина е бил свободен град и това било толкова весело и доходно, че легендата за „портофранко“ и досега още хвърляше златен блясък върху светлия ъгъл до кафене „Флорида“.

— Четохте ли за конференцията по разоръжаването? — обръщаше се една жилетка от пике към друга жилетка от пике. — Речта на граф Бернсторф.

— Бернсторф е умна глава! — отговаряше запитаната жилетка с такъв тон, сякаш бе убедена в това от дългогодишно познанство с графа. — А вие четохте ли каква реч е произнесъл Сноуден на едно събрание на избирателите в Бирмингам, тази цитадела на консерваторите?

— Че какво да говорим… Сноуден е умна глава! Слушайте, Валиадис — обръщаше се той към трети старец с панама. — Какво ще кажете за Сноуден?

— Ще ви кажа откровено — отвръщаше панамата, — не си туряйте пръста в устата на Сноуден. Лично аз не бих турил моя.

И без ни най-малко да се смущава, че Сноуден за нищо на света не би позволил на Валиадис да пъхне пръста си в устата му, старецът продължаваше.

— Но каквото и да говорим, аз ще ви кажа откровено, Чембърлейн все пак е умна глава.

Жилетките от пике вдигнаха рамене. Те не отричаха, че и Чембърлейн е умна глава. Но най-много се радваха на Бриан.

— Бриан! — говореха те с жар. — Това се казва умна глава. Той със своя проект за Паневропа…

— Ще ви кажа откровено, мосю Фунт — шепнеше Валиадис, — всичко е наред. Бенеш вече се е съгласил за Паневропа, но знаете ли при какво условие?

Жилетките от пике се събраха по-близо и източиха кокоши шии.

— При условие Черноморск да бъде обявен за свободен град. Бенеш е умна глава. Нали той трябва да пласира някому своите селскостопански оръдия? Ето ние ще ги купуваме.

При това съобщение очите на старците светнаха. Години наред вече на тях им се искаше да купуват и продават.

— Бриан е умна глава! — рекоха те с въздишка. — Бенеш също е умна глава.

Когато Остап се сепна от своите мисли, той видя, че здраво го държи за пеша на сакото непознат старец със смачкана сламена шапка и мазна черна панделка на нея. Прикачената му връзка се беше изкривила настрана и медното копче гледаше право към Остап.

— Аз ви казвам — викаше старецът на ухото на великия комбинатор, — че Макдоналд няма да се хване на тази въдица! Той няма да се хване на тази въдица! Чувате ли?

Остап отбутна с ръка кипналия старец и се измъкна от тълпата.

— Хувър е умна глава! — долетя подире му. — И Хинденбург е умна глава!

По това време Остап вече бе взел решение. Той прехвърли през ума си четиристотинте честни начина за задигане на пари и макар между тях да имаше и такива перли като организиране на акционерно дружество за изваждане на потънал през Кримската война кораб с товар злато или голямо увеселение на сирница в полза на затворниците на капитала, или концесия за сваляне на фирмите от магазините — нито един от тях не беше подходящ за дадената ситуация. И Остап измисли четиристотин и първия начин.

„Не можахме да вземем крепостта с изненадваща атака — мислеше си той, — ще трябва да започнем правилна обсада. Най-важното е установено. Клиентът има пари. И ако се съди по това, че без да му мигне окото, се отказа от десетте хиляди, има много пари. И така, пред вид на незавършените преговори между страните, заседанието продължава.“

Той се върна в квартирата, като купи по пътя твърда жълта папка с връзки за обуща.

— Е? — запитаха в един глас прималелите от желание Балаганов и Паниковски.

Остап мълчаливо отиде до бамбуковата масичка, постави пред себе си папката и с едри букви извъртя надпис:

 

 

През рамото на Бендер млечните братя гледаха папката.

— Какво има вътре? — попита любопитният Паниковски.

— О! — рече Остап. — Вътре има всичко: палми, момичета, синкави експреси, синьо море, бял параход, малко износен смокинг, лакей японец, собствен билярд, платинени зъби, здрави чорапи, обеди с чисто животинско масло и най-важното, малки мои приятели, слава и власт, която дават парите.

И той отвори пред изумените антилоповци празната папка.