Дан Симънс
Ендимион (23)

23

— И така — казах аз, — какъв е планът ти?

Енея вдигна поглед от книгата си.

— Кой казва, че имам план?

— Остава по-малко от час, докато се прехвърлим в системата на Парвати. Преди седмица ми каза, че ни трябва план, в случай че ни чакат… и така, какъв е планът?

— Не съм сигурна, че имам план — въздъхна момичето.

Бях се страхувал от това. Седмицата беше изтекла достатъчно приятно. Тримата много четяхме, разговаряхме и играехме — Енея бе отлична на шах, добра на Го^[1] и страхотна на покер — и дните бяха изминали без инциденти. Много пъти се бях опитвал да я притисна за плановете й — къде възнамерява да отиде? защо е избрала Ренесанс Вектор? възнамерява ли да открие прокудените? — но макар й любезни, отговорите й винаги бяха мъгляви.

Все пак тя призна, че е пристигнала през Сфинкса в бъдещето си не само за да избяга от преследващите я войски на Мира, а и за да потърси собствената си съдба.

— Като месия ли? — заинтригуван попитах аз.

— Не — засмя се Енея, — като архитект.

Изненадах се. В „Песните“ не ставаше дума, че Онази, която учи ще печели хляба си като архитект.

— Това искам да правя — настоя Енея. — В съня ми онзи, който може да ме научи, живее през тази епоха. Затова дойдох тук.

— Онзи, който може да те научи? — повторих аз. — Мислех си, че ти си Онази, която учи.

— Рол — възрази тя, — как е възможно да науча някого на нещо? Аз съм на дванайсет стандартни години и никога досега не съм напускала Хиперион… По дяволите, до тази седмица никога не бях напускала и Еквус. На какво мога да уча?

Нямах какво да й отговоря.

— Искам да стана архитект — рече тя, — и в съня ми архитектът, който може да ме обучи, е някъде там… — Тя посочи с пръсти към корпуса, но аз разбрах, че има предвид старата хегемонийска Мрежа, накъдето се бяхме насочили.

— Кой е той? — попитах аз. — Или тя?

— Той — отвърна Енея. — И не знам името му.

— На коя планета е?

— Не знам.

— Сигурна ли си, че си избрала правилния век? — Опитвах се да сподавя раздразнението в гласа си.

— Да. Всъщност не. — През дните, които прекарвах с нея тази седмица, Енея рядко се бе държала сприхаво, но сега гласът й изглеждаше опасно близо до избухване.

— И просто си сънувала този човек?

— Не „просто“ — каза тя. — Сънищата ми са важни за мен. Те са нещо повече от сънища… — Гласът й секна. — Ще разбереш.

Опитах се да не въздъхна гласно.

— Какво ще се случи, след като станеш архитект?

Тя започна да хапе ноктите си. Лош навик, от който възнамерявах да я отуча.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че старият поет очаква от теб големи неща… Да си месия е само началото, нали така?

— Рол — отвърна тя и се изправи, — не се обиждай, но защо не вървиш на майната си и не ме оставиш на мира?

По-късно ми се извини за грубостта си, но докато седяхме на масата час преди прехвърлянето в странната звездна система, аз бях любопитен дали въпросът ми за плана й няма да предизвика същата реакция.

Не предизвика. Тя понечи да задъвче нокътя си, усети се и отвърна:

— Добре, прав си, трябва ни план. — Погледна А. Бетик и го попита: — Имаш ли нещо предвид?

Андроидът поклати глава.

— С господаря Силенъс многократно обсъждахме въпроса, госпожице Енея, но изводът ни беше, че ако Мирът някак си първи пристигне на местоназначението, всичко ще бъде загубено. Но изглежда невероятно, тъй като преследващият ни фотонен кораб не може да се движи по-бързо от нас през Хокинговото пространство.

— Не знам — казах аз. — Някои от ловците, които водих през последните години, разправяха, че Мирът… или Църквата… разполагат със свръхскоростни кораби.

А. Бетик кимна.

— Чухме подобни слухове, господин Ендимион, но логиката предполага, че ако Мирът е разработил такива машини — постижение, което между другото, не се удаде на Хегемонията — е безсмислено да не са снабдили бойните и търговските си кораби с такъв двигател…

— Всъщност няма значение как са стигнали първи там — рече Енея. — Сънувах, че ще ни чакат. Обмислях различни планове, но…

— Ами Шрайка? — попитах аз.

— Какво Шрайка — сви устни тя.

— Е, той ни осигури много удобен deus ex machina на Хиперион, та просто си помислих, че ако той може…

— По дяволите, Роб! — извика момичето. — Не съм го молила да убива онези хора на Хиперион!

— Съжалявам — искрено казах аз. — Не исках да се държа непочтително към… нещото. Просто си мислех, че ако някой отново се опита да ни спре, може би…

— Не — прекъсна ме Енея. — Сънувах, че някой се опитва да ни попречи да стигнем на Ренесанс Вектор. Но не съм сънувала, че Шрайка ни помага. Трябва да измислим свой собствен план.

— Това част от план ли е? — попитах аз.

Енея иронично се усмихна. С усмивката, която по-късно щях да наричам палава.

— Прекалено примитивно е, за да е план — отвърна тя, — и ако предположенията ми за това защо Мирът иска да ме залови се окажат грешни… е, няма да стане. — Палавата усмивка придоби кисела нотка. — Така или иначе, навярно няма да стане.

Погледнах към китката си и казах:

— Имаме четирийсет и пет минути до прехвърлянето и до момента, в който ще разберем дали някой ни чака. Искаш ли да споделиш плана, който няма да стане?

Тя започна да разказва. Не говори дълго. Когато свърши, с андроида се спогледахме.

— Права си — казах й аз, — не е кой знае какъв план и няма да стане.

Усмивката не слезе от устните й. Тя хвана ръката ми и я обърна така, че да видя хронометъра.

— Имаме четирийсет и една минута — рече Енея. — Измисли по-добър.