Дан Симънс
Ендимион (31)

31

— Очарователно — рече А. Бетик.

Аз не бих се изразил така, но за момента беше достатъчно. Първата ми реакция бе да започна да оценявам положението с отрицателни заключения: вече не бяхме на покритата с джунгла планета; не плавахме по река — океанът се простираше до нощното небе във всички посоки; вече не беше ден; и не потъвахме.

Салът се носеше по съвсем различен начин по тези слаби и все пак сериозни океански вълни. Опитното ми око на моряк забеляза, че голосеменното дърво изглежда тук още по-леко. Предпазливо загребах шепа морска вода и отпих. Изплюх я бързо и изплакнах уста с прясна вода от манерката на колана ми. Това море бе по-солено дори от негодните за пиене хиперионски океани.

— Йе — тихо рече Енея. Предположих, че има предвид издигащите се луни. И трите бяха големи и оранжеви, но средната беше толкова огромна, че дори само половината й диаметър като че ли изпълваше онова, което все още възприемах като източно небе. Енея стана и изправеният й силует пак не стигаше до средата на гигантската оранжева полусфера. Закрепих кормилния кол и се присъединих към другите двама в предната част на сала. Тъй като океанските вълни все пак ни полюляваха, и тримата се държахме за мачтата, на която нощният вятър развяваше платното ни — ризата на А. Бетик.

За миг престанах да съм моряк и погледнах на небето с око на пастир. Любимите съзвездия от детството ми не се виждаха или бяха толкова изместени, че не успях да ги разпозная. Но Млечният път бе там: извиващата се магистрала на галактиката ни се издигаше над накъсания от вълните хоризонт зад нас, докато не избледня в блясъка около изгряващите луни. Обикновено звездите бяха много по-слаби — дори когато в небето има само една стандартна луна като онази на Старата Земя — и много по-малки от тези гиганти. Предположих, че тази невероятна картина се дължи на свободното от прах небе, което по никакъв начин не пречи на светлинните източници от всякакъв вид, както и на по-редкия въздух. Не можех да си представя как ли биха изглеждали тук звездите през някоя безлунна нощ.

„Къде е това «тук»?“ — запитах се аз. Имах някакво подозрение.

— Кораб? — казах към инфотерма си. — Още ли си тук?

Изненадах се, когато гривната отговори.

— Записаните данни са все още тук, господин Ендимион. С какво мога да ви помогна?

Другите двама откъснаха очи от изгряващите лунни гиганти и погледнаха към инфотерма.

— Ти не си корабът, нали? — попитах аз. — Искам да кажа…

— Ако ви интересува дали сте в пряка връзка с кораба, не — отвърна инфотермът. — Комуникационните канали прекъснаха, когато се прехвърлихте през телепортала. Този съкратен вариант на кораба обаче приема видеоинформация.

Бях забравил, че инфотермът има сензори за светлина.

— Можеш ли да ни кажеш къде се намираме? — попитах аз.

— Един момент, моля — рече гривната. — Ако вдигнете инфотерма малко по-нависоко — благодаря ви, — ще проуча небето и ще сравня данните с навигационните координати.

Докато инфотермът проверяваше, А. Бетик каза:

— Струва ми се, че зная къде сме, господин Ендимион.

Мислех, че и аз се досещам, но оставих андроида да продължи.

— Всичко тук като че ли отговаря на описанието на Mare Infinitum — рече той. — Един от старите светове в Мрежата и понастоящем част от Мира.

Енея не каза нищо. С унесено изражение тя все още наблюдаваше изгряващата луна. Вдигнах очи към изпълващата небето оранжева сфера и разбрах, че над прашната й повърхност забелязвам да се движат ръждиви облаци. Когато отново погледнах, разбрах, че се вижда и самият релеф на повърхността: кафяви петна, които можеха да са изригнали вулкани, дълъг белег на речна долина с притоци, загатване за ледени полета на северния полюс и неопределени лъчи, които свързваха нещо като планински вериги. Малко приличаше на един холос на Марс, който бях виждал — преди планетата да бъде тераформирана.

— Изглежда, че Mare Infinitum има три луни — казваше А. Бетик, — макар всъщност планетата да е спътник на един скалист свят с големината на Юпитер.

Посочих към прашната луна.

— Като тази ли?

— Точно като тази — отвърна андроидът. — Виждал съм снимки… Той е необитаем, но по време на Хегемонията полезните изкопаеми са били мащабно разработвани от роботи.

— Мисля, че същото се отнася и за Mare Infinitum — казах аз. — Чувал съм някои от чуждопланетните ловци от Мира да разказват за това. Дълбокоморски риболов в огромни размери. Казват, че в океана на Mare Infinitum имало някакво главоного, което стигало повече от сто метра дължина… и ако не го хванели първи, поглъщало рибарските кораби цели.

После млъкнах. И тримата се втренчихме в тъмната като вино вода. В тишината рязко изцвъртя инфотермът ми.

— Готов съм! Звездните полета отговарят точно на навигационните ми инфобанки. Намирате се на спътник, който обикаля около субюпитерова планета в орбитата на звезда Седемдесет Офиучи А на нула-седем-точка-девет светлинни години от Хиперион, на шестнайсет-точка-четири-нула-осем-две светлинни години от системата на Старата Земя. Системата е бинарна, основната звезда Седемдесет Офиучи А е на точка-шест-четири АЕ и има атмосфера и вода, така че със сигурност мога да кажа, че сте на втората луна от субюп и торовата Седемдесет Офиучи А, известна в дните на Хегемонията като Mare Infinitum.

А. Бетик свали ризата си от самоделната мачта и я навлече. Океанският вятър беше силен, въздухът — рядък и студен, и всички се облякохме. Невероятната луна продължаваше да се издига в невероятно звездното небе.

 

 

„Макар и къса, частта от реката на Mare Infinitum е приятна интерлюдия между ориентираните повече към забавление участъци — пишеше в «Пътеводителя на пътешественика в Мрежата на световете». — Виолетовият цвят на моретата се дължи на форма на фитопланктон във водата, а не на рядката атмосфера, която предлага на пътешественика такива прелестни залези. Макар интерлюдията на Mare Infinitum да е съвсем кратка — пет километра в такъв океан са достатъчни за повечето пътешественици по Реката, — тя включва прочутите в Мрежата Океански аквариум и грил-ресторант на Гъс. Непременно си поръчайте морски гигант на скара, супа от октопод и отличното вино от жълт плевел. Вечеряйте на някоя от многобройните тераси на Океанската платформа на Гъс, за да можете да се насладите на един от вълшебните залези на Mare Infinitum и на още по-вълшебните лунни изгреви. Макар тази планета да е известна с пустите си океански простори (на нея няма континенти или острови) и агресивни форми на морски живот, вашият ваканционен кораб ще плава в безопасност по Централното течение от портал до портал, ескортиран от няколко кораба на Протектората, така че краткото ви океанско пътуване, започнало с вечеря в грил-ресторанта на Гъс, ще остави у вас само приятни спомени. (ЗАБЕЛЕЖКА: Участъкът на Mare Infinitum ще бъде прескочен от пътешествието в случай, че времето е лошо или се появят опасни форми на морски живот. Подгответе се да видите този свят по време на някое следващо пътуване!)“

Това беше всичко. Върнах книгата на А. Бетик, изключих лампата отидох в предната част на сала и огледах хоризонта с увеличителите за нощно виждане. Очилата не ми бяха нужни при ярката светлина на трите луни.

— Книгата лъже — казах аз. — Погледът стига поне на двайсет и пет клика до хоризонта. Няма друг портал.

— Може да се е преместил — предположи А. Бетик.

— Или да е потънал — допълни Енея.

— Ха-ха — казах аз.

— Възможно е да има по-дълги и по-къси варианти на този участък, както е при другите части от реката — рече андроидът.

— Защо винаги попадаме на по-дългите? — попитах аз.

Скоро свикнахме с люлеенето на сала по вълните и никой от нас не прояви признаци на морска болест.

— Харесва ти, нали? — попита ме Енея, докато седяхме пред палатката. А. Бетик бе зад нас, застанал на кормилния прът.

— Да — отвърнах. — Харесва ми.

— Защо? — продължи момичето.

Разперих ръце и казах:

— Това е рисковано приключение… но всички сме невредими…

— Какво друго ти харесва? — В гласа на детето се долавяше истинско любопитство.

— Винаги съм обичал да съм на открито — искрено отвърнах аз. — Лагеруването. Да съм далеч от всичко. Нещо в природата ме кара да се чувствам… Не знам… свързан е с нещо по-голямо. — Замълчах преди да започна да говоря като истински дзен-гностик.

Момичето се наведе по-близо.

— Баща ми е написал поема за тази идея — каза тя. — Всъщност тя е на дохеджирския поет, от когото е бил клониран киборгът на баща ми, разбира се, но в него се отразяват и чувствата на баща ми. — Преди да успея да й задам въпрос, тя продължи: — Той не е бил философ. Бил е млад, по-млад дори от теб, и философският му речник е бил съвсем примитивен, но в тази поема се е опитал да разграничи етапите, през които минаваме, за да се слеем с вселената. В едно писмо той нарича тези етапи своего рода „термометър на удоволствието“.

Признавам, че останах изненадан и малко удивен от кратката й реч. Дотогава не бях чувал Енея да разговаря толкова сериозно за каквото и да било, или да използва такива сложни думи, а изразът „термометър на удоволствието“ ми звучеше някак си мръсно. Но продължих да я слушам.

— Татко смяташе, че първият етап на човешкото щастие е „братството със същността“ — тихо рече тя. Видях, че А. Бетик слуша от мястото си на кормилния прът. — Под това — продължи Енея — татко разбираше чувствителното и изпълнено с въображение отношение към природата… точно като усещането, което описа ти.

Потърках бузата си и усетих порасналото стърнище. Още няколко дни без да се бръсна и щях да имам брада.

— Татко смяташе поезията, музиката, и изобразителното изкуство за част от това отношение към природата — продължи тя. — Това е неточна, но човешка реакция към вселената — че природата поражда в нас творческа енергия. За татко фантазия и истина бяха едно и също нещо. Веднъж той написа, че „Въображението може да се сравни с мечтата на Адам — той се събудил и открил, че е истина“.

— Не съм съвсем сигурен, че го разбирам — казах аз. — Означава ли това, че фантазията е по-вярна от… истината?

Енея поклати глава.

— Не, струва ми се, че той е искал да каже… е, в същата поема има един химн на Пан:

Вратар ужасен на вратите тайнствени,

които водят към вселенското познание.

Енея подуха над чашата си с горещ чай, за да го изстуди.

— За татко Пан се е превърнал в някакъв символ на въображението… особено на романтичното въображение. Знаеш ли, Рол, че Пан е алегоричен предшественик на Христос?

Премигнах. Това беше същото дете, което само преди две нощи ме молеше да му разказвам истории за призраци.

— На Христос? — попитах аз. Бях достатъчно продукт на времето си, за да трепвам от всеки намек за богохулство.

Енея гледаше към луните. С лявата си ръка беше прегърнала коленете си.

— Татко смяташе, че отношението към природата кара някои хора — не всички — да се вълнуват от това стихийно, подобно на Пан въображение.

Бъди невъобразимият вратар

за мислите самотни, например

издигането до самите небеса,

и после остави оголения мозък: бъди подквасата,

която в този груб и скучен свят израства

и с къс небесен го дарява — ново раждане;

бъди на необятност символ,

небесен свод, в морето отразен;

стихия, изпълваща свободното пространство;

неизвестен…

Енея спря и останахме за минута в мълчание. Бях израснал с поезия — грубите пастирски епоси, „Песните“ на стария поет, „Епосът за Градината“ за младия Тайхо, Глий и кентавъра Рол — така че бях привикнал на стихове под звездни небеса. Повечето от поемите, които бях слушал, учил и обичал, бяха обаче по-прости за разбиране.

След минута, нарушавана само от плискането на вълните и шумоленето на вятъра в палатката ни, аз казах:

— Значи това е представата на баща ти за щастието?

Енея отметна назад глава и вятърът развя косата й.

— О, не — отвърна тя. — Само първият етап от щастието според неговия „термометър на удоволствието“. Има два по-висши етапа.

— Какви са те? — попита А. Бетик. Тихият глас на андроида почти ме накара да подскоча — изобщо бях забравил, че е на сала заедно с нас.

Енея затвори очи и отново заговори — тихо, мелодично и с глас, лишен от напевната монотонност на онези, които унищожават поезията.

Но има плетеници много по-големи,

далеч по-саморазрушителни, които постепенно водят

до крайно напрежение: най-висшата от тях

направена е от любов и дружба и увенчава

челото на човечеството.

Погледнах към прашните бури и вулканичните изригвания на гигантската луна. Тъмнокафяви облаци се движеха по оранжево-кехлибарения й пейзаж.

— Значи това са другите му равнища? — малко разочарован попитах аз. — Първо природата, после любовта и дружбата?

— Не точно — отвърна момичето. — Татко смяташе, че истинската дружба между хората е на още по-високо равнище от отношението ни към природата, но че най-високата възможна степен е любовта.

Кимнах.

— Като църковните учения — казах аз. — Любовта към Христос… любовта към нашите братя човеци.

— А, не — рече Енея. — Татко имаше предвид еротичната любов. Секса. — Тя отново затвори очи.

Сега докрай аз вкусих душата й тъй сладка.

И плитки стават всички други дълбини: същности,

духовни някога, са като тинест бряг,

единствено способен да натори той моя земен корен

и да накара клоните ми да повдигнат златен плод

към цъфналите небеса.

Признавам, че не знаех какво да отвърна. Погледах за миг луните и все още видимия Млечен път и казах:

— И? Мислиш ли, че той е попаднал на нещо? — И незабавно след това изпитах желание да се ритна сам. Разговарях с дете. Енея можеше да е чела стара поезия или по същия начин стара порнография, но нямаше как да ги разбере.

Момичето ме погледна. Лунната светлина караше големите й очи да блестят.

— Мисля, че на небето и на земята има повече равнища, Хорацио, отколкото във философията на баща ми.

— Разбирам — отвърнах аз, като в същото време си мислех: „Кой, по дяволите, е Хорацио?“

— Когато е писал това, баща ми е бил много млад — продължи Енея. — Това е първата му поема и е била провал. Онова, което е искал — което е искал да научи неговият герой-пастир — е колко възвишени са тези неща — поезията, природата, мъдростта, приятелските гласове, смелите дела, прелестта на непознатите земи, чарът на другия пол. Но е спрял, преди да стигне до истинската същност.

— Каква е истинската същност? — попитах. Салът ни се издигаше и спускаше по диханията на морето.

— „Значението на всички форми, звуци и движения — прошепна момичето. — Дори да изследва всяка форма и материя чак на символите им до същността…“

Защо ми бяха толкова познати тези думи? Трябваше ми време, за да си спомня.

Салът ни плаваше в нощта и морето на Mare Infinitum.

 

 

Преди да изгреят слънцата поспахме и след закуска отидох да погледна оръжието. Философската поезия на лунна светлина беше нещо хубаво, но имахме нужда от оръжие, което да стреля точно.

На борда на кораба след катастрофата ни сред онази джунгла не бях имал време да го проверя и носенето на неизпитано оръжие ме правеше нервен. По време на кратката си служба в планетарната гвардия и годините като ловен водач бях открил, че да познаваш оръжието си е едва ли не най-важното нещо.

Най-голямата от луните все още беше на небето, когато изгряха слънцата — първо по-малкото, блестяща точица на утринния хоризонт, която скри в светлина Млечния път и детайлите на голямата луна, а после и главното, по-малко от подобното на земното слънце на Хиперион, но много ярко. Небето стана ултрамариново, а после и кобалтовосиньо. Двете слънца пламтяха и оранжевата луна изпълваше синевата зад нас. Слънчевите лъчи превърнаха лунната атмосфера в мъгляв диск и скриха подробностите на релефа от погледа ни. Междувременно денят стана топъл, после горещ и накрая изгарящ.

Първо стрелях с автоматичния пистолет, който гърмеше невероятно силно, и след като изхарчих две кутии от ценните амуниции, се уверих, че мога да уцеля нещо на петнайсет метра разстояние. Освен това — е, надявах се, че по каквото и да стрелям, ще има уши и ще се уплаши от гърмежите.

После стрелях с игления пистолет. Трябваше ми само един изстрел, за да разбера, че работи отлично. Плаващата кутия от храна се разпадна на хиляди течнопренови парченца от трийсет метра разстояние. Целият гребен на вълната подскочи и заискри, сякаш го обсипваше стоманен дъжд. Иглените оръжия бяха неприятни, с тях беше трудно да пропуснеш целта и определено не бяха честни спрямо нея — всъщност точно затова го бях взел. Включих предпазителя и прибрах оръжието в раницата.

С плазмената пушка се прицелваше по-трудно. Вдигащият се оптически мерник ми позволяваше да хвана точно каквото и да е — от плаващата на трийсет метра кутия за храна та чак до хоризонта на около двайсет и пет клика разстояние — но макар и още с първия изстрел да потопих кутията, ми бе трудно да определя ефективността на по-далечната стрелба. Просто нямаше по какво да стрелям. На теория пулсовата пушка можеше да уцели всяко нещо, което виждаш — нямаше никакво изместване от вятър или балистична дъга — и аз гледах през мерника как мълниите пробиват дупки във вълните на двайсет клика от мен, но това не ме изпълваше със същата увереност, която би трябвало да предизвика стрелбата по далечни цели. Вдигнах пушката към гигантската луна, която тъкмо залязваше зад нас. През мерника можех да видя белите върхове на планините — по-вероятно замръзнал CO₂, отколкото сняг — и просто ей така напуснах спусъка. Плазмената пушка бе като цяло беззвучна в сравнение с полуавтоматичния пистолет: разнесе се само обичайното съвсем тихо изхъркване. Мерникът не беше достатъчно мощен, за да видя дали съм уцелил, пък и при това разстояние въртенето на двете планети би представлявало проблем, но щях да се изненадам, ако не бях уцелил планината. Казармите на планетарната гвардия бяха пълни с разкази за швейцарски снайперисти, сваляли командоси на прокудените от съседни астероиди на хиляди клика разстояние. От хилядолетия номерът бе първи да видиш врага.

Мислех си за това, докато почиствах пушката и подреждах всички оръжия.

— Днес трябва да поразузнаем малко — казах аз.

— Съмняваш ли се, че ще открием другия портал? — попита Енея.

Свих рамене.

— Според пътеводителя порталите са на разстояние от пет клика помежду си. От снощи трябва да сме изминали поне сто. Може би повече.

— Искаш да използваме Хокинговото килимче ли? — попита момичето. Слънцата изгаряха светлата й кожа.

— Мислех си, че бих могъл да използвам гравитопояса — отвърнах аз. — „По-трудно ще могат да го засекат радарите, ако нещо ни наблюдава“ — помислих си, но не го казах гласно. — И този път ти няма да дойдеш, детенце. Само аз.

Поясът обаче дори не се и опита да ме повдигне. За миг си помислих, че сме на свят като Хиперион със слабо електромагнитно поле, но после погледнах енергийния индикатор. Червено. Празен. Изхабен.

— Беше зареден точно преди да напуснем кораба — казах аз. — По същото време, по което заредихме и Хокинговото килимче.

А. Бетик се опита да задейства диагностичната програма, но без енергия не се получи нищо.

— Инфотермът ви би трябвало да има същата подпрограма — рече андроидът.

— Нима? — глупаво попитах аз.

— Може ли да опитам? — предложи А. Бетик и посочи към гривната. Свалих я и му я подадох.

Андроидът отвори малко отделение, което дори не бях забелязал, извади микровлакно с големина на мънисто и го вмъкна в пояса. Светлините премигнаха.

— Гравитопоясът е повреден — произнесе инфотермът с гласа на кораба. — Акумулаторът е изхабен около двайсет и седем часа преждевременно. Смятам, че повредата е в клетките му.

— Страхотно — казах аз. — Може ли да се поправи? Ще задържа ли енергията, ако успеем да намерим?

— Не и този акумулатор — отвърна инфотермът. — Но в ЕВА-шкафа на кораба има три резервни.

— Страхотно — повторих. После вдигнах пояса с обемистия акумулатор и хамут и го хвърлих през борда.

— Аз съм готова — рече Енея. Седеше по турски върху килимчето, което висеше на двайсет сантиметра над сала. — Искаш ли да поогледаш с мен?

Не започнах да споря, а седнах зад нея, кръстосах крака и я наблюдавах, докато натискаше полетните влакна.

На около пет хиляди метра във въздуха вече трудно си поемахме въздух. Нещата оттук изглеждаха много по-ужасни, отколкото от сала. Лилавото море беше много голямо, съвсем пусто и салът ни се виждаше долу само като точица.

— Мисля, че открих друго равнище на онова „братство със същността“, за което е писал баща ти — казах аз.

— Какво е то? — Енея трепереше от студения въздушен поток. Беше само по долна фланелка и жилетка.

— Дяволски страх — отвърнах аз.

Енея се засмя. Тук трябва да кажа, че тогава обичах смеха й, и мисълта за него сега ме стопля. Беше тих, но пълнокръвен, искрен и мелодичен до крайност. Липсва ми.

— Трябваше да оставим А. Бетик да разузнае вместо нас — казах аз.

— Защо?

— От онова, което каза за предишното си разузнаване отвисоко, той очевидно няма нужда от въздух и е неподатлив за неща като депресията.

— Не е неподатлив — тихо каза тя. — Просто са направили кожата му малко по-здрава от нашата — може да действа като космически костюм за кратки периоди, дори при пълен вакуум. И е способен да задържа дъха си малко по-дълго, това е всичко.

Погледнах я.

— Много неща ли знаеш за андроидите?

— Не — отвърна Енея, — просто го попитах.

Полетяхме на „изток“.

Признавам, че бях ужасен от мисълта да не загубим връзка със сала, да не се наложи да кръжим над тази планета-океан, докато полетните влакна се изчерпат и не полетим право надолу, навярно за да бъдем изядени от някое чудовище. Бях програмирал инерциалния си компас спрямо сала, така че ако не го изпуснехме — което беше малко вероятно, тъй като го носех на шията си — щяхме спокойно да открием обратния път. Но все пак се тревожех.

— Да не се отдалечаваме много — казах аз.

— Добре. — Енея поддържаше ниска скорост, предполагам около шейсет-седемдесет клика в час, и бе спуснала килимчето надолу, така че да дишаме по-нормално и въздухът да не е много студен. Лилавото море под нас продължаваше да е пусто до хоризонта във всички посоки.

— Изглежда, твоите телепортатори си правят майтап с нас — казах аз.

— Защо ги наричаш „мои“, Рол?

— Ами, ти си онази, която… познават.

Тя не отвърна.

— Сериозно — продължих аз, — мислиш ли, че в световете, на които ни пращат, има някаква логика?

— Да — отвърна тя. — Мисля.

Продължих да чакам. При тази скорост отклоняващите полета бяха минимални и вятърът развяваше косата на момичето към лицето ми.

— Знаеш ли много неща за Мрежата? — попита тя. — За телепортаторите?

— Били са управлявани от ИИ на Техноцентъра. И според Църквата, и според „Песните“ на чичо ти Мартин, телепортаторите са представлявали някакъв заговор на ИИ да използват човешки мозъци — неврони — като гигантски ДНК-компютър. Били са паразити по нас всеки път, когато през порталите е минавал човек, нали така?

— Така — отвърна Енея.

— Така че всеки път, когато минаваме през някой от онези портали, ИИ… където и да са те… увисват на мозъците ни като големи, пълни с кръв кърлежи, нали така?

— Не е така — отвърна момичето и отново се завъртя към мен. — Не всички телепортатори са били построени, монтирани или поддържани от едни и същи елементи на Техноцентъра. В завършените „Песни“ на чичо Мартин разказва ли се за гражданската война в Техноцентъра, която открил баща ми?

— Да — казах аз. Затворих очи в опит да си спомня строфите от устното предание, които бях научил. Беше мой ред да рецитирам.

— В „Песните“ киборгът на Кийтс разговаря с някаква ИИ личност в мегасферата на инфопространството на Техноцентъра.

— Ъмон — рече момичето. — Това е името на ИИ. Майка ми отишла веднъж там с татко, но всъщност… чичо ми… вторият киборг на Кийтс, последен се е срещнал с Ъмон. Продължавай.

— Защо? — попитах аз. — Ти сигурно знаеш нещата по-добре от мен.

— Не — рече тя. — Когато го познавах, чичо Мартин още не бе продължил да пише „Песните“… Казваше, че не искал да ги довършва. Разкажи ми как е описал обяснението на Ъмон за гражданската война в Техноцентъра.

Отново затворих очи.

Два века обмисляхме

и после групите поеха

по пътищата си отделни:

Устойчивите искаха да запазят симбиозата,

Променливите искаха да довършат човечеството,

Абсолютните отлагаха избора дорде

не се роди следващото равнище на съзнание.

Тогава беше, само конфликт,

сега бушува истинска война.

— Това е било преди двеста седемдесет и няколко стандартни години — рече Енея. — Било е точно преди Падането.

— Да — отвърнах аз, като отворих очи и огледах морето за нещо друго освен лилави вълни.

— В поемата на чичо Мартин обясняват ли се мотивите на Устойчивите, Променливите и Абсолютните?

— Повече или по-малко — казах аз. — Трудно е да се проследи. Според „Песните“ групата от ИИ, известна като Устойчивите, е искала да продължат да са паразити по човешките ни мозъци, когато сме използвали Мрежата. Променливите са искали да ни унищожат. Предполагам, че Абсолютните не са давали и пукната пара, доколкото са били в състояние да продължат работата по еволюцията на собствения си бог-машина… как го наричаха?

— АИ — отвърна Енея, като намали скоростта и спусна килимчето по-ниско. — Абсолютният Интелект.

— Да — казах аз. — Доста езотерично. Но каква е връзката на всичко това с нашето преминаване през тези телепортали… ако изобщо намерим друг портал? — В този момент се съмнявах, че ще успеем: планетата бе прекалено голяма, океанът — прекалено огромен. Дори течението да носеше малкия ни сал в правилната посока, шансът да ни прекара през приблизително стометровата арка на следващия портал ми се струваше прекалено малък.

— Не всички портали са били построени или поддържани от Устойчивите… как го каза?… като големи кърлежи по мозъците ни.

— Добре — казах аз. — Кой тогава е построил телепортаторите?

— Телепортаторите по Тетида са създадени от Абсолютните — отвърна Енея. — Те са били… предполагам, би го нарекъл експеримент… с Празнотата, която обвързва. Това е изразът на Техноцентъра… използвал ли го е в „Песните“ си чичо Мартин?

— Да. — Сега бяхме по-ниско, само на около хиляда метра над вълните. — Да се връщаме — казах аз.

— Добре. — Консултирахме се с компаса и установихме обратния курс към къщи… ако салът изобщо можеше да се нарече дом.

— Никога не успях да разбера какво, по дяволите, означава „Празнотата, която обвързва“ — казах аз. — Някакво хиперпространство, което са използвали телепортаторите и в което се е криел Техноцентърът, докато ни е използвал. Това разбрах. Мислех си, че е било унищожено, когато Мейна Гладстоун заповядала да бомбардират телепортаторите.

— Не можеш да унищожиш Празнотата, която обвързва — с унесен глас рече Енея, сякаш мислеше за нещо друго. — Как го е описал чичо Мартин?

— Като време на Планк и дължина на Планк — отвърнах аз. — Не помня точно — нещо за съчетаване на трите основни константи във физиката — гравитация, константа на Планк и скорост на светлината. Спомням си, че се получаваха някакви съвсем мънички единици дължина и време.

— Около 10^–35 от метъра за дължината — каза момичето и малко повиши скоростта на килимчето. — И 10^–43 от секундата за времето.

— Това не ми говори много — признах аз. — Това е прекалено шибано малко и кратко… извинявай за израза.

— Няма нищо — отвърна момичето. Плавно набирахме височина. — Но не времето или дължината са били важни, а как се вплитат в… Празнотата, която обвързва. Баща ми се опита да ми го обясни преди да се родя…

Премигнах при последните думи, но продължих да слушам.

— … нали знаеш за планетарните инфосфери?

— Да — отвърнах аз и почуках по инфотерма си. — Тази гривна казва, че Mare Infinitum няма такава.

— Правилно — каза Енея. — Но повечето светове от Мрежата са имали. А от инфосферите се получава мегасферата.

— Телепортаторната среда… онази Празнота… е свързвала инфосферите, така ли? — попитах аз. — ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ и електронното управление на Хегемонията, Всеобема, също са използвали мегасферата и векторното предаване като свръзка.

— Да — рече Енея. — Всъщност мегасферата е съществувала на подравнината на векторното предаване.

— Не знаех това — казах аз. — По мое време векторната среда вече не съществуваше.

— Спомняш ли си какво е било последното съобщение по векторния канал преди да прекъсне по време на Падането? — попита детето.

— Да — отвърнах аз и затворих очи. Този път не успях да се сетя за стиховете на поемата. Краят на „Песните“ винаги бе оставал прекалено неясен, за да ме заинтригува толкова, че да науча всички строфи, въпреки обучението на Баба. — Някакво загадъчно съобщение от Техноцентъра — казах накрая. — Нещо като „Разкарайте се от линията и престанете да се включвате“.

— Съобщението — рече Енея — беше следното: „ПО ТОЗИ КАНАЛ НЯМА ДА ИМА ПОВЕЧЕ ЗЛОУПОТРЕБИ. ПРЕЧИТЕ НА ДРУГИ, КОИТО ГО ИЗПОЛЗВАТ ЗА СЕРИОЗНИ ЦЕЛИ. ДОСТЪПЪТ ЩЕ БЪДЕ ВЪЗСТАНОВЕН, КОГАТО РАЗБЕРЕТЕ ЗА КАКВО Е“.

— Точно така — казах аз. — Има го в „Песните“, струва ми се. И после хиперопънатата среда просто е престанала да работи. Техноцентърът пратил това съобщение и прекъснал векторната връзка.

— Не Техноцентърът е пратил това съобщение — рече Енея.

Спомням си бавното вледеняване, което плъзна по тялото ми, въпреки жегата от двете слънца.

— Не е ли? — глупаво попитах аз. — Тогава кой?

— Основателен въпрос — каза детето. — Когато баща ми разказваше за метасферата — по-широката инфоравнина, която някак си била свързана с или от Празнотата, която обвързва — той винаги казваше, че била пълна с лъвове, тигри и мечки.

— Лъвове, тигри и мечки — повторих аз. Това бяха животни от Старата Земя. Не мисля, че което и да е от тях е оцеляло след Хеджира. Не мисля, че което и да е от тях изобщо е било останало, за да участва в пътуването — дори съхранените им ДНК, — когато Старата Земя е попаднала в черната си дупка след Голямата грешка от ’08 г.

— Аха — каза Енея. — Бих искала някой ден да ги видя. Стигнахме.

Бяхме на около хиляда метра над морето и салът изглеждаше съвсем малък, но ясно се виждаше. Отново гол до кръста под силната жега, А. Бетик ни махаше със синята си ръка. Отвърнахме му.

— Надявам се да има нещо вкусно за обяд — рече Енея.

— В противен случай — отвърнах аз, — просто ще спрем в Океанския аквариум и ресторант на Гъс.

Енея се засмя и насочи килимчето към сала.

 

 

Беше точно след мръкване и луните още не бяха изгрели, когато видяхме на източния хоризонт да премигват светлини. Втурнахме се към предната част на сала и се опитахме да разберем какво е това — Енея използваше бинокъла, А. Бетик нощните очила на пълно увеличение, а аз гледах през мерника на пушката.

— Не е порталът — каза Енея. — Това е платформа в океана, голяма, върху някакви кокили.

— Аз обаче виждам арката — съобщи андроидът, който гледаше няколко градуса на север от премигващата светлина. С момичето погледнахме в тази посока.

Арката едва се виждаше — загатване за празно пространство, врязано в Млечния път точно над хоризонта. Платформата с премигващи навигационни светлини за самолети и осветени прозорци тъкмо започваше да се вижда на няколко клика по-близо. Между нас и телепортатора.

— По дяволите — казах аз. — Какво може да е това?

— Ресторантът на Гъс? — предположи Енея.

Въздъхнах.

— Е, ако е той, мисля, че собственикът е друг. През последните два века по Тетида не е имало много туристи. — Разгледах голямата платформа през мерника на пушката и добавих: — На няколко равнища е. За нея са завързани няколко кораба… обзалагам се, че са рибарски. И площадка за плъзгачи и други самолети. Струва ми се, че виждам два топтера.

— Какво е топтер? — попита момичето и свали бинокъла от очите си.

Отговори й А. Бетик.

— Въздушно превозно средство, което използва движещи се криле. Много прилича на насекомо, госпожице Енея. Доста са разпространени след Хегемонията, макар че на Хиперион не се срещат често. Мисля, че също са ги наричали водни кончета.

— Още ги наричат така — казах аз. — Мирът има няколко на Хиперион. Виждал съм едно от тях на Урсуския леден шелф. — Отново вдигнах мерника и видях напомнящите очи предни илюминатори на водното конче, осветени от съседния прозорец. — Да, топтери са.

— Изглежда, че трудно ще минем незабелязано покрай платформата, за да стигнем до арката — рече А. Бетик.

— Бързо — казах аз и се извърнах от премигващите светлини. — Да свалим палатката и мачтата.

— Трябва да е Мирът — рече А. Бетик. — Мирът има сериозни интереси на Mare Infinitum. От онова, което научихме, докато се криехме в университетския град, ставаше ясно, че Мирът отдавна е пристигнал тук, за да възстанови реда и да създаде конгломерати от морски ферми. Mare Infinitum е била протекторат на Хегемонията, а сега е пълна собственост на Църквата.

— Лоши новини — рече Енея и премести погледа си от андроида към мен. — Някакви идеи?

— Знаете ли — отвърнах аз. — Вместо да се чудим кой е там или какви са намеренията му, защо не отида да погледна сам? Може би са просто наследниците на Гъс и неколцина спящи рибари.

— Когато видяхме светлината, знаеш ли какво си помислих, че може да е? — попита Енея.

— Какво?

— Тоалетната на чичо Мартин.

— Моля? — каза андроидът.

— Наистина. Мама ми е разказвала, че когато Мартин Силенъс бил прочут писател по време на Мрежата, е имал къща на много светове.

— Баба ми е разказвала за това — казах аз. — Телепортатори вместо врати между стаите. Една къща със стаи на повече от една планета.

— На десетки, в случая на чичо Мартин, ако може да се вярва на мама — рече Енея. — И е имал тоалетна на Mare Infinitum. Нищо друго… само плаваща платформа с тоалетна. Дори без стени и покрив.

Погледнах към океанските вълни и казах:

— Толкова за единението с природата.

 

 

Преоблякох се в по-тъмни панталони и в най-тъмния си пуловер, навлякох над пуловера сивата ловджийска жилетка и това ме накара да почувствам поведението си малко мелодраматично. „Командосът тръгва на война“ — измърмори циничната част от ума ми. Казах й да млъква. Закопчах колана с пистолета, добавих в торбичката на колана три детонатора и пачка пластичен експлозив, нагласих си очилата за нощно виждане и поставих в ухото си една от слушалките, заедно с микрофона, допрян до гръкляна ми. Енея си сложи другия чифт слушалки и проверихме връзката. Свалих инфотерма и го подадох на А. Бетик.

— Това нещо отразява звездната светлина прекалено силно — казах аз. — А и гласът на кораба може да започне да кряка навигационните си глупости точно в най-неподходящия момент.

Андроидът кимна, прибра гривната в джоба на ризата си и попита:

— Имате ли някакъв план, господин Ендимион?

— Ще измисля нещо по пътя — отвърнах аз и издигнах килимчето точно над равнището на сала. Докоснах Енея по рамото — изведнъж почувствах допира като електрически удар. Бях забелязал този ефект и преди, когато се бяха докосвали ръцете ни: не сексуално усещане, разбира се, а истински електрически удар.

— Стой кротко, детенце — прошепнах й аз. — Ще се обадя, ако имам нужда от помощ.

Очите й станаха сериозни.

— Това няма да ти помогне, Рол. Не можем да стигнем до теб.

— Знам, просто се шегувам.

— Не се шегувай — прошепна тя. — Запомни, ако не си с мен на сала, когато минем през портала, ще останеш тук.

Кимнах, но думите й ме отрезвиха повече, отколкото преди това мисълта, че могат да ме застрелят.

— Ще се върна — прошепнах аз. — Струва ми се, че течението ще ни пренесе покрай платформата след… как мислиш ти, А. Бетик?

— След около час, господин Ендимион.

— Да, така смятам и аз. Проклетата луна ще изгрее горе-долу по това време. Ще… измисля нещо, за да ги отвлека. — Отново потупах Енея по рамото, кимнах на А. Бетик и издигнах килимчето над водата.

Платформата беше огромна — малко стомана и много тъмно дърво, десетки пилони, поддържащи я на петнайсетина метра над вълните… това ми даде представа какви трябва да са бурите в това море и се зарадвах, че не бяхме попаднали на някоя от тях — а самата платформа бе многоетажна: площадки и докове долу, където се люлееха поне пет дълги рибарски лодки, стълби, осветени помещения под нещо, което приличаше на главно равнище, две кули, които можех да видя — едната с малък радарен диск — и три площадки за кацане на самолети, две от които не се бяха виждали от сала. Сега можех да различа поне пет-шест топтера със завързани криле и два по-големи плъзгача на кръглата площадка до радарната кула.

Докато летях на килимчето насам, бях измислил съвършен план: извършвам диверсия с детонаторите и пластичния взрив, открадвам едно от водните кончета и или прелитаме през портала с него, ако ни преследват, или просто го използвам, за да изтегля сала през арката с висока скорост.

Добър план, с изключение на един недостатък: нямах представа как се пилотира топтер. Това никога не се случваше в холодрамите, които бях гледал в Порт Романс или в стаите за почивка в планетарната гвардия. Героите на онези холоси бяха в състояние да управляват всичко, което успяваха да откраднат — плъзгачи, ЕМПС-та, топтери, коптери, истински самолети, космически кораби. Очевидно бях пропуснал Основното обучение за герои; ако успеех да се вмъкна в едно от онези неща, навярно когато войниците на Мира ме хванеха, все още щях да гриза нокти и да зяпам пулта за управление. През дните на Хегемонията трябва да е било по-лесно да си Герой — машините са били по-хитри, което е компенсирало глупостта на героите. Но — макар че нямаше да ми е приятно да го призная пред спътниците си — машините, които можех да карам, бяха съвсем малко. Лодка. Обикновен земеход, стига да бе като камионите, които използваше планетарната гвардия на Хиперион. Що се отнасяше до това да пилотирам нещо сам… е, бях се зарадвал, когато разбрах, че в космическия кораб няма стая за управление.

Отърсих се от мислите за геройските си недостатъци и се съсредоточих върху изминаването на последните няколкостотин метра до платформата. Вече виждах светлините съвсем ясно: самолетни сигнални фарове на кулите до площадките за кацане, премигваща зелена светлина на всеки от корабните докове и осветени прозорци. Много прозорци. Реших да се опитам да кацна върху най-тъмната част на платформата, точно под радарната кула откъм източната страна.

Вече чувах гласове и смях: мъжки гласове, гърлен смях.

— Почти стигнах — съобщих по микрофона на гръкляна ми.

— Добре — прошепна в ухото ми Енея. Бяхме се договорили само да отговаря на обажданията ми, освен при спешни случаи.

Увиснал във въздуха, видях под основната платформа от тази страна лабиринт от напречни греди, малки платформи и коридори. За разлика от добре осветените стълби от северната и западната страна, тук беше тъмно — може би коридори за наблюдение — и аз реших да кацна върху най-ниския и тъмен от тях. Изключих полетните нишки, навих малкото килимче и го завързах там, където се срещаха две от напречните греди, като отрязах с ножа си парче от въжето, което бях взел. Докато прибирах оръжието обратно в ножницата и закопчавах жилетката си отгоре, внезапно си представих, че ми се налага да пронижа някого с този нож. Потръпнах. Освен инцидента, когато ме нападна Хериг, никога не бях убивал човек в ръкопашна схватка. Молех се на Господ никога отново да не ми се налага.

Стълбите скърцаха под меките ми ботуши, но се надявах, че плясъкът на вълните в пилоните и смехът отгоре заглушават звука. Прокраднах се два етажа нагоре по стъпалата, намерих подвижна стълба и се качих до един от люковете. Не беше заключен, бавно го вдигнах и надникнах.

Видях част от самолетната площадка откъм външната страна на кулата. Десет метра над главата си можех да различа въртящата се антена на радара.

Изтеглих се на площадката, потиснах желанието си да тръгна на пръсти и се насочих към ъгъла на кулата. На площадката бяха завързани два големи плъзгача, но изглеждаха тъмни и празни. На по-долната самолетна площадка видях отражението на звездната светлина по напомнящите насекоми машини. Залепих пластичен експлозив за долната част на най-близкия плъзгач, наместих детонатора, който можех да задействам със съответния честотен код от комуникатора си, спуснах се по подвижната стълба до най-близката площадка за топтери и направих същото и тук. Бях сигурен, че ме наблюдават от един от осветените прозорци или люкове от тази страна, но не се вдигна никаква врява. Колкото можех по-небрежно се качих пак горе и надникнах зад ъгъла на кулата.

Друга стълба водеше надолу към едно от централните равнища. Прозорците му бяха ярко осветени. Отново чух смях, някаква, песен и дрънчене на тенджери и тигани.

Тръгнах натам. И аз не знам защо. Нали вече бях поставил диверсионните експлозиви… какво друго исках? Всъщност знаех: ако хората тук не бяха войници на Мира, не исках да взривявам експлозива. Бунтовниците, с които ме пратиха да се бия на ледения шелф на Лапата, предпочитаха да използват бомби — бомби в селата, бомби в казармите на планетарната гвардия, купища експлозиви в снегоходите и малките кораби, взривяващи цивилни — и аз винаги бях смятал това за подло и отвратително. Бомбите не правеха никаква разлика и убиваха невинни толкова сигурно, колкото и вражески войници. Беше глупаво да мисля така, знаех, но въпреки че се надявах малките заряди само да обгърнат в пламъци празните машини, нямах намерение да ги задействам, освен ако не бе абсолютно наложително. Тези мъже — и жени, навярно, а може би и деца — не ни бяха сторили нищо.

Бавно, мъчително бавно, абсурдно бавно, вдигнах глава и надникнах през най-близкия прозорец. Един поглед и бързо се свих долу. Дрънкането на тенджери и тигани идваше от добре осветена кухня — камбуз, поправих се аз, тъй като това беше своего рода кораб. Във всеки случай, там имаше пет-шест души, само мъже, всички на армейска възраст, но не униформени, а по фланелки, и престилки. Чистеха, събираха и миеха съдове. Очевидно бях дошъл прекалено късно за вечеря.

Застанал до стената, аз се придвижих клекнал до ъгъла, спуснах се по друга стълба и спрях до дълга редица прозорци. Нещо като офицерски стол — или някаква трапезария. Трийсетина мъже — само мъже! — седяха пред чаши кафе. Някои пушеха. Един, изглежда, пиеше уиски или нещо друго.

Мнозина от мъжете бяха в дрехи с цвят каки, но не можех да определя дали са някаква местна униформа, или просто традиционно облекло на рибари. Не виждах мирски униформи. Навярно това бе просто рибарска платформа, хотел за богати глупаци, които нямат нищо против да си платят за удоволствието да убият нещо голямо и екзотично. По дяволите, може би дори познавах някои от тези типове от лова на патици на Хиперион.

Вече се чувствах по-уверен и продължих напред. Светлината от прозорците падаше върху мен. Изглежда, нямаше никакви стражи. Може би нямаше да имаме нужда от диверсия — просто щяхме да минем точно покрай тези момчета, със или без лунна светлина. Те щяха да спят или да пият и да се смеят, а ние просто щяхме да следваме течението право към телепортала, който можех да видя на по-малко от два клика на североизток оттук — бледа сянка на фона на звездното небе. Когато стигнехме до портала, щяхме да използваме предварително установената честота, която нямаше да взриви скрития от мен експлозив, а само щеше да обезвреди детонаторите.

Загледан в портала, буквално се сблъсках с някакъв мъж, облегнал се на стената. До парапета стояха още двама. Единият държеше бинокъл за нощно виждане и гледаше на север. И двамата до парапета бяха въоръжени.

— Какво правиш тук? — попита мъжът, в когото се бях блъснал. Беше по-млад от мен и носеше униформата на сухопътните сили на Мира и лейтенантска лента.

— Да глътна малко въздух — неубедително отвърнах аз. Част от мен си мислеше, че истинският Герой би извадил пистолета си и би го застрелял. По-умната ми част дори не си го и помисли.

Другите двама насочиха иглометите си срещу мен. Чух изщракването на предпазител.

— С групата на Клингман ли си? — попита първият. — Или на Отър? — Не знаех какво точно означава това, но отвърнах възможно по-кратко:

— Клингман.

Лейтенантът от Мира посочи с палец към вратата зад себе си.

— Знаеш правилата. Вечерен час след мръкване. Хайде вътре.

Другите двама държаха иглометите си почти опрени в мен.

Влязох през вратата и се озовах в най-светлата и претъпкана стая на света.