Дан Симънс
Ендимион (32)

32

Уморени са от смърт. След осем звездни системи за шейсет и три дни, осем ужасни смърти и осем болезнени възкресявания, отец-капитан де Соя, сержант Грегориъс, капрал Кий и копиеносец Ретиг са уморени от смърт и прераждане.

След всяко възкресение де Соя застава гол пред едно огледало, гледа болезнено нежната си лъщяща кожа и предпазливо докосва ту синкавия, ту тъмночервен кръстоид под плътта на гърдите си. В дните след всяко възкресение де Соя е разсеян, с всеки следващ път ръцете му треперят малко по-силно. Гласовете се донасят до него отдалеч, не може да се съсредоточава изцяло, независимо дали събеседникът му е мирски адмирал, губернатор или енорийски свещеник.

Де Соя започва да се облича като енорийски свещеник и заменя стегнатата си униформа с расо и якичка. От колана му виси броеница и йезуитът я прехвърля почти непрекъснато: молитвата го успокоява, въвежда ред в мислите му. Отец-капитан де Соя вече не сънува Енея като своя дъщеря, вече не сънува Ренесанс Вектор и сестра си Мария. Сънува Армагедон — ужасни сънища за изгаряне на орбитални гори, за обхванати в пламъци светове, за смъртоносни лъчи, които обсипват плодородни земеделски долини и оставят след себе си само трупове.

След първия свят по река Тетида той разбира, че сметката му е погрешна. Две стандартни години за покриването на двеста свята, е казал де Соя в системата на Ренесанс, като е смятал по три дни за възкресение във всяка система, предупреждение и после прехвърляне в следващата. Но не става така.

Първата му планета е Тау Сети Сентър, бившата административна столица на огромната Мрежа на световете на Хегемонията. Дом за десетки милиарди през дните на Мрежата, заобиколен от истински пръстен от орбитални градове и жилища, обслужвани от космически асансьори, телепортатори, река Тетида, Главната магистрала, векторната връзка и прочее — център на хегемонийската инфоравнинна мегасфера и местонахождение на Правителствения дом, място на смъртта на Мейна Гладстоун от разбеснелите се тълпи след унищожаването на телепортаторите на Мрежата от корабите на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ по нейна заповед. Висящите сгради са се сгромолясали след изчезването на енергийната решетка. Други градски небостъргачи, някои с по неколкостотин етажа, били обслужвани само от телепортатори и нямали стълби и асансьори. Десетки хиляди загинали от глад или от падане преди да ги приберат плъзгачите. Планетата нямала собствено селско стопанство и внасяла храната си от хиляди светове посредством базирани на повърхността й телепортатори и огромни орбитални портали. Гладните бунтове продължили петдесет местни години, повече от трийсет стандартни, и когато завършили, милиарди били загинали от човешка ръка, за да допълнят милиардите, умрели от глад.

В дните на Мрежата Тау Сети Сентър бил сложен, развратен свят. Почти нямало други религии, освен най-яростните. Църквата на Последното изкупление — култът към Шрайка — била най-популярна сред отегчените граждани. Но през вековете на експанзията на Хегемонията единственият истински обект на почитание била властта: преследването на властта, близостта до властта, запазването на властта. Властта била божество на милиарди и когато божеството паднало — и съборило със себе си милиардите си поклонници, — оцелелите проклели спомените за властта сред градските си развалини, повели селски начин на живот в сенките на разпадащите се небостъргачи, затеглили плуговете си през участъците между изоставените земни и въздушни пътища и скелета на старата Главна магистрала, ловели шарани там, където Тетида всеки ден пренасяла хиляди богатски яхти и ваканционни корабчета.

Тау Сети Сентър бил узрял за християнството на прераждането, за Новия католицизъм, и когато шейсет години след Падането пристигнали мисионерите на Църквата и мирската полиция, покръстването на няколкото милиарда оцелели било искрено и повсеместно. Високите, разрушени, но все още бели небостъргачи на бизнеса и управлението от времето на Мрежата най-после били съборени, камъните, стъклото и пластоманата били рециклирани в огромни катедрали, издигнати от ръцете на новите преродени от Тау Сети и пълнещи се всеки ден с благодарни и набожни люде.

Архиепископът на Тау Сети Сентър се превърнал в един от най-важните и — да — могъщи хора във възраждащото се човешко царство, сега известно като „Мирът“, съперник по влияние на Негово светейшество на Пацем. Тази власт растяла, откривала граници, които не можела да престъпи, без да си навлече папския гняв — отлъчването на Негово високопреосвещенство Клаус, кардинал Кроненберг в Лето Господне 2978 или 126 г. след Падането, спомогнало за установяването на тези граници — и продължавала да расте в тях.

Това открива отец-капитан де Соя при първия си скок от космоса на Ренесанс. Две години, очаквал е той, приблизително шестстотин дни и двеста самоналожени смърти, за да покрие всички светове от бившата река Тетида.

Заедно с швейцарските си гвардейци той прекарва на Тау Сети Сентър единайсет дни. „Рафаил“ навлиза в системата и автоматичният му светлинен сигнал премигва кода. Корабите на Мира му отвръщат и след четиринайсет часа се срещат. Трябват му още осем часа, за да влезе в орбита и още четири, за да прехвърлят телата в официалната възкресителна ясла в столицата на планетата Свети Павел. Загубен е още цял ден.

След три дни на официално възкресение и още един ден наложена почивка де Соя се среща с Нейно високопреосвещенство архиепископ Ахила Силваски и трябва да изтърпи още цял ден церемонии. Йезуитът носи папския диск, почти нечувано упълномощяване с власт, и дворът на архиепископа трябва да понесе последствията от нея. След няколко часа де Соя получава най-слаба представа за сложните интриги в тази битка за провинциална власт: архиепископ Силваски не може да се домогне да стане кардинал, защото след отлъчването на Кроненберг нито един духовен водач на ТС2 не може да се издигне до сан, по-висок от архиепископ, без да се прехвърли във Ватикана на Пацем, но настоящата й власт в този сектор на Мира далеч надхвърля влиянието на повечето кардинали и светското подразделение на тази власт поставя адмиралите от флотата на Мира на мястото им. Тя трябва да разбере това упълномощяване, което носи де Соя, и да му се подчини, за да не навреди на замислите си.

Отец-капитан де Соя не дава и пукната пара за параноята на архиепископ Силваски или за църковната политика на ТС2. Интересува се само от спирането на бягството през телепорталите на планетата. На петия ден след прехвърлянето си в системата на Тау Сети той извървява петстотинте метра от катедралата „Свети Павел“ и архиепископския дворец до реката — само част от второстепенен приток, канализиран през града, но някога част от Тетида.

Огромните телепортали, все още запазени, защото според инженерите всеки опит да ги разглобят обещавал термоядрена експлозия, отдавна са покрити със знамената на Църквата, но са близо един до друг — Тетида се е извивала само по два километра от портал до портал, покрай оживения Правителствен дом и официалните градини на Еленовия парк. Сега отец-капитан де Соя, тримата му телохранители и десетките верни на архиепископ Силваски бдителни войници на Мира, които ги придружават, могат да застанат до първия портал и да погледнат през обраслите с трева брегове към трийсетметровия гоблен — изобразяващ мъченичеството на свети Павел, — висящ от втория портал, който ясно се вижда зад цъфтящите праскови в градините на архиепископския дворец.

Тъй като сега тази част от бившата Тетида е в частните градини на Нейно високопреосвещенство, по всички мостове са поставени стражи. Макар да не обръщат специално внимание на древните артефакти, които някога са били телепортали, офицерите от дворцовата стража уверяват де Соя, че през тях не са минавали никакви съдове или неупълномощени индивиди, нито пък са били забелязани по бреговете на канала.

Де Соя настоява при порталите да бъде поставена постоянна стража и да бъдат монтирани камери за двайсет и четири часово наблюдение. Иска сензори, алармени инсталации и детекторни жици. Местните войници на Мира се съвещават със своя архиепископ и неохотно се подчиняват на тази явна обида срещу суверенитета им. Де Соя съвсем се отчайва от тази безполезна политика.

На шестия ден капрал Кий се разболява от тайнствена треска и е откаран в болница. Де Соя се надява да е някакъв резултат от възкресението: всеки от тях тайно страда от треперене, емоционални сривове и по-незначителни болести. На седмия ден Кий е в състояние да ходи и моли де Соя да го измъкне от лазарета и изобщо от този свят, но сега архиепископът настоява същата вечер отец-капитанът да отслужи голяма литургия в чест на Негово светейшество папа Юлий. Де Соя не може да откаже, така че вечерта — сред скиптри и монсиньори с розови копчета, под гигантските символи на Тройната тиара и Кръстосаните ключове на Негово светейшество (които са изобразени и на папския диск, който йезуитът носи на врата си), сред дим от тамян, бели митри и звън на камбани, под тържественото пеене на шестстотинчленен детски хор, обикновеният свещеник воин от Мадредедиос и изящната архиепископка отслужват тайнството на Христовото разпятие и възкресение. Тази вечер сержант Грегориъс поема причастието от ръката на де Соя — което прави всеки ден от пътуването им, — както и няколко десетки други също избрани да получат нафората, тайна за успеха на кръстоидното им безсмъртие в този живот, докато три хиляди вярващи се молят на бледата светлина в катедралата.

На осмия ден напускат системата и отец-капитан де Соя за първи път приветства настъпващата смърт като средство за бягство.

Възкресяват ги в ясла на Райска порта, някога нещастен свят, тераформиран и засаден с дървета в дните на Мрежата, който сега почти изцяло се е върнал към кипящата тиня, смъртоносните блата, негодната за дишане атмосфера и изгарящата радиация на основната звезда Вега. Идиотският компютър на „Рафаил“ е избрал тази поредица по старата Тетида, откривайки най-ефикасния ред за посещението на планетите, тъй като на Ренесанс В. не са намерили следа, която да покаже накъде може да е водил порталът, но вниманието на де Соя е привлечено от факта, че все повече приближават към системата на Старата Земя — на по-малко от дванайсет светлинни години от ТС2, а сега на мъничко повече от осем — от Райска порта. Отец-капитанът разбира; че му се иска да посети системата на Старата Земя — дори без самата Стара Земя — въпреки факта, че Марс и другите обитаеми планети, луни и астероиди там са се превърнали в затънтени провинции, не по-интересни за Мира, отколкото Мадредедиос.

Но Тетида никога не е текла през системата на Старата Земя, така че де Соя трябва да преглътне любопитството си и да се задоволи с това, че следващите няколко светове ще са още по-близо до бившия дом на човечеството.

Райска порта също отнема осем дни, но не поради вътрешноцърковната политика. В орбита около планетата има малък мирски гарнизон, но военните рядко слизат на разрушения свят. Четиристотинмилионното население се е смалило на десетина луди изследователи, скитали се из блатистата повърхност през годините след Падането. Рояците на прокудените са помели планетата още преди Гладстоун да заповяда унищожаването на телепортаторите — те са превърнали в шлака орбиталната сдържаща сфера, обсипали са с лазерни копия столицата Мъдфлат с нейните прелестни Променади, взривили са с плазмени бомби атмосферогенериращите станции, строени в продължение на векове — и напълно са разорали света преди изчезването на телепортаторните връзки да насоли земята, за да не може нищо да порасне отново от нея.

Така че сега мирският гарнизон пази обгорената планета заради прочутите й полезни изкопаеми, но няма причина да слиза на повърхността й. Де Соя трябва да убеди командира на гарнизона — майор Лийм — в необходимостта от такава експедиция. На петия ден след прехвърлянето на „Рафаил“ в системата на Вега де Соя, Грегориъс, Кий, Ретиг, някой си лейтенант Бристъл и десетина войници от гарнизона на Мира, облечени в тежки защитни костюми, се качват на спускателния кораб за блатата, където някога е текла Тетида. Телепорталите ги няма.

— Мислех си, че е невъзможно да бъдат унищожени — казва де Соя. — Техноцентърът ги е строил, за да издържат, и ги е направил така, че да не могат да се демонтират.

— Обаче ги няма — отвръща лейтенант Бристъл и дава заповед за връщане в орбита.

Де Соя го спира. Като използва пълномощията на папския диск, той настоява да се извърши пълно сензорно претърсване. Откриват телепортаторите — на шестнайсет клика един от друг и почти под сто метра тиня.

— Това решава вашата загадка — казва по теснолъчевия канал майор Лийм. — Или атаката на прокудените, или по-късното наслояване на тиня е погребало порталите и онова, което е представлявала реката. Тази планета буквално е отишла по дяволите.

— Навярно — съгласява се де Соя. — Но искам телепортаторите да бъдат изровени, около тях да се вдигнат временни обграждащи балони, така че ако някой излезе от тях, да оцелее, и при всеки портал да се постави постоянна стража.

— Да не сте загубили проклетия си мозък! — избухва майор Лийм и после, спомняйки си за папския диск, добавя: — Сър.

— Още не — отвръща де Соя и се намръщва към камерата. — Искам това да бъде изпълнено за седемдесет и два часа, майоре, или през следващите три стандартни години ще служите долу на повърхността.

Разкопаването, вдигането на куполите и поставянето на стража отнема седемдесет часа. Онзи, който пътува по Тетида, няма да намери тук река, разбира се, а само кипяща тиня, гибелна, негодна за дишане атмосфера и чакащи войници в пълно бойно снаряжение. Последната нощ в орбита около Райска порта де Соя пада на колене на „Рафаил“ и се моли Енея да не е вече тръгнала за насам. Не са открили костите й в изкопаната кал и сяра, но инженерът от Мира, който ръководи разкопките, казва на йезуита, че в естествената си форма почвата тук е толкова токсична, че детските кости вече биха били разядени от киселината.

Де Соя не вярва, че е станало така. На деветия ден той напуска системата, като предупреждава майор Лийм да държи стражите нащрек, куполите обитаеми, а устата си по-вежлива към нови посетители.

 

 

Никой не ги чака, за да ги възкреси в третата система, в която ги докарва „Рафаил“. В системата NGCes2629 има девет планети, но само една от тях, позната под прозаичното име NGCes2629-4BIV може да поддържа живот. От все още наличните на „Рафаил“ записи изглежда вероятно Хегемонията и Техноцентърът да са се опитали да продължат река Тетида тук от някакъв самолюбив порив на естетизъм. Планетата никога не е била сериозно колонизирана или тераформирана, с изключение на случайните ДНК-посевки през първите дни на Хеджира, и изглежда, че е била част от пътуването по Тетида само за представителност и за разглеждане на животните.

Това не означава, че сега тук няма човешки същества. „Рафаил“ ги открива от орбита. Сведеното до минимум население на NGCes2629-4BIV — временно пребиваващи биолози, зоолози, туристи и поддържащи екипи — е било изолирано след Падането и се е превърнало в местно и няколко хиляди души все още обитават джунглите и планините на примитивния свят: ДНК-посетите зверове са били способни да ядат хора и са го правели с удоволствие.

„Рафаил“ стига до границите на възможностите си в простата задача да открие телепорталите. Наличните в паметта му записи от Мрежата казват само, че порталите са разположени на вариращи разстояния по шестхилядикилометровата река в северното полукълбо. Корабът променя орбитата си в приблизително синхронна точка над огромния континент, който изпълва полукълбото, и се заема да фотографира и картографира реката. За нещастие на този континент има три големи реки, две от които текат на изток и една на запад. „Рафаил“ не е в състояние да определи приоритетната възможност. Той решава да картографира и трите — анализ на повече от двайсет хиляди километра данни.

Когато на третия ден от възкресителния цикъл сърцата на четиримата мъже започват да бият, „архангелът“ изпитва някакъв силиконов еквивалент на облекчение.

Докато слуша компютърното описание на предстоящата задача и стои гол пред огледалото в малката си каюта, Фредерико де Соя не изпитва облекчение. Всъщност му се доплаква. Той си помисля за майка капитан Стоун, майка капитан Буле и капитан Хърн на границата на Великата стена, които досега сигурно са притиснали прокудените в яростна схватка. Де Соя завижда на простотата и доблестта на задачата им.

След като се съвещава със сержант Грегориъс и другите си двама войници, отец-капитанът преглежда данните, незабавно отхвърля течащата на запад река като прекалено нехарактерна за Тетида, тъй като тече най-вече през дълбоки каньони, далеч от пълните с живот джунгли и блата. Втората река отхвърля поради очевидния брой водопади и бързеи — прекалено трудно за движението по Тетида — и така започва просто радарно картографиране на най-дългата река. Картата ще покаже десетки, навярно стотици естествени препятствия, напомнящи на телепортали — скалисти водопади, естествени мостове, камъни в бързеите, — но те могат да се разгледат с човешко око за няколко часа.

На петия ден порталите са локализирани — невероятно отдалечени един от друг, но несъмнено изкуствени обекти. Де Соя лично отлита със спускателния кораб и оставя капрал Кий на „Рафаил“ за поддръжка в случай на нужда.

Точно от това се е страхувал отец-капитанът — няма начин да каже дали момичето е дошло по този път, с или без кораба си. Тук няма свидетели, които да разпитат, нито войници на Мира, които да оставят на стража.

Кацат на един остров и обсъждат възможностите си.

— Изминаха три стандартни седмици, откакто корабът мина през телепортатора на Ренесанс В. — казва Грегориъс. Вътрешността на совалката е тясна и практична: тримата разговарят от седалките си. Бойните брони на Грегориъс и Ретиг висят в ЕВА-шкафа като метални кожи.

— Ако са пристигнали на свят като този — казва Ретиг, — навярно просто са отлетели с кораба. Няма причина да продължат по течението на реката.

— Наистина — отвръща де Соя. — Но има сериозна възможност корабът да е бил повреден.

— Да — съгласява се сержантът, — но до каква степен? Можел ли е да лети? Дали не се е закърпил по пътя? Или пък е стигнал до някоя ремонтна база на прокудените? Тук не сме чак толкова далеч от тях.

— Момичето може да е пратило кораба и да е продължило през следващия телепортатор — предполага Ретиг.

— Ако се приеме, че някой от другите портали работи — уморено казва де Соя. — Че онзи на Ренесанс В. не е бил просто някаква щастлива случайност.

Грегориъс поставя големите си длани върху коленете си.

— Да, сър, това е смешно. Да откриеш игла в копа сено, както са се изразявали някога… би било детска игра в сравнение с това.

Отец-капитан де Соя поглежда през прозорците на совалката. Високите папрати се люлеят от беззвучен вятър.

— Имам чувството, че тя е тръгнала по течението на старата река. Мисля, че използва телепорталите. Не знам как — с летящата машина, която някой използва, за да я измъкне от Долината на Гробниците на времето, може би, с надуваем сал, с открадната лодка — просто мисля, че пътува по Тетида.

— Какво можем да направим ние? — пита Ретиг. — Ако вече е минала оттук, значи сме я изпуснали. Ако още не е пристигнала… е, можем да си чакаме вечно. Ако имахме сто архангелски кораба, така че да докараме войници на всеки от тези светове…

Де Соя кимва. Често си е мислил колко по-проста би била тази задача, ако архангелските куриери са обикновени роботи, които се прехвърлят в системите на Мира, съобщават пълномощията на папския диск и заповядват претърсване, а после се прехвърлят в друга система, без да намаляват скоростта. Доколкото знае, Мирът не строи кораби роботи — омразата на Църквата към ИИ и зависимостта от човешки контакти го забраняват. И доколкото знае, съществуват само три куриерски кораба клас „архангел“ — „Михаил“, „Гавриил“, който първи му е донесъл съобщението, и собственият му „Рафаил“. В системата на Ренесанс му се е искало да прати другия куриерски кораб на претърсване, но „Михаил“ е имал неотложни ватикански задължения. От гледна точка на логиката де Соя разбира защо това издирване е негово и само негово. Но тук са прекарали почти три седмици и са преровили две планети. Архангелът робот би се прехвърлил през двеста системи и би съобщил заповедта за готовност за по-малко от десет стандартни дни… с тази скорост на де Соя и „Рафаил“ ще им трябват четири-пет стандартни години. Изтощеният отец-капитан понечва да се засмее.

— Все пак остава нейният кораб — оживено казва той.

— Ако са продължили без него, те са имали две възможности — да пратят кораба някъде другаде, или да го оставят на някоя от планетите по Тетида.

— Казвате „те“, сър — тихо се обажда Грегориъс. — Сигурен ли сте, че има и други?

— Някой я отмъкна от клопката ни на Хиперион — отвръща де Соя. — Има други.

— Може да е цял екипаж от прокудени — казва Ретиг. — Вече може да са преполовили пътя до рояка си… след като са оставили момичето на който и да било от тези светове. Или пък да са го взели със себе си.

Де Соя вдига ръка и разговорът замлъква. Обсъждали са въпроса неколкократно.

— Според мен корабът е бил уцелен и повреден — казва той. — Ще го потърсим и той може да ни отведе при момичето.

Грегориъс посочва към джунглата. Там вали.

— Прелетяхме целия участък от реката между порталите. Никаква следа от кораб. Когато стигнем в следващата система от Мира, можем да пратим тук гарнизон, който да ги охранява.

— Да — отвръща де Соя, — но те ще имат време-дълг от осем-девет месеца. — Той поглежда към дъждовните капки, стичащи се по въздушния щит и по страничните люкове. — Ще претърсим реката.

— Какво? — казва копиеносец Ретиг.

— Ако имаш повреден кораб и трябва да го оставиш някъде, няма ли да го скриеш? — пита де Соя.

Двамата швейцарски гвардейци зяпват командира си. Йезуитът вижда, че пръстите на мъжете треперят. Възкресението е повлияло и на тях.

— Ще претърсим реката с дълбочинен радар и колкото можем от джунглата — продължава отец-капитанът.

— Ще ни отнеме поне още един ден — започва Ретиг.

Де Соя кимва.

— Ще съобщим на капрал Кий да нареди на „Рафаил“ да сканира джунглата в участък от двеста клика от двете страни на реката. Ще използваме спускателната совалка, за да претърсим реката… На борда имаме по-груба система, но и разстоянието, което трябва да покрием, е по-малко.

Уморените войници само кимат покорно.

 

 

Откриват нещо на втория завой на реката. Обектът е метален, голям и на дъното на дълбок вир само на няколко километра от първия портал. Спускателната совалка увисва неподвижна, докато де Соя се свързва по теснолъчевия канал с „Рафаил“.

— Капрал, отиваме да го проверим. Искам корабът да е готов да прониже с лазерно копие това нещо до три секунди след заповедта ми… но само по моя заповед.

— Слушам — отвръща Кий.

— Открихме го — съобщава сержант Грегориъс след малко.

Де Соя поглежда към монитора. Вижда вихрещата се тиня на дъното, една многохрила риба, бързаща да се скрие от светлината, заоблен метален корпус.

— Има отворен люк иди херметична камера — докладва Грегориъс. — По-голямата част от обекта е потънала в тинята, но виждам достатъчно от корпуса, за да кажа, че приблизително отговаря по големина. Ретиг ще остане тук. Аз влизам.

Отец-капитанът изпитва желание да му пожелае късмет, но не отвръща нищо. Вече са заедно достатъчно дълго, за да знаят как да се държат помежду си. Той привежда совалката в готовност и зарежда примитивното плазмено оръдие, единственото въоръжение на малкия кораб.

Видеосигналът прекъсва веднага, щом Грегориъс влиза през отворения люк. Изтича минута. После две. Още две минути и де Соя нервно започва да се върти на командния стол. Наполовина очаква да види как космическият кораб изхвръква от водата, устремил се към космоса в отчаяния си опит да избяга.

— Копиеносец? — обажда се той.

— Да, сър — разнася се гласът на Ретиг.

— Няма ли съобщение или образ от сержанта?

— Не, сър. Мисля, че корпусът спира тесния лъч. Ще почакам още пет минути и… Почакайте, сър. Виждам нещо.

Де Соя също го вижда. Сигналът от видеопредавателя на копиеносеца е тъмен, но достатъчно ясен, за да различи бронираната каска, раменете и ръцете на сержант Грегориъс, които се показват от отворената херметична камера. Прожекторът на сержанта осветява тиня и речни водорасли, после светлината се измества, за да заслепи за миг камерата на Ретиг.

— Отец-капитан де Соя — разнася се басовото тътнене на Грегориъс, — не е това, сър. Мисля, че е някоя от онези стари всъдеходни яхти, които са имали богатите по времето на Мрежата. Нали знаете, от онези, които са и подводници — могат дори малко да летят, струва ми се.

Де Соя въздъхва.

— Какво е станало с нея, сержант?

Облечената в костюм фигура на екрана вдига палец към Ретиг и двамата се издигат към повърхността.

— Мисля, че са я потопили, сър — отвръща Грегориъс. — На борда има поне десет скелета… може би дванайсет. Два са детски. Както казах, сър, тези неща са можели да плават в който и да е океан — да се потапят, ако искат — така че няма начин всички люкове да са се отворили случайно.

Де Соя поглежда през прозореца, когато двете фигури в бойни брони разкъсват повърхността на водата и се понасят на пет метра над нея. От костюмите им се стича вода.

— Мисля, че трябва да са останали на планетата след Падането, сър — продължава Грегориъс, — и просто да са решили да сложат край на всичко. Това е само предположение, но подозирам…

— Подозирам, че сте прав, сержант — прекъсва го де Соя. — Връщайте се. — Той отваря люка на совалката и облечените в брони фигури се понасят към него.

Преди да пристигнат, докато все още е сам, йезуитът вдига ръка и шепнешком благославя реката, потъналата машина и онези, които са погребани в нея. Църквата не освещава самоубийствата, но тя знае, че в живота или смъртта почти нищо не е сигурно. Или ако не Църквата, поне де Соя го знае.

 

 

Оставят детектори за движение, които пращат лъчи към всички портали — те няма да заловят момичето и приятелите му, но ще съобщят на войниците, които де Соя ще прати тук, дали междувременно някой не е минал през тях — после издигат совалката от NGCes2629-4BIV, вкарват малкия спускателен кораб в грозната маса на „Рафаил“ над блестящия лимб на обгърнатата в облаци планета и се отдалечават от гравитационния кладенец, за да могат да се прехвърлят към следващата си спирка, Светът на Бърнард.

Това е най-близката до системата на Старата Земя точка от маршрута на де Соя — само на шест светлинни години разстояние — и тъй като планетата е една от най-ранните междузвездни колонии от дохеджирската епоха, отец-капитанът си представя, че ще може да хвърли поглед назад във времето към самата Стара Земя. След възкресението си в мирската база на около шест АЕ от Света на Бърнард обаче, де Соя веднага открива разликите. Звездата на Бърнард е червено джудже, само с около една пета от масата на звездата тип „G“, която е имала Старата Земя, и с по-малко от 1/2500 от светлината й. Единствено близостта на Света на Бърнард, 0.126 АЕ, и вековете на тераформирането му са създали свят с висока стойност в адаптивната скала на Солмев. Но, както откриват де Соя и хората му след отвеждането им на планетата от мирския им ескорт, тераформирането наистина е било изключително успешно.

Светът на Бърнард е пострадал много тежко от нашествието на рояка на прокудените преди Падането и съвсем малко — относително, разбира се — от самото Падане. В дните на Мрежата планетата е представлявала приятно несъответствие: прекалено селскостопанска, отглеждаща предимно внесени от Старата Земя растения като царевица, пшеница, соя и прочее, но също и извънредно интелектуална — нейна гордост са били стотици от най-добрите малки колежи в Мрежата. Комбинацията от земеделска затънтеност — животът на Света на Бърнард до известна степен имитирал далечната провинция в Северна Америка около 1900 г. — и интелектуални висоти привлякла там някои от най-известните учени, писатели и философи на Хегемонията.

След Падането Светът на Бърнард разчитал повече на земеделското си наследство, отколкото на интелектуалната си мощ. Когато около пет десетилетия след Падането пристигнали силите на Мира, в продължение на няколко години населението оказвало съпротива на християнството на прераждането и правителството на Пацем. Планетата била независима и искала да си остане такава. Тя не влязла официално в Мира до Лето Господне 3061, около 212 години след Падането, а едва след кървавата гражданска война между католиците и партизанските банди, не много здраво обединени под името „Свободните вярващи“.

Сега, както научава де Соя по време на кратката си обиколка с архиепископ Хърбърт Стърн, многобройните колежи пустеят или са превърнати в семинарии за младите мъже и жени от Света на Бърнард. Партизаните съвсем са изчезнали, макар все още да има известна съпротива в дивите гори и каньони по реката, известна като „Потока на пуяка“.

Потокът на пуяка е бил част от Тетида и точно той е мястото, където искат да отидат де Соя и хората му. На петия си ден в системата те заминават за там заедно с охрана от шейсет войници на Мира и част от елитната гвардия на самия архиепископ.

Не срещат партизани. Този участък от Тетида тече през широки долини, под високи шистови скали, през пресадени от Старата Земя широколистни гори и излиза в район, отдавна превърнат в обработваема земя — предимно царевични полета, тук-там осеяни с бели селски къщи и стопански постройки. На де Соя му се струва невероятно, че тук може да се е водила война.

Плъзгачите на Мира претърсват изцяло гората за следи от кораба на момичето, но не откриват. Потокът на пуяка е прекалено плитък, за да скрие кораб, пък и този участък от Тетида е бил дълъг само няколко клика. Светът на Бърнард има съвременен въздушен и орбитален контрол на транспорта и никой кораб не би могъл да напусне района, без да бъде засечен. Разпитаните фермери от областта на Потока на пуяка не са забелязвали никакви непознати. Накрая мирските военни, епархийският съвет на архиепископа и местните граждански власти се заклеват, че ще упражняват постоянно наблюдение на района, въпреки опасността от нападенията на Свободните вярващи.

На осмия ден де Соя и хората му се сбогуват с десетки хора, които могат да бъдат смятани само за нови приятели, издигат се в орбита, прехвърлят се на фотонния кораб и са ескортирани обратно до далечния орбитален гарнизон на системата, където е архангелският им куриер. Последното, което отец-капитанът вижда от пасторалния свят, са двете кули на гигантската катедрала, издигаща се в столицата Свети Тома, известна преди като град Бусард.

 

 

Вече отклонили се от посоката на системата на Старата Земя, де Соя, Грегориъс, Кий и Ретиг се събуждат в системата Лакайл 9352, приблизително толкова далеч от Старата Земя, колкото е бил Тау Сети Сентър за първите семенни кораби. Тук забавянето не е нито от бюрократичен, нито от военен, а от екологичен характер. Старият свят от Мрежата, известен някога като Горчивината на Сибиату и прекръстел на Неизбежна милост от настоящото си население от няколко хиляди мирски колонисти, е бил екологично несигурен някога и далеч по-зле сега. Река Тетида е текла под дванайсеткилометров перспексов тунел с годен за дишане въздух и подходящо налягане. Тунелът се е разпаднал преди повече от два века, водата е изкипяла в ниското налягане, рядката метаново-амонячна атмосфера на планетата запълнила празното речно корито и разбила перспексовите тръби.

Де Соя няма представа защо Мрежата е включила тази скала в Тетида. Тук няма мирски военен гарнизон, нито сериозно присъствие на Църквата, освен капеланите, живеещи с дълбоко религиозните колонисти, които едва свързват двата края с бокситните си мини и серни ями, но отец-капитанът и хората му убеждават неколцина от тях да ги отведат до някогашната река.

— Ако мине по този път, тя е загубена — казва Грегориъс, докато гледа огромните портали, висящи над правата линия от разрушения перспекс и пресъхналото речно корито. Духа метанов вятър и зрънца от постоянно движещия се прах се опитват да проникнат през атмосферните костюми на мъжете.

— Не и ако остане в кораба — отвръща де Соя и тромаво се обръща в костюма си, за да погледне към оранжевожълтото небе. — Колонистите не биха забелязали отлитането на кораба… прекалено далеч е от колонията.

Сивокосият мъж с тях, изгърбена фигура дори в износения си и изтъркан от пясъка костюм, измърморва зад визьора си:

— Туй си е вярно, отче. Нямаме много време да зяпаме небето, тъй си е.

Де Соя и хората му обсъждат безполезността да викат войници на такава планета, които да следят за момичето през следващите месеци и години.

— Факт е, че това ще е гадна, отвратителна и адски скучна служба, сър — казва Грегориъс. — Прощавайте за езика, отче.

Де Соя разсеяно кимва. Вече са оставили тук последните светлинни детектори за движение: от всичките двеста свята са претърсили само пет, а ресурсите им вече са на изчерпване. Потиска го и мисълта да изпрати тук войници, но не вижда друга алтернатива. Освен болката от възкресението и вече постоянното емоционално объркване той изпитва усилваща се депресия и съмнения. Чувства се като стара сляпа котка, пратена да хване мишка, но неспособна да наблюдава и пази двеста миши дупки едновременно. Не за първи път му се иска да е в Периферията и да се сражава с прокудените.

Сякаш прочел мислите на отец-капитана, Грегориъс казва:

— Сър, наистина ли сте проверили маршрута, който определи „Рафаил“?

— Да, сержант. Защо?

— Някои от местата, които са в списъка, вече не са наши, капитане. Те са чак в по-късната част от пътуването… светове, далеч в Периферията… но корабът иска да ни отведе на планети, отдавна завладени от прокудените.

Де Соя уморено кимва.

— Знам, сержант. Когато казах на корабния компютър да планира маршрута, не изключих бойните зони и отбранителните участъци по Великата стена.

— Има осемнайсет планети, които ще е малко рисковано да посетим — казва Грегориъс с намек за усмивка. — Но пък ще видим как се грижат за тях прокудените.

Де Соя отново кимва, но не отговаря.

Капрал Кий тихо се обажда:

— Ако искате да поразгледате там, сър, ще сме повече от доволни да дойдем с вас.

Отец-капитанът вдига поглед към лицата на тримата мъже. Прекалено много е приемал лоялността и присъствието им за даденост, мисли си той.

— Благодаря ви — просто отвръща де Соя. — Ще решим, когато стигнем до тази част от… пътуването.

— Което при тази скорост може да е след стотина стандартни години — казва Ретиг.

— Наистина — съгласява се де Соя. — Хайде сега да се махаме оттук.

И те напускат системата.

 

 

Все още в Старата околност, едва излезли от дохеджирския заден двор на Старата Земя, те се прехвърлят на две тераформирани планети, изпълняващи сложния си танц в пространството от половин светлинна година между Епсилон Еридани и Епсилон Инди.

Евразийският колонизационен експеримент „Омикрон2-ЕпсилонЗ“ бил дързък дохеджирски утопичен опит за тераформиране и политическо съвършенство — предимно от страна на неомарксисти. В крайна сметка експериментът окаяно се провалил. Хегемонията заменила утопистите с бази на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ: космос и автоматични станции за презареждане, но напливът на пътуващите към Периферията семенни, а по-късно и транспортни кораби в Старата околност по време на Хеджира довел до успешното тераформиране на тези две тъмни планети, въртящи се между бледото слънце Епсилон Еридани и още по-бледата звезда Епсилон Инди. После прочутият разгром на флотата на Гленън-Хайт в този район определил славата и военното значение на двойната система. Мирът възстановил изоставените бази на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ и поправил повредените тераформиращи системи.

Де Соя претърсва тези два участъка от Реката по военному сухо и делово. Всички части на Тетида са много дълбоко в забранената военна зона и скоро става очевидно, че е невъзможно момичето — още по-малко корабът — да е минавало през последните два месеца, без да го засекат и свалят на земята. Де Соя предварително се е сещал за това, тъй като познава системата Епсилон — самият той няколко пъти е минавал оттук по време на пътуванията си до Великата стена и отвъд нея, — но е решил, че трябва лично да види порталите.

Добре е обаче, че стигат до тази гарнизонна система по това време в пътуването си, защото и Кий, и Ретиг са откарани в болница. Инженерите и църковните специалисти по възкресение проверяват „Рафаил“ на сух док и откриват, че в атоматичната възкресителна ясла има малки, но сериозни повреди. Ремонтът отнема три стандартни дни.

Когато този път напускат системата и до навлизането в следхеджирските райони на старата Мрежа им остава само още една спирка в Старата околност, те сериозно се надяват здравето, депресията и емоционалната им нестабилност да се подобрят, ако отново бъдат подложени на автоматично възкресение.

— Накъде се отправяте сега? — пита отец Димитрий, специалистът по възкресението, помагал им през последните дни.

Де Соя се поколебава само за миг преди да отговори. Мисията му няма да се провали, ако съобщи на по-стария свещеник този факт.

— Към Mare Infinitium — отвръща той. — Това е воден свят на около три парсека извън границите и две светлинни години над равнината на…

— А, да — прекъсва го старият свещеник. — Преди десетилетия бях на мисия там — отучвах местните рибари от езичеството им и ги въвеждах в Христовата светлина. — Белокосият мъж вдига ръка за благословия. — Каквото и да търсите, отец-капитан де Соя, искрено се моля да го откриете там.

 

 

Де Соя вече почти напуска Mare Infinitum, когато чистата случайност го навежда на следата, която търси.

Разговорливият млад лейтенант Барин Алан Спроул е свръзката на де Соя с командването на мирската флота на Седемдесет Офиучи А. Подобно на историческите екскурзоводи младежът разказва на де Соя и войниците му повече неща, отколкото искат да чуят. Но той е добър пилот на топтер и на този океански свят, в сравнително непозната му летяща машина, йезуитът е доволен, че е пътник, а не пилот. Де Соя се поотпуска, докато Спроул ги откарва на юг, далеч от големия плаващ град Света Тереза, към пустите риболовни райони, в които все още плават телепортаторите.

— Защо порталите са толкова раздалечени тук? — пита Грегориъс.

— А, чакайте — отвръща лейтенант Спроул, — за това има цяла история.

Де Соя среща погледа на сержанта. Освен преди предстояща битка, Грегориъс почти никога не се усмихва, но отец-капитанът се е научил да разпознава характерния проблясък в очите му, който за него е равносилен на буен смях.

— … така че Хегемонията искала да построи порталите на река Тетида тук в допълнение към орбиталната сфера и всички малки телепортатори, които издигнали навсякъде… каква тъпа идея, нали, сър? Да прокараш част от река през този океан?… така или иначе, те искали да е по Главното течение, което до известна степен е разумно, защото левиатаните и някои от по-интересните риби са точно там, ако туристите от Мрежата са искали да видят риба, това е… но проблемът е, хм, та той е съвсем очевиден…

Де Соя поглежда към капрал Кий, задрямал на топлите слънчеви лъчи, проникващи през илюминатора на топтера.

— Съвсем очевидно е, че не може да се построи нищо вечно, нищо голямо като онези портали… а вие ще ги видите след минутка, сър, те наистина са големи. Е, искам да кажа, че там са кораловите пръстени — но те не са захванати за нищо, те плават, и островите на жълтия келп, но те не са… Искам да кажа, че стъпвате върху тях и кракът ви направо пропада…

— Лейтенант — прекъсва го де Соя, — какво общо има това с причината за раздалечеността на порталите? — Високото, почти инфразвуково бръмчене на крилете на топтера заплашва да приспи отец-капитана. Кий вече похърква, а Ретиг е вдигнал крака и е затворил очи.

— Ами освен това има и вулкани, сър, и…

— Значи — казва де Соя — разстоянието между порталите се е увеличило поради вулканичната активност на океанското дъно?

— Да, сър — отвръща Спроул и снижава топтера към поредната кула и арка.

— Изглежда така, сякаш наскоро е била повредена — казва де Соя и се навежда, за да погледне през илюминатора.

— Да, сър — съгласява се лейтенантът. — Някакъв бракониер се опитал да я взриви преди няколко прилива.

— Саботаж? — пита де Соя, като наблюдава отдалечаването на платформата.

— Партизанска война — пояснява лейтенантът. — Бракониерите са местни, отпреди Мирът да се установи тук, сър. Затова имаме войници на всяка от платформите и редовни патрулни кораби по време на най-натоварения период на риболовния сезон. Трябва да пазим риболовните кораби на групи, за да не могат да ги нападат бракониерите. Видяхте лодките, сър… е, почти е време да излизат на риболов. Мирските ни кораби ще ги ескортират. Светлоустият левиатан излиза на повърхността, когато луните са изгрели… така че законните риболовни кораби винаги са със запалени светлини, когато луните не са се показали, за да привличат големите риби. А пък бракониерите…

Де Соя поглежда към пустите океански простори и казва:

— Като че ли няма много места, където да се крият бунтовници.

— А, има — възразява лейтенантът. — Те имат риболовни съдове, замаскирани така, че да приличат на острови от жълт келп, имат подводници, дори един голям подводен комбайн, който прилича на Светлоустия, ако щете вярвайте, сър.

— И тази платформа е била повредена при нападение на бракониер? — пита де Соя, който разговаря единствено, за да не заспи. Бръмченето на крилете на топтера е ужасно.

— Точно така, сър — отвръща лейтенант Спроул. — Преди около осем Големи прилива. Един човек… което е необичайно, защото бракониерите по принцип се движат на групи. Взривил няколко плъзгача и топтера — характерна тактика, макар обикновено да се насочват към лодки.

— Извинете ме, лейтенант — пита де Соя, — казвате, че е било преди осем Големи прилива. Можете ли да прехвърлите времето в стандартни единици?

Спроул прехапва устната си.

— Ами около два стандартни месеца, сър.

— Бил ли е заловен бракониерът?

— Да, сър — с усмивка отвръща Спроул. — Ами, всъщност това е цяла история, сър… — Лейтенантът поглежда към отец-капитана, за да види дали да продължи. — Ами, накратко, сър, този бракониер първо бил заловен, после взривил няколко заряда и се опитал да избяга, тогава стражите стреляли и го убили.

Де Соя кимва и затваря очи. През последния ден той е прегледал стотици доклади за „инцидентите с бракониери“ от изтеклите два стандартни месеца. Взривяването на платформи и убиването на бракониери, изглежда, беше вторият най-популярен спорт — след риболова — на Mare Infinitum.

— Смешното в историята — продължава лейтенантът — е как се опитал да избяга. Използвал някакъв стар летящ килим от времето на Хегемонията.

Де Соя рязко се разсънва и поглежда към сержанта и другите двама войници. И тримата са седнали изправено и го гледат.

— Обръщайте — изръмжава отец-капитан де Соя. — Върнете ни на онази платформа.

 

 

— И какво стана? — за пети път пита де Соя. Заедно с швейцарските си гвардейци той е в кабинета на директора на платформата, разположен на най-високата й точка, точно под диска на радара. През продълговатия прозорец се виждат трите невероятни изгряващи луни.

Директорът — мирски капитан от океанското командване С. Добс Пауъл — е дебел, румен и силно се поти.

— Когато станало очевидно, че този мъж не е от риболовните групи, които бяха на борда през онази нощ, лейтенант Белиъс го доведе за разпит. Стандартна процедура.

— И после?

— И после мъжът опита да избяга. Блъсна лейтенант Белиъс в морето.

— Спасихте ли лейтенанта?

— Не, отец-капитан. Почти сигурно се е удавил, пък и през онази нощ дъговите акули доста се бяха размърдали…

— Опишете мъжа, когото сте заловили, преди да го изпуснете — прекъсва го де Соя, като набляга на думата „изпуснете“.

— Млад, може би на около двайсет и пет стандартни години. И висок, сър. Наистина едър младеж. Бях в коридора с лейтенант Белиъс и морски копиеносец Амънт, когато онзи тип започна битката и блъсна Белиъс през парапета.

— И после е избягал от вас и копиеносеца — безизразно казва де Соя. — И двамата сте били въоръжени и този човек… Не казахте ли, че е бил в белезници?

— Беше. — Капитан Пауъл изтрива чело с влажна кърпичка.

— Забелязахте ли нещо необичайно в този младеж? Нещо друго, което не сте отбелязали в доклада до щабквартирата на командването за… хм… своята изключително кратка акция?

— Не, отец-капитан… искам да кажа, ами, по време на схватката пуловерът на мъжа се скъса малко отпред. Достатъчно, за да забележа, че не беше като вас и мен.

Де Соя вдига вежди.

— Искам да кажа, че не беше от Кръста — припряно допълва Пауъл. — Нямаше кръстоид. Разбира се, тогава не ми направи впечатление. Повечето от тези местни бракониери изобщо не са кръстени.

— Значи мъжът е скочил под главната платформа и е избягал?

— Не успя да избяга, сър — отвръща Пауъл. — След малко излетя на нещо като летяща черга и… и го застреляхме, понеже точно тогава избухнаха експлозиите.

— И?

— И той падна в морето точно до пилон Л-3. Само след десет секунди се появиха дъговите акули и го изядоха.

— Значи не сте намерили тялото? — пита де Соя.

— А, не… намерихме го, отец-капитан. Накарах Амънт и Килмър да извлекат каквото беше останало с рибарски куки и мрежа. Това бе след като угасихме пожара и се уверих, че платформата вече не е изложена на опасност. — Капитан Пауъл започва да говори спокойно, уверен в собствената си правота.

Де Соя кимва.

— И къде е сега тялото, капитане?

Директорът вдига шишкавите си пръсти. Ръцете му съвсем леко треперят.

— Погребахме го. В морето… разбира се. Откъм южния док на следващата сутрин. Появи се цяло стадо дъгови акули и застреляхме няколко за вечеря.

— Но сте се удостоверили, че тялото е на заподозрения, когото сте арестували преди това, нали?

Малките очички на Пауъл се смаляват още повече.

— Да… онова, което беше останало от него. Най-обикновен бракониер. Подобни гадости стават непрекъснато тук.

— А бракониерите непрекъснато ли карат древни електромагнитни килими, капитан Пауъл? Защо не споменавате килима в рапорта си?

Пауъл свива рамене.

— Стори ми се маловажно.

Де Соя кимва.

— И сега казвате, че… нещото… просто е отлетяло? Че се е издигнало над палубата и коридора, а после е изчезнало над морето? Празно?

— Да — отвръща капитан Пауъл.

— Морски копиеносец Амънт казва друго, капитане. Според него килимът е бил намерен, деактивиран и за последен път е бил видян във вас. Вярно ли е?

— Не — отвръща директорът, като мести очи от де Соя към Грегориъс, Спроул, Кий, Ретиг и отново към отец-капитана. — Не, изобщо не съм го зървал след като прелетя покрай нас. Амънт е лъжец.

Де Соя кимва на сержант Грегориъс и после се обръща към Пауъл.

— Такава древна вещ, при това функционираща, сигурно струва доста пари дори на Mare Infinitum, нали, капитане?

— Не знам — успява да промълви Пауъл, който гледа към Грегориъс. Сержантът се е приближил до личния шкаф на директора. Той е направен от тежка стомана и е заключен. — Дори не знам какво е било това проклето нещо — прибавя Пауъл.

— Нарича се Хокингово килимче — тихо, почти шепнешком казва йезуитът. — В една местност, наречена Долината на Гробниците на времето, радарите щяха спокойно да го засекат. — После кимва на сержант Грегориъс.

Подофицерът от швейцарската гвардия разбива вратата на стоманения шкаф с един удар на облечения си в бронирана ръкавица юмрук, бръква вътре, разхвърля настрани кутии, книжа, пачки пари, изважда внимателно сгънатия килим и го отнася върху бюрото на директора.

— Арестувайте този човек и го махнете от погледа ми — тихо казва отец-капитан де Соя. Лейтенант Спроул и капрал Кий извеждат протестиращия директор от кабинета.

Де Соя и Грегориъс развиват Хокинговото килимче върху продълговатото бюро. Древните полегни нишки на килима все още блестят със златист оттенък на лунната светлина. Де Соя докосва предния край на устройството и усеща под ръката си пробитите и разкъсани от иглометите места. Навсякъде има кръв, която скрива декоративните шарки, убива блясъка на свръхпроводящите моновлакна. Парченца от нещо, което може да е човешка плът, са останали в късите ресни отзад на килимчето.

Де Соя поглежда към Грегориъс.

— Чели ли сте някога дългата поема, наречена „Песни“, сержант?

— „Песни“ ли, сър? Не… не съм много по четенето. Освен това тя не беше ли в списъка на забранените книги?

— Струва ми се, че да, сержант — отвръща отец-капитан де Соя и поглежда към изгряващите луни и очерталата се на фона им арка. „Това е едно от парчетата на мозайката — мисли си той. — А когато мозайката бъде завършена, аз ще те хвана, дете.“

— Струва ми се, че е от забранения списък, сержант — повтаря йезуитът. После бързо се обръща и се насочва към вратата, като дава знак на Ретиг да навие килимчето и да го вземе. — Хайде — казва той и влага в гласа си повече енергичност, отколкото през последните седмици. — Имаме да вършим работа.