Дан Симънс
Ендимион (12)

12

— По-добре хапни преди да тръгнеш — измърмори старецът.

— Ако нещата се развият по плана, след по-малко от шест часа ще съм на космическия кораб. Тогава ще ям.

— Кога нещата изобщо се развиват по плана, Рол Ендимион? — изсумтя Силенъс.

— Като си говорим за планове, щяхте да ми казвате за чудото, което ще отвлече вниманието на швейцарската гвардия, докато измъквам малката ви приятелка.

За миг древният поет мълчаливо се загледа в мен.

— Просто ми се довери за това, става ли?

— Прекалено много неща трябва да приемам на доверие, старче — въздъхнах аз. — Някакви последни инструкции?

— Само това — изхриптя той. — Слушай:

Един окаян клетник в огромното море живее,

обречен цели десет века

във тялото си немощно да крее

и после да умре самотен. Кой изход

може да намери? Никой.

Милиони приливи и отливи ще минат

във непосилен гнет. И няма да умре

дорде не се изпълни всичко.

Един младеж, доведен от небесна сила,

пред него ще застане и той ще му посочи

какво да стори.

— Какво? — попитах аз. — Да не искаш да кажеш…

— Заеби — изхърка поетът. — Просто намери Енея, отведи я при прокудените и я върни жива. Не е толкова сложно. Дори един пастир би трябвало да може да го стори. Просто килимчето е програмирано.

— Не ми казахте кой го е програмирал. Кой е летял по този път преди мен?

— Аз, момчето ми. Трябваха ми месеци, но успях. Почти преди два века.

— Преди два века! — Едва не слязох от килимчето. — Ами ако са се появили нови пещери? Разломи от земетресения? Ами ако нещо е препречило пътя?

Мартин Силенъс сви рамене.

— Ще летиш с над двеста клика в час, момче — отвърна той. — Предполагам, че ще загинеш. — Поетът ме шляпна по тила. — Тръгвай. Предай на Енея, че я обичам. Кажи й, че чичо Мартин иска да види Старата Земя преди да умре. Кажи й, че старият досадник копнее да я чуе да обяснява значението на всички движения, форми и звуци.

Издигнах килимчето на половин метър.

А. Бетик пристъпи напред и протегна синята си ръка. Стиснах я.

— Успех, господин Ендимион.

Кимнах, не намерих какво да кажа и излетях от кулата.

Насочих Хокинговото килимче към тунела. Опитах се да си спомня подробностите от разказа на свещеника в „Песните“ на стареца. Сещах се само, че именно тук отец Дюре и бикурите се срещнали с Шрайка и кръстоидите.

Нямаше никакъв Шрайк. Не се изненадах — създанието не се беше мяркало от Падането на Мрежата на световете преди 274 години. Нямаше никакви кръстоиди. И това не ме изненада — Мирът ги бе събрал от стените на пещерата много отдавна.

Мракът ме обгърна и почувствах как кожата на тила ми настръхва. Стиснах ръба на подскачащото килимче и затворих очи.