Дан Симънс
Ендимион (6)

6

Вървях по улиците на ЕНДИМИОН и се опитвах да преподредя живота, смъртта и отново живота си.

Тук трябва да кажа, че отношението ми към тези неща — към процеса и „екзекуцията“ ми, към странната ми среща с този митичен стар поет — не беше толкова хладнокръвно, колкото предполага това повествование. Част от мен бе потресена из основи. Бяха се опитали да ме убият! Искаше ми се да обвинявам Мира — но съдилищата не бяха агенти на Мира, поне не пряко. Хиперион имаше свой собствен Автономен съвет и съдилищата в Порт Романс бяха устроени според собствената си местна политика. Углавното наказание не беше неизбежно присъда на Мира, особено на онези планети, на които Църквата управляваше чрез теократичен режим, а представляваше отглас от старите колониални дни на Хиперион. Краткият ми процес, неговият неизбежен резултат и бързо изпълнената ми присъда бяха по-скоро израз на страха на бизнес лидерите на Порт Романс от отблъскването на чуждопланетните туристи. Аз бях селянин, ловен водач, убил поверения на грижите ми богат турист, и трябваше да послужа за пример. Нищо повече. Не трябваше да го приемам лично.

Поклатих глава и бавно се заразхождах из университетските развалини. Ендимион бе разположен високо на хълма и през колониалните дни университетът бе построен още по-високо по хребета му, така че на юг и изток се разкриваше прекрасна гледка. Чалмовите гори в долината под мен блестяха в яркожълти багри. По лазурното небе нямаше следи от въздушни машини, нито пък някакво движение. Знаех, че Мирът не дава и пукната пара за Ендимион, че войниците им все още пазят района на платото на Зъбера на североизток и че роботите им продължават да изравят уникалните кръстоидни симбионти, но цялата тази част от континента бе останала извън обсега на вниманието им в продължение на толкова много десетилетия, че от нея лъхаше на свежест и девственост.

След десет минути ленива разходка разбрах, че единствено кулата, в която се бях събудил, и околните й сгради изглеждат населени. Останалата част от университета беше в развалини.

Спрях при основата на друга кула, за да си поема дъх и да помисля. Ако предложението на поета беше действително, „безумните истории“ от „Песните“ щяха да са от изключително значение за мен. Спомних си как Баба рецитираше епичната поема. Помнех нощите, когато гледахме овцете по северните хълмове — задвижваните ни от акумулатори фургони бяха скупчени в защитен кръг за през нощта, слабите огньове, на които се готвеше, почти не скриваха прелестта на съзвездията или метеоритните дъждове в небето. Помнех бавния, отмерен глас на Баба, която завършваше всяка строфа и чакаше да я повторя след нея, помнех собственото си нетърпение — много повече предпочитах да седя до фенера и да чета книга — и се усмихнах при мисълта, че ми предстои да вечерям с автора на същите онези стихове. Нещо повече, старият поет беше един от седмината поклонници, за които се пееше в поемата.

Момент. В тази кула имаше нещо странно. По-голяма и по-широка от другата, в която се бях събудил, тя имаше само един прозорец — отворен свод на трийсет метра нагоре. Но по-интересна беше зазиданата врата. Натрупал опит от работата си като зидар под ръководството на Аврол Хюм, аз предположих, че е била затворена преди районът да бъде изоставен преди век — но не чак толкова много преди това.

И до днес не знам какво привлече любопитството ми към кулата, наоколо имаше толкова много други руини, но наистина изпитвах любопитство. Спомням си, че надзърнах към стръмния склон отзад и забелязах чалмовия гъсталак, който се виеше по стената като гъст бръшлян. По него можеше да се стигне почти до прозореца…

Глупости. В най-добрия случай такава детинска игра можеше да завърши със скъсани дрехи и одрани ръце. В най-лошия човек спокойно би могъл да падне на плочите от трийсетметровата височина. И защо да рискува? Какво друго можеше да има в тази стара зазидана кула освен паяци и паяжини?

След десет минути бях горе, приклекнал на перваза на прозореца, и надничах в мрачната вътрешност на кулата.

И изведнъж осъзнах, че вътрешността е прекалено мрачна. Не можех да видя отсрещната стена. Разсеяната слънчева светлина осветяваше камъка наоколо, мержелееха се тук-там отделни участъци от вита стълба, целият цилиндър се виждаше метри над мен — но тук, на моето равнище, повечето от вътрешността просто… липсваше.

— За Бога — прошепнах аз. Нещо изпълваше пространството на тази мрачна кула.

Трябваше ми доста време, за да разбера какво виждам. Космически кораб, изпълващ вътрешността на кулата като патрон, вкаран в затвора на старовремски револвер.

Стъпих на древната дървена площадка под прозореца, почти без да ме е грижа дали ще ме издържи, и се взрях по-добре.

Корабът беше тънък и нисък според обичайните стандарти — навярно петдесет метра. Металният корпус — ако това изобщо бе метал — изглеждаше матовочерен и като че ли поглъщаше светлината. Не забелязвах никакъв блясък, нито пък отражение. Възприемах очертанията на машината най-вече като гледах към каменната стена зад нея и виждах къде свършват камъните и отразената от тях светлина.

И за миг не се усъмних, че това е космически кораб.

Бях виждал изображения на първите ракети от Старата Земя — отпреди Мира, отпреди Падането, отпреди Хегемонията, отпреди Хеджира… по дяволите, отпреди почти всичко — и те приличаха на тази криволинейна чернота. Висока, тънка, стеснена в двата си края, заострена на върха и с перки отзад — гледах съвършения образ на КОСМИЧЕСКИ КОРАБ.

На Хиперион нямаше частни или безотчетни космически кораби. Бях сигурен в това. Космическите транспортни средства, дори от най-обикновен междупланетен вид, просто бяха прекалено скъпи и се срещаха прекалено рядко, за да ги оставят в някакви си стари каменни кули. Някога, векове преди Падането, когато ресурсите на Мрежата на световете изглеждали безкрайни, може и да е имало изобилие от космически машини — бойни на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ, дипломатически на Хегемонията, на планетарното правителство, корпоративни, фондационни, изследователски, дори няколко частни кораба, принадлежащи на хипермилиардери, — но дори в онези дни единствено планетарната икономика е можела да си позволи да построи космически кораб. През моя живот — както и през живота на майка ми, на баба ми, на техните майки и баби — само Мирът — този консорциум на Църквата и сурово междузвездно правителство — можеше да си позволи каквито и да било космически кораби. И нито един човек от познатата вселена — дори Негово светейшество на Пацем — не можеше да си позволи частен космически кораб.

А това беше космически кораб. Знаех го. Не ме питайте откъде, просто го знаех.

По средата на кулата и на петнайсет метра под мен, едва видима на фона на извивката на чернотата, почти до самия корпус се протягаше площадка.

Спуснах се към нея. Прогнилите стъпала пукаха под краката ми, едно дори се счупи, но аз не обръщах внимание.

Площадката нямаше перила и се изпъваше като трамплин за скокове във вода. Ако паднех оттук, щях да остана да лежа с изпотрошени кости в мрака на зазиданата кула. Изобщо не си помислих за това, а пристъпих напред и долепих длан до корпуса на кораба.

Беше топъл. На пипане не бе като метал — по-скоро като гладка кожа на някакво спящо създание. Освен това леко вибрираше — сякаш корабът дишаше, сякаш можех да доловя пулса му под дланта си.

Изведнъж усетих под ръката си истинско движение и корпусът просто пропадна и се вгъна — не се вдигна механично като някои от порталите, които бях виждал, и определено не се завъртя на панти — а просто се вгъна сам в себе си и изчезна.

Светнаха лампи. Таванът и стените бяха толкова органични на вид, че напомняха някаква механична утроба.

Спрях за около три наносекунди. В продължение на години животът ми беше спокоен и предсказуем. Но тази седмица случайно бях убил човек, бях осъден и екзекутиран и се бях свестил в любимия мит на Баба. Защо да спирам дотук?

Пристъпих в космическия кораб и вратите се затвориха зад мен като гладна уста, която поглъща хапка.

 

 

Коридорът беше гладък, извит и почти безличен, с ламперия от скъпо дърво. И да имаше херметична камера, не я бях забелязал. Скрити лампи светваха пред мен, докато вървях напред, и после сами изгасваха, когато отминавах. Знаех, че корабът не може да е по-широк от десет метра, но леката извивка на коридора го правеше да изглежда по-голям отвътре, отколкото изглеждаше отвън.

Коридорът завършваше там, където би трябвало да е центърът на кораба: отворен кладенец с централно метално стълбище, което се виеше нагоре и надолу в мрака. Поставих крак върху първото стъпало и някъде над мен светнаха лампи. Предположих, че по-интересните части на кораба са нагоре, и започнах да се изкачвам.

Следващата палуба изпълваше цялата окръжност на корпуса и съдържаше холоямка, каквато бях виждал в старите книги — разпръснати столове и маси в стил, който не можех да определя, и роял. Тук трябва да кажа, че и майка ми, и Баба проявяваха страстен интерес към музиката и към едно пиано, което изпълваше голяма част от пространството в електрическия ни фургон. Чичовците и дядо непрекъснато се оплакваха от грамадата и тежестта му — от всички джаули енергия, необходими за придвижването на този тежък дохеджирски инструмент из полята на Аквила, и от благоразумната ефикасност на това да имаш джобен синтезайзер, който може да пресъздава музиката на какъвто и да било инструмент. Но мама и Баба бяха упорити — нищо не можело да се сравнява със звука на истинско пиано, независимо колко пъти трябвало да се акордира след пренасянето му. И нито дядо, нито чичовците ми не се оплакваха, когато вечер Баба свиреше Рахманинов, Бах или Моцарт край огъня. Научих за някогашните огромни пиана от нея — включително за дохеджирските рояли. А сега бях пред един от тях.

Без да обръщам внимание на холоямката и мебелите, на извитата прозрачна стена, която показваше само тъмния камък на кулата, аз се приближих до рояла. Над клавиатурата със златни букви пишеше „СТЕЙНУЕЙ“. Тихо подсвирнах и оставих пръстите ми да помилват клавишите, без да дръзвам да натисна някой. Според Баба тази компания престанала да прави пиана преди Голямата грешка от 08 година и от Хеджира насам никой повече не ги бил произвеждал. Докосвах инструмент поне на хиляда години. Стейнуей и Страдиварий бяха митове сред онези от нас, които обичаха музика. „Как е възможно това?“ — чудех се аз и пръстите ми проследяваха клавишите, които бяха на пипане като легендарната слонова кост — бивни на изчезналото животно, наречено слон. Човешки същества като стария поет в кулата биха могли да оцелеят от дните преди Хеджира — Пулсеновите процедури и криогенният сън теоретично биха могли да го постигнат, — но предмети от дърво, тел и слонова кост почти нямаха шанс да направят такова дълго пътуване през времето и пространството.

Пръстите ми изсвириха един акорд: до-ми-сол-си. И после до-мажор. Звукът беше безупречен, акустиката на кораба — съвършена. Баба трябваше да акордира старото ни пиано след всяко пътуване от няколко километра из полята, но този инструмент изглеждаше съвършено настроен след безчет светлинни години и векове.

Издърпах столчето, седнах и започнах да свиря „Fur Elise“. Изтъркано, просто парче, но като че ли подхождаше на тишината и самотата на това мрачно място. Всъщност лампите сякаш замъгляваха въздуха около мен, докато нотите изпълваха кръглата стая и като че ли отекваха нагоре и надолу по тъмния кладенец на стълбището. Докато свирех, си мислех за мама и Баба и за това как никога не бяха предполагали, че първите ми уроци по пиано ще ме доведат до това соло в скрития космически кораб. Мисълта сякаш изпълни музиката с печал.

Когато завърших, бързо, почти виновно дръпнах пръстите си от клавиатурата, шокиран от предположението, че съм изсвирил зле едно толкова лесно парче на това великолепно пиано, на този дар от миналото. Поседях за миг в тишина, замислен за кораба, за стария поет и за собственото си място в това безумно стечение на обстоятелствата.

— Много добре — каза един тих глас зад мен.

Признавам, че подскочих. Не бях чул никой да се качва или да слиза по стълбата, не бях усетил никой да влиза в стаята. Главата ми рязко се завъртя.

В стаята нямаше никого.

— От известно време не съм слушал точно това парче — отново се разнесе гласът. Сякаш излизаше от центъра на празното помещение. — Предишният ми пътник предпочиташе Рахманинов.

Опрях се с длан на ръба на столчето и се замислих за всички тъпи въпроси, чието задаване бих могъл да избегна.

— Ти корабът ли си? — попитах, без да знам дали въпросът е глупав, но исках да чуя отговора.

— Разбира се — разнесе се гласът. Беше мек, но смътно мъжки. Естествено и преди бях чувал за говорещи машини — тези неща бяха известни открай време, — но никога за такава, която наистина да притежава интелект. Църквата и Мирът бяха забранили всички истински ИИ преди повече от два века и след като видели как Техноцентърът помага на прокудените да унищожат Хегемонията, повечето от трилионите граждани на хилядите опустошени светове на драго сърце се съгласили. Осъзнах, че собственото ми програмиране в това отношение е било ефикасно: мисълта, че разговарям с наистина разумна машина, накара дланите ми да се изпотят и гърлото ми да се стегне.

— Кой е бил твоят… хм… предишен пътник? — попитах.

Последва загатване за пауза.

— По принцип господинът беше известен като Консула — отвърна корабът накрая. — Дипломат на Хегемонията през по-голямата част от живота си.

Бе мой ред да се поколебая преди да заговоря. Дойде ми наум, че навярно „екзекуцията“ в Порт Романс само е разбъркала невроните ми до такава степен, че си мисля, че живея в една от епичните поеми на Баба.

— Какво е станало с Консула? — попитах аз.

— Умря — отговори корабът. В гласа може би се долови съвсем слаба нотка на съжаление.

— Как? — продължих да разпитвам. В края на „Песните“ на стария поет, след Падането на Мрежата на световете, консулът на Хегемонията се връщаше с кораб обратно в Мрежата. С този кораб ли? — Къде е умрял? — допълних аз. Според „Песните“, в кораба, на който Консула напуснал Хиперион, се била вселила личността на втория киборг на Джон Кийтс.

— Не мога да си спомня къде умря Консула — отвърна корабът. — Помня само, че умря и че аз се върнах тук. Предполагам, че това е било програмирано в командните ми банки по онова време.

— Имаш ли си име? — попитах аз, любопитен дали разговарям с ИИ личност на Кийтс.

— Не — рече корабът. — Просто кораб. — Отново последва нещо като пауза вместо обикновено мълчание. — Макар, струва ми се, да си спомням, че по едно време имах.

— Не беше ли Джон? — попитах аз. — Или Джони?

— Може и да е било — отвърна корабът. — Подробностите са забулени в мъгла.

— Защо е така? — настоях аз. — Защо паметта ти изневерява?

— Не, няма такова нещо — възрази корабът. — Доколкото мога да заключа, преди около двеста стандартни години се е случило някакво травматизиращо събитие, което е изтрило определени спомени, но оттогава насетне паметта и останалите ми способности са безупречни.

— Но не си спомняш събитието, нали? Травмата?

— Не — достатъчно жизнерадостно се съгласи корабът. — Струва ми се, че се е случило приблизително по същото време, когато умря Консула и аз се върнах на Хиперион, но не съм сигурен.

— А оттогава? — попитах аз. — Откакто си се върнал ли се криеш в тази кула?

— Да — отвърна корабът. — Известно време бях в Града на поетите, но по-голямата част от изминалите два местни века прекарах тук.

— Кой те доведе тук?

— Мартин Силенъс — отвърна корабът. — Поетът. Срещнали сте се с него по-рано днес.

— Нима знаеш за това? — удивих се аз.

— О, да — рече корабът. — Именно аз дадох на господин Силенъс данните за процеса и екзекуцията ви. Помогнах при подкупването на служебните лица и при пренасянето на спящото ви тяло тук.

— Как го направи? — Образът на този огромен архаичен кораб, разговарящ по телефона, бе прекалено абсурден, за да го възприема.

— Хиперион няма истинска инфосфера — отвърна корабът, — но аз наблюдавам всички свободни микровълнови и сателитни комуникации, както и някои „секретни“ фибро-оптични и мазерни ленти, в които съм успял да проникна.

— Значи шпионираш за стария поет?

— Да — призна корабът.

— А какво знаеш за плановете на стария поет по отношение на мен? — попитах го, като отново се обърнах към клавиатурата и започнах да свиря „Мелодия в сол“ на Бах.

— Господин Ендимион — обади се друг глас зад мен.

Спрях да свиря и се обърнах. Беше А. Бетик, андроидът. Стоеше в началото на витата стълба.

— Господарят ми се разтревожи да не сте се загубили — каза той. — Дойдох да ви отведа обратно в кулата. Имате точно толкова време, колкото да се преоблечете за вечеря.

Свих рамене и се насочих към шахтата на стълбището. Преди да последвам синьокожия мъж надолу, се обърнах й казах по посока на скриващата се в мрак стая:

— Беше ми приятно да си поговоря с теб, Корабе.

— За мен също бе удоволствие, господин Ендимион — отвърна корабът. — Скоро ще се видим отново.