Дан Симънс
Ендимион (46)

46

Дните ни с отец Главк запомнихме с удобствата им, със забавения им ход след толкова много седмици на бързане насам-натам и с разговорите. Най-вече, струва ми се, си спомням разговорите.

Малко преди да се върнат читчатуките научих една от причините за това защо А. Бетик е тръгнал на това пътуване заедно с мен.

— Имаш ли братя и сестри, господин Бетик? — попита отец Главк.

За мое удивление А. Бетик отвърна:

— Да. — Как беше възможно това? Андроидите бяха биопроизведени, монтирани от генетични елементи и развити в цистерни… като органи, развити от трансплантанти, поне така бях смятал винаги.

— По време на биопроизводството ни — продължи А. Бетик след насърчението на стария свещеник — андроидите традиционно се клонираха в колонии от по петима — обикновено четирима мъжки и една женска.

— Петима близнаци — рече отец Главк от люлеещия се стол. — Имаш трима братя и една сестра.

— Да — потвърди синьокожият мъж.

— Но сигурно не си бил… — започнах аз и замълчах. Потърках брадичката си. Бях се обръснал в странния дом на отец Главк — беше ми се сторило цивилизовано да го сторя — и усещането на гладка кожа почти ме стресна. — Но сигурно не сте израснали заедно — довърших аз. — Искам да кажа, андроидите не се ли…

— Биопроизвеждат като възрастни? — рече А. Бетик със същата лека усмивка. — Не. Процесът на растежа ни бе ускорен — стигнахме зрелост на около осем стандартни години, — но има период на бебешка и детска възраст. Това забавяне бе една от причините биопроизводството на андроиди да се окаже неизгодно скъпо.

— Как се казват братята и сестра ти? — попита отец Главк.

А. Бетик затвори книгата, която прелистваше.

— Според традицията членовете на групата се наименуваха по азбучен ред — отвърна той. — Братята и сестра ми се казваха А. Антиб, А. Коресън, А. Дария и А. Евик^[1].

— Коя беше сестра ти? — попита Енея. — Дария ли?

— Да.

— Какво бе детството ви? — попита момичето.

— Основната цел беше да ни образоват, да ни обучат да изпълняваме задълженията си и да се подчиняваме на определените параметри — отвърна А. Бетик.

Енея лежеше на килима, подпряла брадичка на ръцете си.

— Ходехте ли на училище? Играехте ли си?

— Обучаваха ни във фабриката, макар че основната част от познанията ни се дължи на трансфер на РНК. — Плешивият мъж погледна към Енея. — А ако под „игра“ имате предвид да намираме време за отмора с братята и сестра ми, отговорът е „да“.

— Какво стана с тях? — попита Енея.

А. Бетик бавно поклати глава.

— Първоначално ни прехвърлиха на служба заедно, но малко по-късно бяхме разделени. Аз бях купен от кралство Монако в изгнание и откаран на Аскуит. Тогава смятаха, че всеки от нас трябва да служи в различни части на Мрежата или Периферията.

— И никога повече не си се свързвал с никой от тях? — попитах аз.

— Не — отвърна А. Бетик. — Макар че за построяването на Града на поетите по време на прехвърлянето на колонията на крал Уилям XXIII на онази планета бяха внесени, голям брой работници андроиди, повечето служеха на Аскуит отпреди мен и не бяха виждали братята и сестрите ми по време на периодите на прехвърляне.

— През дните на Мрежата — казах аз — сигурно е било лесно да намериш някого на други планети посредством телепортаторите и инфосферата.

— Да — отвърна А. Бетик, — освен факта, че законът и РНК-катализаторите забраняваха на андроидите да пътуват с телепортатори или пряко да влизат в инфосферата. И разбира се, малко след създаването ми в Хегемонията бе забранено биопроизводството на собствени андроиди.

— Значи си бил използван в Периферията — казах аз. — На далечни планети като Хиперион.

— Точна така, господин Ендимион.

Поех си дъх.

— Това ли е причината, поради която искаше да направиш това пътуване? Да откриеш някой от братята или сестра си?

А. Бетик се усмихна.

— Шансът да попадна на някой от клонираните си братя наистина е нищожен, господин Ендимион. Не само че съвпадението би било невероятно, но възможността някой от тях да е оцелял след унищожаването на андроиди, последвало Падането, е съвсем малка. Но… — А. Бетик замълча и разпери ръце, сякаш обясняваше глупости.

 

 

За първи път чух Енея да осъжда теорията си за любовта през онази последна вечер преди да се върне групата. Отначало момичето започна да ни разпитва за „Песните“ на Мартин Силенъс.

— Добре — рече тя, — разбирам, че поемата е влязла в Показалеца на забранените книги веднага, щом Мирът се е разпространил навсякъде, но каква е била оценката на онези планети, които той още не е бил погълнал, когато се е появила книгата? Получила ли е одобрението на критиката, за което копнееше чичо Мартин?

— Спомням си, че обсъждахме „Песните“ в семинарията — подсмихна се отец Главк. — Знаехме, че са забранени, но това само правеше изкушението още по-силно. Големи глупости.

— Наистина ли са глупости? — попита Енея. — Винаги съм си мислила, че чичо Мартин е велик поет, но само защото той твърдеше, че е такъв. Майка ми винаги ми е казвала, че е отвратителен.

— Поетите могат да са и двете — рече отец Главк и отново се подсмихна. — Всъщност изглежда, че често е така. Доколкото си спомням, повечето критици отхвърляха „Песните“. Някои го приемаха на сериозно… като поет, не като хронист на онова, което в действителност се е случило на Хиперион точно преди Падането. Но повечето се забавляваха с неговия апотеоз на любовта в края на втория му том…

— Помня това — казах аз. — Героят Сол — старият учен, чиято дъщеря растяла в обратна посока — открива, че любовта е отговор на онова, което нарича „Авраамовата дилема“.

— Спомням си един гаден критик, който публикува рецензия на поемата в столицата ни — подсмихна се отец Главк. — Цитираше някакъв надпис, намерен на стена по време на разкопките на един град на Старата Земя отпреди Хеджира — „Ако любовта е отговорът, какъв е въпросът?“

Енея въпросително ме погледна.

— В „Песните“ — поясних аз, — ученият, изглежда, открива, че нещото, което ИИ Техноцентър нарича Празнотата, която обвързва, е любовта. Че любовта е основна сила на вселената, подобно на гравитацията и електромагнетизма, подобно на силната и слабата ядрена сила. В поемата Сол разбира, че Абсолютният Интелект на Техноцентъра никога няма да е способен да разбере, че състраданието е неотделимо от онзи източник… от любовта. Старият поет описва любовта като „субквантовата невъзможност, която носи информация от фотон на фотон“…

— Тейлхард би се съгласил с него — рече отец Главк, — макар че би се изразил по-различно.

— Така или иначе — продължих аз, — почти навсякъде реакцията към поемата — според Баба — е била, че тази сантименталност я прави по-слаба.

Енея поклати глава.

— Чичо Мартин е бил прав — каза тя. — Любовта е една от основните сили на вселената. Знам, че Сол Уайнтрауб наистина е вярвал, че е открил това. Така е казал на мама преди да изчезне с дъщеря си в Сфинкса, който ги е отвел в бъдещето на детето.

Слепият свещеник престана да се люлее и се наведе напред, опрял лакти върху кокалестите си колене. Оръфаното му расо би изглеждало комично, ако осанката му не беше толкова величествена.

— Това не е ли просто по-сложен начин да се каже, че Бог е любов? — попита той.

— Да! — отвърна Енея и се изправи пред огъня. В този момент ми се стори по-голяма, сякаш бе пораснала и съзряла през тези няколко месеца. — Гърците са разбирали действието на гравитацията, но са я обяснявали като един от четирите елемента — земя, — „устремил се назад към семейството си“. Онова, което е зърнал Сол Уайнтрауб, е било късче от физиката на любовта… мястото, което обитава, как функционира, как човек може да я разбере и впрегне. Разликата между „Бог е любов“ и онова, което е видял Сол Уайнтрауб — и което чичо Мартин се е опитал да обясни — е разликата между гръцкото обяснение на гравитацията и уравненията на Исак Нютон. Едното е изкусен израз. Другият разбира самото нещо.

Отец Главк поклати глава.

— Правиш го да звучи измеримо и механично, мила моя.

— Не — възрази Енея може би с най-силния глас, с който я бях чувал да говори. — Просто както ти ни обясни разбирането на Тейлхард, че развиващата се към по-голямо съзнание вселена никога не може да е чисто механична… че силите не са безстрастни, както винаги е смятала науката, а произлизат от абсолютната страст на божествеността… е, така и разбирането за любовта като част от Празнотата, която обвързва никога не може да е механично. В известен смисъл това е същината на човечността.

— Значи казваш, че трябва да се появи нов Исак Нютон, който да обясни физиката на любовта? — попитах аз насмешливо. — Да ни даде нейните закони на термодинамиката, правилата на ентропията й? Да ни покаже уравнението на любовта?

— Да! — отвърна момичето. Тъмните му очи блестяха.

— Ти ли си този човек, малка Енея от Хиперион? — попита отец Главк.

Енея бързо се извърна. По миглите й имаше сълзи. Гласът й бе тих, почти треперещ.

— Да — рече тя. — Страхувам се, че съм аз. Не искам да е така. Но съм аз. Или бих могла да бъда… ако оцелея.

Побиха ме тръпки. Съжалявах, че изобщо бяхме започнали този разговор.

— Ще ни кажеш ли сега? — попита отец Главк. В гласа му се долавяше настойчивата молба на дете.

Енея вдигна лице и после бавно поклати глава.

— Не мога. Не съм готова. Съжалявам, отче.

Слепият отец се отпусна назад на стола си и изведнъж ми се стори много стар.

— Няма нищо, детето ми. Аз те срещнах. Това ми стига.

Енея се приближи до стареца в люлеещия се стол и го прегърна.

 

 

Кучиат и групата му се върнаха на следващата сутрин още преди да сме се събудили.

Групата отново възлизаше на простото число двайсет и три, макар че откъде бяха намерили новия си член — една жена — отец Главк не попита и ние никога нямаше да научим. Когато влязох в стаята, отец Главк клечеше и бъбреше с Кучиат.

Отдавна бяхме помолили отец Главк да преведе молбата ни за помощ и сега старецът питаше облечените в бели роби фигури дали биха искали да ни помогнат да пренесем сала си по течението на реката. Читчатуките се съгласиха, но казаха, че пътуването нямало да е лесно, защото в един участък от около двайсет и осем километра нямало тунели.

— Какви са тези тунели? — попита Енея. — Прекалено са кръгли и правилни, за да са обикновени пукнатини. Читчатуките ли са ги направили някога?

Отец Главк каза нещо и всички читчатуки се разсмяха.

— Духовете, мила моя — рече старият свещеник. — Не се сърди, но това просто е такава даденост за Неделимия народ, че наистина е смешно някой да не го знае.

— Неделимия народ ли? — попита А. Бетик.

— Читчатуките — отвърна отец Главк. — Това означава „неделим“ или по-точно „неспособен да бъде направен по-съвършен“.

— Как така духовете? — пак попита Енея.

— Струва ми се, че досега не сме виждали възрастните — обадих се аз.

— Точно така, точно така — закима старецът. — Рол е прав, мила моя. Когато могат, читчатуките преследват най-малките бебета на духовете. По-възрастните преследват читчатуките. Но големите зверове, макар тази дума обикновено да се използва за бозайници, преминават през три метаморфози и стават по петнайсетина метра и…

— Но на повърхността общо взето няма въздух — прекъснах го аз. — Как…

— Читчатуките имат всичко, което ще ви трябва за пътуването, Рол, синко — каза отец Главк.

 

 

Сбогуването беше болезнено. Мисълта за стареца, отново сам в леда, ни потискаше. Енея плачеше. Когато А. Бетик отиде да стисне ръката на стария свещеник, отец Главк силно прегърна сепнатия андроид.

— Твоят ден ще настъпи, приятелю мой, господин Бетик. Чувствам го. Чувствам го ясно.