Дан Симънс
Ендимион (36)

36

Наблегнахме на коловете и спряхме движението на сала напред преди да се разбие в ледената стена. Сега бяхме запалили всичките си фенери — електрическите лампи хвърляха лъчите си към студения мрак на ледената пещера. От черната вода се надигаше мъгла и увисваше под назъбения таван като зловещи духове на удавници. Кристални ръбове пречупваха и отразяваха лъчите на слабата светлина, правейки заобикалящия ни мрак още по-дълбок.

— Защо реката е още течна? — попита Енея, като стисна длани под мишниците си и затропа с крака. Беше се навлякла с всички дрехи, които носеше, но това не бе достатъчно. Студът беше ужасен.

Застанах на едно коляно на ръба на сала, загребах шепа вода, вдигнах я към устните си и я опитах.

— Солена е — казах аз. — Толкова солена, колкото морето на Mare Infinitum.

А. Бетик освети с фенера си ледената стена на десет метра пред нас.

— Спуска се чак до повърхността на водата — рече той. — И продължава малко под нея. Но течението продължава нататък.

За миг усетих надежда.

— Загасете фенерите — казах аз и чух гласа си да отеква в мъгливата кухина на пещерата.

Надявах се, че ще видя проблясък на светлина през или под ледената стена — знак за спасение, указание, че ледената пещера свършва.

Мракът беше пълен. Никакво чакане не приспособи очите ни към него. Изругах и ми се прииска да не бях загубил очилата за нощно виждане на Mare Infinitum: ако работеха тук, това би означавало, че светлината се процежда отнякъде. Почакахме още минута в слепота. Можех да чуя треперенето на Енея, наистина да почувствам парата от дишането ни.

— Запалете фенерите — казах накрая. Нямаше нито проблясък надежда.

Осветихме стените, тавана и отново реката. Влагата продължаваше да се издига и кондензира горе. В димящата вода постоянно падаха ледени шушулки.

— Къде… сме? — попита Енея. Зъбите й тракаха.

Порових в раницата си, намерих термоодеялото, което бях взел от кулата на Мартин Силенъс толкова отдавна, и я завих.

— Това ще запазва топлината. Не… ще я усилва.

— Можем да я споделим — предложи момичето.

Приклекнах до нагревателния куб и включих проводящата му енергия на максимум. Пет от шестте керамични лица започнаха да греят.

— Ще я споделим, когато се наложи — отвърнах аз. После осветих ледената стена, която запречваше пътя ни. — За да отговоря на въпроса ти, предполагам, че сме на Сол Дракони Септем. Някои от по-богатите ми… и по-яки клиенти в блатата разправяха как били ловували арктически духове.

— Съгласен съм — рече А. Бетик. — Тази планета има гравитационно поле едно-точка-седем g — продължи андроидът. — Твърди се, че след Падането и прекратяването на хегемонийския проект за тераформиране, по-голямата част от нея се е върнала в хиперледниковото си състояние.

— Хиперледниково? — повтори Енея. — Какво означава това? — Страните й донякъде бяха възвърнали цвета си, откакто термоодеялото запазваше топлината й.

— Означава, че по-голямата част от атмосферата на Сол Дракони Септем е твърда — поясни андроидът. — Замръзнала.

Енея се огледа.

— Струва ми се си спомням, че майка ми разказваше за това място. Веднъж преследвала тук някого. Беше лусусианка, нали знаете, така че бе свикнала със стандартна гравитация едно-точка-пет g, но дори тя си спомняше, че този свят е неприятен. Изненадана съм, че Тетида минава оттук.

А. Бетик се изправи, за да освети отново с фенера си наоколо, после приклекна близо до нагревателния куб. Дори неговият як гръб се беше изгърбил от силната гравитация.

— Какво пише в пътеводителя? — попитах.

Той извади малкото томче.

— Много кратки бележки, сър. Тетида е била продължена до Сол Дракони Септем съвсем малко преди да публикуват книгата. Тече в северното полукълбо, точно зад района, който Хегемонията се опитвала да тераформира. Изглежда, основната атракция в този участък на реката е била възможността да се види арктически дух.

— Онова нещо, което ловували приятелите ти ли? — попита ме Енея.

Кимнах.

— Бяло е. Живее на повърхността. Много е бързо. Много смъртоносно. Било е почти напълно изчезнало по време на Мрежата, но след Падането броят му се увеличил, според разказите на ловците. Очевидно се храни с човешките обитатели на Сол Дракони Септем… с каквото е останало от тях. След Падането оцелели само местните — хеджирските колонисти, заселили се тук преди векове. Предполага се, че са примитивни. Ловците казваха, че единственото животно, което местните могат да ловуват тук, било духът. А местните мразят Мира. Имаше слухове, че убивали мисионери… използвали сухожилията им за тетиви, точно както и на духовете.

— Тази планета никога не е приемала властите на Хегемонията — рече андроидът. — Според легендата местните останали много доволни от Падането на телепортаторите. До чумата, разбира се.

— Чума ли? — попита Енея.

— Ретровирус — отвърнах аз. — Той намалил хегемонийското човешко население от неколкостотин милиона на по-малко от милион. Повечето от оцелелите били убити от няколкото хиляди местни. Другите били евакуирани през първите дни на Мира. — Замълчах и погледнах към момичето. Завита в термоодеялото, Енея приличаше на рисунка на малка мадона. Кожата й блестеше на светлината на фенера и куба. — Времето след Падането било сурово за старата Мрежа.

— Знам — сухо отвърна тя. — Но не беше толкова лошо, когато бях дете на Хиперион. — Момичето погледна към черната вода, която се плискаше в сала, после вдигна очи към ледените сталактити. — Чудя се защо са си направили целия този труд. Само за да имат в маршрута си няколко километра ледена пещера ли?

— Точно това е странното — казах аз и кимнах към малкия пътеводител. — Тук пише, че основната атракция е възможността да се види арктически дух. Но духовете… поне според онова, което съм чувал от ловците… не си пробиват дупки в леда. Те живеят на повърхността.

— Значи някога това не е било пещера…

— Мисля, че не — потвърди А. Бетик и посочи ледения раван на петнайсет метра над нас. — Опитът за тераформиране в онези дни се е съсредоточил върху създаването на достатъчна температура и повърхностно налягане в някои ниски райони, което да позволи преминаването на Състоящата се предимно от въглероден двуокис и кислород атмосфера от замръзнало в газообразно състояние.

— Успели ли са? — попита момичето.

— В ограничени райони — отвърна андроидът. — Предполагам, че в дните, когато туристите по Тетида са минавали през този къс участък, той е бил съвсем открит. Или би трябвало да кажа открит, освен сдържащото поле, което спомагало за задържането на атмосферата вътре и на по-суровите климатични условия вън. Смея да кажа, че тези полета са изчезнали.

— А ние сме заключени под масата на онова, което туристите някога са дишали — допълних аз. Погледнах към тавана и после към плазмената пушка. — Колко ли дебел може да е този…

— Най-вероятно поне неколкостотин метра — отвърна А. Бетик. — Навярно вертикален километър от лед. Както разбрах, такава е била дебелината на атмосферното заледяване право на север от тераформираните райони.

— Знаеш много за това място — казах аз.

— Напротив, сър — възрази андроидът. — Вече напълно изчерпахме познанията ми за екологията, геологията и историята на Сол Дракони Септем.

— Можем да попитаме инфотерма — предложих аз и кимнах към раницата си, където вече държах гривната.

Тримата разменихме погледи.

— Нее — провлачи Енея.

— Съгласен съм — отвърна А. Бетик.

— Може би по-късно — заключих аз, макар да признавам, че още докато изричах думите, си мислех за някои от нещата, които би трябвало да настоя да вземем от ЕВА-шкафа: костюмите за неблагоприятни условия, които имаха мощни нагреватели, аквалангите, дори някой космически костюм би бил за предпочитане в сравнение с недостатъчното облекло, в което сега треперехме.

— Мислех си да стрелям по тавана и да се опитам да го пробия — казах аз, — но рискът да се срути върху нас изглежда по-голям от възможността да се измъкнем оттам.

А. Бетик кимна. Беше нахлупил на главата си странна вълнена шапка с дълги наушници. Иначе слабият на вид андроид сега изглеждаше направо дебел с всичките си пластове дрехи.

— В чантата за експлозиви имате малко пластичен взрив, господин Ендимион.

— Да. Тъкмо си мислех за това. Останало е достатъчно за пет-шест средно големи заряда… но имам само четири детонатора. Така че можем да се опитаме да взривим тавана, стените или онази ледена стена, която препречва пътя ни. Но само с четири взрива.

Треперещата малка мадона погледна към мен.

— Къде си се учил да работиш с експлозиви, Рол? В хиперионската планетарна гвардия ли?

— Първоначално — отвърнах аз. — Но наистина се научих как да използвам старомодния пластичен експлозив, докато разчиствах дънери и камъни на работа при Аврол Хюм, когато оформяхме именията в Клюна… — Изправих се, разбрал, че е твърде студено да седя неподвижно прекалено дълго. — Можем да опитаме да тръгнем срещу течението — казах аз, като затропах с крака и започнах да свивам пръстите си.

Енея се намръщи.

— Следващите работещи телепортатори са винаги по течението на реката…

— Наистина — съгласих се аз, — но може би срещу течението има изход. Ще се постоплим, ще се измъкнем от тази пещера, ще открием място, където да поостанем малко, и после ще се тревожим за преминаването през следващия портал.

Енея кимна.

— Добра идея, сър — рече андроидът и се насочи към пръта от дясната страна на сала.

Преди да се оттласнем, оправих предната мачта — отрязах около метър от нея, така че да не се блъска в най-долните сталактити — и закачих на нея фенер. Нагласихме по още една лампа във всеки ъгъл на сала и се отблъснахме срещу течението. Светлината ни обгръщаше като бледожълт ореол в замръзващата мъгла.

Реката бе съвсем плитка — нямаше и три метра дълбочина — и прътовете се опираха здраво в дъното. Но течението беше много силно и трябваше да напрегнем всички сили, за да движим тежкия сал.

Това ужасно усилие бързо ни затопли — дори започвах да лея пот, която замръзваше по дрехите ми, — но трийсет минути на бутане и почиване, почиване и бутане ни накара отново да замръзнем и то само на стотина метра от мястото, откъдето бяхме започнали.

— Вижте — рече Енея, остави пръта си и взе най-силната лампа.

С А. Бетик се облегнахме на прътовете си и задържахме сала на място, докато гледахме. Едва се виждаше единият край на огромен телепортал, който се издаваше от гигантските ледени блокове като колело от някакъв стар земеход, заключено в парче лед. Зад все още оголената мъничка част от портала реката се стесняваше в канал и после отново се стесняваше, превръщаше се в широка едва около метър цепнатина и накрая съвсем изчезваше под друга ледена стена.

— Реката трябва да е била пет-шест пъти по-широка, отколкото сега — рече андроидът.

— Да — изтощен и обезверен се съгласих аз. — Хайде да се връщаме. — Вдигнахме прътовете и бързо се понесохме по ледената галерия, като изминахме за две минути разстоянието, отнело ни цели трийсет срещу течението.

— Е — рече Енея, — пак сме тук. — Тя освети с фенера си вертикалните ледени скали. — Бихме могли да тръгнем по брега, ако имаше бряг. Но няма.

— Можем да си направим с пластичния взрив — казах аз. — Да издълбаем някаква ледена пещера.

— По-топло ли ще ни е в нея? — попита момичето. Беше свалила термоодеялото и отново трепереше. Имаше толкова малко телесна тлъстина, че топлината просто изтичаше от нея.

— Не — честно отвърнах аз. За двайсети път отидох до палатката и порових вътре, за да намеря нещо, което би могло да ни спаси. Взривове. Пластичен експлозив. Оръжията — сега калъфите им бяха покрити със скреж. Едно термоодеяло. Храна. Нагревателният куб още светеше и сега момичето и синьокожият мъж отново бяха приклекнали до него. На тази мощност зарядът му щеше да се изчерпи след около сто часа. Ако имахме подходящ изолационен материал, бихме могли да направим ледената пещера достатъчно уютна, за да ни поддържа живи три-четири пъти по-дълго при по-ниска мощност…

Нямахме изолационен материал. Микроплатът беше здрав, но нямаше изолационни качества. А и мисълта да се свием в ледената гробница, когато лампите и фенерите ни угаснеха — а в този студ те бързо щяха да угаснат, — и просто да гледаме как нагревателният куб изстива, и да чакаме смъртта… е, от нея ме пробождаше стомахът.

Отидох в предната част на сала, за последен път прокарах лъча на фенера по млечнобелия лед и черната вода и казах:

— Добре, ето какво ще направим.

Енея и А. Бетик погледнаха към мен от малкия светъл кръг до нагревателния куб. Всички треперехме.

— Ще взема малко пластичен експлозив, детонаторите, целия фитил, който имаме, въжето, комуникатор, лазерното си фенерче и — поех си дъх, — и ще се гмурна под проклетата стена, ще оставя течението да ме отнесе надолу, и адски се надявам това просто да е срутване, а реката нататък да се отваря. Ако е така, ще изплувам на повърхността и ще поставя зарядите там, където ще имат най-добър резултат. Навярно можем да пробием отвор за сала. В противен случай ще го оставим и всички ще заплуваме по течението…

— Ще умреш — безизразно рече Енея. — Ще изпаднеш в хипотермия за десет секунди. А и как ще плуваш срещу това течение, за да се върнеш?

— Точно затова взимам въжето. Ако има място да се скрия от взрива, ще остана от другата страна, докато не пробием отвора, но ако няма, ще ви дам сигнал с дърпане на въжето и вие двамата ще ме изтеглите. Когато се кача на сала, ще се съблека и ще се завия с термоодеялото. То изолира сто процента. Ако изобщо в мен е останала някаква телесна топлина, ще оцелея.

— Ами ако се наложи да плуваме всички? — попита Енея със същия съмняващ се глас. — Термоодеялото не е достатъчно голямо и за трима ни.

— Ще вземем нагревателния куб — отвърнах аз. — Ще използваме одеялото като палатка, докато не се стоплим.

— Върху какво ще се топлим? — тихо попита момичето. — Тук няма бряг… защо там да има?

— Точно затова се опитваме да взривим отвор за сала — търпеливо поясних аз. — Ако не успеем, ще използвам пластичния експлозив, за да съборя част от ледената стена. Ще плаваме върху свое собствено парче лед. Само и само да се доберем до следващия телепортал.

— Ами ако използваме целия пластичен експлозив, за да изминем още двайсет метра и да стигнем до нова ледена стена? — рече Енея. — Ами ако телепортаторът е на цели петдесет клика през леда?

— Тогава ще умрем от другата страна на тази стена — отвърнах аз. Парата от дъха, ми увисна пред мен. — По-добре е, отколкото да умрем тук.

След миг мълчание А. Бетик рече:

— Планът ви ми изглежда единственият ни шанс, господин Ендимион, но — трябва да разберете, това е логично — аз би трябвало да се гмурна във водата. Вие се възстановявате, още сте слаб от неотдавнашните си рани. Бил съм биопроизведен, за да издържам на екстремни температури.

— Не чак толкова екстремни — възразих аз. — Виждам, че трепериш. Освен това не знаеш къде да поставиш зарядите.

— Можете да ми обясните, господин Ендимион. По комуникатора.

— Не знаем дали ще работи през този лед — настоях аз. — Освен това ще е сложно. Зарядите трябва да се поставят точно на необходимите места.

— Все пак единственото разумно…

— Може и да е разумно — прекъснах го аз, — но няма да стане. Това е моя работа. Ако аз… се проваля, опитай ти. Освен това ще имам нужда от някой много силен, който да ме изтегли обратно срещу течението, успял или неуспял. — Приближих се до него и поставих ръка на рамото му. — Този път ще използвам старшинството си над теб, А. Бетик.

Енея отметна термоодеялото, въпреки че трепереше.

— Какво старшинство? — попита тя.

Изпънах се в целия си ръст и заех пародийно героична поза.

— Трябва да ти съобщя, че в хиперионската планетарна гвардия бях сержант-копиеносец трети клас. — Заявлението, ми беше провалено съвсем малко от тракането на зъбите ми.

— Сержант — каза детето.

— Трети клас — допълних аз.

Енея обви ръцете си около мен. Прегръдката ме изненада и аз спуснах ръце, за да я потупам несръчно.

— Първи клас — тихо каза тя. После отстъпи назад, затропа с крака, подухна в шепите си и рече: — Добре… какво да правим ние?

— Ще взема каквото ми трябва. Защо не донесеш онова стометрово въже, което сте използвали за котва на Mare Infinitum? Би трябвало да е достатъчно. А. Бетик, моля те, остави сала да се придвижи към ледената стена.

За момента и тримата имахме работа. Когато отново се събрахме в предната част на сала под скъсената мачта с отслабващия фенер, аз се обърнах към Енея:

— Все още ли смяташ, че някой или нещо ни праща точно на определени светове по Тетида?

Няколко секунди момичето се оглеждаше в мрака. В реката някъде зад нас с кух плясък падна сталактит.

— Да — отвърна тя.

— И каква е причината за тази задънена улица?

— Изкушение — отвърна тя.

Не я разбрах.

— Изкушение за какво?

— Мразя студа и мрака — отвърна момичето. — Винаги съм ги мразила. Навярно някой ме изкушава да използвам определени… способности… които още не съм изпитала както трябва. Някои сили, които не съм заслужила.

Погледнах надолу към вихрещите се черни води, в които щях да плувам след по-малко от минута.

— Е, детенце, ако притежаваш сили или способности, които биха могли да ни измъкнат оттук, предлагам да ги изпробваш и използваш, независимо дали си ги заслужила.

Дланта й докосна ръката ми. Носеше резервния ми чифт вълнени чорапи вместо ръкавици.

— Прав си — рече тя и парата от дъха й замръзна по ръба на смачканата й нахлупена до носа шапка. — Но сега нищо от онова, което някога ще науча, не може да измъкне трима ни оттук. Знам, че е вярно. Навярно изкушението е… Няма значение, Рол. Хайде просто да видим дали ще успеем да се измъкнем.

Кимнах, поех си дъх и съблякох всичко освен бельото си. Студът беше ужасен. Докато завързвах въжето около кръста си, забелязах, че пръстите ми вече започват да се вцепеняват. Взех раницата с пластичния взрив от А. Бетик и казах:

— Речната вода може да е достатъчно студена, за да спре сърцето ми. Ако не дръпна силно въжето един път през първите трийсет секунди, изтеглете ме.

Андроидът кимна. Вече се бяхме уговорили за другите сигнали, които щях да използвам.

— А ако ме изтеглите и съм в кома или мъртъв — допълних аз, като се опитвах да говоря небрежно, — не забравяйте, че можете да ме съживите дори няколко минути след спирането на сърдечната ми дейност. Тази студена вода би трябвало да забавя смъртта на мозъка.

И се плъзнах през борда в черната вода.