Дан Симънс
Ендимион (38)

38

Когато като дете слушах безкрайните стихове на Баба, все исках да ми повтаря един кратък откъс: „Някои казват, че светът ще свърши в пожари, други пък казват — в лед“. Баба не знаеше името на поета — смяташе, че може да е някакъв дохеджирски автор на име Фрост^[1], макар още като съвсем малък да си мислех, че това е прекалено съвпадение, за да е истина, когато в поемата ставаше дума за пожари и лед — но идеята, че светът ще свърши или от пожар, или от лед, задълго остана в мислите ми, толкова трайно, колкото и напевният ритъм на простия стих.

Моят свят, изглежда, свършваше в лед.

Въжето бе завързано под мишниците ми и мощното течение скоро ме понесе с краката напред по черния улей с вдигнати над лицето ми ръце, за да го предпазя от обърнатите наопаки гребени на твърдия като скала лед.

Освен безумието ми, единствената причина да се оставя да ме понесе тази подводна река бяха оскъдните знания от обучението ми в планетарната гвардия на Ледения шелф на континента Урсус. Там, до Леденото море на Мечата лапа, където през краткото арктическо лято ледът замръзваше и се разтапяше почти ежедневно, рискът от пропадане през тънкия повърхностен лед бе много голям. Бяха ни научили, че дори да попаднем под най-дебелия лед, между водата и ледения таван винаги има тънък пласт въздух. Та трябваше да се издигнем до този тънък пласт, да извадим устата си в него дори това да означава, че останалата част от лицето ни е под водата, и да се движим по леда, докато не стигнем до отвор или достатъчно тънък участък, че да можем да си пробием път навън.

Това беше теоретичната част. Бях я видял прилагана на практика само веднъж, като участник в групата за издирване на шофьора на един скарабей. Човекът излязъл от машината си и пропаднал на по-малко от два метра от нея, тъй като ледът поддал под четиритонната й тежест. Шофьорът изчезнал. Намерих го именно аз, почти на шестстотин метра от скарабея и безопасния за движение лед. Беше използвал въпросната техника на дишане. Когато го открих, носът му все още бе здраво притиснат до прекалено дебелия лед, но устата му беше отворена под водата, лицето му бе бяло като снега, който навяваше по глетчера, а очите му бяха замръзнали като стоманени лагери. Опитах се да не мисля за случая, докато се мъчех да изплувам на повърхността, дръпнахвъжето, за да дам знак на А. Бетик да ме спре, и притиснах лице към парчетата лед, за да намеря въздух.

Между водата и леда имаше неколкосантиметрово пространство — по-голямо там, където в глетчера от замръзнала атмосфера минаваха цепнатини. Поех студения въздух в дробовете си, осветих с лазерното фенерче цепнатините и после започнах да местя червения лъч назад-напред по тесния леден тунел.

— Ще си почина малко — задъхано съобщих по микрофона. — Добре съм. Колко далеч съм стигнал?

— На около осем метра — прошепна гласът на А. Бетик в ухото ми.

— Майната му — промърморих аз, като забравих, че на сала ще ме чуят. Струваше ми се, че съм изминал поне двайсет-трийсет. После казах: — Добре. Ще поставя първия заряд тук.

Пръстите ми все още можеха да се свиват достатъчно, за да включа лазерното фенерче на максимална мощност, да прогоря малък отвор и да пъхна пластичния експлозив.

Тъй като знаех точно накъде искам да насоча силата на взрива, оформянето на зарядите ми отне по-малко от четирийсет и пет секунди и не изискваше много сръчност. И все пак, когато малките детонатори бяха поставени на място, аз треперех и почти се бях вкочанил. Знаех, че комуникаторите не могат да проникнат през такова количество лед, така че настроих детонаторите на предварително установения код, без да използвам фитила.

— Добре — казах аз, като се отпуснах по-дълбоко във водата, — отпусни ме.

Дивото препускане отново започна, течението ме затегли по-дълбоко в чернотата, после ме блъсна в кристалния таван. Последва отчаяното търсене на въздух, задъханите команди, опитите да гледам и работя, докато от тялото ми не се е оттекла и последната топлинка.

Ледът продължаваше още трийсет метра — точно към външните граници на онова, с което си мислех, че ще може да се справи експлозивът. Поставих заряди в още две цепнатини и последния — в тесен отвор, който прогорих в твърдия леден таван. Накрая ръцете ми бяха съвсем вкочанени — сякаш носех дебели ръкавици от лед, — но успях приблизително да насоча зарядите нагоре и по течението. Ако краят на тази ледена стена не беше близо, всичко щеше да е напразно. С А. Бетик бяхме обмисляли да сечем стената с брадва, но нямаше начин да си пробием път през толкова много метри лед.

На четирийсет и първия метър отново изплувах на повърхността. Отначало се страхувах, че това просто е друга цепнатина, но когато насочих лазерното фенерче, червеният лъч освети пространство, по-дълго и по-широко от онова, в което бях оставил сала. Бяхме обсъждали и решили, че няма да взривим експлозивите, ако видя края на евентуалното второ празно пространство, но когато спуснах лъча по дължината на черната река и осветих същата мъгла и сталактити, открих, че реката — широка на това място трийсетина метра — завива и се скрива от поглед неколкостотин метра нататък. Тук също нямаше брегове или тунели, но поне изглеждаше, че реката продължава напред.

Исках да видя как продължава реката след завоя, но нито имах достатъчно въже, нито телесна топлина, така че задъхано казах:

— Изтеглете ме!

През следващите две минути се държах — или поне се опитвах да се държа, тъй като вече не можех да движа ръцете си, — докато андроидът ме теглеше срещу ужасното течение, като от време на време спираше и аз се отпусках по гръб, за да подишам в ледения въздух на цепнатините. После черното препускане отново започваше. А. Бетик наистина беше невероятно силен.

Когато видях сиянието на фенерите и фигурите на двамата ми навели се към мен спътници, вече нямах сила да вдигна ръце, за да се кача на сала. А. Бетик ме подхвана под мишниците и ме изтегли от водата. Енея грабна краката ми, от които се стичаше вода, и двамата ме отнесоха на кърмата. Признавам, че това напомни на замъгления ми мозък за католическата черква, в която от време на време спирахме — намираше се в Латмос, градче в северната част на полетата, от което се снабдявахме с храна и прости пастирски стоки — и за една от големите религиозни картини на южната й стена, представяща свалянето на Христос от кръста: един от учениците му го е подхванал под отпуснатите ръце, а Дева Мария държи босите му осакатени крака.

„Недей да се ласкаеш така“ — донесе се сред мъглата неканената мисъл. Говореше с гласа на Енея.

Отнесоха ме до превърналата се в скреж палатка, където върху двата спални чувала и едно тънко килимче ме очакваше термоодеялото. Нагревателният куб грееше наблизо. А. Бетик свали подгизналото ми бельо, раницата и комуникатора, изключи лазерното фенерче, внимателно го прибра в раницата ми, зави ме в термоодеялото, натика ме в горния спален чувал и отвори един от медицинските пакети. Като залепи биомониторните контакти за гърдите ми, вътрешната страна на бедрото, лявата ми китка и слепоочието ми, той погледна датчиците за миг и после ми инжектира ампула адренонитроталин, както бяхме планирали.

Беше ми толкова студено, че дори не треперех. Съзнанието бе тънка нишка, свързваща ме със светлината, и трептеше на студения вятър, който вееше в мен.

А. Бетик се наведе към мен и попита:

— Господин Ендимион, поставени ли са зарядите?

Успях да кимна. Това беше единственото, което можех да направя.

Енея застана на колене до мен. После се обърна към А. Бетик:

— Аз ще го гледам. Ти ни измъкни оттук.

Андроидът излезе от палатката, за да ни оттласне от ледената стена и да ни придвижи срещу течението. След толкова усилия да ме извлече срещу течението, не можех да повярвам, че може да избута целия сал на необходимото разстояние.

Бях много, много далеч, когато мъгляво усетих тялото до мен. Детето Енея се бе промъкнало под термоодеялото и лежеше до мен в спалния чувал. Отначало топлината на слабото й тяло не проникна през пластовете вечен лед, които ме изпълваха, но усещах дъха й и ръбестите й лакти и колене.

„Не, не — помислих. — Аз съм закрилникът тук… силният, който се е наел да те спаси.“ Ледената дрямка не ми позволи да го кажа на глас.

Не помня дали ме прегърна. Знам, че вече бях безчувствен като замръзнал пън.

Постепенно започнах да усещам топлината на дребничкото й тяло. Бе едва доловима, но кожата ми започна да изтръпва от болезнените иглички, забиващи се там, където течеше към мен. Искаше ми се да мога да говоря, само за да й кажа да се отмести, за да мога да подремна в безсилен покой.

Малко по-късно — може да е било след петнайсет минути или два часа — А. Бетик се върна в палатката. Бях достатъчно в съзнание, за да разбера, че андроидът е изпълнил плана ни: да „закотви“ сала с допълнителните прътове и кормилния кол някъде в тясната горна половина на ледената пещера под видимата част на телепортала. Предполагахме, че когато зарядите се взривят, металната арка може да ни защити от свличания на лед.

„Взриви зарядите“ — исках да му кажа. Вместо да включи комуникаторния канал обаче, андроидът се съблече по шорти и пропълзя под термоодеялото при момичето и мен.

Трябва да е било комично — поне за вас може да звучи комично, докато четете тези редове, — но нищо в живота ми не ме е трогвало толкова дълбоко, колкото тази постъпка, това споделяне на топлина от двамата ми спътници. Не се бях трогнал толкова дори когато смело и безразсъдно ме бяха спасили в лилавото море. Лежахме тримата — Енея от лявата ми страна, прегърнала ме с лявата си ръка, А. Бетик отдясно, свил се на топка от студа, който проникваше под края на термоодеялото. След няколко минути щях да заплача от болката, предизвикана от възстановилото ми се кръвообращение, от агонията на размразяващата се плът, но в този момент плачех от съкровения дар на топлотата им, докато топлината на живота течеше от детето и синьокожия мъж, течеше от тяхната кръв и плът към моята.

Сега, когато разказвам за това, плача.

Не мога да кажа колко дълго сме останали така. Никога не ги попитах и те никога не споменаха за това. Трябва да е било поне час. На мен ми се струваше цял живот от топлина, болка и смайваща радост от връщането на живота.

Постепенно започнах да треперя, после леко да се разтърсвам и накрая яростно се тресях, сякаш имах гърчове. Приятелите ми ме хванаха и не ми дадоха да избягам от топлината. Мисля, че в този момент Енея също плачеше, макар никога да не я попитах, а по-късно момичето никога не говореше за това.

Накрая, след като болката и конвулсиите общо взето преминаха, А. Бетик се измъкна изпод общата ни завивка, консултира се с медицинския пакет и тихо каза на детето:

— Всичко е в границите на зеленото. Няма сериозни измръзвания. Никакви трайни увреждания.

Енея се изплъзна изпод одеялото и ми помогна да седна, като постави две от покритите със скреж раници зад гърба и главата ми. Кипна вода върху куба, напълни чаши с вдигащ пара чай и поднесе една от тях към устните ми. Вече можех да движа ръцете си, дори да свивам пръстите си, но болката бе прекалено силна, за да мога да държа нещо.

— Господин Ендимион — приклекнал точно пред палатката, рече А. Бетик, — готов съм да излъча детонационния код.

Кимнах.

— Може да има падащи отломки — добави той.

Отново кимнах. Вече бяхме обсъждали тази опасност. Насочените заряди би трябвало да разбият само ледената стена пред нас, но последвалите сеизмични вибрации в леда спокойно можеха да стоварят около нас целия глетчер от замръзнала атмосфера, като потопят сала и ни затрупат там. Бяхме преценили, че рискът си струва. Кимнах за трети път, за да му дам знак да действа.

Звукът от експлозията беше по-приглушен, отколкото очаквах, далеч по-слаб от съпътстващия го тътен на ледени блокове и сталактити и бясното вълнение на самата река. За секунда си помислих, че ще се издигнем и разбием в тавана на пещерата, докато вълна след вълна от задвижената от налягането и изместването на леда речна вода бушуваше под сала.

После вълнението и тътенът се успокоиха. Бясното подмятане беше счупило кормилния ни прът, бе откъснало един от страничните колове, беше ни изкарало от безопасното ни убежище и сега се носехме по течението към ледената стена.

Натам, където преди бе ледената стена.

Зарядите бяха свършили работата си точно, както го бяхме планирали: дупката, отворена от тях, бе ниска и назъбена, но след като я осветихме с лазерното фенерче се оказа, че води право към канала зад стената. Енея ликуваше. А. Бетик ме потупа по гърба. Срамувам се да призная, но отново заплаках.

Победата ни не беше толкова лесна, колкото ни се стори отначало. Паднали ледени блокове и оцелели колони от лед все още запречваха части от прохода и дори след като първоначалният напор на леда към пробива се забави малко, това означаваше тежко напредване и чести спирания, докато А. Бетик разбие с брадвата ледените препятствия.

А после пред нас се изпречи втора ледена стена.